Стефан Дичев
Рали (18)

Четвърта глава
Кир Ламброс от Ракка и неговият приятел хекиминът Йеуда бен Ефраим

Няма да разказвам как бързахме към голямата река, как без насита пихме вода, докато най-сетне ни прилоша, и трябваше с часове да лежим на брега, все още невярващи, че сме се спасили от страшната жажда.

Когато най-сетне всички дойдохме на себе си, бати изпрати Ел Шахин да огледа местността по протежението на реката и той тръгна на север. След час се завърна. Лицето му сияеше.

— Имаме късмет — рече той. — Виждат се минаретата на някакъв град. Ако побързаме, преди да се стъмни, ще успеем да влезем в него.

Откритият от нашия приятел град се наричаше Ракка. Той не беше далеч, ала ние се чувствувахме така уморени, че когато голямото огнено слънце се потопи наполовина във водите на Ефрат и за миг реката и небето пламнаха с червени и златни огньове, едва бяхме достигнали пристанището. То се намираше вън и доста настрани от крепостната стена на Ракка.

Спомням си, че това пристанище, макар да не беше голямо, ми се стори твърде оживено. Много разкривени дървени бараки и глинени тумбести бордеи бяха безразборно разпилени сред разградени дворища. До двете дървени скели и надлъж по брега имаше десетки ладии, двойни лодки, каквито не бях виждал никога обикновени, тесни, но и други, кръгли, като огромни черни засмолени кошове. Рибарите току-що се прибираха след дневния труд, викове и врява се носеха в предвечерния час и всичките тия шумни люде, изглежда, не живееха в крепостта, а в пристанищните бараки и глинените къщи. Така ние изведнъж се почувствувахме приютени и онова, за което трябваше да внимаваме, бе само да не се издадем какви сме и откъде сме.

Както се бяхме уговорили, на незаменимия Ел Шахин, като на арабин и най-неподозрителен измежду нас, отново се падна грижата да намери храна и място за нощуване. И наистина той скоро изпълни и тая си задача и я изпълни така добре, та половин час по-късно с парите на хаджи Дойно ние наехме една от пристанищните постройки — плетена от пръти и покрита с палмови листа барака, притежание на търговеца кир Ламброс, който не закъсня да ни навести още същата вечер.

Гъркът влезе тъкмо кога вечеряхме. Аз лежах върху дрехата на бати, до пръхтящата камила, разтърсван от силни тръпки, защото раната в рамото повече от всеки друг път ме болеше. За какво мислех, и аз не знам, но помня, че погледът ми пробягваше по осветеното от лоената свещ лице на седналата до мен Лиллях. И тогава именно видях как тя вторачи очи към входа на бараката и повече по нейното изплашено изражение, отколкото по тихото скръцване аз разбрах, че някой бе влязъл при нас.

— Аха, вечеряте ли? — чу се подкупващ с дружелюбността си глас. — Вечеряйте, вечеряйте! — продължи той, но не вече по арабски, а по турски.

Надигнах глава и погледнах влезлия. В ръка той носеше фенер и светлината на тоя фенер ми откри невисок, възрастен мъж със суха сплескана глава и мустаци, извити като рога на овен. Той се бе спрял малко приведен, сякаш дебнеше някого, усмихваше се с всичките си пожълтели, развалени зъби, а в същото време хлътналите му очи шареха по нас.

— Благодарим — рече бай Нестор.

А веднага след него бати Лукан попита:

— Вие кой сте? Какво искате?

— Аз ли? Ами ей тоя ваш господин ще ви каже кой съм… Ти беше при мене, нали, миличък ми господине? — приближи се към сириеца влезлият и се закланя любезно.

— Негова милост е стопанинът на бараката, аркадашлар — поясни Ел Шахин. — Кир^[1] Ламброс, това са моите приятели, за които ви говорих.

— А, колко ми е драго, колко ми е драго да видя такова хубаво общество… Тъй, тъй, радвам се.

— Благодарим, че ни приютихте, уважаеми кирие — рече брат ми и понечи да стане прав: като учил някога в Русия, той обичаше и държеше на добрите обноски.

Гъркът живо го спря.

— Седи си, седи си, миличък ми господине… Ох, колко ли ще сте изморени! И защо, защо да ми благодарите! Барака имам, давам ви я, разбира се! Защо да не ви я дам!

Наистина нямаше защо да не ни я даде, щом Ел Шахин му бе наброил цяла лира, за да пренощуваме в нея. Хитрец и сребролюбец беше той, виждахме го, но това още не беше нищо!

