Стефан Дичев
Рали (3)

Първа глава
Разпитвам и диря

В Пловдив стигнах, когато слънцето се беше изкачило над Сахат-тепе и от минаретата мюезините^[1] крещяха за втората молитва.

Градът наистина беше страшен.

Бесилките почваха още от началото на моста. На всеки двайсет крачки — по една бесилка. Труповете, посинели, тежко се полюшваха. Смрадлива миризма лъхаше отвред. Долу придошлата река бучеше.

Спомням си добре, че неволно забавях коня и се взирах в лицата на мъчениците. Отде бяха те? Кои? Кой ли ги оплакваше?

Гледах потресен и все си мислех, все треперех, че ей сега ще зърна светлото лице на бати Лукана, неговия рус перчем, червеникавите мустаци. Господи, как се страхувах в този миг и как си казвах: ами ако е следващият? Ах, дано не е! А бесилките се редяха една след друга и аз не можах да си отдъхна, докато премалял, облян в студена пот, не ги обредих всичките.

На отвъдния бряг, зад ниските хапове, имаше голям, розово боядисан конак^[2]. Множество окичени с оръжие заптиета^[3] влизаха и излизаха от него.

Наоколо, по площада, се редяха сергии с какви ли не привлекателни лакомства, във въздуха се носеше миризма на печено овнешко и на шарлан^[4]. Но аз само извивах юздата на коня, озъртах се и гледах да зърна тъмницата, за която бе говорил чичо Добревият син. Тя трябваше да е тук някъде. Тук?… И аз отново започнах да обикалям уличките, докато се сетих, че най-добре ще е да попитам някого.

Да попитам, лесно се казва, но кого? Българи не виждах. Само турци. Наистина езика им знаех добре — в Панагюрище нямаше турска махала, но, както казах вече в началото на разказа си, малко ли бяхме ходили с тати по техните села? Ала даваше ли ми сега сърце да спра турчин! Мразех ги. И не само това. Нали виждах с какво безпричинно, диво озлобление срещнатите османлии поглеждат ту мен, ту коня ми…

Най-сетне не изтраях. Да става каквото ще, не можех да чакам повече.

— Ага^[5] — обърнах се към едного, широкоплещест, свъсен и със зелена чалма, — прощавай, ага, не съм тукашен. Къде е…

Той не ме остави да се доизрека, изруга, изпсува, махна с ръка и отмина. Сърцето ми се сви, но аз не се отчаях. Спрях друг — дебел, с малки свински очички, които подигравателно святкаха и се въртяха на всички страни.

— Първом слез от коня, кога говориш с османлия! — изкикоти се той и сам ме дръпна за крака.

Нека си призная, аз се изплаших, и то не за себе си, а за коня. Чужд беше, а знаех какво може да последва.

— Ха, ха така! — изкикоти се пак дебелият и когато най не очаквах, обърна гръб, па отмина и той.

Поведох коня за повода и тръгнах пак напосоки. Още едного спрях и не мога да не призная, изслуша ме човешки, но случи се, че тъкмо той не беше тукашен и само вдигна рамене.

Не, не ми вървеше. А при това времето минаваше, слънцето се беше издигнало високо. Какво чакам? Защо още се бавя, стреснах се внезапно аз.

Избиколих пак розово боядисаното здание. От обградения с високи зидове двор идеше рев на зурна^[6] и някой крещеше на турски: „Удри! Удри!“… „Дали не е тъмницата?“ — стрелна се в ума ми. Не, с тия дървени колони, подпрели издадения напред горен кат, и със знамето, що се развяваше над входа, сградата повече приличаше на мютесарифски конак.

Продължих без посока. Срещнаха ме кадъни^[7], оглеждаха ме, очите им злобно святкаха в процепа на яшмаците^[8]. Турчета ми се плезеха. А едно от тях, босо, сополиво, ме удари с буца суха кал. Кипнах, щях да го погна, та каквото ще да става с мене! Но после се сетих за бати и гневът ми премина.

Ала не така мислеше моят Балю. Той се хвърли срещу турчето, погна го и дълго тесният, надвиснал сокак^[9] се огласяше от яростния му лай.

