Стефан Дичев
Рали (19)

Пета глава
Татко Ефрат

Гемията на кир Ламброс беше голяма, плоскодънна, с едно-единствено широко платно, което ловеше попътния вятър и добре се издуваше.

Ние се настанихме в предната част на баша, както скоро научих, че се нарича това място на гемията, под навес от здрава рогозка. Нощем ние накланяхме тоя навес още повече, та да се предпазваме от студеното въздушно течение, което понякога ни срещаше на завоите; денем навесът ни бранеше от жаркото слънце.

Каква стока возеше гемията, да си призная, нито питах, нито разбрах. Кир Ламброс беше заповядал плътно да покрият качетата и балите, що превозвахме, така че задната част на гемията, дето бе кормилото, беше цялата застлана с почернели и мръсни рогозки. Мустафа, единият от двамата гемиджии, гол до кръста, мургав и с остра сплъстена коса кюрд, малко по-възрастен от мен, цял ден тичаше по тях и чудя се, как не си счупи краката (сега аз гледах всички хора най-вече в краката), защото на места под рогозките нямаше никаква подпора и той често хлътваше или се препъваше.

Споменах за кормилото. До него седеше вторият гемиджия Лязим-баба суданецът. Стар, вече сбръчкан и толкова черен, като да бяха го пушили на огън, той говореше гръмогласно, та думите му отчетливо се чуваха по цялата гемия. Случеше ли се да мине край мен, а аз лежах все под навеса, Лязим-баба суданецът се спираше, приклякваше и почваше да ми разправя някакви приказки за духове, които нощя тичали по водата или пък се надбягвали, яхнали хвъркати риби.

— А ти виждал ли си ги? — питах аз.

Той клатеше отрицателно глава.

— Тогаз откъде знаеш?

— Знам — рече той и тайнствено се усмихваше.

Съвсем друга беше усмивката, която отправяше към седналата до мен Лиллях. Той оголваше белите си като на кон, едри зъби, а очите му ласкаво и добродушно се смееха и той казваше по турски, на който език твърде забъркано говореше — повтаряше все едно и също:

— Ханъм-ефенди^[1] много хубав!… — У!… Таквоз хубав… Очи… очи… Много! Блазе!…

Наистина, откак се качихме на гемията, нашата Лиллях съвсем се бе разхубавила. Страните й бяха поруменели, свежият дъх на реката караше очите й да блестят, пълни с надежда — тия грамадни, черкезки очи, които дори черният Лязим-баба суданецът не можеше да отмине, без да им се усмихне.

Докато гледах високите, менящи се брегове, тъй еднообразни и различни с всеки нов миг, аз неволно чувствувах, че нещо необикновено става край мен, сиреч край Лиллях, защото тя седеше все под навеса, недалече от мене. В разговорите й с бати, станали от нямане какво да се прави безкрайни, все по-често се намесваше Ел Шахин, а покрай него и младият шумен кюрд Мустафа. Понякога, разбира се, закрепил кормилото, идеше и черният Лязим-баба, но той само приклякаше и безмълвно гледаше с възхитени очи девойката или пък случеше ли се да каже нещо, да обясни (защото десетки и десетки пъти той бе плувал по реката), гласът му екваше по цялата гемия и заглушаваше неспирното съскане и кипене на вълните, което неизменно ни съпътствуваше, откак тръгнахме от Ракка.

То се знае, че и аз се вмесвах в разговорите им. Не ми е в характера да мълча, пък и да си призная, имам си за всяко нещо свое мнение и обичам да го казвам. Ала откак ме раниха, имаше часове, в които се чувствувах потиснат и мрачен. Повече наблюдавах, слушах, отколкото да говоря, по-често размишлявах, отколкото да споря с другите… А и не само това. Някаква леност ме бе обхванала. Мислех си: където и да ни носят течението и вятърът, каквото и да ни чака там, засега ние не можем да се оплачем! Едно спокойствие, лъжовно може би, ни обгръщаше и нам не ни оставаше нищо друго, освен да събираме сили да гледаме или да разговаряме.

