Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trappeurs de l’Arkansas, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 13 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

Гюстав Емар

АРКАНЗАСКИ ТРАПЕРИ

 

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Превод от френски ОГНЯН ВАРТОЛОМЕЕВ И СТОЯН КАЗАНДЖИЕВ

Художник ПЕТЪР ЧУКЛЕВ, 1979

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

 

ФРЕНСКА, ВТОРО ИЗДАНИЕ. ИЗД. НОМЕР 366. ДАДЕНА ЗА НАБОР НА 24. VIII. 1979 Г. ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ НА 22. X. 1979 Г. ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 23. И. 1980 Г. ФОРМАТ 116 6090. ПЕЧАТНИ КОЛИ 15,50. ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 15.50 ЦЕНА 1.60 ЛВ.

КОД № 11

95378 25432/6356—25—79

 

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“. БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2А

ПЕЧАТНИЦА „Т. ДИМИТРОВ“ — СОФИЯ

София, 1980

с/о Jusautor, Sofia

 

Les Trappeurs de l’Arkansas

par Gustave Aimard

Paris, Amyot, Éditeur, 8 rue de la Paix

MDCCCLVIII


ПРОЛОГ
ПРОКЪЛНАТИЯТ

I
ЕРМОСИЛЬО

Когато пътешественикът за пръв път слиза на брега на Южна Америка, неволно изпитва чувство на неопределена тъга. Защото историята на Новия свят е мрачна поредица от жертви и страдания, в която фанатизмът и алчността вървят ръка за ръка.

Жаждата за злато беше първоначалната причина за откриването на Новия свят. И след като злато бе наистина намерено, Америка стана етап за завоевателите си; алчни авантюристи пристигаха с кинжал в едната и разпятието в другата ръка, за да грабят така желания метал. После те се завръщаха в родината, излагаха на показ своите богатства и с необуздания си разкош възбуждаха завистта на околните и ги подтикваха да емигрират.

С тази непрекъсната смяна на пришълци трябва да се обясни фактът, че в Америка липсват величествени паметници, каквито създават постоянните заселници, щом имат намерение да пуснат корени в някоя нова страна.

Дори да пребродите целия този обширен континент, владян три века от испанците, само тук-таме ще откриете някоя незнайна развалина, която да напомня за преминаването им. Но паметниците на ацтеките и инките, издигнати много векове преди откриването на Америка, още се извисяват с цялата си величествена простота като нетленно свидетелство за тяхното присъствие в страната и за стремежа им към цивилизация и прогрес.

Уви! В какво са се превърнали днес тези славни завоевания, изпълвали със завист пяла Европа, където кръвта па палачите се е смесвала с кръвта на жертвите им за благоденствието на нация, прочута с храбрите си войни, е плодородната си земя и с търговски връзки, обхващащи целия свят! Времето направи своето и сега Южна Америка изкупува престъпленията, за които стана причина. Разкъсвана от вътрешни борби за преходна власт, потискана от алчни олигархии и изоставена от чужденците, които се обогатиха от плътта й, тази страна бавно пропада под тежестта на своята инертност, безсилна да повдигне оловния саван, който я задушава. Но тя ще се събули в деня, когато една нова раса, пречистена от престъпления и ръководена само от справедливи закони, ще й осигури труд и свобода, без които никой народ не може да живее.

С една дума, испано-американската раса е пуснала корени в областите, завещани й от нейните прадеди, без да е разширила границите им. Героизмът й е бил погребан заедно с Карл V[1], а от прародината си е запазила само гостоприемството, религиозната нетърпимост, монасите, китаристите и въоръжените просяци.

От всички щати, които образуват обширната мексиканска конфедерация, единствен Сонора е запазил свой облик благодарение на непрекъснатите си борби с индианските племена, които го обкръжават, и на връзките си с тия племена.

Жителите на щата още от пръв поглед се отличават от жителите на вътрешните области с нещо диво в нрава.

Може да се приеме, че на север Сонора граничи с река Рио Хила, а от изток и запад е вклещена между Сиера Мадре и Калифорнийския залив. Отвъд Дуранго планинската верига Сиера Мадре се разделя на два клона, като главният продължава от север към юг, а другият завива на запад, заобикаля щатите Дуранго и Гуадалахара и стига до Тихия океан. Този клон от Кордилерите образува южната граница на Сонора.

Природата сякаш с пълни шепи е изсипвала своите дарове в тази местност. Климатът е слънчев, умерен и здравословен. Тук има в изобилие злато, сребро, извънредно плодородна земя, най-вкусни плодове, лековити билки, намират се най-добрите балсами, най-полезните в бояджийството насекоми, най-редките мрамори, най-скъпите камъни, всякакъв дивеч и риби.

