Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)
Допълнителна корекция
etsatchev (2011 г.)

Издание:

Стефан Николов Дичев. Рали.

Повест

Редактор: Божанка Константинова

Художник: Лиляна Дичева

Художествен редактор: Юли Минчев

Корица: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Христина Денкова

 

Пето издание, ЛГ V.

Дадена за печат 6.II.1976 година.

Подписана за печат 7.IV.1976 г.

Излязла от печат м.април.

Държавно издателство „Отечество“ — София

Печатница ДПК „Димитър Благоев“

София, 1976

История

  1. — Добавяне

Пета глава
Постъпвам като Левски

Трябва да призная, че изпитвах странни чувства, докато отвързвах торбичката с парите.

Седях на морския бряг, далеч от чужди погледи и все не смеех да я отворя. Дали всичко няма да е на вятъра? Торбичката не беше голяма и ако вътре имаше аспри, едва ли щеше да се набере една-единствена лира. А тогава отде ще диря още пари? Времето напредваше. Ах, дано да са грошове, казвах си. Най-сетне не изтраях, бръкнах в торбичката. В шепата ми заблестя злато. Лири! — и то не пет, не десет… Озърнах се да не приближава някои и с трескави ръце ги преброих. Двеста. Двеста лири! Сега разбрах защо тъй злобно и отчаяно викаше подир мене свако. Двеста лири! Дори и да можем да му се наплатим някой ден с бати, докато е жив, той няма да ни прости… Неволно си спомних за леля Танаса, за Райничка и Хинко — че парите са и техни, не само негови. И защо ми са двеста лири на мен? Четвъртината ще ми стигнат за онова, с което съм се захванал. Стана ми някак неловко, съвестно, за пръв път се почувствувах крадец.

Гледах лодките на подранилите рибари, слушах нескончаемата им песен, която се носеше над водите, и се чудех как да постъпя. Казвах си: ще отброя петдесет, а останалите ще прехвърля през зида в двора на хаджи Дойно. Но ако ги намери друг, ще ли му ги даде? Или пък да пратя торбичката по някого? Не, ще я отвори по пътя и тогава всичко пропада… Блъсках си главата, търсех.

Момчешки мисли, лудешки мисли! Като че ли това ще спре хаджи Дойно да ме преследва. Той сигурно вече е ходил в Заптието, сигурно е разказал за мен и за бати и защо ми са тия пари. Тогава по-добре да ги задържа, отсякох изведнъж. Има за какво да послужат те.

Мисълта за бати Лукан ме накара да скоча и да се упътя към пристанището. Първом трябваше да видя там ли е „Османие“ и кога ще заминава.

Параходът си беше все на същото място до кея и само черните кълба дим на двата му комина подсказваха, че е готов за дълъг път. Заточениците не се виждаха нийде. Рано е, успокоих се аз и отидох насреща в агенцията да си купя билет.

— До Самсун ли? Четири лири! — рече намусеният продавач и подозрително ме погледна. Отде у такъв дрипльо толкова пари?

Аз платих, взех билета и тръгнах назад към парахода. Да се кача ли, преди да са довели заточениците? А ако се случи нещо и не ги докарат? При това и храна за по пътя не бях купил, нямах палто, бос бях и дрипав.

На идване при моста над Босфора бях минал през някаква чаршия. Не забелязах какво продават там, но се надявах, че все ще намеря, което ми е необходимо. Запътих се бързешком. И добре, че го сторих, защото още не бях излязъл от пристанището и на кея се изтърколи човек, който накара сърцето ми да замре. Нисък, пълен, с широко лице и увиснали мустаци, той крачеше ядосано, като се опираше на дебелия си бастун. Макар че бях далеч и не го чувах, аз знаех, че той пухти от гняв и се задъхва. Край него, взело пушката на рамо куцукаше кривокрако заптие.

Мене идеха да търсят.

Закрих се зад някакви миризливи кошове и не изпущах двамата из очи. Хаджи Дойно избърза към агенцията, тикна глава в прозорчето (разпитва продавача купило ли е билет такова и такова момче), после подвикна нещо на заптието и двамата се втурнаха по дървеното мостче нагоре към парахода.

Не знам друг какво би почувствувал на мое място, но в тоя миг аз така силно намразих свако си, че дори вече не изпитвах и страх. Нещо се преобърна в мен. Казах си: знае защо вземам парите, а ето помъкнал заптие, да ми попречи. Не, не, хаджи Дойно не ми е вече роднина! Не е българин — другар на турците е той и наш враг. А от враговете чистият човек не се страхува, бори се с тях!

