Серия
Преспанска тетралогия (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 104 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (21 май 2005 г.)
Лека корекция
Борислав (2006)

Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm

 

ОСМО ИЗДАНИЕ, 1980

БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ — СОФИЯ

Редактор Татяна Пекунова

Художник Иван Кьосев

Худ. редактор Елена Маринчева

Техн. редактор Лиляна Димева

Паунка Камбурова Куртева

Цена: подвързия 5,85 лв.; брошура 5,33 лв.

ПК „Димитър Благоев“ — София


По-долу е показана статията за Илинден (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Илинден.

„Илинден“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1953 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Преспанските камбани
Следваща Гласовете ви чувам

„Илинден“ е роман на Димитър Талев от 1953 година, трети в известната му тетралогия, наред с „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Гласовете ви чувам“.

Особеността на тази голяма литературна творба идва от факта, че то е едно от малкото български произведения с характер на сага. Романът разглежда зараждането на вътрешно-македонската организация и причините, довели до появата ѝ. Описва се онова трудно време, когато България е била вече свободна и княжество, докато Македония се е намирала още под османска власт.

Описанието на народния бит в македонския град Преспа (измислено наименование на родния му град Прилеп) и в няколко македонски села — планински и равнинни, е едно от основните преимущества на този, както и на останалите романи от тетралогията. По възрожденски Талев съчетава реализма в описанието на отруденото ежедневие на градските и селски хора и идеализма на погледа, с който го разглежда.

Съдържание

Романът съдържа 4 части:

  • Първите
  • Апостолът
  • Другарка на орлите
  • Илинден

Сюжет

Отново основно място в сюжетната линия заема семейство Глаушеви, този път чрез Борис, син на Лазар Глаушев, който е основна фигура в „Преспанските камбани“.

  • Първата част „Първите“ е посветена на живота в Преспа в края на 19 и самото начало на XX век.
  • Втората част „Апостолът“ е посветена на Гоце Делчев и създаването на вътрешната македонска организация. Проследява се зараждането на комитските чети. Някои от героите от „Преспанските камбани“ продължават да живеят и в „Илинден“. Други умират и нови ги заместват – такъв е Райко Кутрев, син на Аце Кутрев от „Преспанските камбани“.
  • Ново действащо лице и протагонист в частта „Другарка на орлите“ е и Дона Крайчева, която напуска град Преспа, за да стане учителка в планинското село Рожден. Борис Глаушев също напуска Преспа, женейки се за селска мома. „Откъснах си майко, казва той, едно зелено клонче от планината“. „Нема да те накарам аз да го захвърлиш, сине“, отвръща му Ния Глаушева, „щом си го откъснал еднъж“.

С голямо умение и съчуствие са обрисувани и отрицателните герои в романа: Панту Кътърката – завистлив предател, осъден на смърт от народната организация, самотната и невярна Добра от село Рожден и други.

Външни препратки


     Портал „Македония“         Портал „Македония    

ПЪРВА ЧАСТ
Първите

Зайде сонце зад високо горйе.

Со себе носит, милото мале, до три нишани, до три знакои — до три орли кърстати.

Първийот орел, стара мале мори, ми носит от юнака глава…

Народна песен

Завърнале до два снега, два снега в две планинье.

Юнак лежи с куршум удрен, в десна рака сабя държит, в лева рака коньа държит…

Народна песен

Са зима гора болна лежала, кога ми дойде Гюргевден, сама се гора облекла се во зелена долама, се во зелено кадифе.

Народна песен

Дотекол йе Вардар мътен и пороен, мътен и пороен, от брег на брег биет, от брег на брег биет, брегои уриват, брегои уриват, мостои преливат…

Народна песен

I

Свърши се войната от 1877–78 година. Руските войски се оттеглиха в далечната си родина. Аскерът на султан Абдул Хамид се прибра по казармите. Редифите[1] оставиха оръжието си, съблякоха нечистите разръфани униформи и се пръснаха по смълчаните анадолски села. Прибраха се и башибозушките тълпи. Македония остана пак в границите на Турция, но нямаше вече мир и за цялата турска империя, проснала се и сега на три континента. Занизаха се години, настана пак усилно време за македонската земя…

Когато Борис навърши пет години, баща му Лазар Глаушев за пръв път го заведе в чаршията, в дюкяна си. Лазар учеше малкото си птиче да лети, и сега на по-далечно разстояние. Животът в къщи, в махалата беше едно, а друго беше в чаршията. В чаршията беше светът на мъжете и малкият Борис за пръв път изхвръкваше от ръцете на майка си.

Лазар сложи момченцето си на миндерчето в дюкяна и сам седна до него. Беше топъл септемврийски ден и чирачетата припкаха по прашния калдъръм все още боси, а тънките крачка на болнавото дете висяха на миндерчето, обути във високи чорапи и тежки юфтени обувки. То седеше до баща си със сериозно лице, само очите му шареха по всички посоки. Чувствуваше се мъж сред всички тия мъже наоколо, но не можеше да надвие детското си любопитство. Пред него най-напред се изправи Атанас Кривиот — голям, цял от едри кости, но някак разкривен и увиснал на куцата си нога:

— Добре дошъл, Борко…

Детето кимна мълчаливо, сините му очи едва-едва се усмихнаха. Те двамата бяха добри приятели и винаги се разговаряха, когато Кривиот идеше в къщи, но тук беше чаршия; дори се стори на детето, че стрико Атанас, макар да беше такъв голям и вече стар мъж, не се държеше прилично, както бе застанал срещу него цял ухилен. Но стрико Атанас беше винаги добър и, блазя му, беше бос в тоя топъл ден, а крачетата на Бориса горяха в дебелите чорапи и тежките обувки. Кривиот каза:

— Ами с какво ще си го почестиме детето, като ни е дошло на гости…

Лазар Глаушев му подаде едно петаче — да купи на детето едно симидче от близката фурна.

