Стефан Дичев
Рали (6)

Четвърта глава
Моят свако хаджи Дойно

Излишно е да разказвам скитанията си из Цариград — как стигнах пристанището и се уверих, че наистина има такъв параход „Османие“, и после как ходих от чаршия на чаршия и колко път извървях, докато открия дюкяна на моя свако. Поговорката нали казва: с питане и Цариград се намира. Но нека ми е простено, дето пък аз ще допълня: все пак по-лесно е да намериш сред селата и градовете столицата на държавата, отколкото да намериш сред това гъмжило на столицата дюкяна на хаджи Дойно Панагюрски!

Както и да е, часът трябва да е бил четири или пет следобед, не си спомням вече, когато капнал от умора, разтреперан от вълнение и готов да се разплача, застанах най-сетне срещу хаджи Дойно.

Той ме погледна малко отстрани с кривогледите си очи и аз почувствувах, че не ме позна. Сълзите ми се спряха на гърлото.

— Свако!… — прошепнах с пресипнал от вълнение глас. — Свако, не ме ли познаваш! Аз съм Рали!

— Рали ли?

— Рали от Панагюрище!

Той целият трепна.

— Ти ли си бе, Рали? — Видях го, че пребледня. — Откъде изведнъж? И на какво приличаш, окъсал си се, в кал… Лицето му стана скръбно, съчувствено. — Ела, ела сваковото… Знам, аз вече получих вест от леля ти Танаса! Голямо нещастие те сполетя тебе, Рали…

Изхлипах силно и без да усетя, сълзите се проточиха по лицето ми.

— Няма какво! Божа работа! Влез тука де — въведе ме той в задната половина на дюкяна си, а сам отиде да сложи резето на външната врата.

— Сега разправяй! — каза, когато се върна. — Леля ти ми пише, че и нашата къща пострадала от пожарите. А за дюкяна ми така и нищо не казва: какво с него? Добре, че докарах тука стоката.

Разправях му каквото трябва и гледам, той се успокои, дори взе да поучава:

— Казах им аз: не е за нашата уста лъжица тая, дето сте я намислили! Те: — не! Въстание ще дигат. Ето сега какво стана. И баща ти, бог да го прости, като беше и той пощурял; пък бати ти Лукан най-много…

— Бати Лукан е тука, свако! — извиках аз.

Той остана със зяпнала уста, а в малко кривогледите очи хем светкаше неверие, хем някаква страхливост се събуди.

— Лукан? — повтори той бавно, сякаш преценяваше не се ли шегувам. — Тука казваш… с тебе ли е!

И видях, че погледна бързо към вратата.

— Не, не… в тъмницата е… Утре ще ги карат за Диарбекир… На вечно заточение, свако!

Разказах му поред за въстанието, а после за Пловдив и как бях дошъл оттам дотук. Докато разправях, аз неволно спирах очи на възширокото мустакато сваково лице, на набитата му снага, на ръцете, къси, пълни, с корави пръсти, които нервно чаткаха броеницата. Бях чувал тати да казва, че хаджи Дойно е страхлив и саможив човек, който гледа само собствената си сметка. Сега сам го отгатнах и ме беше срам за него, а и се боях, че няма да ми помогне.

Той каза:

— Ти си загубил ума си! Диарбекир, ти можеш ли да си го представиш какво е туй Диарбекир?

— Аз обещах на бати! Аз ще му помогна!

— Я стига с тия детинщини! Погледни се, колко си годишен? Четиринайсет?

— Петнайсетата почнах…

— Почнал бил… Пък аз ти казвам: и двайсетата да си почнал, нищо не можеш да сториш! Това е царщина, хей, какво си представлявате вие! Да не искаш като Лукан? Хак му е сега!

— Свако! — скочих аз.

Сърцето ми лудо блъскаше в гърдите. Как смее той да говори така за бати — за бати, който кръвта си е лял за такива като него и сега на вечно заточение отива!… Българин се нарича! И роднина ми е на всичкото отгоре, на мамината сестра мъж!

Спомням си — този спомен и досега ме изпълва със срам, — че макар в тоя миг да възневидях хаджи Дойно, макар да го намразих и презрях с целия плам на младостта си, някакъв глас в мен ме предупреди, възпря ме да не избухна, накара ме да наведа глава и да седна пак на миндерчето. Не, не беше покорство — не съм по природа покорен аз, пък още по-малко бях в ония дни. Но на другия ден щяха да откарат заточениците с „Османие“, мене ми трябваха пари за билет, за пътя до Диарбекир, за неизвестността, която ме чакаше там. Кой друг можеше да ми даде тия пари, освен хаджи Дойно?

— Свако — казах и от унижение, от вълнение така силно стиснах ръка в ръка, та пръстите ми изтръпнаха и не ги чувствувах. — Свако, ти знаеш, в Панагюрище ние имаме трийсет дюлюма^[1] ниви…

Той ме погледна изненадан.

— Е какво като имате?