Така си разсъждавах аз с моите четиринадесет години, докато се гушех зад натрупаните миризливи кошове и гледах как тичат хаджи Дойно и заптието насам-натам по „Османие“.

Внезапно се сетих: а как ще се промъкна на парахода, когато дойде време за отпътуване?

Как ли? (поколебах се само за миг) — ще се предреша на турчин. Ей тъй, както го е вършил Апостолът на свободата, Левски! Веднъж ли се е говорило в къщи за безподобното му безстрашие и дързост… Да, да, облека ли турски дрехи, хаджи Дойно няма и да ме погледне!

Речено — сторено. За мое щастие в чаршията при моста имаше всичко, каквото ми бе необходимо — и фес, и чалма, и син, везан елек, и широкодънни потури, и жълти калеври[1] с извити, остри носове. Скрих се зад бараките на вехтошарите и облякох новото си одеяние. Балю ме гледаше с широко разтворени очи.

— Какво, не ме ли познаваш? — засмях се аз.

В отговор той ми се озъби, сякаш искаше да каже, че външността ми не му е особено приятна.

— И на мен не ми е много по сърце! — рекох аз. — Но трябва! Инак не можем се качи на парахода.

Той сигурно ме разбра, защото замаха опашка и по навик се заумилква в краката ми.

Това ме подсети, че хаджи Дойно все пак ще ме познае, щом види кучето. Тогава да го изоставя ли? Не, на никаква цена! Преди бих се объркал, дори щях да се изплаша. Но нещо се беше случило тази заран с мен — аз бързо съобразявах, бързо решавах — и ето че скоро намерих изход. Купих от вехтошарите две чувалчета. Едното напълних с храна за по пътя. В другото сложих Балю.

— Да не си излаял, че и двамата отиваме — заканих му се аз.

Той дигна глава, докосна ме с влажната си муцуна по страната и проточи език.

— Хайде, хайде! — рекох. — Не ми се умилквай! Скривай се по-скоро!

Нарамих двете чувалчета и тръгнах назад към пристанището. На вид крачех самоуверено, смело, а сърцето ми се беше свило и без да съзнавам, аз с тревога се питах какво ще стане, ако хаджи Дойно ме открие.

Вече излизах от чаршията, когато видях на една от сергиите огледала — малки, големи, кръгли, правоъгълни. Там се трупаха кадъни и нито един мъж не се виждаше, освен продавача — грък, но подтикнат от любопитство към своята нова външност, аз избиколих (за да не се връщам) и бавно минах край сергиите. Едно голямо билюрено[2] огледало с бронзирана рамка ми показа висок, строен юноша, непознат и все пак странно познат за мен.

Боже мой, това бях аз!

Гледах се и не можех да повярвам. И не турските дрехи ме учудваха, а лицето ми, изразът ми, стойката. Каква промяна за тези два месеца, откак животът ми се беше преобърнал! Аз все още се мислех момче, но ето че този, който ме наблюдаваше от огледалото, беше момък с твърди черти на изгоряло от слънцето луничаво лице, сивите очи гледаха някак напрегнато и остро; изпод елека се очертаваха мускулести рамене; нетърпение и дързост лъхаше от цялата ми фигура. Бях пораснал, без да забележа. Страданията и премеждията ме бяха преобразили, защото животът е нареден така, че нищо да не получаваш даром.

Забързах, ободрен, към пристанището. Там вече имаше цяла тълпа пътници и изпращачи. А хаджи Дойно и заптието седяха от двете страни на дървеното мостче. Аз минах между тях с гръб към свако си и лице към турчина, изкачих се по мостчето (то ли се люлееше под краката ми, или краката ми се люлееха?) и влязох в парахода.

Насреща ми изникна брадат моряк с кърпа на главата. Той ми каза нещо си и аз, макар че уж добре знаех турски, от изненада и объркване не разбрах нито думица. За всеки случай извадих от пояса си билета и му го подадох. Той се засмя с всичките си зъби, взема го и рече:

— Хайде, върви търси къде ще се настаниш… Вода има на предната палуба.

Кимнах и побързах да отмина, а в същото време се чудех какво ли ще е това „палуба“ и за каква вода ми разправя. Минах под голям навес, пак стълбичка, изкачих се — и ето ме на открита широка площадка. В дъното до двата димящи комина имаше голяма бурия с канелка. Някакъв мъж, беше приклекнал пред нея и се миеше. Други двама, коленичили върху продрано килимче, простираха ръце към небето, сваляха ги, превиваха се и допираха носове о пода. Молеха се. Как не се бях сетил! Водата, която споменаваше морякът, бе за измиване преди молитва, нали така правят всички мюсюлмани! Оставаше да се измия, да коленича на пода и да се моля и аз на аллаха, та да ни даде спокойно море и успешно пристигане в Самсун… И какво смешно има? Та нали дрехите ми ме бяха направили мюсюлманин… При все това аз не можах да сдържа смеха си и за да не ме забележи някой, извърнах лице към кея.

