Стефан Дичев
Рали (9)

Втора глава
Не всякога е лесно да си бозаджия

Не ме излъга моето чувство — старият Абу Талиб ми помогна.

Петнайсетина дни по-късно, помъкнал гюм с боза, аз безпрепятствено влизах във вътрешната крепост, като потраквах тенекиените канчета и виках, колкото ми глас държи:

— Боза, бозица резливааа! Само по една аспра канчето! Бозица хубава…

Наистина продавах бозата на безценица. От всеки гюм по два гроша, тоест, откак бях започнал този занаят, загубата ми вече възлизаше на половин лира. Но кой ти мислеше за парите. Важното беше, че пазачите свикнаха с мен, а баш-чаушът^[1] — черен, облещен кюрд, обрасъл в косми и по носа — като ме зърнеше, целият се ухилваше.

— Хайде бе, момче!… По-скоро бе, джанъм^[2], от тая жега на пастърма заприличах!… — хилеше се лукаво той и протягаше ръка за канчето.

Гледах го как шумно пие, как примижава блажено и сумти и макар че ужасно се боях и се отвращавах от него, усмихнат хвалех бозата си и го подканях да пие още едно канче.

— А, резлива е… Чудо! — мляскаше той и както обикновено се преструваше, че забравя да плати. Но затова пък цялото му изражение казваше: „Върви, пътят е свободен, върви!“

Аз това и чаках. Бързо грабвах гюма си и се спусках в двора на тъмницата. А в ума ми както винаги имаше само едно: тук, в някое от тия подземия, е бати Лукан; тук гният нашите български страдалци!…

Не мислете, че случайно казах: „спусках се в двора“. Защото, след като минех през сводестата порта на вътрешния зид, изведнъж се озовавах пред нещо подобно на огромен кладенец, една черна бездна сред черни стени, в която се слиза по безброй изтрити и очукани стъпала. Отдолу лъха на пикоч и на смрад и вече само тая гнуснава миризма подсказва човеку къде отива и какво го чака там вътре.

Първия път, когато се спусках надолу към подземията на тъмницата (ах, чак сега разбрах защо казват „тъмница“!), мен ми се стори, като че слизам в бездънен гроб. В полумрака нозете ми едва намираха стъпалата, аз се олюлявах и все си мислех, че ще се изтърколя надолу — там, отдето заедно с вонята ме пресрещаше — глух, злокобен ропот.

Гласове ли бяха това, ехо на далечни викове ли или стенания, които извираха от самите стени?

До мен, настръхнал, вървеше Балю. От другата ми страна сумтеше Суави Кютюк, онбашията^[3]. Той ту мърмореше нещо неразбрано, ту изквичаваше като свиня.

— Викай де, викай! Какво се умълча! — кикотеше се той и уж дружелюбно, на шега ме тупваше по гърба. На два пъти тази негова шега едва не ме прекатури в бездната заедно с гюма ми и с канчетата.

Аз подхващах отново:

— Бозица!… Резлива… хубава…

Но от уплаха и възбуждение гласът ми едва се чуваше. Взирах се в решетъчните прозорци и врати, които едва-едва се забелязваха в околните стени. Мъртвило. От стълбата водеха към тях тесни каменни пътечки. Понякога там се мяркаха силуети, ала в тъмнината не можех да ги различа. Само сивото проблясване на някой щик ми подсказваше, че са пазачи, или пък глас ще викне:

— Хей, бозаджията, ела насам бе!

Готов бях да ида всякъде, дето ме повикат, все с надежда, че може да открия бати Лукан, ала Суави Кютюк си беше наумил да ме заведе чак до дъното на двора, дето според неговите думи било свърталището на шейтаните^[4]. И аз трябваше да вървя. Сега признавам, имаше право онбашията, там беше самият ад. Само в едно грешеше той — кои бяха шейтаните!