Но сред обширните пусти прерии между Рио Хила и Сиера Мадре, независимите индиански племена команчи, поуни, пимаси, опати и апахи са обявили безмилостна война на белите пришълци и със своите непрекъснати жестоки набези ги принуждават скъпо да плащат отнетите им богатства и непрестанно се стремят да си ги възвърнат.

Трите главни града на Сонора са Гуаймас, Ермосильо и Ариспе.

Ермосильо, наричан в миналото Питик и станал известен след похода на граф Раусе Булбон, е център на мексиканската търговия на Тихия океан и наброява повече от девет хиляди жители.

Градът е построен върху плато, което постепенно се спуска в северозападна посока към океана, и се намира в подножието на Серо де ла кампана — Хълма на камбаната, — наречен така, защото върхът на хълма е осеян с огромни каменни блокове, които издават ясен металически звън при най-леко докосване.

Както всички американски градове, Ермосильо е мръсен, построен от кирпич и представя пред изненадания поглед на чужденеца смесица от развалини, немара и печално запустение.

В деня, когато започва този разказ, а именно 17 януари 1871 година, между три и четири часа следобед, по което време тук обикновено населението си почива и в Ермосильо е винаги тихо и спокойно, градът представляваше страшна гледка.

Групи лепери[2], гамбузини[3], контрабандисти и главно ратери[4] се тълпяха, кряскаха, заплашваха и диво ревяха по Кале дел Розарио — улица Розарио. Неколцина испански войници — по това време Мексико още бе под владичеството на метрополията — напразно се мъчеха да разпръснат тълпата и да възстановят реда, биеха наляво и надясно с дръжките на копията, който им попадне.

Но вместо да намалява, глъчката ставаше все по-силна, а най-високо крещяха и жестикулираха индианците от племето хиаки, разпръснати из навалицата.

По прозорците на сградите се бяха струпали мъже и жени, вперили очи към Хълма на камбаната, от подножието на който се издигаха гъсти облаци дим и се виеха в небето. Всички сякаш очакваха някакво необикновено събитие.

Изведнъж се дочуха силни викове, тълпата се разцепи на две като зрял нар, всички ужасено се отдръпнаха и се появи един младеж, почти дете, защото надали имаше повече от Шестнадесет години, препускащ в бесен галоп на полудив кон.

— Спрете го! — крещяха едни.

— Хвърлете му ласо! — викаха други.

— Господи боже — шепнеха жените и се кръстеха, — та това е самият дявол.

Но всеки се стремеше по-скоро да го избегне, отколкото да се изпречи насреща му. Дръзкият младеж продължаваше дивия си бяг с подигравателна усмивка, с искрящи очи и пламнало лице. С бича си шибаше наляво и надясно онези, които се осмеляваха да се приближат до него или не успяваха да се отдалечат достатъчно бързо.

— Ей, ей, дявол да те вземе! — изкрещя един вакеро[5] с атлетическо телосложение и тъпо лице. — За малко щеше да ме повали ла земята този луд. Ами че — продължи той, като изгледа младежа — това е Рафаел, синът на моя приятел! Ти само почакай!

И докато мърмореше така, той разви ласото, закачено на колана му, и хукна след конника.

Тълпата разбра намерението му и започна бързо да го насърчава.

— Браво, браво! — крещяха хората.

— Дръж го, Корнехо — развикаха се другите вакероси и запляскаха с ръце.

Корнехо, така се казваше тази интересна личност, постепенно настигаше юношата, чийто път все повече се задръстваше.

От виковете на присъствуващите конникът предугади опасността, която го заплашваше, и обърна глава.

Тогава видя преследвача си.

Разбра, че е загубен, и пребледня.

— Не ме спирай, Корнехо — извика младежът с разтреперан глас.

— Не, не — виеше тълпата. — Хванете го, хванете го! Тълпата бе започнала да се забавлява с гонитбата и не искаше да пропусне такова интересно зрелище.

— Предай се — отвърна гигантът — или ще те омотал с ласото си, предупреждавам те!

— Няма да се предам! — решително отвърна момчето. Двамата продължаваха да тичат — единият на кон, другият пеш.

Тълпата ги следваше и виеше от удоволствие. Тя навсякъде е една и съща — варварска и безмилостна.

— Казвам ти, остави ме — продължи момчето. — Иначе, честна дума, ще пострадаш!

Вакерото се захили и развъртя ласото над главата си.

— Внимавай, Рафаел! За последен път ти казвам. Ще се предадеш ли?

— Никога — гневно изкрещя момчето.

— Е, бог да ти е на помощ — извика вакеро. Ласото полетя със свистене.

Но се получи нещо неочаквано.

Рафаел закова коня на място и той сякаш се превърна в гранитен блок, после момчето скочи от седлото, метна се като ягуар върху гиганта и го събори на пясъка. Преди някой да успее да го спре, заби в гърлото му ножа, който носеше на колана си като всеки мексиканец.