— Искам да ги продам.

Хаджи Дойно вдигна рунтавите си вежди, сви ги остро. Мислеше. Съобразяваше. Знаех: купуването и продаването беше негова страст.

— Тъй — рече той, пусна броеницата и натисна с палец левия си мустак. — То вярно… сега имотът е твой. И на Лукана де, но той не се чете. Ала чувай какво, моето момче, ти си малък. Нямаш право да продаваш. Ех, може, разбира се, да се нареди нещо, но… Кой ти купува сега ниви?… Колко искаш за тях?

— Колкото дадеш.

Той стреснато ме погледна. Бях отгатнал мислите му.

— Аз ли? Хм… Аз нямам нужда от имот, но… като си казал… За твое добро… Нали си сирак…

Внезапно той се спря и ме погледна, но този път другояче, подозрително.

— Ти защо ги искаш тия пари? Да вървиш подир Лукана ли?

Не можех повече да си кривя душата.

— За това — рекох твърдо. — Защо ми са сега на мен нивите, когато само бати ми е останал на тоя свят, и ако загубя и него, все едно, че всичко съм загубил!

Ала преди още да завърша, хаджи Дойно скочи от миндера си и ядосано тръгна из стаичката. Нещо ставаше в него, нещо кипеше и се делеше — на една страна лакомията, на друга страхът. Сигурно мислеше: ще взема на безценица бащината му земя, не е лошо: ами ако го хванат турците, ако ме издаде, че съм му дал пари, че зная?…

Най-сетне той се спря насреща ми. Почувствувах, че страхът беше вземал връх в душата му.

Той каза, като натъртваше на всяка дума:

— Чувай какво ще ти река, сваковото: тая нощ ще преспиш тука, а утре си тръгваш за Панагюрище!… И да не си продумал повече за тая луда работа, защото още начаса ще ида в Заптието^[2]. Стига, дето на един му търпя страха… Да си знаеш, обаждам те и окото ми не мига! Хич не си мисли, че ще ти ставам съучастник. Чуваш ли? И да не си мръднал от дюкяна ми до утре! — закани се той.

После тръгна да отключи вратата, защото твърде много време беше загубил с мен и докато говорехме, на два пъти купувачи бяха понечвали да влязат.

А аз останах на миндера зад преградката, безсилен в озлоблението и яростта си, и нито една-единствена бодра мисъл не проблясваше в ума ми.

 

 

В такава безизходица ме завари нощта.

Вечеряхме (не мога да отрека, че хаджи Дойно ме нагости добре), после легнахме да спим — той на миндерчето в задната стаичка, аз на големия тезгях в дюкяна, между полиците с аба. Бях така капнал от пътя, та още на мига заспах.

Колко съм спал, не знам. Не знам и какво ме събуди. Може би Балю: както по целия път, така и тук той се беше сврял в краката ми. Но възможно беше да съм сънувал нещо тревожно и страшно, защото след това вече не можех да заспя.

Нощта беше светла. Измежду дървените решетки на прозорците към задната градина надничаше, сякаш нарязано на резени, кръглото лице на месечината. А аз лежах на коравия тезгях, въртях се и мислех. Мислех какво би трябвало да направя. Да се върна в Панагюрище без бати? Не, на никаква цена, упорствуваше сърцето ми. Тогава да продължа за Диарбекир. А отде билет за парахода? Надигнах се. Извадих кърпата с останалите от продажбата на коня пари, развързах я и ги преброих. Две лири и десет гроша. Дали ще стигнат за билет? Не ми се вярва. И после — какво ще ям? Де ще се подслоня, като стигнем Диарбекир? А най-важното: как ще помогна на бати да избяга, щом сам ще съм за окайване?

Прибрах парите, а умът ми не преставаше да крои и да търси изход. Не е ли все пак най-добре да се върна в Панагюрище, да продам целия имот и чак тогава да ида в Диарбекир? Бати Лукан ще е там; заточението му е вечно!

Спрях се дълго на тази мисъл и докато я оглеждах от всички страни, неволно се вслушах в хъркането, което идеше през открехнатата врата на задната стаичка.

Хаджи Дойно сигурно сънува грошове, жълтици, рекох си. Та той живее тук като кукувица — и какво ги прави тия пари, де ги дява? Де ли? Трупа ги ей в оня там долап… Да, да, там! Бях го видял вечерта (той не знаеше, че го наблюдавам); приклекна, озърна се, извади от пояса си кожена кесия и я сложи в долапа. После заключи. А ключа от кофара къде ли го крие? Наистина къде ли крие ключа? — мъчех се аз да си спомня. Не се питах защо ми е. Ако само знаех, ако можех да се сетя…

Слязох от тезгяха и както бях бос, приближих долапа. Той беше в светлина — тежък, дъбов долап, кофарът увиснал и голям. Не може да се разбие.