Когато най-сетне стъпих на равно място, за миг се спрях като зашеметен. Високо над мен трепкаше и ме прихлупваше нажарен до бяло кръг небе. А тук долу от всички страни ме обграждаха черни гевгири. В тях като зинали уста зееха разкривени дупки. Дебели железни решетки ги препречваха — и тъкмо по това, че различавах тези железа и входовете на подземията, аз се досещах, че там някъде вътре мъждее светлина, макар самата нея да не виждах. Въздухът беше смрадлив, влажен, студен. Целият треперех от студ.

— Хайде, викай сега! — заповяда ми онбашията.

Зинах да викна, но глас не излезе.

— Що, глътна си езика, а? — заквича пак Суави Кютюк. — Изплаши се… Ха! Хайде, хайде, викай! Те ще дойдат…

Извиках. И после още веднъж — по-силно. Дали ще ме чуе отнейде бати? Ще познае ли, че съм аз?

Гласът ми се блъсна в гевгирите, заеча, издигна се нагоре — все по стълбите — загуби се.

— Боза… Бозааа!! Само по една аспра канчето… Хубава… резлива… — продължавах да викам аз с настървение и отчаяние.

Изведнъж околните гевгири като да оживяха. Навеси ли имаше там, или някакви стаички за пазачите, не знам. Но изневиделица се появиха фенери — един, два… четири!… Светлините им се залюляха, приближиха. Видях брадясалите, грозни лица на пазачите, които идеха към нас. Но преди мен ги беше усетил Балю. Той заръмжа, залая и ако не бях му изшъткал да мълчи, кой знае дали не щеше да се хвърли върху им.

— Де си, бре, бозаджия! — чух гласове. — Я наливай… То по едно кафе да имаше, по-добре щеше да е, ама като няма, и боза ще пием…

Четиримата пазачи ме наобиколиха и всеки протягаше ръка: пръв да е! Той да е! А Суави Кютюк се киска и квичи.

Него ден носех само едно канче и нарочно не бързах да наливам. Подадох на единия — той пи; после на другия. А очите ми все в околните решетки, силно осветени от събраните на едно място четири фенера.

И досега потръпвам, като си помисля за нещастниците, които, привлечени от моя глас, се бяха довлекли дотам. Страшни! Ужасни! Не, не, слаби са тия думи, а други, по-силни, не знам. Ръце се бяха впили в железата, брадясали мършави лица се притискаха, сякаш да се проврат, и само едни хлътнали огромни очи светят… Бате!… Бате… Де си ти? Не мога да те позная, взирах се аз.

— Бре, ти къде зяпаш? На земята наливаш, не видиш ли! — скараха ми се заптиетата, защото от вълнение аз не умерих канчето.

— Не е виждало гяури, момчето! — оправда ме онбашията. — Гледай, гледай! Видиш ли го там оня с бялата брада, двайсет години се навършват, откак е тук!

Той грабна от ръцете ми гюма и ме тласна към една от решетките, като викаше:

— Върви го разгледай, върви… Падишахът нишан^[5] ще му даде за вярна служба!

Оставих гюма. Нека се разпореждат с него, както си щат. Приближих решетката като насън. Ето на кой трябваше да дам бозата… всичко каквото имам… А то — на заптиетата! За това ме е докарал тук Суави Кютюк. Двойна мъка — и за тия нещастници, и за мен… Трескаво се взирах в лицата. Изреждах ги. Бях гърбом към светлината и заточениците сигурно не ме отличаваха, но аз ги виждах…

Ето го този трябва да е — двадесет години!… Беше висок човек, не много стар, но с побеляла брада. Прегърбен. И само по една риза. А очите му — боже мой, и досега помня тези очи, — те ме гледаха с такова презрение и с такава мъка, та аз за миг целият изтръпнах. Как ми се искаше да му кажа; „Не съм такъв, какъвто ме мислиш! Не съм, не съм!“

Но защо тича срещу му Балю? Защо скимти? Защо върти опашка?… Побелелият протегна ръка, погали кучето… Не, не, не той! Друг е протегнал ръката си — ето го кой е… Бате, бате! — затиснах с шепа устата си аз. Един звук само, и всичко ще пропадне. Всичко. Наведох се бързо, престорих се, че дърпам кучето, а то само за да хвана ръката на брат си. Той стисна моята. Разбрахме се.