— Ела!… — извиках го аз, когато турчето се скри зад къщите. — Ще го намерим ние бати Лукан. Не, не може да не го намерим!…

Едва бях изминал двадесетина крачки, когато насреща ми се зададоха двама българи, прегърбени старци, мъж и жена. Бабата едва пристъпваше и спомням си, че по сгърченото й като суха ябълка лице се стичаха тънки ручейчета сълзи. Дядото беше мрачен, почукваше с тояжката си по калдъръма, поспираше се да я дочака и нещо мърмореше. Не знам защо, но щом ги видях, неволно си помислих: и те като мене търсят някого. Не изглеждаха тукашни, ала аз реших, че те именно знаят затвора. Свалих калпачето си и както водех с другата ръка коня, спрях се пред тях:

— Прощавайте, добри хора — рекох. — Търся тъмницата. — Брат имам там. Може ли да ми кажете къде е тъмницата?

Брадясалото лице на стария мъж трепна, сви се. Нещо се появи в очите му — те ме измериха от главата до петите. Той сигурно се канеше да ми отвърне, но в същия миг бабата заплака на глас, заохка, клетви се примесиха в стенанията й. „Господ да ги убие, поганците, мир да не видят на оня свят“… — редеше тя, докато стопанинът й не я спря.

— Мълчи, старо, стига! Засрами се от това дете! Не видиш ли, че не е само до нази.

Той не каза син ли, внук ли жалят, само ми посочи накъде да вървя („Оттам идем ние, оттам!…“), но аз почувствувах в думите му затаена толкова много мъка, та, без да разбирам защо и как, целунах на двамата ръка и бързо продължих в посоката.

Вървях, теглех коня, а сърцето ми се свиваше пред неизвестността. Ще науча ли? Какво ще науча? И мога ли да сторя нещо, като науча?… Крачех и все се питах: какво мога аз? А дълбоко в душата ми бяха заседнали думите, които старият човек каза на жена си: „Не видиш ли, не е само до нази…“

 

 

Спомням си, че когато зърнах отдалече тъмницата, тя ми се стори ниска, премазана от годините, едва подала клюмнал на една страна покрив иззад разкривените гевгири^[10] на зида. Това първо впечатление ме обнадежди. Казах си: бати може да избяга! Но нека призная сега, след толкова години, че в оня първи миг бях и малко разочарован. В моето въображение тъмницата беше израснала до огромни размери. Представях си я като някаква крепост, обградена с дебели стени; очаквах да видя при входа й цял табор пазачи. А вместо тях там клечеше едно-единствено заптие. То се беше облегнало на пушката си и в първия миг ми се стори, че спи.

Затова пък друго ме изненада.

Малкото площадче пред тъмницата и напречните сокаци бяха почернели от хора, надошли с коли, с коне, с магарета, пеша. Те сигурно бяха отдавна тук, защото някак търпеливо и безропотно стояха настрани от портата — повечето селски люде, мъже, но забелязваха се и забрадки, и то черни забрадки на старици като старицата, която срещнах, защото смееше ли млада жена да тръгне във времена като тия, в които живеехме!

Пред кафенето — то се намираше в най-близкия край на площадчето — седяха с подвити нозе неколцина чалмалии турци. От поясите им стърчаха ножове и пищови. Те се надигаха от тюфлека^[11] и току викаха и хулеха смълчалите се наоколо българи.

— Хей, пергишино! — чух гласа на единия от турците.

Сигурно викаше по високия, гологлав селянин, който запрягаше воловете си, както изглежда, с намерение да си върви.

— Чуваш ли брей, бостанско плашило! Стой тук къде бързаш… Утре ще обесят и останалите — чакай да погледаш сеир^[12], пък после и тебе може да обесим!

Другите османлии силно се разкикотиха. Смълчаното тъжно площадче заеча от гласовете им.

