Стефан Дичев
Рали (11)

Четвърта глава
Абу Талиб отново ми подсказва

От тоя ден насетне аз вече имах истински приятели в Диарбекирската крепост. Но и задълженията ми се бяха удвоили.

Като си помисля само как беше започнало всичко! Тогава, оттатък Босфора, едничката ми грижа беше бати. За него откраднах парите, за него се излагах на рискове и унижения за него кроях деня и нощя как ще побегнем и къде ще идем. А сега се прибави и бай Нестор, прибави се и жена му, Лиллях… Не, не, аз не съжалявах вече, че Лиллях е момиче. Не се упреквах, че им бях вдъхнал надежда. Тяхното нещастие беше толкова голямо, че и да исках, не можех да го забравя.

И така през някой неизвестен идещ ден ние петимата щяхме да побегнем от крепостта и щяхме да се отправим на далечен път! А за такъв път трябват коне, трябват храна, дрехи, оръжие. Всичко това не може да се купи наведнъж! Иначе виж, че вляза в очи, говорех си.

Наех от Абу Талиб малката барачка, която беше в двора на хана му и дето той държеше стари, непотребни вещи. Започнах да трупам там брашно, патрони, кюрдски дрехи, мехове за вода… Не знам ханджията виждаше ли внезапното мое усърдие да купувам толкова много неща, но и да го забелязваше, от съчувствие и разбиране той не ми продумваше нищо. Така до края на есента аз успях да купя още два револвера и една късоцевна пушка; сдобих се със сушено месо, с кюлчета захар, с тютюн за бати, с малка брадва и ножове, с още патрони. Като се изключеха конете, които исках да купя в навечерието на бягството, бях приготвил вече почти всичко.

Приготовляваха се и двете робини.

Оставаше едно, най-важното: самото бягство.

Но ето че мина есента, започнаха студените зимни месеци, а съдбата на заточениците не се промени с нищо. Брат ми оздравя. После пак се разболя; пак оздравя. Аз продължавах да ходя в тъмницата. Сега вече не беше време за боза, продавах салеп^[1].

— Салеп, Салеп! — виках аз, както съм чувал да викат по нас. — Пари гуша, цери гърло!… Салеп…

То се знае, че моят салеп цереше гърлата не на заточениците, а пак на пазачите и на Суави Кютюк, онбашията на тия доверчиви турци. Благодарение на тях на няколко пъти незабелязано си размених писъмца с бати. Дори успях да му подам през решетката едно подплатено сетре, а седмица по-късно донесох на бай Нестор фланела, изплетена от жена му.

Между това големи, съдбоносни събития се задаваха. Известията, които пощенският керван на Селим баба ни носеше всеки нов месец, все по-силно и по-силно вълнуваха града. Какво мъртвило беше в началото, когато за първи път влязох в Диарбекир, и каква огромна разлика виждах в края на зимата!

Човек би казал, че тук живеят вече други хора. По хановете, в кафенетата, пред джамиите и мютесарифството, навред се събираха тайфи^[2] мъже и аз по цял ден нарочно се врях между тях, та да подслушвам възбудените им разговори.

Всички говореха само за предстоящата война.

Един ден пред мютесарифството чух хаджи Хасан да разправя:

— Нали казаха, че преговори водят в Истанбул? На ти тебе преговори! Прекъснали ги! И кой ги прекъснал! Пак той, московският гяурин… Отишъл си…

— Да върви в пъкъла, хаджи! — злобно забеляза някой.

— Да върви, зер, да върви! Ама какво станало после? Ударили на молба да се върне.

Мъжете край него се смразиха.

— Кой това бе?

— Нашите калпазани!

Слушах го, а душата ми ликуваше. Откак се бях родил, за пръв път виждах османлиите така объркани и страхливи. Нека! Нека! Наближава време за всичко да платите: заканвах се безмълвно аз.

Старият хаджи Хасан (той явно бе научил тия новини от писаря, но говореше, като че сам ги е прочел в цариградските вестници) сгърчи посинелия си нос, мръдна вежди и се впусна да обяснява. От неговите думи излизаше, че за всичко са виновни ингилизите^[3].

— На две врати хлопат те! — заключи той. — От две майки искат да цицат!

Но един от възрастните слушатели не се съгласи с такова обяснение.

— Ингилизите са с нас! — отсече. — Това, дето го разправяш, е политика, хаджи! Я си спомни как беше преди двайсет и пет години, когато започваше Севастополското мурабе^[4]? Оставиха ли ни ингилизите тогава? И сега няма да ни оставят!

— Аллах само знае, агалар! — дигна примирително рамене хаджи Хасан.

Студено беше да се седи тук вън и те се запътиха към близкото кафене.

Тръгнах по тях и аз.