— Ей, какво стана! Нагледа ли се на гяури, момче? — викна зад мен онбашията.

А с него и другите:

— Ти носи по-често боза. Ще ги гледаш, колко си щеш.

И така се заредиха дните за мен. Кой платил, кой не, на другия ден аз пак пристигнах. Защо? С каква цел? Какво можех да помогна при тия каменни стени при тия железни решетки? Нищо, съвсем нищо не измислях. На два пъти се опитах да му подам една пила — не успях. И все пак не преставах да идвам. Знаех, че моето присъствие крепи и неговия дух.

Докато един ден, като минавах край решетката усетих нечия ръка да се провира и да бърка бързешком в пояса ми. „Той ще е!“ — стрелна се в ума ми. И още „Там трябваше да сложа пилата. Това иска да ми покаже. Ще знам — да, утре!“

Щом излязох навън от тъмницата, аз извадих пилата от пазвата си и я затъкнах отстрани на пояса. Така ще я сложа и ще приближа, кроях. Уж само минавам покрай решетката; дори може в същото време да наливам боза на някой от пазачите. Натиснах да скрия пилата по-добре, но поясът ми се беше извил, нещо пречеше — оправих го — и тогава изненадан видях, че оттам изпада някакъв парцал. Това какво ли ще е? Дигнах го.

Още преди да го разтворя, познах: парче от батевата риза. На него беше написано с наплюнчен мастилен молив.

„Рали, от тъмницата не може. Чакай кога ни изведат на работа. Приготви…“ Тук моливът се беше разлял, четяха се само буквите: „и… ана“.

А по-нататък:

„Намери в конака на Фейсал бея… робинята Мейра — поздрави я от бай Нестор, мъжа й. Пригответе се заедно. Пази се, Рали! Твой брат Лукан.“

Това странно писмо толкова ме зарадва, че като го прочетох десетина пъти за себе си, прочетох го и на Балю.

— Чуваш ли, това бати Лукан го пише. Горкият, как ли е търсил за малко светлина от фенера, докато заптиетата… Чакай, какво съм взел да ти разправям… Сега аз имам задача, Бальо! Най-първо трябва да науча кой е тоя Фейсал бей и къде е конакът му. После… после ще намеря жената на бай Нестора… А кой пък е бай Нестор? Мейра, какво особено име! Да не е кюрдка? Тогава? Как ли ще се разправям с нея, а? Знам, знам — теб ти е лесно! Ти разбираш всички езици.

 

 

Когато се върнах в хана, уж случайно запитах Абу Талиб живее ли в града човек на име Фейсал бей.

Старият арабин дигна гъстите си вежди и спря поглед на лицето ми.

— Защо ти е потрябвал беят, Али?

Почувствувах, че се изчервявам. Добре, че фенерът беше надалеч, а и в хана постоянно влизаха и излизаха хора, тъй като пощенският керван от Самсун току-що бе дошъл.

Както правех и друг път в такива случаи, запънах се, заекнах нарочно, докато наглася отговора си. Но Абу Талиб не снемаше очи от мен.

Казах бавно:

— Днес чух името му… Пред мютесарифството го споменаваха.

— Кои?

— Ами двама бяха.

— Двама ли?

— Не ги познавам.

— Е, и какво говореха?

Вече не знаех какво да лъжа.

— Ами… Единият казва: добър човек бил. Другият пък вика: лош…

— Така е — отсече хаджията и стори ми се, че нещо се замисли. — Като човек той е зъл. Дето казват, убива и окото му не мигва! Но инак е добър мюсюлманин, момче. Малката джамия, знаеш ли я? Той я построи — аллах да даде всекиму такива дела!

Аз кимнах мълчаливо, а в себе си неволно възненавидях Абу Талиб. Не е ли и той същият като Фейсал бей? Готов е да нарече убиеца добър, стига да е издигнал джамия на аллаха. А когато разправяше за собствения си син… Или не! Не знам. Забърках се. Тук имаше нещо сложно, нещо, което не можех да разбера. Не трябва да прибързвам с упреците си. Та нали Абу Талиб ме научи как да вляза в тъмницата, нали все до него опирам за съвет — и ако има тук някой да се прикрива, да лъже — това съм аз, не той.

