Стефан Дичев
Рали (2)

Тъжните обстоятелства, при които ви се представям

Името ми е Рали и по времето, когато започна тая моя история, аз едва навършвах четиринадесет години. Бях твърде висок и слаб за възрастта си, с тясно луничаво лице, рошав, неспокоен в погледа, с една дума, юноша, който още не е станал момък, но не е вече и дете. Учех се в класното училище, дето учител беше брат ми Лукан, и нека си призная още тук — учението не ми вървеше. Все ми се искаше да бъда навън, по улицата с другари, на ливадата с коня и с моето любимо куче Балю. Да, влечаха ме игрите и буйствата.

Всъщност тогавашните наши игри никак не се различаваха от главното занимание на възрастните. Беше началото на 1876-та — година, паметна за всеки от нас, които останахме живи. Както в моето родно градче Панагюрище, така и в околните градчета и села, дето се случваше да ходя с баща си (като прекупвач на вълна той често пътуваше по Средна гора и Подбалканските полета), навред сред българите се чувствуваше напрежение, едно тайно приготовляване за очаквания ден; всички шушукаха, готвеха се за въстанието, което щеше да отърве веднъж завинаги нашия многострадален народ от безчовечното иго на османлиите.

Можехме ли ние, момчетата, да останем назад от бащите си и от по-големите си братя? И кой ли мислеше вече за учение!

Нашите игри се бяха превърнали в същински сражения. Бяхме си направили дървени пушки, стари сърпове ни служеха за ятагани, някой ръждясал пищов ни се струваше цяло богатство. Ще го прогоним най-сетне турчина! Ще си възвърнем изгубената преди векове държава — все за това говорехме, все за това бленувахме… Бунтовните песни, които се пееха в къщи при залостена врата, чрез нас излизаха навън по улиците и странно беше, дето не се намери заптие да чуе и да проумее какво става в градчето Панагюрище. Може би проходящите турци виждаха всичко, но пословичната им леност ги възпираше да донесат на мютесарифа^[1] в Пловдив? Не, по-вероятно ми се струва сега, че те не са схващали какво става. За тях робът си беше роб — тъп, безропотен, страхлив, търпелив. Вярно, от време на време се бяха появявали чети в Балкана, но какво са няколко хайдути пред милионите аскери на падишаха! Или пък са си казвали помежду си: нека се поперчат гяурите, нека покрещят децата им — рекат ли наистина да се дигнат на бунт, тогава вече е друго! И това „друго“ — дойде като гръмотевична буря, като ураган, който помита всичко и оставя подире си само пепелища и развалини!…

След първите дни на въстанието, когато хората се прегръщаха и плачеха от радост, внезапно настъпи отрезвление. Как, само толкова ли е оръжието ни, питаха се изтръпналите люде; и истина ли е, че в Софийско се потайват, че на север от Балкана не е развято знамето на бунта, че много чаканите чети от Влашко не идат? Вместо вест за помощ друга вест се понесе: от вси страни приближават султански войски, а подире им иде башибозук^[2]… Тогава дори и ние, малките, разбрахме, че радостта ни е била напразна, че сега не свобода ни чака, а унищожение и смърт.

Всъщност какво точно съм чувствувал в ония дни и часове, едва ли мога да си припомня. Виждам само като насън как гъсто един до друг приближаваха турските табори^[3], чувам гласовете на нашите:

— Барутът свърши!

— Обградиха ни!

— Не се давайте, братя!

— Свобода или смърт!…

После започнаха да стрелят техните топове, гюллетата свистяха, пламнаха къщи, (аз все гледах дали не гори и нашата). После викове, сеч. И изведнъж, като да се отпуши бент, аскерът се втурна в града, а с него и башибозукът. Тогава вече дойде страшното.

Не, не мога да си спомням, не искам да си спомням! Баща ми, бог да го прости, научих, че паднал още с първите. Насекли го целия и подире не можах да го позная между стотиците трупове. А мама, разправяха после, се залостила със сестричката ми Петра в голямата соба у бабини и така живи изгорели всичките, когато озвереният башибозук дал къщата на огъня.

По това време аз се бях въоръжил с нашата секира и тичах от позиция на позиция да търся четата на бати Лукан. Брат ми беше стотник, носеше револвер и сабя; струваше ми се, че при него е най-сигурно и че именно при него трябва да бъда в такъв един час, когато всички наоколо бяха ужасени и целият свят пропадаше. Най-после го намерих — по-точно не аз, а кучето ми Балю го подуши и се втурна към него. В същия миг между нас и разбитата чета на бати се юрна тълпа башибозуци, загърмяха, зареваха, погнаха нашите нейде и сред дима аз се видях сам-самотен — напред стрелба, зад мен градчето гори. Господи какво ще стане сега? Какво ще стане и с мен? А мама, а Петрето? — сетих се внезапно, защото още не знаех за случилото се с тях. Накъде да вървя? Де да ги търся? Само плачех и се щурах без посока, подплашен като животно. Дано са избягали мама и Петра, говорех си аз. Дано са се скрили някъде. Ах, дано се отърве и бати Лукан!