— Аха… бива — ухили се още повече Кривиот и закуца към вратата.

За децата беше истинско щастие да получат купешко симидче от бяло брашно — не беше то като черния домашен хляб. Борис проследи Кривиот със светнали очи. И тъкмо стрико Атанас прекосваше улицата, срещу него се зададе един още много млад турчин с накривен фес и с контешко турско облекло, цяло в гайтани и сърмени везби. Кривиот се поколеба за един миг — накъде да се отдръпне, за да не се сблъска с турчина, — но беше куц човек, та не успя да се отстрани навреме и неволно го закачи едва-едва с лакът. — Ах, гяур… керата[2]! — кресна през зъби младият ага и с все сила удари Атанаса по лицето.

Детето нададе писък и скочи от миндерчето, хвърли се към баща си, който го прегърна, притисна го до себе си. Но то наново извърна лице към улицата и гледаше с ужасени очи какво ще стане по-нататък. Атанас Кривиот стискаше лице с широката си шепа и цял се бе извърнал насам, към Лазара Глаушев — питаше го нещо със страшни очи. Глаушев веднага разбра погледа му — Кривиот питаше дали да отвърне по същия начин на турчина. Лазар замаха с ръце уплашен и дори подвикна със сподавен глас:

— Не… не! Прибери се, Атанасе… Атанас Кривиот беше много силен и безстрашен: преди години той закла в леглото му свирепия Хайредин Арап ага и сега веднага би извил тънкия врат на турчина, който го удари за нищо. Глаушев се уплаши тъкмо от силата му и от безстрашието му — Кривиот много би си изпатил да нападне турчин сред чаршията — и Лазар го спря. Отдалеко се видя как тежко въздъхна Атанас Кривиот и само с поглед сподири отдалечилия се турчин. После Кривиот се озърна — спрели се бяха там неколцина минувачи, наблюдаваха го и от всички дюкяни наоколо. Той се прибра в дюкяна с тежката си походка и едва не проплака:

— Нищо не му сторих… Защо ме удари, кучето бесно!

Детето цяло се бе обърнало към него, от очите му се ронеха едри сълзи, но то не знаеше как да му помогне. Като видя чичко Атанас заплаканото му лице и голямата му скръб, забърза, заклати се на кривата си нога:

— Да ида аз за симидчето.

Борко се спусна към него, обхвана колената му:

— Не, не! Пак ще те срещне некой турчин…

— Ще ме срещне… Аз него на парчета, ама ето требва да се търпи. Се ние сме виновни за сичко. И когато ни бият.

Когато вече на съмване Лазар Глаушев водеше детето си в къщи, то се притискаше трепетно към него — боеше се и за себе си, и за баща си. Не попита нищо — нямаше какво и да пита.

Когато през следващите дни Лазар Глаушев протягаше ръка към детето си, за да го заведе пак в чаршията, то тръгваше с премаляло сърце. Но не се противеше. Ами нали неговият татко отиваше всеки ден там, при страшните турци? И детето тръгваше с него, макар с разтуптяно сърце. По едно време Лазар го изостави. Той бе забелязал, че малкият не тръгваше о охота за чаршията, а и времето бе започнало да се разваля.

Настанаха мрачните есенни дни, дойде и зима. Ния Глаушева държеше Бориса все близу до себе си — боеше се за здравето му. И сега детето често боледуваше. То живееше и в непрестанен страх за баща си, за чичко Атанас.

— Татко, има ли пак турци в чаршията?

— Има. Винаги има.

Много рядко се случваше турчин да мине през българските махали и Борис знаеше, че турци имаше само в чаршията и някъде там, по турската махала. Той не можеше да накара баща си да не отива в чаршията. Всички бащи отиват там. Толкова много страх се насъбра в малкото му сърце, че през един от първите хубави пролетни дни на другата година, когато вече и майка му го караше да излиза на слънце, Борис сам тръгна за чаршията. Сега той беше и по-голям, по-смел. Не можеше да изтрае повече с тоя страх в сърцето си, искаше да види какво става там с баща му. Само да не го срещне някой турчин, докато стигне До бащиния си дюкян; но той може и да се скрие някъде, да избяга, ако срещне турчин. Не каза нищо и на майка си.

Детето вървеше по вече познати улици и като че ли тънките му крачка сами го носеха нататък. Но то не можа да стигне до чаршията. Когато минаваше пред портата на старата църква, край него зашумя една разтревожена дружина от по-големи и по-малки деца. Обърна се едно от тях, махна му с ръка:

— Хайде… В църквата има убити люде! Турци ги убили, турци…

Борис тръгна след тях. Причината му се видя много важна и той прекъсна това свое мъчително пътуване към дюкяна на баща си.

В тесния, мрачен притвор на църквата имаше и други люде. Повечето бяха стари жени. Всички се бяха струпали на горния край на притвора. Убитите не се виждаха. Чуваше се тих говор, над главите на людете и тук-там между нозете им по белите плочи трептеше бледа светлина. Убитите бяха там, но как изглеждаха — детето не беше виждало убити люде. То се приближи, провря се между струпалите се около тях и отеднаж ги видя в светлината на няколко запалени свещи. Те бяха двама селяни, лежеха неподвижни на каменния под на притвора; виждаше се, и детето негли забеляза това, че не те, а друг някой бе прибрал ръцете им — така бяха сложени те една върху друга на гърдите. И лицата им какви бяха прежълтели… Ето какви са мъртвите — неподвижни и с такива жълти лица. Но по извехтялата селска риза на единия от убитите се виждаше и широко, потъмняло кърваво петно. Някой каза:

— Требва да са баща и син… После друг някой извика:

— Ха си вървете, деца! Не е за вас тука…

Борис излезе пак на улицата и се спря пред църковната порта. Би искал да изтича при майка си, да се сгуши до нея, да се скрие. Но това, от което искаше да избяга, беше в него, в самото му сърце. Неговото малко сърце беше изпълнено с ужас и скръб. Детето бе видяло убити, мъртви люде, то се боеше от турците, уплаши се още повече от смъртта, която бяха причинили те, боеше се за себе си, но се боеше и за баща си. Той беше сега там, при турците, при убийците. Ако детето избяга при майка си, тя ще го запази, но баща му ще остане при турците; няма да му каже никой, че те са убили двама селяни… Те могат да убият и него, и чичко Атанас. Детето ще отиде да им каже всичко, ще ги предупреди и ако дойдат турци, то ще вика с всички сили, ще плаче…

То тръгна към чаршията. И припадна там, в ръцете на баща си.

Малкият Борис Глаушев лежеше в постелята си със затворени очи и цял гореше в мъчителна треска. В стаята миришеше на оцет — бяха го разтривали с оцет, слагаха и на главата му кърпи, намокрени с оцет. Вече се смрачаваше, стаята се изпълни със здрач. Детето отвори уплашени очи и се примоли:

— Мамо, ламбата… Запали ламбата. Мамо…

То се боеше от тъмнината. Ния запали ламбата, макар да беше още рано за ламба. Там беше и Лазар, до леглото на детето си. Когато идваше на себе си, то питаше все за него.

То бе потънало в мъчителна унесеност, в някаква тъмнина и душата му се бореше да се изтръгне от нея. Чувствуваше се захвърлено в дълбока, тъмна дупка, катереше се по отвесните й стени с ръце, с нозе и едвам успяваше да стигне до ръба горе, но там оставаше съвсем без сили и наново се отпущаше на дъното. В тая тъмна дупка, в тая дълбока пропаст детето беше самичко с мъката и ужаса, които изпитваше. Не можеха да му помогнат ни майка му, ни баща му: когато успяваше да се покатери до ръба на тъмната пропаст и ги виждаше двамата в разтворилата се пред погледа му стая, някаква немощ отново пресичаше ръцете и нозете му и то пак потъваше в тъмните дълбини…

Още баба му Султана бе разказвала за лоши турци. То я помнеше. Някога турци са искали да убият и дядо му Стояна. То не помнеше дядо си, в детската памет не беше останал никакъв образ за стария човек, но винаги, когато чуеше неговото име — търсеше го с поглед и му се струваше, че старецът ей сега ще се покаже отнякъде, и сърцето му туптеше радостно, нетърпеливо. Ала дядо Стоян не се показваше и в сърцето на детето оставаше тъжна незадоволеност. То тъгуваше за своя дядо, а в тая тъга бяха и първите му страхове от турците. Тогава то още не беше виждало турци и си ги представяше не като обикновени люде, а според това, което бе дочуло за тяхната външност. Те бяха също люде, разбира се, но страшни: с големи глави и криви очи, с големи зъби и дълги, остри нокти на ръцете. Чуло бе детето, че турците говорят на друг език, и си мислеше, че те не говорят като люде, а лаят. То се изненада, като видя за пръв път турчин, но все пак той беше по-иначе облечен и детското сърце не можа да се освободи от своя мъчителен страх. Около него се говореше само за лоши турци, после дойде случката с Атанас Кривио, а вчера Борис бе видял двамата селяни, убити пак от турци. Детето и сега ги виждаше в призрачните тъмнини на своя трескав, кошмарен унес. Двамата селяни, облечени в окъсани селски дрехи, боси и двамата, с големи мазолести и прашни нозе с разкривени, разперени пръсти и почернели нокти по тях, лежаха неподвижни на студените, влажни плочи на църковния притвор, но не бяха мъртви, а гледаха с втренчени очи и по жълтите им лица се стичаха сълзи. Те бяха надупчени с ножове и ги болеше всяка рана, но не смееха да заплачат с глас, да извикат. Уж беше пълно с люде тук, но ето сега няма никого наоколо. Стои до убитите селяни само детето, плаче и то, но и то без глас. Ридания го задушават, разкъсват гърдите му, ала не смее да извика, да продума, турците са наблизу, спотайват се в мрака наоколо, ще дойдат пак и ще убият селяните, пак ще ги надупчат с ножове, ще убият и него. Ето те наистина се приближават, детето чува стъпките им, то не ги вижда, но там, в мрака, са всичките турци, води ги с голям нож в ръка турчинът, който удари стрико Атанаса… Идат, приближават се — зли, страшни, — детето се втурва и се катери по стръмния бряг на пропастта, в която се намира, а турците са досам него в тъмнината, посягат да го уловят. То знае, че баща му и майка му са наблизу, но не може да извика, задъхва се от ужас, гърлото му е като затъкнато с кърпа…

Детето се мяташе в леглото си, стенеше, плачеше задавено от мъка, говореше несвързани думи, махаше със слабите си бледи ръце. Ния и Лазар разбраха, че бе видяло убитите селяни, мъчеха се да го успокоят, но то не можеше да ги чуе добре, да се почувствува между тях и далеч от всяка опасност, не можеше да се освободи от уплахата си, обладала отдавна още сърцето му, от тъгата си за двамата убити люде, от вида на сълзите по техните жълти мъртви лица. Едва след полунощ дишането му стана по-спокойно — изтощено вече, то се унесе в истински сън и без страшни сънища.