Там беше писарят и край него друга тайфа разтревожени османлии. Когато ние влязохме, Ибриям току-що довършваше четенето. Той остави вестника и заклати нос.

Ние също го наобиколихме.

— Какво има, Ибрияме? Какво пише?

По навика си той тъжно изгледа всички ни и рече:

— Московският цар заповядал да се събира запасът.

— Ха, туй ли!… Че и нашите вече викат запасняците…

— Бре не вземем ние да ударим първи, че да видят тогава! — пламна едно младо, кьоселия заптие.

Изведнъж цялото кафене се изпълни с викове. Какво чака падишахът? Защо не развее свещеното знаме? Веднъж само да рече — всички ще идат! До един!

— То баш всички не може! И тук трябват хора, така де… Кой ще защищава крепостта, ако се случи (воля на аллаха) московците да я обградят или пък в бъркотията тия, нашите арменци и кюрди, виж, че се дигнали на бунт…

Тези думи смутиха слушателите не само защото подсказаха угроза за домовете и за имотите им, а и защото бяха изречени от Фейсал бей.

Фейсал бея отдавна вече знаех. Напоследък той често идеше в нашия хан и като го гледах, аз неволно го сравнявах с Абу Талиб. На възраст той беше като него, тоест наближаваше шестдесетте, но беше нисък, набит и широкоплещест, с твърда смолиста брада и обратно на арабина, обличаше се богато, говореше гръмогласно, с една дума, държеше за своето положение между останалите диарбекирски първенци. Още преди да го видя, аз вече го мразех за всичкото зло, що бе сторил на бай Несторовото семейство. И не само го мразех, а се и страхувах от него. Сега, като го чух да изрича тия думи, аз внезапно проумях, че както на мнозина диарбекирчани и нему не се щеше да иде на война. Спомних си от разказа на Мейра как Фейсал бей се заканвал да убие и нея, и дъщеря й и как накрай не го сторил не от човещина, а от сметка. Тогава защо му трябва да ходи на война? Ще спечели ли нещо? Щом няма да спечели, ще си седи дома: да пази крепостта, иначе казано, имота си и стоката си да пази.

Казак вече, че думите на Фейсал бея смутиха всичките му слушатели. Като да имаха криле, за няколко дни те обиколиха целия град и не знам дали пак тия думи не бяха причината за онова, което се случи седмица по-късно.

Беше една привечер в началото на март (по това време на годината в Диарбекир вече е пролет), когато Абу Талиб ме поведе към покрива на хана. Хладно бе още за спане на открито. Тогава, изглежда, искаше нещо да ми каже — нещо, което мъжете долу не трябваше да чуят?

Той постоя известно време мълчаливо, облегнат на оградката, после неочаквано дигна ръка и посочи източната крепостна стена на града. Привечерното слънце я зареше с тъмноалени сияния, назъбените стени, кулите, медните топове по тях трептяха като изпарения от кръв.

— Почни да четеш от Урум капия^[5] на юг, Али. Колко са кулите? Една… две… три… До Мардинската капия двайсет и пет. Толкоз ли са?

Потвърдих. Ала признавам си, че много се учудих и само въртях поглед от крепостната стена към лицето на Абу Талиб и пак към стената.

Той се преструваше, че не забелязва моето учудване.

— Бил ли си там?

— Къде? На крепостната стена ли? Да, бил съм, защо, добри ми Абу Талиб?

— Видя ли я на какво прилича? Стената де! Проядена, срутена…

Смотолевих нещо, но какво, не помня.

— До месец време всичко това ще се стегне, Али. Утре започват да работят. Там, дето са арменските гробища, нали ги знаеш, там цялата стена ще сринат и наново ще я строят…

— Това… защото ще има война ли?

Той кимна.

Чувствувах, че в себе си той не одобрява тая воина и че колкото повече се палят другите за нея, толкова той мълчи. Тогава защо повежда този разговор? Или — сърцето ми буйно се разтуптя — нима иска да ми подскаже?…

— Абу Талиб! — От вълнение тоя път наистина заекнах. — Абу Талиб, да не би?… Искаш да ми кажеш, че заточениците?…

Той повторно кимна, без да ме погледне. Последните лъчи на залеза пламтяха по черната му наметка и по покривалото, ала лицето му оставаше в сянка и в бързо настъпващата вечер аз смътно го различавах.

Внезапно от минарето на голямата Улук джамия се понесе викът на мюезинина.

— Правоверни! Правоверни!… Няма друг бог, освен аллах и Мохамед е неговият пророк!… Смърт за враговете на истинския бог!… Смърт за гяурите!

— Да вървим — трепна старият арабин.

— Къде?

— Долу. Не чуваш ли, време е за молитва, Али!

А когато слизахме по стълбите, той се спря, дочака ме и макар че нямаше нито жива душа наоколо, усмихна се и рече шепнешком:

— Ти да не мислиш, че старият Абу Талиб не разбира защо трупаш тия работи там в бараката?