— Колко са високи тук бреговете! — възкликна с пеещия си глас привечерта на втория ден Лиллях, като изви хубавата си главица надясно и после наляво.

Погледнаха натам и мъжете, които я бяха наобиколили. Не останах назад от тях и аз.

Тук реката се стесняваше, да имаше най-много стотина — сто и петдесет крачки, и аз ясно различавах не само отвесните бели тебеширени скали, подкопани на безброй места от водата, но и дългите, тъмни, увиснали корени на тамариските, розово и лилаво нацъфтели по края на брега, които корени като бръснарски завеси от синци преграждаха входовете към тия издълбани от реката подмоли и пещери. Някъде наблизо изпърполя ято диви патици. Отдалеч се носеше пронизителен вик на непознато нам животно. И всичко това, прибавено към свежия дъх на разлюляната река, прибавено към побелялото като тебеширените брегове небе, към плющенето на издутото над главите ни платно, дотолкова беше различно от безрадостната гледка, що ни обграждаше само до преди няколко дни, че ние не можехме да отмахнем очи и всеки повтаряше думи, които бяха безсилни да изразят чувствата ни.

— Каква дивна красота! — възкликна брат ми.

А шумният весел Мустафа врътна лъскавите си очи към Лиллях й запя:

Забрави ли ме вече,

или никога не си ме знаела,

господарко на розите,

благоухание на розите…

И по нас я пеят тая песен — рече Ел Шахин, като въздъхна, и от моя поглед не избягна, че както лицето му, тъй и цялото му тяло мъчително се напрегнаха по познатия ми вече начин.

Разчувствуван повече от всеки друг път, той не се удържа и също запя. Гласът му не беше така ясен и силен, както гласът на Мустафа, но вълнение и нежност трепкаха във всяка извивка. Той пееше и нарочно не поглеждаше към нас, а някъде надалече — напред, дето бреговете като да се събираха в тесен пролом — и ние слушахме занемели как се гоня двата гласа, как си говорят и по младежки тъгуват:

Не ме ли поглеждаш вече,

или никога не си ме поглеждала,

господарко на розите,

благоухание на розите…

Не, не се съмнявах, мълчаливият Ел Шахин беше залюбил бай Несторовата щерка — залюбил я беше, както я любеше и бати, и страдаше, виждаше се от песента, страдаше мъчително и дълбоко.

Това откритие ме смути.

А тя?… Погледнах я. Тя се беше извърнала цяла към брат ми, гледаше го в очи и го гледаше открито, с такава нежност и толкова щастие, че вместо да се успокоя, аз още по-силно се разтревожих. Но Ел Шахин — не ще ли ги възненавиди той? Няма ли да намрази всички ни и да ни навреди накрай, макар обща съдба да ни свързваше досега? Бях млад, ала помнех не един такъв случай в Панагюрище. И майка ми, бог да я прости, разправяше. А и по време на самото въстание бе станало нещо подобно, за което научих от всезнаещата леля Танаса… Двама, другари били, побратими, но, не щеш ли, залюбили една и съща, а тя като всяка душа по-любавия избрала. И какво сторил другият? Убил я, а после и себе си, нежели да я остави на предпочетения. Тъжна история, страшна, предупредителна! И като си помислех, че брат ми и Лиллях нищо не подозират; и че аз самият не трябваше на никаква цена да им го казвам…

Песента свърши и Ел Шахин още дълго остана неподвижен, загледан напред. Но веселият кюрд не можеше да седи на едно място. Той скокна прав, сложи ръце пред устата си като фуния и безпричинно викна с все сила:

— Ехе-е… ей! Ние сме… ние сме-е-е! От Ракка за Фелуджа отиваме!…

— На кого се обаждаш? — попита заинтригувано бати Лукан. — Има ли там горе селища?

— Не, няма — ухили се Мустафа.

— Е, тогава?

— Аз тъй си викам.

— Добре правиш, няма що!

— Викам си… Суданецът ме е научил. Кажи им, Лязим-баба!

— Амчи тъй — рече черният гемиджия. — Много вика — хубаво! Много не вика — лошо!

— Но защо? — недоумявахме ние. — Кое е хубавото и кое е лошото?