Тогава?

И все пак почувствувах, че не мога изцяло да му се доверя.

Спомням си: малко по-късно нея вечер в хана се води и друг един разговор, съвсем различен от тоя, който току-що разказах, но той така ме развълнува, че като се притури към преживяванията ми през деня, накара ме цялата нощ да се въртя и да не спя.

Селим баба беше донесъл с пощата вестник. Градският писар се зае да го чете. Но той срича и го чете толкова дълго време, та наклякалите край него диарбекирци най-сетне изгубиха търпение. А да се изгуби търпение в този град, е нещо необикновено.

Това ме накара да се заслушам.

— Е, казвай де, Ибриям! — подканяха те.

— Какво се запъна?

— Що мълчиш?

Отвсякъде го затрупваха с въпроси.

Ибриям дигна глава, подсмъркна с дългия си нос и загледа всички поред.

— Докъде, а, докъде стигнаха нашите? — попита и хаджи Хасан, най-старият измежду тях, един от редовните посетители на хана. Той тайно пиеше ракия и лицето му беше винаги подпухнало.

— То… хаджи… таквоз… Нашите, кажи го вече, ще влязат в столицата на сръбските гяури, ама има нещо друго, хаджи… — рече Ибриям и замълча.

Това усили любопитството на слушателите и го превърна в тревога.

Докато наклякалите аги се мъчеха да отгатнат какво ще е това друго, аз неочаквано си припомних случайно чути на парахода откъслечни разговори за някаква си война между Османското царство и малкото Сръбско княжество. Изглежда, тази война беше започнала веднага след нашето въстание и както въстанието, вижда се, и тя отиваше към злополучен край. Залисан от своите грижи, до тоя час аз не бях се замислил за нея. Не бих се замислил и сега, ако да не виждах объркване и страх в очите на градския писар.

Най-сетне той каза:

— Тук пише, агалар^[6], че таквоз… московецът нещо се меси в работата… с война заплашва… Демек срещу нас щял да върви!

— Чакай, как московецът? — намръщи се хаджи Хасан.

Другарите му вкупом лавнаха като разлютени псета:

— Той, московецът, много да не си тика гагата насам, защото, ако ние речем…

— Ами тия хора какво все с нас се хващат бе, джанъм! Какво все Турция, та Турция!

— Хващат се те, Мехмед — нека се хващат. Аллах си знае работата!

— Бе те ще видят дявол по пладне. Целият дин ислям^[7] ще се дигне като един човек за вярата! Така ли е, Абу Талиб?

Всички извърнаха погледи към ханджията. Това, че те бяха турци, а той арабин, придаваше особено значение на отговора му.

Абу Талиб отпи от кафето си, потегли броеницата и чак тогава отвърна:

— Русия е голяма, агалар. Нали помните какво приказвахме из оня ден, кога беше тука юзбашията^[8]! Страшна сила е, така съм чувал аз от баща си от бащата на баща си.

Той отброи още две зърна от кехлибарената броеница и взе пак филджанчето^[9]. За миг другарите му се погледнаха един друг смутени. А аз тържествувах и в същото време, свит в своето задимено кьошенце, треперех от страх да не издам радостта си.

— Ти, какво? Изглежда, си се изплашил от московеца, а? — не се сдържа един от турците.

За да окуражи останалите, той остро, подигравателно се изсмя. Но аз така бях възбуден, че дори не погледнах кой е. Очите ми, подлютени от тютюневия дим, не изпускаха Абу Талиб. Какво ще отвърне той?

Искаше ми се да рече: „Не можем се би ние срещу Русия, агалар. От Русия няма по-силна на света!“…

Но Абу Талиб се поокашля старешки, разчеса с пръсти бялата си брада и каза:

— Ти, Тъмъшлия, си храбър мъж, знам. Но чувай, синко, храброст и мъдрост не е все едно. Войната, Тъмъш, е лоша работа — колкото тръгнат, половината се връщат.