Всъщност до тоя миг аз не си бях помислил, че това, към което се стремя, е кражба. От малък знаех: кражбата е лошо дело; крадат турците, крадат и такива като хаджи Дойно, които купуват от беднотията в Панагюрище абата по двадесет гроша топа и я продават после в Цариград по за цяла лира. Да, но аз? За мен ли бяха тия пари? Не — за бати! Да го отърва от оковите! И после нали ще му ги върнем ние някой ден на хаджи Дойно с лихвата!

Ще ги върнем — преди още да съм ги вземал! Да се смея ли, казвах си. Наистина за смях.

Тръгнах из стаята. Подът скрибуцаше и аз все се страхувах да не се събуди свако, но той така мъжки хъркаше, че сигурно е заглушавал стъпките ми.

Отворих прозореца и погледнах в двора. Не беше високо. Няколко качета се различаваха там, чемширов храст, разхвърляни край зида сандъци, в каквито слагат платовете, кога ги пренасят. И куп боклуци, дето святкаше може би някакво стъкло… Хубава нощ — приятна, топла, но не за бати. Не и за мен!

Дръпнах се назад, понечих да затворя прозореца и тогава… Да, тъкмо в мига, когато хванах двете му крила, аз ясно си спомних как хаджи Дойно затвори долапа. Той щракна кофара, изви се наполовин гърбом и окачи нещо на ланеца си. Ключа! Едва изрекох тези думи и веднага се втурнах към вратата на задната стаичка.

Казах вече, че тая врата беше открехната. Аз се промъкнах през нея на пръсти. Подът скрибуцаше под нозете ми, а бедното ми сърце туптеше така силно, та струваше ми се, че го чувам. В полумрака не отмахвах трескавия си поглед от свако. Ами ако се събуди? Но той продължаваше да спи и да хърка, излегнат на гръб върху ниския миндер, и аз, окуражен, пристъпих към окаченото на стената палто.

Трескаво пребарах дълбоките джобове, намерих кесия за тютюн. Чакмак. Имаше и един крив пирон и някаква сгъната хартия, но ланецът с часовника и ключът не бяха там. И сега къде да търся, рекох си, оглеждайки наоколо. Нещо светлееше върху кръглата бакърена масичка до миндера. В полумрака не можех добре да го различа. Наведох се. Не — лъх на ракия ме удари. На таблата имаше джезвенце. А ключът? Под възглавницата! Да, сигурен съм, че е под възглавницата — тъкмо там ще го сложи хаджи Дойно или ще го върже за врата си, реших аз отведнъж.

Тикнах ръката си под коравата възглавница, бавно, съвсем бавно я промуших навътре — свако всеки миг можеше да отвори очи, — докато най-сетне пръстите ми усетиха нещо хладно. Ланецът! Подръпнах го. И още веднъж. Заедно с него излязоха плоският турски часовник и ключът. Минутка след това вече бях при долапа. Сложих ключа в кофара. Превъртях го. Кофарът се отвори, аз го свалих и с разтреперани ръце потеглих вратичките на долапа.

Това, което се случи от този миг нататък, е останало в паметта ми като някакъв сън.

Не знам и досега не разбирам как стана така, че едновременно с отварянето на долапа в задната стаичка задрънча звънче (може би някаква скрита връв го свързваше). Чух глас… вик… трополене… „Събуди се! Хвана ме!“ мярна се в изтръпналата ми мисъл. Аз грабнах първата торбичка, която ми се изпречи пред очите, хвърлих се към прозореца, проврях се между дървените решетки, прекрачих и бух! — строполих се долу върху чимширените храсталаци, до самите, натрупани едно върху друго качета. Помислих си: „Добре, че не беше върху тях!“ — И се надигнах. Но нещо ме блъсна, прекатури ме отново и в уплахата си аз с радост видях, че това е моят Балю.

— Да бягаме! — прошепнах и се втурнах към зида.

Хаджи Дойно вече ревеше от прозореца:

— Стой! Остави парите — ще стрелям!… Остави парите!…

Аз скокнах върху натрупаните сандъци. Балю до мен. Грабнах го на ръце. Прехвърлих го през зида. Преметнах крак и аз. Силен гърмеж отекна и разбуди заспалите дворища. Удари ли ме? В първия миг не разбрах, защото в страха си така зле паднах върху острия калдъръм на улицата, та от блока изстенах.

А гласът на хаджи Дойно продължаваше да кънти:

— Дръжте крадеца!… Парите ми!… Стража, дръж тоя хаирсъзин! Комита е — дръжте го!

Прозорците се заотваряха, чу се дрънчене на оръжие, тропот и също както в Панагюрище, кога бягах от башибозука, аз и сега се втурнах по безлюдните сокаци, забравил и болка и умора, тичах, прикривах се, пресичах през буренясали развалини и все се обръщах назад, все ми се струваше, че ме гонят.

А всъщност след мен тичаше само Балю. Но аз го разбрах чак когато стигнах морето и от насрещния азиатски бряг ми се усмихна успокоително голямото лъчезарно лице на току-що показалото се слънце.