— Амчи тъй — блесна с всичките си зъби той и смешно, безпомощно вдигна огромните си ръце. — Сам човек вика… Много хора — няма вика!…

— Аха, почвам да се сещам!

— А аз като че ли се догаждам, Лукане! — кимна бай Нестор и прибави на български: — То ще е нещо като в тъмницата. Много ли са, по-бързо минава времето. Сам ли е човек, ако не извика, ще полудее…

— Бе, аркадашлар, все се каня да ви питам. Вие на какъв език приказвате? — вмести се внезапно Мустафа. — И вчера ви слушам, и тая сутрин. Християни сте, а не сте гърци! И арменци не сте!

Погледнахме се един друг. Всъщност нямаше защо да крием — предварително го бяхме решили.

— Българи сме, Мустафа.

— Българи ли?… Какви бяха тези българи?

— Ами нас гледай — обадих се насмешливо и го погледнах аз. Един нищо и никакъв кюрд ще ме пита с такъв глас какви били българите. Ехе! И бях готов да му разкажа набързо за нашите царе и как е треперел Цариград от нас, ала бати ме изпревари:

— Българите са народ като всички други народи, Мустафа. Славянски. Колкото гърците сме на брой.

— Аха, значи, толкова много!

А дали знаеше наистина колко са гърците, или ги пресмяташе по ония, които бе срещал в Ракка и Фелуджа?

— А де е туй — страната ви де? — попита с неотслабващо любопитство той.

— Нашата страна, Мустафа, е далеч. Ти Истанбул знаеш ли къде е? — подхвана го на свой ред бати; нали и без това си е учител по землеописание!

— Горе-долу знам…

— Е, като вземеш от Истанбул на север и на запад, та чак до Дунава, всичките тези земи са все България. Булгаристан по турски…

— Ами това Дунава какво е?

— Река, Мустафа! Голяма река! Два пъти по-голяма от вашия татко Ефрат.

— Брей?… Два пъти?… Шегуваш се?

— Истина ти казвам, Мустафа.

— Как, как беше името? Дон… Дун…

— Дунав, Мустафа. Вие, мюсюлманите, я наричате Туна.

— Туна?… Аха, май че съм чувал такова име. Вярно бе, разправяха, че имало такава река!

Неочаквано той стрелна бати с удивен поглед.

— Я чакай! Ами тогава… таз война де, дето ще се дига с московеца… че те май за вас, а? Чувах аз, чувах, спомням си…

— Това си е отделна работа — отвърна бати уклончиво. — Ние нищо не знаем. Ние с моя брат сме търговци… бръсначи продаваме.

— Бръсначи ли?

— Бръсначи, Мустафа. Но беше то! Дойдохме по работа при тия наши приятели — те по тези места живеят. После разбойници ни нападнаха и всичко се обърка.

Объркан беше разказът му и друг на мястото на кюрда лесно би го схванал, но той само махна с ръка.

— Е — рече, — всякакви хора има по света: едни търгуват, други от разбойничество хляба си вадят, трети пък на война рекли да се върви.

— Да, има и такива.

— Ами ако много им се ходи, да вървят! На мен, аркадаш, хич не ми е до война. Ако щете да знаете, насила да ме накарат, пак няма да отида.

Той видя по лицата ни учудване и веднага ни повери тайната си.

— Решил съм — рече, като поглеждаше горделиво към Лиллях, — на здравата съм го решил вече! Щом предадем във Фелуджа стоката, зарязвам и гемията, и гърка… В Багдад отивам! Вуйчо имам в Багдад с два дюкяна, търговец съм решил да ставам. Пък който иска нека прави война!

Да, и това беше решение!… Докато го слушах, аз си спомних за моя Абу Талиб и за разговора, който бе водил с диарбекирските агалари вечерта, когато стана известно от вестника, че предстои война. Една и съща вяра, а колко различни хора! Как силно исках да се убедя, че в края на краищата човещината ще възтържествува; че моят Абу Талиб не само ми е простил необходимата лъжа, но че ме е разбрал и не ме помни с лошо.