На другата сутрин Лазар Глаушев и Борис бяха сами в стаята, дето беше постелята на малкото момче и широката постеля на Лазар и Ния край отсрещната стена. Борис лежеше изнемощял, с пребледняло лице и синкави сенки под големите, някак учудени очи. Срещу прозорците грееше ясно пролетно слънце, широката стая беше пълна със светлина. Къде бяха изчезнали нощните тъмнини, страшните сънища, пламтящият дъх на детето, който пресушаваше гърлото му, пропастта, в която загиваше самотно и безпомощно? Светлото пролетно утро бе прогонило всички тъмнини, ясно се виждаше всичко наоколо. Лазар улови малката суха ръка, едва-едва топлееше детската длан. Той продължи разговора, който бяха започнали те двамата тая сутрин:

— Них двамата ги убил селският им пъдар. Турчин. Сичките пъдари по селата са турци. Тия двамата селяни тръгнали за града. Селото им ги изпратило да кажат в хюкюмата, че то, целото село, не иска пъдаря, голем изедник бил, мъчител. Пъдарите по селата са по-силни и от бейовете. Те се главяват като слуги на селото, а после с пушката си и с турската си сила поробват целото село. Така и тоя. Тръгнали тия двамата да се оплачат от него — целото село ги пращало. А той ги пресрещнал на пътя и ги убил с пушката си. Сички знаят как е станало това злодейство, и в хюкюмата знаят, но никой нема да накаже убиеца. Така турският хюкюмат държи в покорство и страх християнския народ.

Детето възприемаше по своему думите на баща си. Селяните идваха в града някъде отдалеко; там живееха те — далеко някъде из полето, около града и по планините нататък. То бе излизало с баща си празничен ден вън от града и бе виждало полето и планините наоколо. Виждаха се нататък и села. Там живееха селяните. Там бяха и пъдарите, ходеха нагоре-надолу с пушки, зли и страшни. А хюкюматът — и това бяха турци, седят в кръг, един до друг в една голяма стая; далеко някъде из полето пъдари гонят селяните и гърмят с пушки, а турците от хюкюмата клатят глави, одобряват. Детето е виждало заптии с пушки, а срещу турския празник рамазан цялата турска махала ехти от пушечни гърмежи. И сега чува то как ехти полето далеко някъде. После чува пак гласа на баща си:

— По селата, по пътищата ходят харамии. Грабители и убийци. По двама-трима, по петима и повеке. И те с пушки и ножове. Влизат по къщите, грабят каквото им попадне, дебнат селяните по пътищата, събличат и дрехите им от гърба! Те и на турци посегат, и турците се боят от них.

— А те не са ли турци? — пита детето.

— Повекето са турци. Има и арнаути, а има некъде, чувам, и от нашите.

— Тука, у нас в града, има ли харамии?

— В града… не смеят.

— Се по селата…

— По селата, по пътищата. Така е по нашата земя, синко. То е, защото нема правда и добро помежду людете.

Лазар Глаушев отеднаж млъкна и проследи погледа на детето си: до вратата насреща стоеше Ния — неусетно бе влязла в стаята. Тя видимо се поколеба една минутка и после рече:

— Ти го плашиш повеке с тия харамии…

— Не. По-харно е да знай сичко. Да заякне сърцето му. Как ще го уплаша повеке, нели е видело с очите си убитите селяни, какво повеке ще го уплаша аз?

Детето гледаше майка си с неизразима обич, но то за пръв път почувствува, че беше по-близу до баща си; те двамата се отделиха с нещо от нея и тя остана там, дето беше неговата обич, тъгата му и всичките му страхове.

Беше вече през лятото и майка му каза един ден, че ще го води на гости в турската махала. Борис се загледа в нея като да не бе дочул думите й, сетне пристъпи и се улови за полата и.

— В турската махала?! … Ние с тебе! Ния сложи ръка на главата му.

— Имам аз там една приятелка, беица. Работих й некога, кенета й плетох, везих й на гергеф, коприна й точих. Сега на гости ме кани. Пратила е… Добра жена е, макар да е туркиня. — И Ния отеднаж добави, като да прочете мислите му: — Ами… какво си мислиш, има и добри турци. Ще дойдат с нас и тетките ти… Манда, Нона…

Борис не можеше да спре майка си, не знаеше как да я спре. Само това каза:

— Там е страшно, мамо.

Всичкият му страх от турците оживя с още по-голяма сила — сега детето се страхуваше за майка си. То не можеше да я остави да върви сама в турската махала с двете му застарели тетки. Но в отчаяната му решителност да придружи майка си, в непреодолимия му страх от турците се промъкваше и любопитство. Как ли живеят те там, в своята турска махала, на другия край на града? Борис никога не беше отивал в тая далечна, страшна и тайнствена махала и само бе чувал за нея, През едно от своите многобройни боледувания той не спа цяла нощ. Ламбата в стаята едвам светлееше със затегнат фитил. Един от прозорците беше отворен и оттам, през бледата светлина на ламбата, надничаше нощта, топла и звездна. Уморена от непрестанни грижи около него, майка му бе полегнала край неговата постелка и бе задрямала; по-нататък, в голямата постеля, спеше и баща му. В стаята беше тихо, ала негли още по-тихо беше вън, отвъд разтворения прозорец, и той плахо поглеждаше нататък, струваше му се, че някой се е спрял там, до прозореца, и го гледа мълчаливо, спотаил дъх. Не се чуваше ни куче да излае, ни петел да пропее някъде из града. Болното дете се бореше храбро със страха си, не искаше да буди уморената си майка, макар от време на време да се надигаше във възпаленото му гърло вик на уплаха.

