Стефан Дичев
Рали (4)

Втора глава
Тръгвам

Няма да разказвам къде прекарах нощта и как я прекарах. Тия подробности бледнеят и се губят в тревогата, която ме беше обзела. Дали не ще се успя? Няма ли да откарат бати още в полунощ?

Най-сетне не можах да изтрая и се надигнах. Преди да се развидели, бях вече край стените на тъмницата. Сега те не ми се струваха тъй ниски и слаби както през деня. А и пазачи с пушки на рамо обикаляха наоколо и кънтяха с цинтите^[1] си по влажния калдъръм.

Не посмях да приближа. Избиколих, намерих задната портичка (бях разучил добре къде е тя още през деня) и зачаках. А съмненията едно след друго се промъкваха в разтревожената ми душа.

Дали наистина мютесарифът ще се вслуша в заповедта от Цариград?

А ако въпреки това рече: ще избеся аз напук и тия, пък после ще видим?

О, жестоки въпроси, глупави и безсмислени, и колко недостойно беше от моя страна, че се съмнявам в думите на непознатия си доброжелател! А ето че аз продължавах да ги говоря на ум, да се питам, да се тревожа и да се измъчвам сам. Внезапно се сетих и друго: ами ако изведат заточениците не от тази малка портичка в зида, а от предната, голямата? Няма да видя бати. Никога няма да го видя вече!…

Извиках на Балю да пази коня и като луд се втурнах по заобиколния сокак към главната порта на тъмницата.

Тук всичко беше както преди — фенерът светеше над главата на часовоя, макар че се беше разсъмнало вече, дървените къщи наоколо все още сияха, само безлюдното площадче, просветнало, изглеждаше още по-празно. А моите страхове пак ме заглождиха.

„Ами ако сега се отвори малката вратичка?“ — стрелна се през ума ми.

Тъкмо щях да поема назад, когато улицата, която водеше към високата част на града, се огласи от конски тропот. Той се усили, заеча, заблъска околните дървени къщи, сякаш искаше да ги разбуди. Миг след това и заедно с тоя тропот площадчето се изпълни от глутница конни заптиета. Пет… десет, не, единадесет! Но те не се задържаха тук. Началникът им извика нещо на часовия, нещо като: „Хайде, готово ли е?“ или „Хайде по-скоро“ — те извиха конете и по двама подкараха край зида на тъмницата. „Отиват при задната врата!“ — блесна като мълния в ума ми и аз се втурнах в заобикол по околните сокаци да ги преваря. Тичах, хлъзгах се, препъвах се и тичах. Моят път беше триж по-дълъг от техния. А те бяха на коне!

Когато, задъхан, стигнах мястото, дето оставих коня си и Балю, заптиетата вече гъсто обграждаха улицата пред малката портичка. Чуваха се заповеди, крясъци, псувни. Към тях се примесваше и друг някакъв звук — провлачено триене на желязо о камък. Също кога се откачваше от каруцата ни веригата, с която привързвахме дървата, и започнеше да подскача по камъните след нея… О, боже мой! Казвам: също! Защо също? Та именно верига се триеше о зида, верига се търкаше и звънтеше по острите камънаци на калдъръма. И то каква верига! Преди да открия нещастниците, аз я видях. Дебела като ръка, проточила се като змия. И те — един по един навързани в нея!… „Бате! Бате!“ — взирах се аз в окъсаните брадясали мъже, които излизаха от малката портичка. Бяха боси, по ризи, с хлътнали страни, трескави. А заптиетата плющяха над тях с камшиците, свистяха и биеха де кого зърнат. Стар, плешив мъж се препъна и увисна на веригата.

— Ставай, куче! — ревна най-близкото заптие и го удари с приклада на пушката си.

Не, не можех да гледам повече тая картина, не исках да гледам. Той къде е? Той! В същия миг Балю профуча край мен и се шмугна между краката на заптийските коне.

— Чакай! Върни се! — опитах се да го възпра аз, но Балю се загуби в тълпата. Чух лая му — радостен този път. Радостен? Излязох из сокака, цял се вдадох напред. Загледах, затърсих… Ето… Ето го бати! Брадясал, окъсан, синини по лицето, кръв по ризата.

— Бате! Бате Лукане! — викнах като обезумял и по-бързо от Балю, се втурнах между заптиетата към него.

Той стреснато се изви, задири с очи. Веригата увисна на едната му ръка.