— А от друго да имате нужда?… Път сте вървели — не ви питам отде идете! Пазил ме бог, та всеки е в правото си да върви по широкия свят!… Но вие от сламеници се нуждаете, да, само по два гроша наем ще ви взема на сламеник. А ако идете в хан! Пази боже! В хана най-малко пет гроша ще ви искат, милички ми и прелюбезни… Ах, ах! Ами и ще почнат: отде идете? Къде отивате? Къде са тескеретата…

— Нашият приятел ви е казал, че нас ни нападнаха разбойници и всичко ни вземаха…

— Знам, знам! Господ да ги убие тия разбойници!… Добре, че парите са ви оставили!…

— Успяхме да укрием нещо, кир Ламброс.

— Добре, че сте успели! Че без пари накъде? Ето, аз — дето се казва, от добро сърце върша всичко и пак… Да, да, лоши хора има в нашия край! У, колко лоши!… Значи, пет сламеника ще вземете?

— Не, два са ни достатъчни рече бати.

Знаех, че той до дъното на душата си мрази хитреци като тоя, но трябваше да търпи. Какво друго може да направи?

— Е, щом казвате два, два ще ви изпратя! — усмихна се търговецът. — А завивки? Завивки имате ли? Нямате! Ами че тук става студено нощем, милички ми господа! Река — вие сигурно не знаете какво е река! И при това имате жена с вас. Момче имате — болно ли е, а! Напреди, като гледах от дюкяна си, стори ми се, че е болно.

— Ние и без завивки можем обади се бай Нестор. — Свикнали сме вече.

— Без завивки! Мили ми, любезни ми господине? А как може така? Че вие, ако бяхте в хана… А аз толкова малко наем, само колкото да се каже… Три гроша за завивката… Или хайде, пък два да бъдат! За вас — два!

— Добре, прати и две завивки — спря го намръщено брат ми. — И благодарим ти, от друго нямаме нужда!

— Ей сегичка ще наредя, милички ми господине!… Радвам се, че мога да ви услужа. Доброто дело, както се казва, украсява човека! Да, да! Ами на туй момче какво му е?

И той се надвеси над мене. В полумрака видях как светят очите му, как ме оглеждат.

— Я виж ти… Какво хубаво момче! И какво, казваш, че му има?

— Нищо, не е добре.

— Ау! — извика той, внезапно и бързо ме докосна по челото. — Ами че него го тресе! На хекимина^[2] трябва да вървите! И какво е туй? Ами ранен ли е? И в крака?

Тоя противен грък ставаше все по-дързък, все по-нахален. Подирих очите на бати, но той целият бе настръхнал, сякаш всеки миг можеше да се хвърли върху търговеца и да го сграбчи за гърлото.

— Нищо ми няма — обадих се аз, ала гласът ми ме издаде; ядосах се и враждебно погледнах гърка.

— Разбойниците го раниха — каза сухо брат ми.

— Ой, какви лоши хора има, какви зли хора! И като си помисля, че моята гемия ходи надолу по Ефрат и толкова стока носи… Ах, ах! Утре вечерта пак ще я пращам… Като си помисля… И лошо ли е ранен?

— Не… тоест… Къде е хекиминът? — попита внезапно брат ми.

— А — ето! Хекиминът, знаех си аз! Хекиминът, достопочтеният Йеуда бен Ефраим, мой уважаем приятел, си е сега в града и сигурно вечеря с децата и внуците си, миличък ми господине. Да, да, той си е сега там и ако искате да идете в тоя час при него, ще платите точно една златна лира!

— Нали крепостната врата е затворена вечер, как ще влезем в града!

— Ах, да! Разбира се, че е затворена! Но ако към едната златна лира за моя достопочтен приятел вие прибавите още половин лира, то вратата може би ще се отвори за вас. Така е в нашия град Ракка, милички ми. Такъв град имаме ние.

— Не, ще чакаме да съмне.

— Утре може да е късно — поклати глава гъркът.

— Не мога да пренасям току-така брат си, кир Ламброс!

Бати Лукан сигурно не искаше да рискува с едно нощно излизане в града, дето всяко краставо заптие би могло да ни поиска тескерета, каквито, разбира се, ние нямахме. Но той беше достатъчно благоразумен, за да не го казва гласно, и то на тоя дърдорко.

— Не, да се надяваме, че нищо няма да стане. Утре на ранина ще повикаме тук вашия приятел!