В такива часове на тишина и самотност, на оживяла тайнственост около него, когато чуваше то и глухия, напрегнат, ритмично напиращ шум на кръвта в ушите си, душевният му живот се отваряше все по-нашироко и по-надълбоко, изясняваше се. Детският му ум работеше трескаво, тревожен и жаден. Принудено поради слабото си здраве често да прекарва в леглото дълги дни и нощи, да гледа от прозореца на стаята как весело и шумно играеха другарчетата му на улицата, детето цяло се вдаваше в душевния си живот, понасяше се подир мислите си. То се боеше сега много от смълчаната нощ, спряла до прозореца му, мъчеше се да отгатне какво криеше тя в своите тъмнини, но не се решаваше да събуди майка си или баща си поради своя страх. Ще потърпи Борис, ще почака. Нощта може би сама ще открие тайните си, а каквото е наоколо всичко — здрачът в стаята, и примижалата ламба, и звездната нощ навън, дори и разните вещи по стаята, за които детето знаеше, че са живи, макар да бяха неподвижни и мълчаливи, каквото е всичко наоколо живо, будно, напрегнато — изеднаж може да стане нещо много любопитно, дори някакво невиждано чудо…

Далеко някъде в тихата нощ се чу глух бумтеж. Детето цяло потрепера и напрегна слух до болка. Бумтежът се повтори, проточи се едно след друго, удар след удар, повлече се след всеки удар още по-глухо, едвам доловимо ехо:

„Бумбумррр! Бумррр, бумррр…“

Нощта сякаш проговори в самия прозорец с тия бумтежи, с тия чудни нейни, неясни и страшни думи: „Бумррр, бумррр…“

Едно след друго, все по-често.

Детето не можа да изтрае. То се хвърли към майка си:

— Мамичко! …

Ния скочи, сграбчи го в прегръдките си, също тъй уплашена:

— Що ти стана, чедо…

Сега не беше толкова страшно. Борис се дръпна от ръцете на майка си и цял се протегна, надал ухо към отворения прозорец; оттам напираше в нощната тишина същият ритмично повтарящ се бумтеж:

„Бумррр, бумррр…“

— Що е това, майко… — прошепна Борис, да не събуди баща си, да не събуди негли и друго нещо в страшната нощ.

— Тъпан, чедо. Тъпан бие там, в турската махала. Буди турците да стават да ядат. Сега им е рамазан денем стоят гладни, а нощем стават да ядат, Тъпанът ги буди. Ти не се плаши, нема нищо.

Какви чудни работи ставаха в далечната турска махала…

Като попремина горещината тоя ден, Ния уми детето си, облече го в най-новите му дрехи. Борис се остави в ръцете и, макар с разтуптяно сърце. Когато беше вече всичко готово, облякла се бе и тя за излизане, Борис за последен път се опита да я спре:

— Там е страшно, мамо… при турците.

— Не, сине. И как ще откажа на беицата, щом ме кани…

В същото време влязоха у тях тетките му Манда и Нона, а малко по-късно всички заедно тръгнаха за турската махала.

Детето забеляза, че и трите жени бяха забрадени с черни кърпи, които почти закриваха лицата им. То не можеше да разбере защо жените криеха лицата си, но долови, че те се бояха от нещо. Майка му го водеше за ръка и то вървеше близу до нея, стиснало здраво ръката й. Трите жени вървяха мълчаливо, дори и тетка Манда, която беше по-приказлива, едва ще промърмори нещо под носа си. Детето виждаше — жените се страхуваха; те бързаха по улиците и когато навлязоха в турската махала, подбираха по-безлюдни улици. Тук и улиците бяха по-други — с високи стени и затворени порти, къщите бяха обърнати някак с гърба си и доколкото се виждаше по някой прозорец, беше обкован с гъста дървена решетка. Минувачите бяха редки и повечето мъже, още по-рядко ще се мерне забързана кадъна, цяла забулена с бял яшмак[3] и с дълго черно фередже[4]. Тихо беше навред, рядко ще се чуе човешки глас и само стъпките на минувачите отекваха между високите стени. Тихо беше навред и страшно. Детето вървеше мълчаливо до майка си с твърди, не за ръста му широки стъпки. По пребледнялото му лице със смръщени по детски вежди се виждаше решителност, но и някакво мрачно примирение, строгите му очи гледаха право напред, като на човек, който е взел някакво съдбоносно решение и вече не мисли да се връща назад. А всичко това идваше от самото му сърце, което туптеше с бързи, силни, отсечени удари. Щом мама иска тъй, детето ще върви с нея, въпреки че може да им се случи и най-лошо нещо. То не мислеше дали ще може да спаси майка си от зло, но ето върви с нея и няма да я изостави. А дълбоко в съзнанието му проблясваше и друга мисъл: какво ли става, какво ли ще стане в тая тайнствена махала?

Те се спряха пред една висока, здраво затворена порта, с по-малка вратичка до нея. Тетка Манда почука плахо на вратичката, после още еднаж и по-смело. Отвори им възстара българка, позната и на трите жени. Тя работеше все по турски къщи, пушеше тютюн като мъж и беше безсрамна в приказките си. Тетка Манда, която понякога беше люта и смела като майка си Султана, веднага се нахвърли на турската измекярка[5]:

— Що мори, що си се вързала така с тая кърпа, да не си кадъна!

Жената не й остана длъжна:

— Такава са ми дали, такава съм вързала. Аз немам мъж, като вас, да ми купува. — Тя заключи вратата след тях и добави по-меко: — Ха вървете, беицата ви чака.

Виждаше се доста широк двор, вляво се издигаше неголяма двукатна сграда, шуртеше пред нея чешма с мраморно корито, а насреща дворът беше преграден с друга една също висока стена, със затворена двукрила порта. Прислужницата поведе гостенките нататък — предният двор и къщата там бяха само за мъже, тук Кемал бей посрещаше само своите гости. Жените влязоха във втория двор на бейските сараи, прислужницата затвори грижливо и втората порта. Отвори се широка градина, потънала в зеленина и цветя. Пътека, постлана с бели плочи, водеше към вътрешността на градината.