— Рали!

— Бате!

Така силно ме прегърна, та сякаш сърцето му опря о моето и аз почувствувах как то бумти като да повтаряше: Рали! Рали! Рали!… Ах, незабравим остава за мене този миг, може би тъкмо защото веднага върху ни връхлетяха заптиетата. Нещо ме шибна през лицето, дръпна ме, тласна ме силно, стъпка ме.

— Бате!

— Рали!…

От земята, дето лежах, аз видях как те го биеха и го блъскаха да върви, видях неокованата му ръка да се размахва за сбогом. После къщите се наклониха, завъртяха се и се преобърнаха, целият свят се срути върху ми — и тогава аз загубих съзнание.

Спомням си, че когато дойдох на себе си, над мен се бяха надвесили някакви мъже. Гласовете им, в началото далечни, постепенно приближиха, станаха така силни, така забумтяха и заехтяха в ушите ми, та аз ги взех за заптиета. Неволно се свих, очаквайки нов удар. И това ми припомни бати.

— Къде е? — надигнах се аз и през краката им трескаво заоглеждах улицата. Празна беше. И тия край мен не бяха заптиета.

— Откарали са ги! — изохках аз и скочих прав.

Мъжете ме гледаха — бяха трима и сега разбрах, че говорят на гръцки.

— Момце… цакай… Кръв има по тебе бе — опита се да ме спре единият, но аз вече тичах към коня си, метнах се на него и лудо заблъсках с крак хълбоците му.

— Накъде? Накъде ги откараха? — викнах аз, като силно опъвах юздата.

Оня, който говореше български, разбра и посочи северния край на улицата. Аз смушках с все сила коня и дори без да помисля, че трябва да поблагодаря на гръка, препуснах натам.

А Балю вече тичаше пред мен.

 

 

Видях заточениците чак когато стигнах Марица. Те бяха хванали Цариградския път южно от моста, все покрай брега на реката, и някак ужасяващо и странно ми се стори това, че се точат един по един между увисналите по бесилките трупове. Запрях коня. Тук улицата извиваше в открит площад и от мястото си аз не отделях очи от нещастниците. Дирех брат си, исках да разпозная между другите високата му тънка снага, а все не го намирах.

Бавно подкарах след тях. Да приближа, не смеех. Но не оставах и много надире. Спирах се, когато ги спираха да отдъхнат, продължавах, когато те продължаваха. Така излязохме из града. Тук вече нямаше бесилки. Само дълъг, безкраен път, който чезнеше в далечината.

И досега не мога да разбера как стана така, че вместо по моста към родния си градец аз потеглих след конвоя на заточениците. Та те отиваха в далечния Диарбекир! Нали ако ме видеха заптиетата, това щеше да ми струва живота?… Не знам, сигурно тогава не съм се замислял за опасностите. Пък и не съм могъл да постъпя другояче. Освен бати аз нямах вече никого; ако и той изчезнеше от очите ми, оставах сам-самичък в целия свят.

Не помня през кои села минахме него ден. Пътят ни беше еднообразен. Пред нас зелена равнина, вляво мътната Марица, вдясно накъдрената верига на планините. Слънцето печеше и жареше, а аз бях загубил калпака си и обилна пот се стичаше по челото и по врата ми. От тревога сутринта не сложих нито залък в уста и към пладне така силно огладнях, та ако не се бях сетил навреме, едва ли щеше да остане нещо от самуна, който леля ми беше дала на тръгване. За Балю нямах грижа. Той шареше наоколо из нивите, ловеше полски мишки, лалугери, ровеше къртичините. Коремът му се беше издул. На два пъти той изтичва и до насядалите под върбите заточеници. В последното село им бяха дали по корица хляб — горките, те сега го дъвчеха, като го мокреха с вода от течащата пред нозете им река.

Така мина моят и техният обяд. После ние пак поехме. Макар и отдалеч, аз ги бях преброил вече: заточениците бяха петнадесет, пазачите им — единадесет. Ах, да би изскокнала сега от насрещните лозя някоя комитска чета, мислех си, и възбудено си представях стрелбата, как заптиетата бягат и как нашите мъченици късат веригата си, а аз се хвърлям да помогна на бати Лукан.

Да, всичко това беше съвсем живо пред очите ми; аз дори чувах гърмежите, виковете, радостните възгласи. И струва ми се, че пак чувствувах как тупка сърцето на бати до моето сърце.