 

 

Така пътувахме още три дни някъде по-бързо, другаде по-бавно. В началото нощем не спирахме, ала откак реката се разшири и стана по-плитка, скриеше ли се слънцето, ние хвърляхме котва в някой закътан дял на брега и преспивахме там до заранта.

На няколко пъти гемията ни, макар плоскодънна, заорава в тинестия пясък и нужни бяха неимоверни усилия, та да я изтласкаме с дългите прътове. Друг път сред течението неочаквано се подаваха остри върхове на подводни скали, обкръжени от пяната на вълнение, и само умението на опитния Лязим-баба ни спасяваше от страшна беда. Често реката се делеше от тесни, тинести ивици, дето си почиваха цели ята чайки и водни лястовици. Веселият Мустафа се забавляваше да стреля по тях с дългия си ръждясал пищов и птиците изведнъж излитаха, като огласяваха ширинето с резливите си, подплашени крясъци.

Случваше се да избикаляме и някой обрасъл в буйна растителност остров. Вятърът донасяше до нас уханието на цветя, аромата на смоли. И в такива минути мен лудешки ме обземаше желание да скокна от гемията на брега, да се гмурна през гъсталака, да се търкалям сред избуялата трева… Не, не! По-добре, че отминавахме, без да спрем. Мъчително беше, като си помислях, че дори не мога да стана прав. Раната на рамото ми с всеки ден зарастваше, а оная незначителната, както я наричаха в началото, раната на крака, бе отекла и сега заемаше всичките ми грижи!

Споменах, че реката стана по-широка, а с това и по-плитка. Причината бе в местността, тъй като с всеки нов ден бреговете все повече се отдалечаваха и снишаваха. Изчезнаха белите тебеширени скали и пустинята често се заменяше от необятни степи. Тук-таме се виждаха развърнати кози стада или дълги редици полюшващи се камили. Малки финикови горички виреха стебла сред тая равнина. А срещаха се вече и шатри на отделни бедуини и заоблени глинени къщи на отседнали люде. Дори на два пъти отминахме малки пристанища, отдето деца и мъже ни махаха с ръка за поздрав.

Мустафа не им оставаше длъжен.

— Ехе-е-е… ей!… — дереше гърлото си той. — Ние сме… ние сме!… От Ракка за Фелуджа отиваме!…

Или пък питаше:

— Мина ли надолу гърбавият?… А?… Гърбавият мина ли?

— Кой е тоя гърбав? — рекох най-сетне аз. — Приятел ли ти е? И той ли отива във Фелуджа?

Мустафа врътна рамене и се разсмя.

— Няма никакъв гърбав! — смигна ми той.

— Как тъй? А защо питаш тогаз?

— Питам… Да се намирам на работа! Пък и те да се чудят!

И той изтича по рогозката, та да оправи извилото се платно. А в това време откъм кормилото към нас заприижда някакво ръмжене, което скоро заприлича на песен.

Пееше Лязим-баба. Но пееше на своя непознат език и само тъжният припев ни говореше, че той може би си мисли сега за африканската си родина, отдето кой знае преди колко години са го отвлекли и дето той никога нямаше да се върне…

Седях, слушах — а жал и мъка ме гнетяха. Защо е тъй устроен светът, питах се аз с горест. Може ли вечно да бъде така? До мен, под навеса, брат ми, бай Нестор и Ел Шахин тихичко си говореха. За какво? Не ги слушах. Очите ми не се откъсваха от огромния долап, проточил се от левия бряг към течението на реката, едно от ония причудливи приспособления за вадене на вода, каквито все по-често срещахме и които изпълваха тишината с нестихващо скриптене и плясък. Наистина остроумно, разглеждах го аз с нарастващо любопитство, като си спомнях, че за такава цел у нас впрягат слепи коне или безропотни магарета. Но колко вода може да извади едно животно! Пои ли се пустиня с толкова вода!… Тук фелахите^[2] бяха впрегнали самата река в работа. От брега към вътрешността бе издигната каменна стена и напреки на нея в сводестите й отвори се въртяха няколко грамадни дървени колела. На тях висеха закачени дълги гърнета. Течението тласкаше и издигаше пълните гърнета нагоре, те се преобръщаха и изливаха загребаната вода в големия улук, закрепен върху гребена на каменната стена, а по него тя се изливаше на брега в тесни изкопи, които я отвеждаха по нивята и градините, тук вече многобройни и просторни.