— Я, я го гледайте, ефендилер^[13], гледайте го тоя келеш там с коня…

Викът тоя път явно беше за мен и аз побързах да се закрия зад най-близките коли, но османлията продължи да реве:

— Ами ти пък какво търсиш тук, бре? И кучето помъкнал… Я да му вземем ние ата… Ами тъй де! И децата им вече почнаха да се перчат…

Макар заканата му да беше страшна, с крайчеца на окото си аз видях, че той не стана от тюфлека. Не станаха и другите османлии… Благословен да е техният мързел! Той спаси коня ми, и пак той спомогна за всичко, което се случи по-нататък и което промени посоката на целия мой живот!

Казах вече, че побързах да се закрия зад най-близката каруца. Минутка по-късно аз се смесих с тълпата, прекосих площадчето и като все още се страхувах ония да не ме застигнат, приближих тъмницата.

Пазачът продължаваше да клечи, прегърнал пушката си, и дъното на шалварите му стигаше земята. Сега аз видях, че той не спеше, а с някакъв тъп израз дъвчеше тиквени семки.

Събрах всичката си смелост и му казах:

— Ага… Разправят хората, че тук е запрян брат ми, даскала Лукан, от Панагюрище. Чул ли си го, ага? Тук ли е?

Той продължи да дъвче семките си и по изражението на пъпчивото му лице разбрах, че не ме слуша.

Почувствувах как очите ми плуват в сълзи. Гласът ми измени и се разтрепера, когато извиках:

— За панагюрския даскал те питам! Чуваш ли ме! Знаеш ли го?

Той изви глава, изплю в лицето ми шлюпината и избоботи:

— Я се махай!

— Спомни си, ага! Лукан му е името, от Панагюрище е! Един такъв висок, светлокос… аз на него приличам… Учител е, ага, учен човек — и на външността му личи! — не го оставях на мира аз.

— Бе ти какво искаш от мен?… Ама ха!… Двесте души са вътре… Като го обесят, ще го видиш, какво си се разбързал!

И той пак задъвка семки и ме забрави.

Спомням си, че след неговите думи нещо се изпъна, зазвънтя и зарида в душата ми. И, струва ми се по-малко бих страдал, ако бях видял бати Лукан прострелян тогава в Панагюрище, когато не убитите брояхме, а живите. По-малко бих страдал и преди, като влизах в града, макар ужасен да прехвърлях очи от висилица на висилица. Поне нямаше да го има това страшно, това безнадеждно очакване, което ме сграбчи в ледените си лапи и ме накара да забравя де съм и че край мен има още десетки такива умълчани като привидения люде. Днес чак разбирам защо, като ги видях най-напред, те ми се сториха някак странни, безжизнени и далечни. Бях станал и аз като тях — погълнат единствено от една мисъл, от ужаса за онова, което щеше да се случи пред очите ми…

Седнах в единия край на площадчето, по-далеч от кафенето с османлиите. До мен конят хриптеше, дъхаше във врата ми, а Балю се беше сврял в скута ми и не помръдваше. Милото ми куче — уверен съм, че то чувствуваше какво става в моята душа и страдаше заедно с мен…

Не знам колко време седях така, погълнат в себе си, не помня какво мислех. Внезапно усетих, че някой ме докосна по рамото.

Дигнах стреснато глава.

Над мен се беше навел млад мъж с избелял фес, в износени граждански дрехи и със синя кордела на врата. Помня така добре външността му, както помня и лицето, живо, напрегнато — запечатало се е в паметта ми, защото в първия миг аз едва не извиках — дотолкова ми заприлича той на бати, за когото мислех, макар и да нямаше истинска прилика с него.

Непознатият каза:

— Чух те напреди да питаш за даскала Лукан от Панагюрище.

Аз скокнах обнадежден:

— Ваша милост… знаеш ли нещо? В тъмницата ли е?

Той не отговори, а още по-изпитателно ме заоглежда.

— Твоето име как е? — попита неочаквано.

— Рали.

— Рали… Да, помня, така се казваше братчето му.

— Брат съм му, ваша милост… Аз… едничък останах… аз… тати го убиха, а мама и сестричката ми…

Ридания ме задавиха.

— Само бати Лукан ми е на света… Само той… — повтарях аз. — Ако и него обесят… какво ще правя сам…

Той сложи ръка на главата ми.