— А защо тогава утре? Защо не сега? Че ако към тия лири вие прибавите още толкова, значи, ако вашите лири, милички ми господине, станат точно три, няма да се мине много време и достопочтеният мой приятел Йеуда бен Ефраим ще бъде тук!

Ах, какъв изнудвач беше тоя човек! Аз направих знак на брат си да не се съгласява, но той не ме и погледна.

— Прати да го доведат! — каза и стана прав.

— Само че… лирите — завъртя глава гъркът. — Дай лирите да седят у мене за залог. А пък аз ще пратя да повикат хекимина.

Нямаше какво да се прави, бати Лукан извади три лири и му ги даде.

Хекиминът Йеуда бен Ефраим, дребничко, дългобрадо старче с кожено калпаче на главата, с похабен от носене кафтан и голяма кошница в ръка, дойде към полунощ. Доведе го някакъв трътлест, мързелив слуга и тъй като кир Ламброс не се виждаше никъде, та да удостовери, че лирите за лекуването са в него, бати побърза да каже:

— Ти, твоя милост, извади куршума, пък за парите няма да те излъжем… Ако трябва, още ще платим…

— За вадене на куршум ми плащат пет гроша — рече кротко старецът. — Два гроша са за бедните, два гроша за синагогата и единият грош е за мен. Това ще ви бъде даждието, деца.

Спогледахме се. Пет гроша! А оня хитрец, гъркът, прибра три лири, сиреч триста гроша! И къде е? Спи сигурно… Безсъвестен разбойник!

— Туй момченце ли е раненият?… Какво, сине, боли ли много? — коленичи до мен евреинът и не знам дали от гласа му, дали от думите, които изричаше, аз почувствувах към него доверие.

— Дайте тука фенера — рече той и започна да развързва рамото ми. — Ти какъв си, не си турче май?

— О-о! — извиках аз внезапно, защото напоеното с кръв платно се беше залепило в раната ми и при неговото дърпане тя се разтвори.

Друг някой също изстена в полутъмната барака. Чух брат ми да казва:

— Изведи я навън, бай Несторе…

Защо да изведат Лиллях! Или не! По-добре да я изведат, да не гледа, трескаво си мислех аз. А твърдите, костеливи пръсти на хекимина нещо разтягаха, нещо дърпаха и мачкаха. Дъхът ми замираше, идеше ми да викам — и викал ли съм, или не, не знам, но болката ми беше ужасна, свръх силите ми.

— Още малко, братко!… Още мъничко потърпи! — повтаряше шепнешком надвесилият се от другата ми страна бати Лукан.

Силните му ръце ме бяха притиснали към сламеника и аз, извърнал от болка към него глава, виждах, как блестят и се стичат сълзи от очите му.

— Батенце… о… ох… бате… — стенех аз.

— Още малко… Още малко…

Внезапно нещо остро прониза рамото ми. Лудо се запреплитаха червени и черни кръгове пред очите ми.

— А-а… Боли! — изревах аз диво и така силно се извих, че чак се изтръгнах от ръцете на бати.

— Свърши се, дете. Ей го, излезе — чух кроткия старешки глас на евреина, после ръката му проточи пред очите ми окървавените щипци и още премалял от болка аз видях, че тия щипци държат едно съвсем малко късче сплескано олово.

Как, това ли?… Ама наистина от това ли парченце изтърпях толкова страдания? Не можех да повярвам и все пак не откъсвах трескави очи от него. Но ръката на хекимина се дръпна и отнесе окървавените щипци с куршумчето.

— Сега още малко потърпи — рече той. — Да измия раната. Да я намажа с моите мехлеми и добър е бог, всичко ще мине, дете!

В сравнение с досегашните болки, новите, които изпитвах, докато старият Йеуда бен Ефраим миеше и мажеше раните ми, бяха нищо.

— Ще зарасне ли скоро? — попитах със страх и надежда.

— Всичко ще се оправи, дете. Бъди спокоен. Лежи. Почивай. И повече да ядеш, повече да ядеш — сили ти трябват сега! Как ти е името?

Въпросът му дойде така неочаквано, та нито аз нито бати бяхме подготвени да отвърнем. Да кажа ли фалшивото си име — Али? Но защо да лъжа? Защо да продължавам да крия моето си име, и то от тоя стар, добротворен и кротък хекимин? Нали потерята остана някъде надалече от нас!…

— Рали ме наричат, достопочтени Йеуда бен Ефраим! — отвърнах смело аз.

И спомням си, казах го тоя път с радост, с гордост. Стига с онова омразно за мене „Али“!