Долу, при мостчето, все още дебнеше хаджи Дойно. Но погледът ми не се спря на него, а мигновено се прехвърли на злочестите наши мъченици, които бавно приближаваха от насрещния сокак. Дрънченето на веригите им огласяше целия кей. „Ха, бре!… Дю, бре!“ — ечаха гласовете на заптиетата край тях и пак се чуваше онова плющене на камшиците, ония ругатни, псувни, с които бях пропътувал целия път от Пловдив до Цариград, с които все някак си не можех да свикна, защото ми се струваха недостойни за човека…

Затърсих с очи бати Лукана. Но друг, изглежда, по-нетърпелив и от мен, го беше вече открил. Хаджи Дойно! Видях как се хвърли с разярено лице и свити юмруци към брат ми и макар че бях толкова високо, чух вика му:

— Парите ми, хей, париците ми!…

Едно от заптиетата на конвоя неразбрало какво вика и срещу кого размахва ръце, така силно го шибна с камшика си през лицето, та аленият му фес се търкулна в праха, а самият той сграби с две ръце страната си и се сви като пребито куче. Само гласът му продължаваше да скимти и да се оплаква. Макар вече да не го чувах, аз бях уверен, че казва:

„Защо биеш мене, ага! Него бий! Брат му ме ограби, иска да го отърве… Целият им род са разбойници!… Комити!…“

Но нито заптието, нито заточениците го слушаха. Един по един, както бяха навързани, те се качиха на парахода и се отправиха към задната му част. Изглежда, „Османие“ бе чакал само тях, тъй като моряците веднага вдигнаха мостчето; камбаната задрънча, оглушителен рев продра висинето, двата комина забълваха облаци черен дим и параходът бавно се отдели от кея.

— Всемилостиви и всеславни царю на моретата, господарю на бурите, повелителю на човешките съдбини, дай ни добър път и успешно пристигане! — шептяха и се кланяха край мен коленичилите мюсюлмани.

Макар по външност да не се различавах от тях, аз не мислех за молитва. Очите ми шареха към по-ниската задна палуба, дето, обградени от заптиетата, бяха налягали в безразбора моите нещастни сънародници. Не беше ли оня там, с червеникавата коса, бати Лукан? Едва различавах лицето му, но бях уверен: той е. Беше се извърнал към града, който все повече се отдалечаваше, гледаше назъбените стени, кулите на дворците му, островърхите минарета на стотиците джамии… Наистина каква дивна красота! И все пак аз знаех, че в този тежък за него миг той не нея вижда. За нашата далечна земя българска си спомня той, за милия ни роден градец, закътан сред гори и планини; и дали някой ден ще се върне пак там, и дали не ще изгният костите му сред дивите анадолски пустини… А може би мислеше и за мене — че аз съм останал там някъде на брега и че всичките ми момчешки усилия са отишли напразно… Не, не, той не трябва така да мисли, да ми вярва трябва и да не пада духом. Аз съм тук, където е той, и вече никакво колебание не ме смущава, никаква друга цел нямам, освен да го спася!

Отворих чувалчето, дето беше Балю, побутнах го да излезе и му посочих задната палуба.

— Виждаш ли там бати Лукан! Иди при него… Нека разбере!

Балю ме погледна, примижа, после завъртя опашка и се шмугна между купищата багажи и дебели конопени въжета. Аз скоро го изгубих от погледа си, но той си знаеше работата. Не се мина минута, видях жълтеникавия му гръб да се провира между преградилите пътя заптиета. Още минута и бати Лукан рязко се извърна назад. Диреше ме. Направих му знак с ръка. Той кимна, че ме е видял. При неговото движение слънцето светна по брадясалото му лице и не знам така ли ми се стори, или така бе наистина, макар разстоянието да беше голямо, аз съзрях сълзи да блестят в друг път строгите очи.

„Рали — сякаш го чух да казва. — Ех ти, Рали!…“

Аз само кимнах още веднъж.

И моите очи плувнаха в сълзи. Идеше ми да плача от мъка, от радост да плача, пък и от гордост.

Бележки

[1] Калеври — вид обувки.

[2] Билюрен — кристален.