— Не плачи, Рали, брат ти няма да го обесят.

— Значи е жив?!…

Той потвърди с глава, усмихна ми се одобрително и като гледаше дали не приближава някой, разправи ми, че бати Лукан наистина бил в тая тъмница.

— Вътре има най-малко двеста нашенци, не гледай, че е малка на вид, подземието й е дълбоко! — каза.

После хвърли пак бърз поглед наоколо и прошепна:

— Слушай сега, Рали, само че ще мълчиш! От сигурно място знам: снощи е дошла заповед от Цариград да се спрат бесенията. Русия го иска! Разбираш ли, момче, Русия!… Тя казва: ще спрете или…

Радост задави гърлото ми и аз само кимнах. Та нали същото разправяше и чичо Станоевият син… Странно, сетих се аз тогава, а и сега си мисля по това — заповедта още не е била дошла, когато Добри си е тръгнал от Пловдив (той оня ден се върна в Панагюрище!), и отде тогава е знаел, че руският цар заплашва султана? Или е искал да бъде така? Вярвал е, че ще бъде, както векове вече нашият народ вярва, че все някой ден дядо Иван ще дойде и ще ни отърве веднъж завинаги от безчеловечния агарянски^[14] гнет…

— Кога ще го пуснат, твоя милост? Знае ли се? — хванах за ръката непознатия.

— Шшт! По-тихо… Да го пуснат! Ти бъди доволен, че ще отърве кожата!… Е, е, не клюмай пак! Ще го пратят в Диарбекир.

Не схванах изведнъж думите му.

— На заточение, момче. На вечно заточение в Диарбекир! Чувал ли си това име?

Неусетно и неговият глас се беше пречупил, но той бързо се овладя.

— Ти не падай духом! Знаеш ли как казва поговорката: „Надей се на роб, не и на гроб!“ Така е, Рали, такива са мъките на народа ни. Които са вътре, ще страдат, които случайно са останали отвън, като мен — прибави той, — няма да се оставят дотук…

Аз го слушах, но повече мислех за бати. Вечно заточение, шепнеха устните ми, Диарбекир, вечно заточение!

— Да, любезни момко! Но ние ще се примирим ли, мислиш? И най-сетне не е ли пак надеждата ни в нашата по-голяма сестра Русия?!

Той ме помилва по бузата и вече се канеше да си тръгне, когато каза:

— Искаш ли да го видиш?

— Дали искам!… Господине — изпъшках аз, — какво не бих дал да го зърна…

Той ме спря и прошепна:

— Тогава утре на разсъмване бъди тук.

— Ще бъда.

— Не, не при тая врата. Като заобиколиш, ще откриеш, че има друга. Скрий се да не те видят заптиетата. Лукан сигурно ще е с първата група заточеници. Но пак ти казвам, недей ги приближава, може да пострадаш.

— Слушам, господине.

— Тогава хайде… Довиждане, Рали! Ей от такъв те знам аз тебе — и той посочи с ръка на един метър от земята. — А сега си избуял. Колко си годишен?

— Четиринадесет.

— Четиринадесет — повтори той и аз сетих как погледът му замислено обрежда лицето и снагата ми. — Изглеждаш по-голям… силен изглеждаш. Бъди твърд, Рали, дързък, смел бъди! Не се отчайвай, момчето ми, не забравяй за какво умряха родителите ти. И на кого си брат не забравяй!… Хайде, довиждане още един път. Имаш ли пари? Има ли де да спиш?

— Имам, господине.

— Тогава на добър час, Рали. Горе главата!

Той тръгна и скоро се загуби в опечалената тълпа, а аз дълго останах неподвижен, с поглед натам, дето той се скри. Кой беше този непознат доброжелател, появил се в най-тежкия миг на живота ми, сякаш да ме обнадежди и да ми посочи пътя? Приятел на бати Лукан — значи е човек от комитета. Ето защо е идвал у дома! А аз забравих да го питам за името… Пък и щеше ли да ми го каже? Не, защо ми е името му, аз и така ще го запомня завинаги. Българин е той, това ми е достатъчно.