— Ей такива долапи трябва да се издигнат у нас по цялата Марица и навсякъде! — извиках аз възпламенен.

Брат ми погледна долапа, кимна ми, та да ми каже, че е съгласен, и пак продължи разговора.

Това ме озадачи. Аз се заслушах.

— Той каза, че утре ще стигнем Салахие…

Мустафа ли беше този „той“ или суданецът? Пък и Салахие ми говореше толкова, колкото Майадин, който отминахме!

— Салахие… Абу-Кемал… Тия места са ми познати, аркадашлар — кимна сириецът. — Да, и аз съм за Салахие! Оттам се отива направо към Палмира. После Хомс… и Триполи!

— Дълъг път още, момчета! — поклати глава бай Нестор.

— Дълъг, но славен! — усмихна му се ободрително бати. — Е, тогава Салахие да бъде! Ще им кажем, че сме решили там да слезем.

— Може и да се измъкнем през нощта без много приказки!

— Ще ни усетят, Ел Шахин!… Пък и да се измъкнем… Те ще помислят, че нещо е станало с нас… Виж, че дигнали властите. Най-добре е да им кажем, че сме решили да се върнем в Дейр ес Сор. Ще поискаме да ни стоварят в Салахие, ужким оттам ще вземем някоя гемия за назад.

— Умно си го измислил, Лукане! Какво ще речеш, Ел Шахин?

— Съгласен съм — каза кратко сириецът и аз, подозрителен вече към него, дълго се мъчих да открия в тъмните му очи нещо опасно за нас.

Салахие беше още неизвестно колко далеч, когато нещо ме удари по лицето. Не можеше да бъде комар — те са леки и аз отдавна не обръщах внимание на тяхното бръмчене. Почесах с ръка бузата си. Не ме сърбеше. Опипах наоколо постелята. Нищо не намерих.

Ала в същия миг Лиллях извика:

— Какво е това?

— Кое?

— Не знам! Нещо ме удари!

— И мен!

Изведнъж покрай нас, по нас самите затупкаха някакви сивозеленикави животинки — десетки, стотици… Не, хиляди! Навесът като да беше барабан, по който те думкаха.

— Скакалци! Скакалци! — развикахме се ние радостно смаяни.

В същия миг дотича Ел Шахин, а след него и Мустафа.

— Гонете ги!… Бийте ги!… Изхвърляйте ги от гемията!… — крещяха те ужасно разтревожени и страхът им от малките дългокраки насекоми ми се стори така непонятен, че прихнах да се смея.

— По-скоро! — викаше сдържаният друг път сириец. — Мустафа… Лопата имате ли? Метла? Лукане! Изривайте ги във водата, ще ни затрупат, ще изпогризат всичко…

Занемях. Не бях и помислял за такова нещо. А те наистина можеха да ни затрупат и да изгризат въжетата, защото налитаха на такива гъсти рояци, блъскаха се и се стремяха към гемията, та дето и да погледнех, навред бе вече позеленяло от тях.

— Всеки дръж много! — гръмна гласът на кормчията Лязим-баба. — Гемия хайде, хоп!…

И наистина изведнъж гемията се залюля, наклони се цяла, изви се и застана с широкото си платно ко̀со към налитащите рояци. Скакалците се заблъскаха в него, падаха и се засвличаха по навеса, който чевръстият Мустафа в същия миг още повече наклони. И тогава ние двамата с Лиллях, тъй както седяхме под него, видяхме зрелище, каквото едва ли някой някога е виждал. Непрестанно, като че из отприщен бент, пред нас на баша течаха цели грамади скакалци. Сивозелени, тръпнещи, подскачащи грамади, които Мустафа и Ел Шахин, единият с дървено гребло, другият с дълга метла от жилави пръчки, ринеха, метяха в реката… А бати — къде бе той? А бай Нестор? Чувах гласа му някъде встрани. Чувах бесния лай на Балю, ечещия рев на камилите.

