Стефан Дичев
Рали (14)

Седма глава
Бягството

Събудих се и първата ми мисъл беше, че съм се успал. Тъкмо днес, как можах тъкмо днес да се успя! По-бързо не съм се обличал никога в живота си. Грабнах гюма с накиснатите от вечерта жълти гъби и се втурнах надолу по стълбата.

Якуб, слугата, ръсеше с малък ибрик^[1] пода и лениво метеше.

— Де е господарят ти? — попитах възбудено аз.

Той извърна към мене глава и се подпря о стената.

— Господарят замина.

— Замина ли?

— И аз не го знам. Гледам го, кара четири камили нанякъде. Ще се върна, вика, към обед. Друго не знам.

Извадих къс хартия и молив. Написах:

Благодаря ти за всичко, прелюбезни ми Абу Талиб. Така се случи, още веднага трябва да тръгнем. Вечно ще съм ти признателен.

Али.

Не сгънах хартията. Трябваше, не можех да не напиша още нещо.

Ти, Абу Талиб, не ме помни с лошо.

— Дай това на господаря си, Якуб! Само да не го забуташ някъде. Много е важно!

Извадих една сребърна меджадия и я прибавих към писмото.

— А това е за тебе.

Той примига, погледна ме изненадан и удари да се кланя.

— Остави — спрях го аз и взех гюма. — Човек не дава, за да му благодарят, а защото е благодарен!

Пътем изядох два бюрека, дадох на кучето си един (бюрекчията ококори очи и зацъка: аллах, на куче бюрек), накарах да ми загънат в дебел табак още няколко и продължих.

Пътят ми не минаваше покрай Фейсалбейови, но аз минах оттам.

Отвори ми престарялата Фатима кадън.

— Няма ли го Топарлак Бекир? — уж случайно попитах аз.

Тя примига, приближи ме и сниши глас.

— Няма го тука, Али… Отиде да закара бедната Мейра…

— Къде да я закара? — престорих се, че не разбирам.

— Ох, забравих, че ти не знаеш, синко. Нещастие се случи, сине, умря горката Мейра. Отиде си. Отърва се.

— Че вчера тя беше жива и здрава, как така?

Тя пак погледна назад към двора.

— Отърва се — повтори. — Каквото и да се случи на робини като нас, така се казва: отърва се.

— А Лиллях?

— Лиллях, синко, плаче…

— Ама тя тука ли е сега? — попитах излишно.

— Как ще е тука, Али. Що думаш! Отиде тя с Топарлак Бекир, майка си изпраща. Нас не ни пусна господарят, сине. Той и нея нямаше да пусне, но после рече: „Хайде нека върви! Оттам, като се върне, направо в харема ми, вика, влиза“… Ще зачерни той съвсем младия й живот… Видяло се е…

— А той, Фейсал бей, тука ли е?

— Ей го там, в селямлъка. Пиян. Да не мислиш, че за Мейра му е мъчно. Не, десетте лири го ядат! Толкова е платил за нея на времето. Или кой го знае… Нали и той душа носи, макар и черна да е… „Онова куче, вика, Нестор ще го убия и него! Още днеска, вика, ще ида при пашата да ми го даде“… Ох, но защо ли ти ги разправям на тебе тия работи! Ти нито Нестора знаеш, нито нищо… Какво, боза ли носиш?

— Не, днес не нося. За парите дойдох, но като го няма Топарлак Бекир… Хайде, утре ще мина.

И излязох.

Сега вече имах още една причина да бързам — Фейсал бей. Той не само искаше да затвори Лиллях в харема си, той заплашваше и бай Нестор. Право казваше на времето Абу Талиб: „Убива човека и окото му не мига! Виж, за лирите си жали“… Но само за лирите ли наистина жали? Не го ли мъчи съвестта? Или може би се беше озверил още повече — защото, мисля си сега, който убие веднъж, той може и втори, и трети път да убие…

От къщата на бея до крепостната стена пътят беше надолнище и за десетина минути аз вече бях там. Пазачите ме знаеха от вчера и не ме спряха. А с помощта на Балю лесно намерих моите хора.

— Сложи ли гъба в бозата? — запита ме шепнешком бай Нестор.