Уви! Отминавахме лозята. Ширваше се отново голото зелено поле; тук и там някой селяк, на магаре или пеш, каруца ще подрънчи по пътя. И аз отново почвах да броя — заточениците са петнадесет, заптиетата само единадесет. Но де е четата, де е? Де са смелите юнаци? Кой смее да вдигне вече глава след такива ужаси, след такива пепелища!…

Смрачи се. Дойде вечерта. Заптиетата разседлаха конете си и ги пуснаха да пасат в нивите. Заточениците напалиха огньове и налягаха край тях.

Легнах между два храста и докато конят ми тихо хрупаше избуялата от последните дъждове трева, аз гледах с нетърпение огньовете, които постепенно ставаха все по-малки и по-малки. Заточениците едва различавах, но пазачите ясно се открояваха върху жълтия фон на пламъците. От време на време пушките им проблясваха; чуваха се гласове да подвикват и да се заканват някому.

Чаках. Бях си намислил да се промъкна при бати, когато всичките заспят, затова будувах, без да разбирам какво и как щях да го извърша.

Не знам колко часа минаха така, защото нямаше луна и само еднички звездите светулкаха над мен, когато най-сетне реших, че е време. Завързах шията на кучето си с връвчица, колкото да не се разгубим в тъмнината, и тръгнахме. В началото крачех приведен, ала когато наближихме, легнах на земята и запълзях. Така безшумно заобиколихме най-близкия от тримата пазачи. Но тъкмо в тоя миг той силно се прозина, аз се сетих, че Балю иска да излае и силно стиснах муцуната му. Доброто ми умно куче, то само ме погледна виновно и затихна.

— Търси! — прошепнах в ухото му. — Заведи ме при бати Лукан!

Не знам какво мислят другите, ала аз съм дълбоко убеден, защото и по-късно неведнъж го изпитвах, че моят безсловесен спътник разбираше всичко, каквото му говорех. Преди въстанието, при игрите с другари и у дома, никога не съм обръщал внимание на това, но сега ние бяхме с него сами, ние и двамата страдахме за бати. За мене Балю не бе вече предишното жълтеникаво весело куче с остра, бяла муцуна, което понякога безпричинно хоках и дори биех. Сега той беше едничкият ми помощник и приятел в неволята.

И така ние отминахме пълзешком най-близкия пазач, провряхме се между налягалите заптиета (за миг се изкуших и вземах на едного пушката, но разумът ми надделея и я оставих), после, като гледах да сме по-далеч от огъня, приближихме заточениците. Горките, те спяха върху голата земя, така както си бяха само по риза, с една ръка под главата, а другата заключена в общата верига. В тъмнината те ми се видяха толкова много и така прилични един на друг, та нека си призная, ако не ме водеше Балю, аз никога не бих могъл да намеря бати. Когато най-сетне го открих между тия хъркащи, брадясали мъже, в първия миг се поколебах. Той ли е наистина? Беше извърнал лице към тревата, беше в сянка, при това бълнуваше и гласът му ми се стори непознат. Ами ако събудя другиго? И ако той се развика?

Погледнах Балю. Не душеше вече, сякаш искаше да ми каже: ето, намерих, какво чакаш! Леко побутнах спящия. Той престана да бълнува, но не се събуди.

— Бате! — прошепнах аз и го побутнах пак.

Преди да извие глава, видях в тъмнината, че отвори очите си.

— Какво има?

Сигурно мислеше, че някой от другарите му го буди.

После ме позна.

— Рали! — надигна се.

Първото му движение беше да погледне за стражата.

— Не ме видяха — успокоих го аз.

Той ме прегърна и ме привлече ниско в сянката.

— Какво търсиш тук? Защо си тръгнал след нас?!

— Не мога да те оставя, бате, никога няма да те оставя!

— Ти знаеш ли къде ни карат? Мислиш ли какво може да стане с теб?

— Знам.

— Връщай се, Рали! Мама ще се поболее без тебе.

Разбрах, че знае само за баща ни и тихо изхълцах.

— Няма да се поболее тя, бате… И нея, и Петра… Изгориха ги те… Всичко отиде… Само ние, бате… ние двамата само останахме…

Той целият се разтърси, изпъшка тежко и занемя. Плачеше ли? Може би не беше добре, дето му казах — най-малкото сега не трябваше да му казвам. Но знаех ли как да постъпя? На мен също ми беше неизразимо тежко.