— Рали… Не е нашенско. Я сега да те превържа, Рали. Утре вечер като дойда, ще намажем още веднъж раната ти. И в други ден още веднъж. И ако е рекъл бог, по в други ден… Да, да. Всичко ще си мине по реда, дете. Животът е за младите. А ние старите да си вървим вече. Тъй, деца, тъй! — размишляваше си на глас хекиминът и тъмните му, поизбелели като халата, сближени очи мило и дружелюбно ме гледаха.

— Така, сега вече мога да си вървя.

Но бати го спря.

— Той… Рали има и още една рана. Тя е дребна работа, но намажи с мехлема и нея.

— Ще я намажа, как не… Къде е, дете? Я покажи!

Дигнах крака си и брат ми побърза да го отвие.

Хекиминът придърпа надолу фенера, наведе се, разгледа раната — и както ми се стори, разглежда я по-дълго, отколкото бе гледал възпаленото ми рамо, — после дигна лице и замислено поглади своята пожълтяла брада.

— Какво? — не се сдържах аз.

— Нищо, дете… И това ще мине. Само че трябва време. Мехлем не я цери тая болка.

— Как? Лошо ли е?… — извикахме едновременно с бати.

— Не, не е чак толкова лошо. Но не е и хубаво, деца… Сухожилието, знаете ли какво е? Скъсало се е. Но като мине месец…

— Месец?

— Ех, може и по-кратичко… Може и по-дълго… Ще зарасне то, ти си млад, Рали. Нали Рали ти беше името, че аз забравям?

Потвърдих с глава, а мислите ми бяха мрачни. Месец, два. За това глупаво сухожилие! И през всичкото време все в тежест на другите! Поне да бе от истинската рана, а то заради тая, на която дори не обръщах внимание.

Той изми цялата долна част на крака ми, превърза го здраво и стана да си върви. Без да продума и като се кланяше от благодарност, бати му подаде една лира.

— Не — отдръпна ръка старият Йеуда бен Ефраим. — Това не сме говорили ние. Даждието ви е пет гроша. Два гроша са за бедните, два за синагогата, един грош за мен — занарежда той така, че безсмислено беше повече да го убеждаваме.

При това кир Ламброс вече ни бе вземал достатъчно пари.

— Е, тогава от сърце ти благодарим — рече бати Лукан.

— То какво съм направил аз, деца? Нищо не съм направил. Тя, младостта прави всичкото — рече хекиминът, кимна на бай Нестор, който се бе върнал с Лиллях в бараката, кимна и на стоящия в сянката Ел Шахин, каза: „Утре вечер пак ще дойда, деца“ и тръгна да излезе, придружен от слугата, който през цялото време бе дрямал край вратата.

Надигнах се на здравата си ръка и изпратих с поглед дребничкото старче, което излизаше така скромно и безшумно, както бе и влязло.

— Благодаря и аз, достопочтени Йеуда бен Ефраим — прошепнах, а на душата ми бе неизразимо тежко, защото мисълта, че ще се влача и куцам още месеци наред, едва ли е бивала така нетърпима за някого, както за мен.

 

 

Нея нощ сънувах Абу Талиб.

Странен беше сънят ми. По някакъв непонятен начин хекиминът Йеуда бен Ефраим и диарбекирският ханджия бяха станали един и същ човек. Той се наричаше Абу Талиб, но един Абу Талиб дребничък, нисичък, с избелелите влажни очи на стария евреин и с неговия кротък глас. Той ме мажеше с мехлемите си, ала това не бяха истински мехлеми, а гозби, чорбести, плувнали в лой. Пък и имах ли аз рани, нямах ли, това не знам… Бяхме в хана му, помня добре, същия ден, само стените — целите от лъскави, искрящи плочи като ония, които ни обграждаха отвред в пустинята. Внезапно някакви остри гласове ме стреснаха. Аз се извърнах и от къта, дето тихичко си говорехме, видях ханджийския тезгях и болнавия Якуб, слугата, как поднася с голяма табла кафе на диарбекирските агалари. Този със синия нос не е ли хаджи Хасан, попитах се. Ами другият, с тъжното лице — сигурно е градският писар? А къде ли му е вестникът? Защо няма вестник? И тоя едрият, с надменния вид… Цял изтръпнах — Фейсал бей! Там — в едната си ръка държи пищов, а в другата гол ятаган. Той нещо викаше, с все сила викаше, но аз не различавах гласа му. Вместо него съвсем ясно дочух Абу Талиб да шепне:

— Всичко е разкрито, Али! Виждаш ли ги. Затуй са се събрали!

— Всичко ли? А кой ме издаде?