Ах, как не бях здрав!… Как не ми бе в ред кракът! Идеше ми да се разплача с глас.

Колко продължи тая невиждана борба, не мога да определя. Сигурно не повече от няколко минути. Но когато тя завърши и гемията пак пое по течението с носа напред, навсякъде, дето погледнех, имаше размазани, пърхащи и подскачащи насекоми.

— Е! — избърса лицето си Ел Шахин. — А на Рали в началото му беше весело!

— Какво чак толкова се уплашихте от тия животинки? — насилих се да се усмихна аз. — Щяхме да ги закараме до Фелуджа и толкова! Ако кир Ламброс научи, че сме го лишили от неочакваната печалба…

Но аз още не бях завършил, когато при нас дойде суданецът. Той гледаше към небето и въртеше смутено глава.

— Не хубаво — рече той.

— Лошото мина. Лязим-баба — потупа го по гърба брат ми — Благодарение на тебе, отървахме се. Да си кажа право, и аз като Рали в началото взех всичко някак на шега…

— Не, ефенди, много лошо още!

— Как още? Още скакалци?

Негърът гледаше към небето.

— Не, не… Ех! Слънце грее…

— Пък и горещичко е като в пещ — прибавих аз.

Но черният Лязим-баба не преставаше да клати глава.

— Горещо — ох! Ами скакалци, ефенди? Дето много скакалци… защо тук? Защо на река? Защо на гемия?

— Такъв ще им е бил пътят? — обадих се аз пак и всички се засмяха.

Само не и суданецът.

— Много лошо — рече той и се упъти назад при своето кормило.

— Иди го разбери — сви устни бай Нестор.

Брат ми не отговори, ала виждаше се, че и той не разбираше. Ел Шахин взе метлата и започна да чисти баша. Хвана се да помага и Лиллях. Но видях, че нейното участие смущава сириеца, той й подаде мълчаливо метлата и отиде в задната част на гемията, дето Мустафа дигаше застланите върху стоката рогозки и ги изтръскваше във водата.

Брат ми и бай Нестор гледаха към ниските голи брегове напред и тихичко разговаряха за предстоящото ни слизане. Какво ни очакваше в Салахие? Ще успеем ли там да купим още три камили? И на каква цена бихме ги купили — защото парите ни застрашително намаляваха, а трябваше да ги пестим за парахода в Триполи.

— Ох, лошо! — дойде пак гласът на суданеца.

Побъркал се е от скакалците горкият Лязим-баба, мислех си. Или пък някой от водните му духове ще да го е изплашил! И както седях излегнат, погледнах бегло небето. На запад чисто и жарещо. Но над източния бряг хоризонтът бе завзет от синкави, черни облаци, плътни, твърди, като да бяха от желязо. Те така бързо приближаваха, че аз се смаях. Това ли е „лошото“ на Лязим-баба?

— Погледнете! — изкрещях аз. — Бате! Бай Несторе!

— Какво става, Рали? — Но те и двамата бяха проследили погледа ми и мигновено старият заточеник ахна.

— Как е могъл да знае? — изпъшка той. — Отде накъде… по скакалците?…

— Разбрал е, че бурята ги гони насам. А щом ги гони, и тя ще дойде. Само че стига сме разсъждавали… Мустафа! Ей, Мустафа, обръщайте гемията към брега. Буря иде!

— Тук брегът е равен, ефенди! Докато не намерим закритие, няма смисъл!

— Ей там, вляво, има остров. Зад него да се приберем!

— Лязим-баба! — чухме вика на Мустафа. — Карай зад острова на завет!

— Остров далеч — лошо близо! — отвърна суданецът.

И наистина, преди още гемията да се извие към спасителния остров, някъде горе сред облаците, които хищно настъпваха към запрялото насред небето слънце, гръмотевицата започна да ръмжи. Въздухът стана тежък, задушен. Вятър още нямаше, ала водата край гемията започна равномерно да се издува и спада.