— Който падне за вярата, направо в рая отива, Абу Талиб!

— Тъй е, знам — съгласи се хаджията. — Но сега пък тебе ще питам. Ти знаеш ли защо Русия все на война налита? Не знаеш. Тогава да ти кажа. Защото, синко, руският цар е неверник и си е наумил да затрие царството на мюсюлманите, затова. Чакай, чакай, не бързай! Ще разбереш защо ти го казвам. На тия гяури, българите де, дето скоро бунт дигаха, московецът държава е решил да въздигне.

— Че не ги ли изклаха нашите бе, какво стана? — обади се някой.

Друг рече:

— И тук цялата тъмница с тях е натъпкана, нямат свършване тия свине…

Без да погледне нито единия, нито другия, ханджията продължи с все същия равномерен глас:

— Държава да им направят, агалар. И отде земя за тия неверници? От ислямската земя ще вземат. Пък и това, дето Ибриям го чете във вестника за Сръбската война, не е ли и то същото? Кажи де, Ибриям, не иска ли московецът и на тях да им уголемява царщината?

Писарят тъжно поклати дългия си нос. Така е, означаваше това движение и за българите, и за сърбите; така е казано в тоя проклет вестник.

Вече никой не разбираше накъде ще свърне мисълта на ханджията. Всички чакахме, само Абу Талиб не бързаше.

В настъпилото смълчаване едничка се чуваше как ври водата в джезвето^[10]. Някъде на горния кат силно се тракна врата, крака затрополиха по стълбата. Изглежда, ставаше течение, защото почувствувах хлад.

— Е, щом е тъй, тогава само войната ще ни оправи — рече престарелият хаджи Хасан.

Но в гласа му имаше несмелост. Почувствувах я аз, почувствуваха я и другите.

Абу Талиб присви за миг очи и когато пак ги отвори, на лицето му се изписваше ново изражение — донейде насмешливо, донейде печално. Той явно се смяташе за по-мъдър от своите събеседници, а и сега, като размишлявам, виждам, че наистина е бил по-мъдър.

— Чувай как я разбирам аз, хаджи Хасане! — заговори той. — Вярно, за тия работи има кой да мисли. Пък и падишахът^[11] — аллах да продължи дните му! — достатъчно съветници си има. Но ако мене питаш, слушай как я разбирам аз… От войната, агалар, ние трябва като от огън да се пазим. Тъй е! От войната ние можем само да загубим, нищо няма да спечелим. Затова ги мразя аз раите, защото те не мируват като хората, ами все нещо ще се бунтуват, все нещо дандания правят. И какво излиза? Хванат се другите държави да помагат — кой на гърците, кой на сърбите, кой на българите, после иди се чуди, че от славата, дето някога е била, нищо не е останало.

— Право казваш, Абу Талиб!

— Това са истински думи!

Въздишка след въздишка се прибавяха към недоизречените слова на хаджията. Чу се дори: „На лошо отива ислямското^[12] царство!“, но аз, вместо да се зарадвам на тяхното униние и вместо да злорадствувам над объркаността им, внезапно сетих тревога. Някаква опасност ме дебнеше, грозеше ме и тази опасност се наричаше: Абу Талиб. Защо се бях издал така много пред него? Можех ли вече да се върна назад? И нямаше ли той някой ден да подозре истината до самия й край?

Все в тоя дух разговорът се проточи още дълго. Не се мина много и османлиите отново се ободриха. Те накараха писаря да прочете дума по дума какво се казва в донесения вестник, после вкупом решиха, че ако е писано да стане война, нищо не може да я отмени. С това се съгласи и Абу Талиб. Дори когато вече ги изпращаше, чух да казва:

— Ние с теб, хаджи Хасане, сме поостарели вече, но ако е рекъл аллах да бием неверниците, и ние ще идем… Хайде, лека да е нощта ви! И дано с другия вестник научим, че всичко се е разминало.