— Който те е издал, издал те е… А може и Топарлак Бекир да е казал нещо, той нали те познава!

— Евнухът? Не вярвам…

— Аз не казвам, че е той. Но може и той да е рекъл нещо.

— Ох, не го знаех за толкова лош. Нали уж който пее, зло не мисли, добри Абу Талиб. А Топарлак Бекир пееше, аз го помня! Да ти изпея ли песента му?

И запях песента, която така лесно бях запомнил:

Ооооо… о… Еееее… е!…

— Значи така пее Топарлак Бекир! — поклати глава преобразеният Абу Талиб, а избелелите му сближени очи ме гледаха, без да потрепнат. — Не вярвай, сине! Аллах го е казал: „Всеки, който е роден от жена, носи от лошото в себе си!…“

— Не, не е вярно! Ти не си лош!… Ти ни помогна да избягаме с бати Лукан…

Неочаквано върху кроткото лице на дребничкия Абу Талиб се изписа насмешка.

— Нали ужким беше баща ти? Баща ти Осман! Аллах ми е свидетел, ако знаех…

— Не, не! — не исках да чуя аз по-нататък думите му.

— Ти недей да вярваш много на хората.

— Аз вярвам! Вярвам!

— А на мен вярваш ли?

— Вярвам ти! — извиках веднага. — Ти не си лош! Ти във всичко си ми помагал! Ти ми беше като баща и аз като твой син… Сам ми го каза!

Изведнъж не знам и аз как стана — Абу Талиб придоби предишните си черти. Брадата му се вирна. Той се удължи, стана неимоверно висок — нямаше вече нито помен от дребничкия хекимин.

— А как ти е името? — попита той и ме гледаше отвисоко. — Как ти е истинското име, него кажи?

— Рали!

— Е, виждаш ли! Хитро си го измислил: Рали — Али! А вярата ти каква е: мюсюлманска ли?

— Християнин съм!

— Ето, ето!

— Че какво ти пречи това, Абу Талиб?

— А народността? Турчин ли си?

— Аз съм българин!

— Българин… От тия, дето се бунтуват. Тая война, дето се е задала, за вас ще бъде!

— Тя е да ни отърве от вечното потисничество, добри ми Абу Талиб… Ти не знаеш… Мен баща ми убиха, съсякоха го на парчета зверовете. А мама и Петра, и баба с тях — изгориха ги. Къщата ни отиде, целият град. Аз трябва да ти разправям всичко! Не може да не разбереш, ако ти разправя…

— Аз ли?… Какво мога аз? Всичко е в ръцете на Аллаха! Всичко е от него определено!

— Не! — викнах аз. — От нас зависи. Ние сме хора, а не зверове. Ние трябва да си помагаме. Ние…

— Не викай — рече той. — Фейсал бей и без това те търси! Две робини заради теб изгуби той. Ако научи, че ти си оня…

— Няма отде да научи, освен от тебе, Абу Талиб! А ти нали ще мълчиш? Кажи, нали други ме издадоха?

Той не отговори нищо и аз се мъчех да срещна очите му, но те бяха високо и колкото да се надигах на пръсти, вратът му ставаше все по-дълъг и очите му биваха за мене все тъй недостъпни.

— Вай! Вай! Вай! — идеше проточен вик откъм тайфата на агаларите.

И после гръмна страшният глас на Фейсал бей:

— Ей, Якуб, я остави кафето! Я бързо казвай, за теб ли ми разправяха, че си бил гяурин?

— Кой ги разправя, бей ефенди? — вмесих се от своя ъгъл аз.

— А, не бил Якуб… Той бил, дето се представя за бозаджия… Я го дръжте! Дръжте го!

— Дръжте го!… — викаха турците, но не знам защо, никой не помръдваше от мястото си. Само тъжният градски писар с увисналия нос неизвестно как се намери на тезгяха и запя там, сякаш плачеше:

От нас няма по-силни,

от нас няма по-славни!…

— Русия е по-силна! — викнах аз. — Русия е най-силната!

Някой ме сграбчи изотзад и се мъчеше да затисне устата ми, но аз продължавах да викам с все сили:

— Русия е най…

— Какво има, Рали?… Защо викаш…

Събудих се. Над мен се беше надвесил брат ми. В бараката бе светло.

— Ох! — рекох аз запъхтян. — Сънувах…

И исках да му разкажа съня си, но той се изправи.

— Като се върнем, Рали. Сега бързаме.

— Излизате ли?

— Бай Нестор е тук. Вън е пред бараката. Ако ти стане нужда, викай.