Горкият, той не подозираше какво му се бе случило тая нощ. Не смеех да го погледна в лицето.

— Сложих.

— Сега иди и черпи ония горе на кулата…

— Отровна ли е вече бозата?

Той поклати глава и аз неволно се загледах в очите му — големи, трескави, все още млади очи. Като на Мейра, когато ми говореше за него.

— Ние сме хора и си искаме свободата — каза той. — Ние не сме убийци.

Бати кимна.

— Само ще им се доспи, Рали. Върви по-скоро и се връщай, чакаме те при самата стена!

Изкачих се по стъпалата на кулата, излязох на площадката и се облегнах на медния топ.

— Няма ли тука жадни бе! — викнах с все сила — Боза… Боза резлива!…

Заптиетата (едното от тях ми беше стар познат), както се бяха натъкмили по бойниците и оттук внимаваха да не побегне някой заточеник, се заизвръщаха.

— Как я даваш? — попита пръв най-жадният, дълъг плесенясал манафин^[2] с увиснали чак до челюстите мустаци.

— Само по две аспри, ага!

Нарочно казах висока цена.

— А, много искаш — възрази моят познат от тъмницата. — Миналата година по аспра ти плащахме.

— Я! Кажи, че си ти бе, Бабаджане! — ухилих се аз веднага. — Хайде, за твой хатър по аспра ще я пусна…

И напълних едното, а след него и другото канче.

— Кой иска пръв?

Пръв пи Бабаджана. След него — дългият манафин. Но третият от пазачите нямаше пари и това ме изплаши.

— На вересия ще ти дам! — предложих аз.

Той дигна рамене.

— Каква вересия, момче! Отнапред за три месеца съм изял заплатата… Остави, да не завличам и тебе…

И той щеше да се обърне пак към бойницата, но аз го спрях:

— Щом е тъй, на доброто с добро отговарям, ага! Ей ти една черпня от мен!

И нетърпеливо му тикнах в ръцете отново напълненото канче.

— Я виж ти! — запротестираха другите. — За Мюлтека без пари, а нас с пари! Че ние да не служим на московския цар, бре! — смееха се те. — Я давай… черпи и нас…

Дръпнах се привидно, разбира се, и все пак накрая почерпих и тях. Налях повторно и на Мюлтека („Аллах заповядва да бъдем справедливи!“ — казах), после бързо се втурнах надолу по каменните стъпала, пътем дадох по канче на заптиетата, които отиваха отвъд стената, и накрая на най-близкия от моите хора.

— Сега почакай малко! — прошепна бай Нестор, щом го приближих.

Изглежда, през всичкото време не ме бе изпускал от очи.

— Ти тръгни пръв — прошепна брат ми. По гласа се чувствуваше, че е развълнуван повече и от мен. Ние сме изпилили веригата, щом минем стената, и ще я хвърлим.

— Ще ви чакам в гробището. Бай Несторе, нали знаеш гробището?

— Знам го. Жена ми там ли е?

Потръпнах.

— Всичко съм наредил.

Добре, че той гледаше към кулата, инак лицето ми щеше да ме издаде.

Чух го да казва:

— Ония вече дремят… А, ето и нашия!

И наистина най-близкият пазач се беше подпрял с две ръце на пушката си и току клюмаше, стряскаше се и пак отпускаше глава.

— Хайде, Рали! — изкомандува бати Лукан.

Аз стреснато го приближих. Дойде ли най-сетне часът? Той ме гледаше пронизително й строго. Очите му ми казаха: „Дойде, братко! Сега се решава — свобода или смърт…“

Взех гюма и като подсвирнах на Балю да ме следва преминах сринатата стена и се озовах извън чертата на крепостта.

Никой не ми извика. Никой не ме спря. Имаше ли външни пазачи?

Оставих тихо гюма между камънаците, прилепих се към стената (сянката й ме скри) и забързах нагоре към гробището. Още стотина крачки и потънах между кръстове и храсталаци.

Спрях се за миг и се извърнах. Балю е след мен. Но те? Не се виждат. Може би са в сянката на стената.

Целият се тресях от възбуждение. Какво да направя сега? Какво?

Най-първо да намеря Лиллях.