Внезапно стана тъмно. Погледнах нагоре и видях, че слънцето го няма.

— Заваля — рече бати. — Лиллях, прибери се под навеса.

И наистина първите тежки едри капки затупаха по рогозката и ми припомниха първите долетели скакалци.

— Вярно е, вярно. Казва народът: едно нещастие, не иде никога само!

— Остави нещастията настрана, бай Несторе! Виж добре ли е завързана камилата!… Рали, повикай при себе си Балю. А ти, Лиллях, по-навътре влез. И се облечи.

Докато брат ми по навика си се разпореждаше с нас и заповедническият му глас плющеше, самият той прибра още по на закрито торбите с храна, оръжието и барута.

— Ел Шахин… Къде си, брате?

— Помагам на Мустафа да свали платното.

— А как ще стигнем тогава до острова?

— Не можем стигна. Ще се оставим на волята на аллаха, аркадаш!

Наистина безмислено беше да мислим, че ще стигнем до острова. Цялото небе бе вече черно, ниско. Стана тъмно като в най-мрачна нощ и ние едва се виждахме един друг. А горе гърмелите се гонеха и търкаляха, докато изведнъж цялото ширине ослепително просветна и оглушителен трясък ни разтърси. А после за миг зацари бездънна, ужасяваща тишина.

И тогава започна нещо, което трудно може да се разкаже. Дъждът се изливаше отгоре ни, вятърът фучеше, въртеше се и ни дърпаше с всички сили, вълните подхвърляха и заливаха гемията. „Тряс!“ — раздираше се черното небе и ние се взирахме обезумели в призрачно белите си лица. „Бу-у-у!“ — ечаха хоризонтите. И пак дъжд, дъжд.

— Държите ли се един друг!… Завързахте ли се в стожера! — ревеше с все глас брат ми, силно стиснал ме с едната си ръка, а с другата приграбчил Лиллях и стожера. — Бай Несторе, държиш ли се?

— Държа се, Лукане… Господи, господи, какво имало да изтърпим! Само да не се обърне гемията, момчета. Само да не се обърне гемията, момчета. Само да не се блъснем някъде…

Не, нямам сили да опиша по-нататък. Гемията ни се въртеше всред кипящите вълни и Лязим-баба или се беше скрил безпомощен някъде на завет, или беше отнесен от урагана. А Ел Шахин? А Мустафа?

Внезапно почувствувах, че цялата гемия се надига… надига се… и изведнъж — бух! — паднахме някъде. Потънахме.

— Обърнахме се… О, господи… Лиллях… душицата ми…

— Татко… Лукане!…

— Бате! — крещях аз.

— Смелост — няма да се обърнем!… Смелост!… — викаше бати и гласът му, груб и страшен в тоя миг, ни успокояваше повече от всяка нежност.

Не се обърнахме. Плоското дъно на гемията ни спаси. Но друга вълна ни подхвана, залюля ни, издигна ни на гребена си и със страшна сила ни запокити. Гемията се удари о нещо твърдо, прекатури се на едната си страна и ни разпиля и нас. Аз се изтърколих и така силно пресрещнах болния си крак о напречната стена, че диво изстенах.

— Къде сте? Рали! Лиллях! — чувах отнейде гласа на бати.

И после пак воят на вятъра. Но той вече не ни люлееше. Разбита или не, гемията ни беше заседнала някъде. Ние бяхме спасени.

— Разтоварвайте бързо всичко. Разтоварвайте, че ще отнесе назад гемията!

— Гемия вържем… Много вържем… Ей скали! Вържета, Мустафа? Де, а?

Лязим-баба минаваше наблизо и дори се наведе да попита за ханъм-ефенди, но той беше така черен, та в тъмнината не можах да го различа.

— Живи ли сте всички? Ранен ли е някой?… — тревожехме се един за друг.

Лиллях бе изкълчила ръката си. А бузата на Ел Шахин беше разкървавена.

— Къде сме? На кой бряг? — попитах аз бати, който ме изнасяше на ръце из легналата на едната си страна гемия, докато Балю скимтеше и лаеше край нас.

— Не знам още, Рали. Важното е, че се спасихме…