— А вие къде?

— Ние… с Лиллях ще идем да купим това-онова… Трябва да се стягаме за път. Не можем да стоим все тука. Нас потеря ни дири и виж, че довтасала!

— Потерята…

Припомних си съня си — как държеше Фейсал бей пищова и оголения ятаган и как крещеше срещу ми. А с него си спомних и Абу Талиб. Ах, какъв сън! Какви долни мисли за моя благодетел!… И защо? Защо?

— Не виждам Ел Шахин! — казах.

— Той отиде преди час… Ще се опита да се промъкне в града. Трябва да разберем знае ли се тук вече нещо за нас.

— Добре, вървете и вие — рекох. — Снощи на пристанището видях да се продават портокали. Ако може, купи ми един, бате. Така ми се е дояло.

Бати кимна. Лиллях ми се усмихна и двамата тръгнаха да излизат. Струваше ми се, като че ли бързаха да останат насаме. Да, какво чудно? Не се ли виждаше по очите им как се търсят един друг!

Вратата се затвори след тях и аз продължавах още дълго да мисля къде отиват, какво ще видят, докато внезапно изпитах горчиво чувство на самота. И да исках, не можех да изляза оттук, нали хекиминът каза, че това ще трае кой знае още колко време.

Но наистина ли бях сам в бараката? Боже мой, та нали в краката ми се беше сврял Балю! Балю, моят верен приятел във всичките бели!… Аз му извиках и той веднага се надигна, отърси козината си; и с радостно скимтене приближи лицето ми.

— Приятелю мил и драг — заговорих му аз, като галех със здравата си ръка главата му, — легни, легни тук… А така! Стой да си поприказваме. Че малко ли път извървяхме ние с тебе, малко ли премеждия… Не съм забравил аз, Бальо — тогава, като тръгвах от Панагюрище и се обърках да погледна назад. Ти ме следваше, само ти… И после пред Пловдивската тъмница; и после по пътя, като се промъквахме при бати. И когато бях болен… Помниш ли? Ако не ме топлеше ти в ония дъждове и ако ти не ми беше разговорката щях да умра, Бальо! Никой не знае, ах, никой не знае — дори и бати не — какво си ти за мен!…

Аз продължавах да изреждам премеждия и случки, а Балю лижеше ръката и лицето ми и ме гледаше с верните си, с умните си очи.

— Ами в Диарбекир? В тъмницата, като продавахме боза, помниш ли? И по пътя, когато ни обградиха, помниш ли? Ако не беше ти, като кокошки щяха да ни изловят, докато спим!… Бальо, миличък, кога ще дойде времето пак да сме си у дома… Ех… дома!

И аз дълго, много дълго мислих за там. Спомних си моите мили покойници, упрекнах се, че залисан в грижи и тревоги, отдавна не ги бях жалил, поплаках си за тях, а после плаках и за себе си, защото внезапно си въобразих, че е възможно ногата ми да не заздравее никога и аз за цял живот да остана куц, крив, за подбив на околните и за своя неутешима мъка.

Не знам колко време прекарах с такива мисли. Бай Нестор влиза на два пъти в просветналата съвсем барака, ала аз не му се обадих и той пак излизаше навън, мислейки си може би, че спя. До мен бе сложена манерка с вода. Имаше и за ядене. Аз ядох, пих. Давах на Балю. После се оставих пак на мислите си. И така незабелязано съм заспал.

Събуди ме силното блъскане на вратата.

Погледнах. Бай Нестор ли влиза отново, или се завръща Ел Шахин? Нещо голямо, разкривено препречи светлината. Камила! Не нашата — друга. Подире й вървеше бати, а след него Лиллях и баща й.

— Тая я купих много износно — рече брат ми. — И още една щях да взема, но тя ми се видя скъпа и се отказах… Преполовихме вече парите на хаджи Дойно, трябва да си правим добре сметка. И сухари купих, и маслини… и четири меха за вода… и сушено месо…

— Ти най-важното не казваш! — прекъсна го засмяна Лиллях.

— А, вярно! Купих ти цяла кошница портокали!

— Бате! — извиках аз. — Колко си добър!

Но се сетих, че той говореше да пестим парите, стана ми неловко, дори неприятно.

— Кой знае колко си похарчил за мен? И аз нали ти казах само един портокал!

— Цялата кошница… а към тях и торба кокосови орехи… и два грозда фурми… всичко за десет гроша, Рали.