Смотолевих нещо, но той сложи ръка на рамото ми и ме накара да замълча.

— Разбирам, Али, затова те обичам аз тебе. Добър син си ти. Така, така, сега му е времето! Нека аллах да ме съди, но няма да оставя аз правоверния в тъмницата наедно с неверниците, и то кога вярата ни е застрашена и трябва всички да я браним.

— Абу Талиб! — изпъшках аз.

Как объркано беше всичко, как противоречиво и опасно беше.

— Ти нямай грижа, Али, старият Абу Талиб знае на кого и как да помогне!

Мина се ден, два, цяла седмица, а заточениците си оставаха все в тъмнината.

Напразно Абу Талиб ме успокояваше:

— Кога не е било така, защо се чудиш? Потрай, потрай, сине, ще бъде то, знам аз от сигурно място!

Кимах, да покажа, че разбирам, а сърцето ми се беше свило. Нима всичката радост ще е напразно?

 

 

През нея седмица оживлението в града нарасна до толкова, че дори и нощя се срещаха по улиците хора. Залисан в своите грижи, в началото аз не обръщах внимание на тая необикновена промяна. Ала скоро разбрах, че повечето люде не са тукашни. Те бяха запасняците, за които говореха Фейсал бей и останалите първенци. След като ги облечаха и обучеха, щяха да ги изпратят на север, към кавказката граница. Но възможно бе да ги насочат и към Дунава.

И все пак общата треска не ме засягаше така дълбоко, както би могло да бъде. Изглежда, умът ми си оставаше зает само с моите собствени грижи. По два, по три пъти на ден аз ходех до източната крепостна стена да видя дали не са довели най-сетне заточениците на работа; обикалях пазара; вмъквах се вечер незабелязано при Мейра и Лиллях, които се вълнуваха не по-малко от мен.

Особено майката. Видеше ли ме, първите й думи бяха:

— Изведоха ли ги?

— Ще ги изведат! — казвах аз уверено.

И повтарях същите слова, с които ханджията успокояваше мене.

Дадох на жените няколко лири да се снабдят и те с каквото им е нужно за по път. А Абу Талиба замолих да купи за моя сметка три коня.

— Защо са ти три? — изненада се той.

Трябваха ми не три, а пет. Но смеех ли да го кажа!

— На третия ще натоварим храната и меховете с вода — отвърнах аз веднага, тъй като предварително бях намислил отговора си. — А пък и може някой от конете да се нарани, да счупи крак…

— Добре, добре си го решил! Казано е: умен е, който предвижда отнапред всичко! — похвали ме той и тръгна към чаршията, защото беше пазарен ден и кюрдите от околните села сигурно бяха докарали коне за продан.

Поех гюма с бозата (откак настъпи пролет, салепът вече не вървеше) и се упътих заедно с Балю — то се знае, към крепостната стена.

Вървях, но някак си без да бързам, с тайната мисъл да удължа очакването, а с него и надеждата. Кой знае дали щях да ги видя и днес! Исках да вярвам, че ще ги видя, ала многото месеци, които минаха вече, ме бяха направили недоверчив, примирен. Ако не днес, утре — все ще ги изведат, казвах си аз, все ще избягаме някой ден.

В това вярвах непоколебимо.

Въпреки ранния час и тая сутрин стръмните сокаци на града бяха оживени. Настигах запасняци, помъкнали дървени сандъчета и с лъскави пушки на рамо. Лицата им бяха въодушевени от жестоки страсти. В тъмните им очи искреше омраза. Към кого? Защо? Дълги камилски кервани се точеха бавно и препречваха пътя. Коне кънтяха с копитата си. Викове, псувни, смях и плач се плетяха към песента, от която ечеха околните зидове:

От нас няма по-силни,

от нас няма по-славни!

Знаме с полумесеца, вей се

върху труповете на неверниците!

Слушах жестоките слова — от дни наред тая песен пееха вече навсякъде — и тръпнех. Какво ли е сега по нашите земи? Пред очите ми невикани възкръсваха сцени от въстанието: съсечени, набучени, обесени и обезобразени българи. Села горят, градове горят…

Тревожни мисли, страшни! Чалмалиите зверове не знаят пощада. И колко невинни, боже мой, ще отидат, преди да навлязат освободителите ни, преди да дойде тъй дълго чаканият час!…

Неусетно бях стигнал крепостната стена и в първия миг така се изненадах, като видях в подножието й тълпа мъже, че дори не се зарадвах. Но веднага нещо викна в мен, нещо ме разтърси. Аз се заковах на място, вперил очи в тях. Те са! Някои се намираха горе на стената и с търнокопи, с чукове и железни лостове я събаряха. Другите, ония долу, дигаха тежките каменни блокове и ги трупаха недалеч на огромни камари. На близката кула и наоколо към сокаците пазеха заптиетата. Дългите им пушки блестяха на утринното слънце.