— Търси! — заповядах на Балю, като поднесох под носа му една нейна забрадка, която нощес предвидливо бях тикнал в пояса си.

Той я помириса, погледна ме и изведнъж се шмугна между гробовете. Втурнах се подире му и аз, като ту виках неговото име, ту името на Лиллях. Плочи се препречваха — прескачах ги, кръстове заобикалях и пак.

— Балю, тук!… Лиллях! Де си Лиллях?

Не знам, кой от нас я зърна пръв, Балю или аз. Но тя лежеше върху меката пръст на пресния гроб и в първия миг, когато ме погледна, очите й бяха така отдалечени, така чужди, та аз се изплаших дали не е обезумяла.

— Къде е Топарлак Бекир? Защо си още тук! — скарах й се задъхан. — Защо не си при пътеката?

Тя ме гледаше и като да не разбираше за какво говоря.

Внезапно ме позна:

— Рали! Ти ли си, Рали!

И се хвърли в ръцете ми, цялата в сълзи.

— Досега се криех, както ти ми каза, но не можах… Пак се върнах… Никога няма да я видя вече, Рали, никога… Ти не знаеш какво е…

— Знам, Лиллях. Отиде ли си Топарлак Бекир?

— Отиде си. Помисли, че съм избързала и се втурна да ме стигне…

— И не мислиш, че може да се върне и да те търси…

Внезапно тя се дръпна и ако ръката ми здраво не я държеше, би побягнала.

— Какво? — бръкнах аз с другата си ръка за скрития в пояса ми револвер.

— Мъже!…

Още не бях ги видял, а радостният лай на Балю ми подсказа кой иде.

— Стой… Чакай… Това са брат ми Лукан и… твоят баща, Лиллях!

Тя се олюля, но преди аз да я подкрепа, две дълги, жилави ръце, ръцете на баща й я сграбчиха здраво и силно я притиснаха.

— Детето ми… милинката ми… — чувах аз.

Ала след миг и мен ръце ме сграбчиха и лудо ме запрегръщаха.

— Рали!… Братчето ми…

— Бате!…

Да, цяла година го бях чакал тоя миг, цяла година жадувах за тая прегръдка.

— А майка ти? Къде е майка ти? — дойде тревожният глас на бай Нестор.

Веднага се откъснах от ръцете на бати.

Погледнах Лиллях.

— Майка… Тя майка…

Сълзи я задавиха.

— Защо плачеш, дете? Какво има? Хора, не ме мъчете! Кажете ми! Рали?

— Ето я твоята клета Мейра — промълвих аз, а дъщеря му се отпусна на колене до гроба и се захлупи връз него.

В първия миг помислих, че бай Нестор не ме чу. Нещо учудено, недоверчиво имаше в очите му. Как е възможно — Мейра?… Но изведнъж цялото му преждевременно остаряло от толкова страдания лице се сгърчи, стана страшно, той се затресе, някакво диво стенание излезе от гърдите му. Той се хвърли върху гроба и така силно зарида, така безутешно, че аз — трудно ми е да го кажа сега — неволно се потърсих; мен ми стана неловко, по момчешки противно. Така ли ридае мъж — мъж, който е стискал в десницата си пушка, който цели двайсет години е гнил в подземията и не се е прегънал?…

Колко наивен съм бил тогава! И как всяка възраст разбира само своите чувства!

— Ах, аз — стенеше той, не те видях, душо моя… вярна моя… Дни и нощи все мислих… все мислих… Остави ме ти… Отиде си, душо моя…

Нещо се беше пречупило в него. Той целият се беше пречупил.

Спомням си, че и бати като мене не помръдна. Но дали изпитваше същото чувство като мен?

— Стани, бай Несторе, стани! — хвана го кротко за изпосталелите рамене той.

— Оставете ме… оставете ме…

— Няма да те оставим, брате!… Знам, разбирам, но трябва да бягаме… Дъщеря имаш, не забравяй! — прибави с внезапна суровост бати Лукан, макар че и неговите очи плуваха в сълзи. — Всяка минутка може да открият, че ни няма.

— Да бягаме, татко! — скочи Лиллях.

Младостта, изглежда, й даваше сили да заглуши мъката си. А и от нощес насам тя беше попретръпнала.