Без да разбирам как, аз се бях озовал сред горящите къщи на града. Тази, тази ли е нашата? Черни пламъци се развяваха от вятъра. Огнени купища развалини… „А мама, а сестричката ми?“ — мярна се пак в ужасения ми ум.

В същия миг някой викна на турски. Аз добре разбирах езика им (малко ли бях кръстосвал с баща си из турските села), но сега от уплаха не схванах нищо, друг глас ревна, аз трепнах като обезумял и без да погледна кои са и какво искат от мен, побягнах с колкото сили имам. Няколко гърмежа проехтяха. И още един, последен — преди да свия в първия сокак. Нещо ме блъсна, парлива болка прониза лявата ми ръка над лакътя. Аз още по-силно затичах. И за нищо друго не мислех, освен, че трябва да бягам по-силно и още по-силно.

По-нататък не помня.

Когато се свестих, беше нощ. Отворих очи, загледах се в звездите над мен, но в същия миг почувствувах, че не съм сам. Някой кръжеше наоколо. Чувах леките му стъпки, дишането, ала от изгубената кръв бях толкова слаб, та дори не се изплаших. Внезапно нещо влажно и топло ме лизна по лицето. Космато… Вълк?! Надигнах се ужасен. Но ето че радостно скимтене ме посрещна. Две лапи стъпиха върху ми и по тая неочаквана ласка аз познах моето мило, вярно куче Балю.

Няма да описвам преживяванията си след това — как ме намериха добри хора и ме цериха с билки, а после как отново не умрях от жалост, когато научих, че съм изгубил цялото си семейство. Дни наред не можах да повярвам на тази вест. Обикалях безлюдния град — турците го бяха вече напуснали, задигайки всичко, което можеше да се задигне. Тук и там срещах сираци и бездомници като мен. Питахме се за близките си. И какво става по околните села и по-далечните градчета. Гадаехме, да, защото какво ли можехме да знаем по това време ние. Гледахме се един друг с взаимно съжаление. После тръгнахме, подгонени от мъката си. И пак всеки се завръщаше при своя обезлюден двор, при съсипните на своя дом. Там отивах и аз. Ровех пепелището, дето някога се издигаше нашата къща, плачех. Никога не ще се утеша!

А между това незабелязано в градчето се появяваха все повече и повече хора. Де се бяха крили те досега? В планината? Връщаха се наплашени, търсеха като мен близките си, домовете си. Господи, какви картини видях — мъж загубил жена си, майка — децата си, едни без ръце, други обгорени от пожарищата… И кой беше виновен за всичко това? Турчинът! Тоя вековен злодей над злодеите! Ах, как мразех аз всеки един от тях — от фанатика голтак до султана им, оня султан, който сигурно си мислеше, че славата му се е удвоила след всичките тия кръвнини…

По него време аз все още се надявах, че брат ми Лукан също може да се върне отнякъде. Знаех за четата му, настигната била, разбита била, а въпреки това си казвах: не, може поне брат ми да е жив!

И очакването ме караше да забравям несгодите и мъченичествата, в които живеех.

За проклетия, макар да бе краят на месец май, времето се беше захладило, а на всичкото отгоре нямах нито трохичка хляб (кой ли имаше!) и ако не бяха бахчите край градчето, трънките, киселецът, лободата, бих умрял от глад. И не само аз!

В края на третата седмица отнейде се появи и леля ми Танаса заедно с Райничка и Хинко, моите братовчеди. Те се бяха крили при колибарите, горе в планината, и пак Балю ги позна — така бяха отслабнали и променени за толкова кратко време. Но не аз се учудих, когато ги видях, а те.

— Рали! Горкичкият ми! — плесна ръце леля. — На какво си заприличал, Рали!… Къде е баща ти? Майка ти?

Къде ли… Задавих се от сълзи. Гниеха те вече в земята, а и Петрето с тях, а кой знае дали не и бати — и никога, никога нямаше да ги видя.

Отидох да живея при леля Танаса. Тяхната къща беше само наполовин съборена, а намери се и укрито брашно у тях (те са си такива, всичко крият). И ето ние четиримата започнахме някак да се нареждаме и да поминуваме, защото, както казва поговорката: „Свой своего не храни, но тежко му, който го няма“.