През зеленината нататък се виждаха белите стени на доста голяма къща. Жените вървяха по пътеката стеснително умълчани. Мълчеше и прислужницата, която ги водеше — не обичаше тя своите сънародници, когато идваха по турските къщи, чувствуваше се по-добре при кадъните и беиците си, далеч от погледите на своите. Чу се по едно време за нея, че искала да се потурчи, придобила бе вече много турски привички и гледаше на своите едноверци някак отвисоко.

От двете страни на пътеката се виждаха дълги цветни лехи, цъфтяха по тях пъстри китки, по-нататък растяха клонести дървеса с натежали от плод гранки, тук-там между дърветата се показваха малки тревисти полянки. Пред самата къща се отваряше доста широко празно място, също постлано с бели плочи, с мраморен шадраван, пълен със застояла зеленикава вода, с щръкнала по средата му тясна оловена тръба. Къщата насреща — на два ката, с чардаци и множество тесни прозорци — тънеше в тишина, но се чувствуваше, че е обитаема: входната й врата беше отворена, шарената завеса на един от прозорците на долния кат леко се приподигна и пак се отпусна. После изеднаж се чуха навътре в къщата детски гласове и през отворената врата се втурнаха навън с шум и вик дружинка малки момчета и момичета в пъстри шалварки и везани със сърма елечета. След тях излезе възрастна, незабулена туркиня също в пъстри шалвари; тя говореше нещо на турски и нито погледна гостенките, а избърза след децата, които прекосиха празното място пред къщата и се спряха край едно дърво да погледат непознатите гяурки и бледото момче с тях.

Прислужницата въведе гостите в едно неголямо; тъмно и прохладно преддверие, после в широка стая с редица прозорци към градината и с широки миндери край трите стени; през прозорците струеше зеленикава светлина откъм градината. По ниския почернял таван се виждаха някакви начупени ъглести шарки от тънки летвички, но и четирите стени наоколо бяха голи, отдавна неваросвани и пожълтели от тютюнев чад. По миндерите бяха разхвърляни пъстри, изпомачкани възглавници, край една от стените бяха сложени две ниски дървени столчета. Не беше много чисто в стаята, големият тежък килим на пода отдавна не беше изтупван — тук беше на по-голяма почит удобството. Прислужницата настани гостите на един от миндерите, ходеше по стаята, махаше с ръце и се държеше така, сякаш тя беше господарката в тая къща. Мярна се на вратата и друга една прислужница, види се, циганка, а тази й махна господарски с ръка и циганката побърза да се отстрани. После влезе беицата с бавна, тежка походка; такъв беше и погледът й — някак неподвижен, тежък, без израз. Тя беше към четиридесет и пет годишна жена, шишкава, с широко, кръгло лице и торбички под очите; цялото й лице беше премрежено с гъсти, ситни бръчици, види се, поради злоупотреба с мазила. Тя бе канила Ния, прислужницата каза, че е чакала гостенката си, а влезе мълком в стаята, със застинал израз на повехналото си лице. Прислужницата вървеше по стъпките й цяла разкривена от рабска угодливост, но очевидно мислеше, че нейното присъствие беше съвсем необходимо сега, когато гостенките на господарката й бяха гяурки като нея и, мислеше си тя още, с нищо не бяха повече от нея — турската измекярка. Беицата седна близу до Ния, а прислужницата се нахвърли и я обгради с възглавници, после пристъпи към Бориса като човек, който си знае работата, посегна да го улови за ръката.

— Ха излез да играеш с децата.

Детето се дръпна, притисна се към майка си уплашено. Ния го обхвана с ръка.

— Не… остави го. После.

Борис гледаше слугинята с омраза, която чувствуваше като болка, примесена с отвращение. Той я следеше, не можеше да откъсне погледа си от нея и чакаше нетърпеливо да се махне тя от стаята. Всичките му тревоги и страхове поради това посещение в турската къща сега се събраха в това чувство на омраза и отвращение към турската измекярка. На вратата се показа друга туркиня — млада, с дребно, мургаво лице и необикновено големи, тъмни очи с дебели, нашироко извити черни вежди; такива бяха и косите й — гъсти, черни. Тя се спря на прага и втренчи в слугинята гневен поглед. Страшен беше погледът на големите й черни очи. Слугинята се присви, промъкна се бързо, сякаш пропълзя край чернооката кадъна, и изчезна от стаята. Младата кадъна пристъпи и седна мълчаливо на миндера насреща. Детето сега следеше нея и не със страх, а с нетърпеливо любопитство. В малките мургави ръце на кадъната изеднъж блесна неголяма златна табакера и детето се учуди откъде я извади тя, нетърпеливо чакаше да види какво ще прави по-нататък. Старата беица побутна с върха на пръстите си Ния и рече:

— Туй е мойто голем щерка.

Младата туркиня стана и поднесе мълчаливо на гостенките си златната си табакера, която беше пълна с направени цигари. Ния каза свенливо:

— Ние не пушим.