Сега мислеше за баща си. Че и за себе си.

— По-скоро!… Може да дойде тука Фейсал бей! — рече тя с ужас.

— Фейсал бей! — надигна глава бай Нестор. Това име го върна към живота. — Какво? Фейсал бей?

— Той я уби, татко! Вчера… той я уби! И мен искаше да убие! Намери ли ме тук, ще ме вземе в харема си…

Той скочи. Прегърна я силно, безумно.

— Няма да те дам. Нека дойде — ще го убия!

Помислих, че полудя.

— Върви с мен, бай Несторе! — хвана го здраво за ръката бати.

— Де е той? Де е тоя убиец? Дайте ми го… повтаряше старият заточеник и се дърпаше назад.

— Върви! — тласна го грубо брат ми. — Лиллях, дръж го за другата ръка. Рали, показвай пътя!…

Неговите заповеди идеха една след друга и странно, в тоя тъй неподходящ за спомени миг те ми припомниха старото време — такъв решителен и властен беше той и в училището, и в тайните сбирки на комитета, и кога водеше чета през време на въстанието.

Подадох му револвера си. Нека да е в неговите ръце.

Тръгнахме.

Пътеката намерих скоро. Но пещерата? Една скала дълга, остра като човка, повтарях си аз. Ала скали край нас имаше много и все дълги, все остри. Тогава маслинените дървета сетих се. Две са, едно до друго! Две, да, но къде са? От объркване ми идеше да се разплача, когато бати ме хвана за рамото и ме спря.

— Погледни тук!

Обърнах се. Някакъв храст, на който дори името не знаех.

— Тия жълти косми са от камила!

— От камила…

И тогава паметта ми се освежи.

— Върнете се, върнете се! — развиках се. Трябва да извием надясно. Да, ето в тоя улей…

Ние тръгнахме надясно и скоро прел очите ни щръкнаха двете прастари маслинови дървета, а малко по-нататък намерихме и пещерата.

Камилите бяха там.

Слава богу, Абу Талиб го нямаше.

Не ще разказвам с каква трескава бързина бати и бай Нестор (той беше затихнал, крачеше безволно, сякаш не разбира какво върши, и ние трябваше постоянно да му помагаме) навлякоха върху си кюрдските покривала, как запасаха оръжието и как изкарахме камилите из пещерата. Няколко минути по-късно ние вече яздехме нагоре по пътеката, а след това и по Мардинския път. Горките животни пръхтяха на всяка крачка, ревяха, но ние не преставахме да ги смушкваме и шибаме и не преставахме да се подканяме един друг:

— По-скоро! По-бързо!…

Чак когато се изкачихме на големия хълм, отдето пътят кривваше навътре в планината, бати Лукан запря запенената си камила и я извърна.

Извърнахме нашите и ние.

Долу, в краката ни, сред черната каменна долина, лениво като черна преяла змия се точеше реката Тигър. Насреща бе начупената верига на дивите Таварски планини, а отсам, на склона, Диарбекир. Ниска, жалка изглеждаше оттук крепостната стена; ето и вътрешната, на тъмницата… А кое ли е ханът на Абу Талиб? Конакът на Фейсал бей?

Взирах се и не можех да ги отлича.

Неочаквано някакъв ек достигна до нас — като че събаряха скали. Ехото го повтори, потрети. Ние неволно се заслушахме. Ето го отново…

— Топът — рече бай Нестор и това бяха първите думи, които изричаше, откак напуснахме гробището: а лицето му пребледня, ако въобще можеше още да пребледнее.

— Защо стрелят?

— Знак, че са избягали заточеници — прошепна той едва чуто и погледна към дъщеря си.

— Ние имаме преднина — каза веднага бати и както ми се стори, каза го не толкова, защото го вярваше, а повече да успокои Лиллях и мен. — Докато решат какво да правят и накъде да вървят, ще мине денят.

Въпреки това ние побързахме да подкараме камилите и скоро страшната черна крепост се скри и изчезна от очите ни.

Извадих завитите в табак бюреци и им ги раздадох.

— Вземете — казах. — Яжте! Нека това да е последният ни спомен от Диарбекир!…