— Ама какво ще ги правя?… Аз не мога ги изяде…

— Ние ще ти помагаме! — успокои ме брат ми. — Я виж само Лиллях как ги гледа! А и на мен ми се наливат устата. Че и бай Нестор няма да се откаже. Да, да — продължи да се смее той. — Щом са ни докарали в Азия, поне от плодовете й да опитаме!… Хайде, започвайте!

Нямаше нужда от нова подкана. Тримата насядаха край мен и ние така славната си похапнахме свежи, ароматни южни плодове, че докато се усетим, бяхме ги преполовили.

— Да оставим за Ел Шахин! — каза Лиллях.

— Да оставим — съгласихме се веднага с бай Нестор.

А бати додаде:

— Той от всички ни най-добре ще им разбере вкуса. На неговото отечество плодовете са това!

Ние поговорихме какво още трябва да се купува и после бати разправи как срещнали нашия хазаин, кир Ламброс. Бил при скелята, дето товарели гемията му със стока — тая нощ щяла да пътува надолу по реката за Ана и Фелуджа.

— Трие ръце и се кланя — разправяше брат ми, едновременно ядосан и развеселен. — Има такива хитреци по нас, но тук, на изток, изглежда, са съвсем безочливи! Подхвърлям му аз на нашия кир Ламброс за хекимина. Питам го защо не му е дал парите, които взема от нас…

— А той?

— Той веднага: „Всичко е уредено, милички ми господине…“

— Милички ми господине! Ха-ха!

— И после вика: „Как, аз да излъжа моя приятел? Моя най-добър приятел Йеуда бен Ефраим! Видяхте ли какъв човек е той? Разбрахте ли защо не мога да го излъжа?“

— Ама, Лукане, тоя грък за карагьозчия^[3] става бе!

— Хубав карагьозчия, бай Несторе! Обра ни той париците и колко има още да ни обира.

— Като е дошла такава…

— Бе аз бих му извил врата, но ти си прав. Хванал ни е натясно, трябва да преглъщаме.

— И ще преглъщаме, Лукане. Плюй на парите и на всичко. Да се махнем само веднъж оттук.

— И аз затова се въздържам, бай Несторе. Платих му и за тая нощ.

— Още една лира!

Бати кимна.

— Това нищо, ами като видя парите, не можем да се отървем от него. Нямате ли, вика, път надолу по реката. Тъкмо остана място в гемията, вика. Само по две лири на човек ще ви взема… А за камилите — по лира.

— Разбойник! — креснах аз. — Изнудвач! Дотрябвала ни е неговата гемия.

— Михаля ли ще дирим по реката! Ще вървим направо ние… На запад! Докато можем, ще вървим. Да видим веднъж морето, Лукане… Ех, морето! А зад морето, момчета… Зад морето… само като си помисля, и тука, в гърдите нещо, ми става… Двайсет години! Двайсет години не съм я виждал земята наша родна, момчета… А сега дъщеря водя там…

И бай Нестор извърна просълзени очи към Лиллях, която разтоварваше докараната камила, а с него неволно се извърнахме към девойката и ние.

Ала погледите ни мигновено се прехвърлиха на влизащия Ел Шахин.

— Търсят ни! — рече той още от вратата и хвърли до коленичилата камила две завързани една в друга торби, които бе преметнал и носеше като дисаги.

— Кой?… Преследвачите ни? Фейсал бей! — извикахме ние едновременно.

— Потерята, аркадашлар.

— Че как е възможно?

— Разправяй!

— Ти видя ли ги?

Ел Шахин седна и преди да продължи, отпи от манерката малко вода.

— На, вземи портокал — подаде му безшумно приближилата Лиллях.

Той я погледна бързешком — и пак ми се стори, че лицето му мъчително потръпна, — после отмести настрани от нея очи и овладя гласа си, започна да разказва:

— Сутринта, като излязох оттук, обиколих край скелите…

— При скелите и ние ходихме — пресече го брат ми. — Кажи, успя ли да се вмъкнеш в крепостта?

— Влязох — рече сириецът, като ловко и бързо белеше портокала си. — Не беше лесно, но някак си влязох. Сега там събират запасняци за войната и много хора влизат и излизат, та и аз с тях… Градът не е голям, но, изглежда, тук търговията върви добре. Всички пътища от север тука свършват. А има и един път — направо за Диарбекир води…

— Как не сме го знаели! — извика бай Нестор.

— Могло е да го знаем — побързах да се намеся аз. — Но Абу Талиб казваше: най-първо дирят беглеца по прекия път…

— И това не е правило — прекъсна ме мрачно бати. — Ние като тръгнахме по най-дългия…

— Това е случайност!