Всичко това аз огледах бързо и трескаво. Видях още, че други заптиета сновяха между нещастниците, бичовете се размахваха връз ония, които спираха да отдъхнат; и пак по двама, по двама те помъкваха камъните, пак ги трупаха на купища и се връщаха за нови. Мюезините не бяха още викали за втора молитва, а на отделни места крепостната стена вече беше наполовина съборена. Ако работеха все така бързо, до вечерта щяха да я сринат по цялото протежение между двете най-близки кули. А сринеха ли я веднъж — да, аз вече смътно имах свой план — няма ли я крепостната стена, оттам ще се бяга!

Внезапно към трескавото ми вълнение се притури безпокойство. Дали всички заточеници са изведени да работят? Дали бати и бай Нестор са тук?

Грабнах гюма и се втурнах да ги търся.

— Хей! Хей! Къде? — ревна някой зад мене.

И друг, по-гръмогласно:

— Връщай се, момче, не видиш ли, че тук са гяури?

— Че да не си продавам бозата на гяурите! — викнах аз с най-невинната си усмивка. — Правоверните боза не пият ли?

Заптиетата се погледнаха един друг, дигнаха рамене, но не се засмяха и кой знае дали не щяха да ме върнат, ако отнейде не се бе намерил Суави Кютюк онбашията.

— Това е наше момче — рече той покровителствено. — Пътят му е свободен. Върви, Али!

Тръгнах, ала не пропуснах преди това да го почерпя — ей така, дето се казва, да не се забравяме!

Вървях между заточениците, а Балю все пред мен. Той ще ме заведе, дето трябва, знам, той ще намери кого търся!

— Боза-а!… Бозица резлива!… — виках, колкото ми глас държи. — По две аспри чашата! Който опита, ще повтори!

— Бозаджи — рече един от нещастниците. Устните му бяха попукани, сигурно имаше треска. — За едно канче елека си давам… Става ли?

Като да ми удариха плесница. „Спри се, Рали, не чуваш ли“ — прошепна ми някакъв глас. Чувах. Но знаех и какво щеше да стане след това.

Престорих се, че не съм го забелязал, и отминах. Когато заобиколих, извърнах се и го погледнах още веднъж. Клетникът, той едва се държеше на краката си, а тия зверове го караха камъни да мъкне. До него крачеше друг един, дребен, със зарасла рана на лицето, с очи, вторачени някъде надалеч. Верига се проточваше от левия крак на единия до десния крак на другия и не им позволяваше да вървят един без друг.

Тая верига ме смути. Изплаши ме.

Погледнах наоколо другите заточеници. Двама по двама те също бяха оковани в такива вериги и аз чак сега разбрах отде иде непрестанното звънтене, което пълнеше въздуха и обединяваше в едно всички шумове.

— Бальо — прошепнах едва чуто. — По-скоро, Бальо, търси!

С кого ли е окован бати? Ами ако не е с бай Нестор? Необходимостта да вземем с нас още двамина непознати ме хвърляше в ужас. Да оставим настрана конете, те и без това няма да стигнат за нас петимата. Но, отде храна за толкова хора? Отде облекло, оръжие?

Следвах кучето си, промъквах се между купчинки измъчени хора, а въображението ми ме пренасяше в някакъв див, планински улей (също като на Амбарсу — последния спомен от моето пътуване с кервана на Селим баба). Виждах там нас петимата, а още и двамата непознати, които трябва да тръгнат с нас поради общите вериги. Катерим се нагоре; изнемощели от глад, от жажда. Със сетни сили се катерим. Подире ми цяла хайка преследвачи. Викат, стрелят… „Хванаха ни! Хванаха ни!“ — чух се да мълвя аз и внезапно съзнанието, че изричам думи на български, ме стресна и ме накара да се опомня.

Не, нямаше опасност да ме чуят! Дори да виках с пълен глас, пак не щеше да ме чуе никой.

Неусетно бях приближил дотолкова стената, та сриването на каменните блокове заглушаваше всеки друг звук. Облаци черен прах се стелеха над нас. Той влизаше в очите, полепваше по потните лица на заточениците. Тук и да срещнех моите хора, едва ли щях да ги позная.

Но Балю си служеше с очите по-малко, отколкото с носа си. Внезапно той заскимтя, завъртя радостно опашка, погледна ме с умните си очи и се втурна подир двамина също така почернели от праха мъже, които едва-едва мъкнеха продълговат и черен като тях самите камък. Като чу до себе си кучия лай, единият от мъжете се извърна и вече само по това негово движение, по вълнението, което се изписа на измърсеното му лице, познах, че е брат ми.

Другият беше бай Нестор.