Струя кръв плисна в лицето на младежа, вакерото се гърчи миг-два, после се отпусна неподвижен. Беше мъртъв.

Потресена, тълпата нададе ужасени викове.

Бърз като светкавица, Рафаел се метна на седлото и отново се понесе напред, като размахваше ножа си и се смееше сатанински.

Когато след първото вцепенение хората поискаха да се спуснат след убиеца, той бе изчезнал.

Никой не можа да каже накъде е поел.

Както обикновено при подобни случаи, когато хуес де летрас — съдията, заобиколен от рой дрипави алгасили, пристигна на местопроизшествието, вече беше късно.

Съдията, дон Иниго Албасейте, беше на петдесетина години, нисък и пълен, с апоплектично лице, смъркаше испанско емфие от златна табакера, инкрустирана с диаманти, и под привидното си добродушие прикриваше голямо скъперничество, съчетано с необикновена хитрост и хладнокръвие, които нищо не можеше да засегне.

Противно на очакванията, достойният служител съвсем не се развълнува от бягството на убиеца. Той поклати глава, огледа тълпата и премигна със сивите си очички.

— Горкият Корнехо! — каза той философски и смръкна емфие. — Знаех си, че така ще свърши.

— Да — обади се един от присъствуващите. — Убиха го като нищо.

— И на мене така ми се струва — продължи съдията. — Убиецът си е разбирал от работата. Не му е за пръв път.

— Как може! — отговори събеседникът му и сви рамене. — Той е почти дете!

— Я! — каза съдията изненадано и го изгледа под око. — Как така дете?

— Почти — обясни човекът, горд, че съдията го слуша внимателно. — Рафаел, големият син на дан Рамон.

— Гледай ти, гледай ти! — каза съдията със скрито задоволство. — По това е невъзможно. Рафаел няма повече от шестнадесет години. Не може да се е спречкал с Корнехо, та той само да му стиснеше ръката и щеше да се справи с него.

— И въпреки всичко така е, ваше превъзходителство! Всички видяхме. Рафаел играл комар при дон Агумлар и, изглежда, не му провървяло — загубил всичките си пари, побеснял и за да си отмъсти, подпалил къщата.

— Виж ти! — удиви се съдията.

— Всичко е така, както имах честта да ви го кажа. Погледнете, ваше превъзходителство, още се вижда дим, въпреки че къщата е вече само пепел.

— Наистина — рече съдията и погледна натам, накъдето му сочеше човекът. — И какво стана после?

— После — продължи другият — Рафаел, естествено, решил да избяга. Корнехо се опита да го спре.

— Прав е бил!

— Изглежда, че не е бил прав, защото Рафаел го уби.

— Вярно — каза съдията, — но бъдете спокойни, приятели, правосъдието ще отмъсти за него.

Тези думи бяха посрещнати от присъствуващите със скептична усмивка.

Без да обръща внимание на впечатлението, което направиха думите му, съдията нареди на придружителите си, които вече бяха претърсили и обрали мъртвия, да го вдигнат и отнесат в притвора на близката църква. После се върна в къщи, като потриваше доволно ръце.

Съдията облече пътнически дрехи, мушна два пистолета в колана си, закачи си дълга сабя, вечеря леко и излезе.

Десет полицаи, въоръжени до зъби, го чакаха пред вратата, възседнали силни коне. Един слуга държеше за поводите прекрасен черен кон, който тъпчеше на едно място и нетърпеливо хапеше юздата. Дон Иниго го възседна, застана начело на подчинените си, и групата потегли в лек тръс.

— Ехе — казаха любопитните, които бяха наизлезли пред къщите си. — Съдията Албасейте отива при дон Рамон Гариляс. Сигурно утре ще чуем едно-друго.

— Ей богу — отвръщаха други. — Хлапакът си заслужава да го обесят.

— Хм — обади се някои, — жалко ще бъде. Честна дума, момчето си го бива. Как само се хвърли срещу Корнехо и как го перна, чиста работа.

През това време съдията продължаваше по пътя си и учтиво отговаряше на поздравите на многобройните минувачи; скоро стигна в полето.

Като се загърна с наметката си, попита:

— Оръжието заредено ли е?

— Да, ваше превъзходителство — отговори началникът на полицаите.

— Тогава напред към асиендата на дон Рамон Гариляс! Да побързаме, за да стигнем преди мръкване.

Групата препусна в галоп.

Бележки

[1] Карл V — испански крал, царувал през XVI в. непосредствено след откриването на Америка. Б пр.

[2] Леперо (исп.) — нехранимайко Б. пр.

[3] Гамбузино (исп.) — работник, който се занимава по-специално с промиване на златоносен пясък. Б. пр.

[4] Ратеро (исп.) — джебчия. Б. пр.

[5] Вакеро (исп.) — говедар. Б. пр.