Всъщност леля Танаса беше една от малкото панагюрки, чието семейство не изгуби ни едного при кланетата. Мъжът й беше като тати прекупвач на аби, но имаше дюкян, и тука, и в Цариград. Случило се бе така, че два-три месеца преди въстанието той замина за тамошния си дюкян и леля ми можеше да бъде спокойна за него. Но тя пак се вайкаше постоянно:

— Какво ли му е сега на хаджията (свако Дойно бе ходил преди години на хаджилък), като чува за тия страхотии, дето изплашиха самаго бога!

Тя плачеше така силно, та хората, които минаваха по улицата и чуваха рева й, съчувствено клатеха глава. Сигурно си мислеха, че както останалите панагюрки и леля оплаква някой непрежалим покойник.

И въпреки всичко към края на месеца хората претръпнаха и се примириха.

Виждах го по себе си.

Все тъй си спомнях за нашите, дори, че ще се завърне бати, не вярвах, но всекидневните нужди така ме бяха погълнали, та аз само гледах отде да намеря нещо за ядене. От ранни зори бях на бахчата, копаех, пусках водата, отбивах я. Или пък заедно с Хинко потягахме къщата им. Привечер се събирахме с неколцина от оцелелите съученици. Вече не мислехме за предишните игри. Само си говорехме кое как е било и как всичко е могло да бъде другояче, ако Русия — това име напоследък все по-често се шепнеше — беше протегнала ръка да ни помогне.

— Знаете ли — рече една вечер Станой, един от моите другари, — чичовият Добри си дойде от Пловдив и разправя… — Той сниши глас. — Разправя, че руският цар казал на султана: „Стига толкоз! Ако твоите заптиета продължават да бесят българите, лошо ще си патиш, мисли му!“

Тая вест развълнува всички ни. И без това се говореше, че на турците им се виждало малко, дето бяха удавили в кръв въстанието; те наново обикаляли по селата и ловели бунтовници, изплъзнали им се по време на битките. Затворите в Пловдив били препълнени. Станой дори знаеше от чичовия си син, че между тях имало и неколцина панагюрци, заловени от потерите в гъстаците на Средна гора.

— Панагюрци ли? — скочих аз и още помня как силно заби сърцето ми в него миг. — А за моя брат нещо не каза ли? Не е ли чувал? Дали е там?

Станой отмести погледа си от мен и това може би неволно негово движение ме накара да го сграбча с две ръце:

— Станое! Ти знаеш и не ми казваш! Кажи, Станое, моля ти се, не ме мъчи!

— Не знам, Рали…

— Не, знаеш! Разбрах те аз, знаеш…

Той изви глава. Помисли — видях, че устните му бяха изсъхнали, после рече:

— Чичовият Добри разправя, имало между тях и един учител.

— Бати е!

— Не, не е… Името не знае… И после друго, Рали, не се радвай де! Аз затова не исках да ти кажа. Това, дето ти го разправях за бесенето, дето руският цар… Те пак бесели, мръсниците. Целият град бил само бесилки — от моста като почнеш, та до Джумая джамия…

Бях ходил преди години с татко в Пловдив и изведнъж ясно си представих моста над Марица и на всеки телеграфен стълб по един увиснал труп… Чак до джамията… Боже мой, ами ако бати е още жив и те сега го бесят?

— Къде, в коя тъмница е? — промълвих аз. — Знае ли в коя тъмница е учителят?

Станой каза, каквото можа, и същата вечер аз намерих братовчед му Добри, но и от него не научих повече. Дори името на тъмницата не си спомни. Само ми разправи, че до нея се стигало веднага, като се мине мостът. Това за мене беше достатъчно. Ще ида там! Трябва да ида! Но как? Нямах нито грош, а Пловдив е далеч.

Тук пак ми помогна леля Танаса. В нейните безброй скривалища се намериха за мен две скътани лири, а като се примолих на съседите и като казах за какво е и защо ми трябва да стигна по-скоро в Пловдив, намери се и кой да ми услужи с коня си. Понякога хората в нещастие наистина стават хора и добрината, която вършат тогава, не се забравя цял живот.

В ранни зори аз се разпростих с единствените близки люде, които ми бяха останали, яхнах коня и поех към Пловдив. Какво щях да правя там? Какво можех да помогна? Сам не знаех. Когато на завоя се обърнах да погледна за последен път моя мил многострадален градец, дето вече спяха непробуден сън родителите и сестричката ми, аз видях смаян, че неотлъчно ме следва един стар, верен приятел — моето куче Балю. Щом срещна погледа ми, то заскимтя радостно, заподскача и ме приближи.

— Да вървим! — рекох му аз развълнуван, пришпорих коня и ние бързо се понесохме напред.