Тогава влезе още една млада кадъна, а след нея и друга. Те и двете бяха доста шишкави, закръглени, с много бяла кожа. Трите млади кадъни насядаха на отсрещния миндер. Облегнаха се, разположиха се удобно, без да се стесняват от своите гостенки. Пушеха и трите цигари с бавни, привични движения. Облечени бяха в коприна на ярки цветове, с леки везани елечета с дълги, широки ръкави, които при движенията им често се смъкваха чак до рамената. Носеха цветни, ярко нашарени чехлички с големи пуфки, но скоро ги изоставиха разхвърляни на пода — беше им горещо с тях, та се виждаха шарените чорапи на мъничките им нозе, а едната от тях беше боса. Борис забеляза, че косите им бяха заплетени на три, четири, на пет плитки, а не на две равни плитки, както заплиташе косите си майка му. Ноктите на ръцете им бяха боядисани с къна, забеляза той, че бяха боядисани и ноктите на нозете на босата кадъна. Трите млади кадъни не продумваха ни дума на гостенките, попоглеждаха ги изпод вежди и на няколко пъти си размениха полугласно по няколко думи на своя турски език. Борис си мислеше, че те говореха за майка му — най-често нея поглеждаха, — и той следеше погледите им с нова тревога. Разговорът не вървеше. Опитваше се да го поддържа само беицата, но говореше лошо на български и не й стигаха думи, та бъркаше и турски думи. Тя пак побутна Ния, посочи с глава шишкавите млади кадъни и каза с широко отворени очи, като че ли съобщаваше някаква тайна:

— А тез са кадъни на мойто син Селим бей.

Ния мълчаливо кимна. Манда и Нона седяха като вдървени на миндера, с ръце в скута, с наведени очи и плътно стиснати устни, сякаш от страх да не изтърват някоя дума. Това беше от приличие пред знатните туркини.

В стаята беше задушно. Туркините пушеха непрекъснато, под ниския таван се извиваше на цели валма тютюнев пушък, а някак през него полъхваше откъм младите кадъни гъст, сладостно замайващ аромат. Широка, корава ръка стискаше гърдите на детето, пропълзяваше към гърлото му. То попогледна на няколко пъти майка си, докосна ръката й в скута — няма ли да си вървят най-сетне? Ния притисна успокоително ръката му, която бе овлажняла от притеснение, задържа я в своята ръка. То неволно въздъхна. Сега не беше много страшно в турската къща, но мъчително бреме тежеше на сърцето му — тая задуха, тютюневият пушък и тоя тежък аромат, бавните, отпуснати движения на туркините, спънатият неясен говор на беицата и всичко наоколо беше чуждо, натрапчиво, налагаше се, потискаше… Все пак детето седеше тук и пазеше майка си. Ще седи то още — гостуването няма да свърши скоро. В стаята влязоха две слугини циганки и сложиха пред гостенките две ниски, но широки масички, отрупани с разни неща за ядене и пиене: плувнали в сироп баклави, сладки баници, кадаиф и други тестени сладкиши, халви — мазни, полъхващи на канела, карамфил, чамсакъз и други някакви тежки, сладникави миризми; панички с малеби, ашуре и други тестени каши и полюляващи се пелтета; пълни сахани с ябълки, круши, сливи, пълни кани, гюмчета и чаши с розови, жълти, бели сиропи. После беицата започна да кани — едно след друго, настойчиво, едва ли не заповеднически; такава беше, изглежда, нейната господарска любезност:

— Вземи, чорбаджийке. Яж, чорбаджийке. Ето баклава, кадънгьобек[6]… Вземи шербет, пий шербет. Ха, чоджум[7], вземи, яж…

И тя взе с пръсти цяла една стиска от кадаифа, натъпка я едва ли не насила в устата на Бориса. Той усети по устните си едрите й лепкави пръсти, устата му беше запушена от гъстото, пресладко тесто, надигна му се на повръщане. А двете слугини, които бяха излезли, наново се върнаха, сега с пълни тепсии нарязани на късчета любеници и пъпеши. Стаята се изпълни с мухи.

— Яж, чорбаджийке… Ха, чоджум — не преставаше да кани беицата.

В стаята се втурнаха децата с шум и вик, влезе след тях и нянята им, повела за ръка най-малкото от тях — едно около четиригодишно тъмнооко момиченце с късички черни плитки. Децата се нахвърлиха на сладкишите и овощията, започнаха едно през друго да грабят, да лапат направо с ръце, оплескаха се по лицата, по дрешките с лепкави трохи и сироп. Борис ги попоглеждаше гнусливо, а беицата го подканяше още по-настойчиво:

— Ха бре, чоджум! Не видиш наши деца как ядат… Ти нищо! Ха яж де…

И тя поглеждаше с доволство своите лакоми турчета.

Малкото момиче се откъсна от ръката на своята няня, пристъпи бърво и се направи пред Бориса, извило ръчички отзад. То гледаше с големите си тъмни очи чуждото дете и мълком се чудеше на дрехите му, на цялата му чужда, непозната за него външност — турското момиче виждаше за пръв път гяурско дете. Приближи се нянята, улови наново момичето за ръката.

— Ела, ела, Лейла… Ела да хапнеш и ти — каза й тя на турски.

Борис не откъсваше очи от малкото туркинче. То едва-едва отхапваше някакъв сладкиш от ръката на нянята и все току извиваше големите си очи към чуждото момче. Като го гледаше тъй, то каза нещо на нянята и повтори, тихо му отговори нещо и тя. Борис едва ги дочуваше, не разбираше и турския им език, но долови, че говореха за него. Долови също, че името на момичето беше Лейла. Какво чудно турско име!

В стаята беше много шумно. Беицата махна с ръка на нянята — да изведе децата. Тя ги подбра, но Лейла задърпа ръката и, като сочеше с рошавата си главица Борис. Нянята пристъпи към него и го улови с другата си ръка:

— Хайде да играеш вънка с децата….

Борис погледна майка си — как да я остави! Но Ния го побутна, насърчи го:

— Върви, върви да поиграеш.

Турчетата вън обградиха Бориса, говореха нещо на езика си, сочеха го и го гледаха с враждебни очи. Но тук беше нянята, беше и малката Лейла, която го издърпа встрани, и другите деца скоро го забравиха.