— Дано е случайност, братко!… Разправяй, Ел Шахин! Остави я Ракка и нейната търговия. Ние вече добре се познаваме с един от тукашните търговци. Кажи ни: ти Фейсал бея видя ли?

— Него не съм видял, аркадашлар.

— А хората му?

— И хората му не видях.

— Е тогава?

— Тогава… Бях по кафенетата. Чух: преди три дни беят е бил тук! На стражата при градската порта е заповядано: щом дойдат такива и такива неверници, бегълци от заточение, а с тях едно момче и една млада робиня, веднага да ги залови.

— Слава богу, че снощи закъсняхме! — прекръсти се старият заточеник.

Но както винаги бати Лукан мислеше за най-важното.

— Научи ли къде е сега Фейсал бей? — попита той.

— Преминал с хората си на насрещния бряг. Изглежда, отишъл е да предупреди тамошните селища. Чакат го да се върне утре.

— Лошо — заклати глава бай Нестор. — Препречват ни пътя, момчета! Да, затуй са отишли оттатък реката, затуй ще се върнат. Ах, тоя убиец, да ми падне той веднъж в ръцете. Казах ви аз: оставете ме, пък вие вървете. Ще му видя аз сметката.

— Престани с това, бай Несторе — спря го бати ядосано. — Важно е как по-скоро да се махнем оттук! По някаква случайност досега не са ни открили. Но ако чакаме… Не. Приготвени, неприготвени, още тая нощ тръгваме… Защо не купих и другата камила! — махна той гневно с ръка. — И трябваше повече храна да вземем.

— Аз донесох това-онова — посочи захвърлените дисаги Ел Шахин. — Пък имаме още време до нощта. Мен никой не ме търси.

— Само че как ще се прехвърлим на другия бряг! — намеси се несмело в разговора Лиллях.

— Лодки по брега колкото щеш — рекох аз. — Снощи нали ги видяхме. Ще дигнем една…

— Рали е прав — подкрепи ме бати. — За лодки лесно, но ние не можем да караме. Реката е голяма, течението бързо. Трябва да се наеме човек…

— Аз мога да карам!

— Ел Шахин, ти си…

— Чакайте! Чакайте! — развиках се аз и стремително се надигнах, подсетен от внезапна мисъл. — Аз знам най-добрия изход.

— Кажи, Рали!

Преди да започна, погледнах всички подред. Това, което щях да предложа, беше чудновато, знаех го. Но чувствувах, че то единствено носи спасение и ми се щеше първо добре да го обмисля.

— Кажи де, какво?

— Ти, бате, искаш да се прехвърлим на другия бряг, така ли?

— А къде, тук ли да седим?

— Глупости! Бате, ама ти наистина нищо не разбираш…

— Добре, добре. Учителят не разбира, ученикът му разбира. Казвай да те чуем!

— Няма да ми се присмиваш! Ние трябва да вървим на юг.

— На юг няма вода.

— Не, на юг има вода, Ел Шахин. Нали сме до реката.

— Но ние не можем да вървим все покрай реката, Рали! Това са стотици километри! Има планини, пропасти!…

— Можем, Ел Шахин! Не покрай реката, а по реката!

— С някоя лодка, мислиш? А животните, къде ще ги сложим? Не, аз не се наемам, аркадашлар.

— Потърпи, Ел Шахин — вмеси се, както и предполагах, на моя страна бати. — Започвам да разбирам накъде клони Рали. Ти за ладията на гърка ли?…

— Да — кимнах аз.

Той помълча, сви силно светлите си вежди. Обмисляше. Брадата му трепкаше от възбуждение.

— Но кир Ламброс ще ни издаде — продума той най-сетне. — Или… Ако му платим до Фелуджа, тогава той и да каже на Фейсал бей, ще каже, че отиваме до Фелуджа… А какво ни пречи да слезем преди Фелуджа? Гемиджиите са двама, ще ги убедим или… ще ги принудим да ни стоварят, дето ние искаме. Фейсал бей и да научи по някакъв начин, ние ще сме вече далеч. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме! — казахме и четиримата в един глас.

— Всъщност не Рали, аз трябва да кажа, че съм съгласен — рече усмихнат бати. — И признавам, тоя път ученикът научи учителя.

Знаех, че го казва, за да ме зарадва, защото бях ранен и защото ме обичаше, а цялото ми лице пламна от смущение.

— Засрами го, Лукане!

— Не, бай Несторе! Не го засрамих. Това признание е най-малкото, с което мога да го наградя.