И как да го ободря? Казах:

— Ти не се бой, аз ще те отърва!

Гласът ми го изтръгна от мислите му.

— Не, не, хич не се залавяй… Смърт е това, братче мое… Бягай! Върви, върни се в Панагюрище, Рали!

— Не! — настоях аз с упорство, каквото не предполагах у себе си. — Решил съм си, ще те отърва от тия зверове!

И тогава се сетих за желязото, което намерих на минаване през едно от селата.

— Вземи, вземи това — затърсих в тъмнината ръката му.

— Какво е?

— Желязна пръчка. Не може ли с него да скъсаш халката? Аз имам кон. Докато се усетят, ще сме далеко вече…

Видях, че той се поколеба. Но внезапно надеждата го овладя, той се изви, придърпа с окованата си ръка голямата верига и тикна в брънката желязната пръчка. Напъна. Лакътят на неокованата му ръка удари в земята.

— Не може — рече той глухо, — веригата се извърта.

— Чакай да ти помогна!

— Внимавай, ще събудиш другите…

Другите! Аз не бях помислял за тях. А бати Лукан се страхуваше, че може да ни издадат. Но прав ли беше той? Сега ми се струва, че не бе прав. Ако да имаше между всичките тези наши мъченици единомислие, обща смелост, единодействие, ако нападнеха с моя помощ заспалите заптиета, може би животът им щеше да свърне в друга посока. Но те бяха вече наплашени и преломени люде; при това малцина се знаеха отпреди.

Аз притиснах с две ръце дебелата верига о земята, отпуснах се върху й, а бати пак тикна желязната пръчка в халката.

— Държиш ли?

— Държа, натискай още по…

Не можах и да завърша думите си, тъй като от натиска веригата се отплесна от ръцете ми, изви се, издрънча и силно дръпна китките на двамината най-близко спящи заточеници. Те се надигнаха стреснати, задърдориха нещо си, казаха нещо, но какво така и не чух, защото в същия миг гласът на пазача ме накара да застина мястото си.

— Вие що не спите бре, хаирсъзи^[2] такива… Какво правите там? Да не трошите синджира?

Чуха се стъпките му. Той идеше към нас.

— Бягай! — тласна ме бати.

Аз сам виждах, че трябва да бягам, а вместо това с лудо отчаяние го запрегръщах и зашепнах в лицето му:

— Няма да се оставя! Аз ще те отърва… аз…

— Бягай… махай се, ти казвам! — откъсна ме той грубо и с все сила от себе си и добре, че го стори, защото едва изпълзях на десетина крачки, когато фенерът на пазача се разлюля някъде встрани и се спря там, дето оставих бати Лукан.

— Я покажи синджира! Дай, по-наблизо! — чух зад себе си дрезгавия глас на заптието; после звънна желязо, някой каза нещо — трябва да беше бати, — но аз вече бях далеч и не различих думите.

Изминах още петдесетина крачки в тъмнината и подсвирнах на кучето си. Ала както винаги Балю ме следваше по петите. Пак той ме заведе при коня. Аз легнах отново между двата храста, завих се с палтото си и вперих очи в далечните огньове на заточениците. Пазачът ги беше запалил и пламъците се развяваха дваж по-високо отпреди. Те спят на голата земя, мислех си, нямат поне по едно палто да се покрият като мен. Да бях му занесъл на бати моето! Да, но като го видят на сутринта? Хляба си трябваше да му занесеш, Рали, ти ще си купиш утре в първото село, нали имаш цели две лири. Как наистина не се сетих за хляба? Почувствувах се толкова виновен, та бях готов да се промъкна отново в лагера на заточениците въпреки разгорените огньове… Внезапно ми дойде на ум обещанието, което неволно му бях дал. Да го освободя! Да се върнем пак двамата в нашия роден градец, в къщи, в училището! Ах, какъв ученик щях да бъда аз занапред, как щях да стана прилежен, да уча… Ще го изпълня! Ще го изпълня! Няма да преклоня глава, няма да се спра насред път, докато не го изпълня това обещание, повтарях си аз и лежах самотен в тъмнината. А щурчетата пригласяха на моето решение, казваха ми, че всичко е постижимо, когато човек желае нещо с толкова силна обич като моята, и неусетно ме унасяха в сън — защото денят беше тежък за мен, а аз бях само едно четиринадесетгодишно момче.