Лейла го разглеждаше с голямо любопитство, опипваше дрехите му, опипваше и своите, сравняваше ги с поглед — различни бяха дрехите им. Тя гледа дълго и лицето му, улови ръката му, разгледа и нея пръст по пръст. Всичко й беше ново, чудно, необикновено. Изгуби се някъде нянята, двете деца останаха сами. Лейла говореше нещо, клатеше живо доста едрата си глава на тънко вратле, кокореше очи, ширеше пръсти. Борис започна да я разбира, макар и не съвсем точно, ала това нямаше значение. Дворът наоколо беше широк, още по-широка беше градината до него. Двете деца припкаха весело, криеха се между дървесата, по гъсталаците, надничаха във вадата, която минаваше през цялата градина, навеждаха се да пият вода, без да са жадни, после се кикотеха едно срещу друго с мокри лица и дрешки.

Когато Борис чу гласа на майка си, стори му се, че се събужда от сън — дотолкова бе се увлякъл в играта с малкото туркинче. Тръгнаха да си вървят пак четиримата с тетка Манда и тетка Нона и само прислужницата българка излезе да ги изпрати чак до улицата. Тъкмо трите гостенки се готвеха да излязат пак през по-малката портичка, срещу тях, на прага й, се изправи около двайсетгодишен турчин, висок и тънък, облечен в разкошно турско облекло, с шалвари от синя чоха и червен чепкен, извезан със златна сърма. Борис тихо извика, хвърли се пред майка си, обхвана я наназад, за да я запази с гърдите си, с цялото си слабичко тяло: на прага пред тях стоеше същият турчин, който преди време в чаршията удари по лицето Атанаса Кривио. Турчинът спря за един миг поглед върху Ния, забеляза, види се, нейната голяма, но вече повехнала хубост, съгледа и гъсто прошарените й коси на слепоочията, сетне бързо, свали учуден поглед към малкото пребледняло момче. Той мина край трите жени, мина край слугинята, която бе се превила на две пред него, и се отдалечи към къщата в предния двор. Слугинята изшушука със страхопочитание:

— Това е Селим бей… Синът. Ама е лют! Баща му, Кемал бей, е кротък човек, а тоя — папапа! — разтърси тя края на дрешката си отпред. — И сестра му Атидже е люта, ама беицата…

Борис задърпа майка си и проплака:

— Хайде, мамо… да си вървим… По-скоро… Едва когато излязоха на улицата и останаха сами, тетка Манда се разприказва. Тя рече сърдито:

— Какво излезе… Уж на гости ни поканиха, пък то работа ни дадоха беиците! — И се обърна към Ния: — Какво ще правиш сега с това платно?… Лесно ли се ткай сто аршина тънко платно… с кенари, с коприна! Ти не си сега толкова здрава, а и Лазе нема да те остави. Турска работа!

— Не можех да им откажа. Да не намразят Лазара — рече след късо мълчание Ния и продължи: — Аз наистина не мога веке такава работа. Немам сила. Ще го дам на некоя по-опитна жена. Те ще си платят, нели казаха. И аз ще го наглеждам да им излезе хубаво. Как ще им откажеш…

Тесните и криви улички в турската махала се бяха изпълнили с предвечерни сенки между плътно затворените порти и високите стени на дворищата. Тук-там между стените или по кръстопътищата лежаха широки оранжеви слънчеви петна, в оранжеви пламъци горяха клоните на надвесени над улиците дървеса, на високите тополи по затворените дворища и градини. Пламтеше цяло и бялото минаре на една джамия наблизу. Трите жени срещаха все повече турци, които се прибираха по домовете. Не изкриви никой към тях лош поглед — виждаше се, ходили бяха гяурките на гости в дома на някого от събратята им. Борис непрестанно подръпваше майка си за ръката, а и жените сами ускоряваха все повече стъпките си. Изеднъж Нона се заозърта уплашена:

— Ами ние… Веке откога вървим и още не сме излезли от турската махала!

— Ауу! — нададе сподавен вик и Манда. — Ами ние сме се загубили! По тия улици не сме минавали… Ето тука, тая чешма на ъгъла, не сме…

Те наистина бяха объркали пътя си — турската махала беше цял лабиринт за тях със своите безброй криви, тесни улички. Детето чу гласа на майка си:

— Е, нема да ни изедат най-сетне… — И тя спря първия срещнат турчин — около петдесетгодишен човек с побеляла, кръгло подстригана брада. Ния каза:

— Прощавай, ага… ние сме се загубили… Лицето на турчина просия от добродушна усмивка, но той, според турските нрави, не поглеждаше чуждите жени, а спря замаян поглед върху детето и поклати глава:

— Виждам, виждам, че сте сбъркали. Ето оттука ще се върнете и после право надолу… Ама чакайте, аз ще ви покажа. — Поведе ги мълчаливо и на един кръстопът по-нататък посочи с ръка: — Ето… право надолу.

Той пак се усмихна на детето, цялото му лице се набръчка и само очите му весело сияеха. Мълчаливо се обърна и се отдалечи. Борис стискаше здраво ръката на майка си и докато вървяха нататък, на два пъти се обърна да погледне турчина. Ния го подръпна за ръката:

— Побързай, дете…

Малкият вървеше разсеян, с натежали стъпки. Мислеше за страха си от турците, за убитите селяни, които видя преди време в притвора на старата църква, за кадъните, за Селим бея, когото срещаше за втори път, за Лейла, за белобрадия турчин, който им посочи пътя. Напираха да се изяснят тия забъркани мисли в детската глава, тежаха и в малкото сърце неизяснени още чувства. Духът на детето растеше и зрееше в тревога, в гняв и отвращение, в тъга и обич.

Бележки

[1] Редиф — запасен войник.

[2] Керата — долен човек.

[3] Яшмак — покривало за глава у туркините.

[4] Фередже — широка горна дреха без талия.

[5] Измекярка — слугиня.

[6] Кадънгьобек — кадънин пъп, вид тестено сладко.

[7] Чоджум — дете