Казах „лека нощ“ и аз и се качих горе, дето уморените от път керванджии вече юнашката хъркаха.

Постелята ми беше недалеч от постелята на Селим баба. Той, изглежда, спеше леко, защото се размърда, когато минах край него.

— … Али, ти ли си?

Не се обадих. Омръзнало ми бе да ме наричат все с това име, чуждо, станало ми противно вече. Та аз си имам свое име — Рали се наричам аз, Рали, казвах си. Но знае ли го тук някой — и по-добре, че не го знае!

Легнах на постелята си, а вълнението не ме напускаше. Рали, продължавах да се наричам безгласно, сякаш да се уверя, че съм си пак аз, че нищо не се е променило. Как ми напомняше моето име за дома! Майка ми — боже мой, изведнъж я видях в тъмнината, пълничка, червендалеста, пъргава, с прошарени коси, които се подаваха изпод забрадката.

— Хей, Рали! — вика тя. — Къде хайманосва досега? Скоро да се прибираш!

И уж ми се кара, а очите й едни такива мили, ще рече човек, че ми казва:

— Тичай, мойто момче, играй! Сега ти е времето…

А ей го баща ми — и той ужким строг, думата му на две да не стане:

— Ти, Рали, защо не си бил в школото?… Чувай, опичай си ума, че виждаш ли го дюкяна, тебе чака!…

Мамо, тате, мислех си, как мили ми са сега вашите гласове, сега, когато вас ви няма! Лежа тук между чужди, зли хора и името си дори не смея да кажа, а ето, едничък вашият спомен ме сгрява, той ме връща назад, към дома, към нашия град, към нашия свят…

Помня, че дълго, много дълго останах така — пренесен в онова далечно, безвъзвратно загубено време. Тъгувах и безгласно плачех, докато някъде вън, на двора, се понесе проточен, жалостен вой. Той пак се повтори, потрети се, пронизителен и страшен, и тогава аз внезапно разбрах, че това е моят Балю. Мъката ми като че се беше предала някак си и нему. И той тъгуваше за нашия двор, за оживените улички на градчето ни, за ливадите и хълмовете, дето толкова бе тичал на воля.

Приятелю, друже мой, казах му аз, потрай още — колко, сам не знам, но потрай! Ето, нали видя писмото на бати днеска. Ще намерим ние жената на бай Нестора (тоя бай Нестор аз го чувствувах вече като стар познат), ще подготвим бягството някой ден. Някой ден, повторих аз и се видях в този ден как бягаме с бати Лукан през гори и планини, как стигаме Самсун; ето парахода „Османие“, после Цариград… после Панагюрище… А Балю все след нас! Но не е ли лудост да се върнем в Панагюрище, размишлявах си. Лудост е, знам, а въпреки това ще се върнем. Макар и за ден, за час. Само да минем през него. Само да подишаме прохладния му въздух, да видим развалините на къщата, дето някога бяхме толкова много щастливи.

Отново очите ми се обляха в сълзи. Аз се обърнах на една страна, та да се стичат те на рогозката, защото ръцете ми бяха мокри вече и не сварвах да ги бърша.

И ето че тъкмо тогава с някаква осезателна сила се сетих за разговора, който преди малко се беше водил долу в хана. Русия се готвела за война!… Не беше ли го предвидил оня, непознатият бати Луканов приятел? Готви се за война срещу Османското царство! За нас, за нас ще води тя тази война, веднъж завинаги да прогони от нашите земи турчина, наша, българска държава да въздигне!

Изведнъж видях всичките си мечти — как ще избягаме с бати Лукан, как ще минем през Панагюрище — в нова светлина. Та нали там няма да е робство вече, няма да има турци. Дори и от хаджи Дойно не бих се боял, макар че задигнах от долапа му толкова много пари… Като отприщени потоци, като буйни коне мислите бушуваха в ума ми. Аз ту се хващах в една, в друга, после радостни предсещания ме обливаха и аз се мъчех да си представя като какво ще е това да няма робство, като какво ще е това свободата…