Стефан Дичев
Рали (5)

Трета глава
Съдбоносно решение

Човек казва „реших“ и дори не подозира какви трудности и премеждия приготвя за себе си от тоя миг нататък. И добре, че не подозира. Инак как би се борил и страдал следващия ден, когато знае, че ще има още много, много други дни, все тъй напрегнати, все тъй безплодни?

Всъщност сега вече и да искам, аз едва ли бих могъл да ги възкреся подробно и разграничено след първия, запечатал се в паметта ми ден. Яздех след кервана на заточениците. Спирах, когато спираха те. Нощем се мъчех да пропълзя до лагера, да занеса на бати хляб и да опитаме пак с халката на веригата. Но това ми се удаде само още веднъж, тъй като пазачите неочаквано бяха станали подозрителни и все по-силно разпалваха огньовете. Дали са усетили, че някой обикаля в тъмнината? Или са забелязали, че ги следвам отдалече? Не знам. Налагаше се обаче, както се казва, да си отварям очите на четири. А бати Лукан направо ми заповяда: „Повече не приближавай! Ако се отскубна някак, аз сам ще те намеря!“

И така имаше дни (това зависеше от местността), когато оставах толкова назад от кервана, та едва-едва различавах ездачите от пешеходците. Докато конят ме полюшваше, аз потъвах изцяло в себе си. Мислех си за Панагюрище, за другарите си или пък си припомнях нашия дом и колко весело беше някога в него… Баща ми строг, а очите му все се подсмихват… А майка ми, бог да я прости, милата ми мама, как все трепереше за нас и колко меки, колко приятни бяха нейните ръце, когато се случеше да ме погали… Спомнях си и за Петра, сестричката ми. Личицето й беше като моето луничаво, ала нослето стърчеше нагоре и човек не можеше да не се засмее, когато я види… Засмивах се и аз сега, а от очите ми почваха да се стичат сълзи, защото знаех, че всичката тая обич я няма вече и че безвъзвратно е изчезнала от този свят.

Понякога други мисли ме обземаха и аз изтръпвах от тях. Къде всъщност отиваме, питах се, тъй като от ученичеството си съвсем смътно си спомнях картата на Турция и имената на селищата, през които трябва да се мине за Диарбекир. И после друго ме тревожеше, дори много повече ме тревожеше, отколкото неизвестността на пътя. На дванадесетия ден (помня го, защото тъкмо тогава минахме през големия град Одрин) аз нямах вече нито аспра^[1]. Какво можех да сторя? До Цариград, дето се надявах да намеря моя свако, хаджи Дойно, мъжът на леля Танаса, сигурно имаше още стотици километри.

Без хляб накъде?… Продадох коня. Чужд беше, обещал бях да го върна на стопанина му невредим, а ето че го продадох, и то на безценица. Дадоха ми за него някакви си четири лири, когато струваше най-малкото десет. Мислех си: да се върнем само с бати един ден — ще се наплатим на съседа ни и за коня му, и за голямата му услуга.

И ето че вече имах пари, ала нямах кон и ми предстоеше да вървя пеш. Можех ли? Щях ли да изтрая? А как изтрайват заточениците, при това с верига на ръце!

Купих си фес, защото все по-често минавахме през турски села и ставаше опасно човек да ходи гологлав. Купих хляб, а също така и една пила. Предначертал си бях: ще я дам на бати. Тази мисъл ме вълнуваше, обнадеждаваше ме и аз вървях след заточениците ободрен. Ала тъкмо тогава започнаха дъждове и конвоят вече избягваше да нощува на открито, а се приютяваше под навеса на някой обграден с високи зидове двор в селата, през които минавахме. Вън, в тъмните сокаци, оставах само аз с Балю — и все със същите страхове, все в същата самота, с която, уви, никак не можех да навикна. При това силно простинах. Нощя ме тресеше, устните ми се попукаха. Понякога аз си мислех, че ще умра така, в чужди край, без някой да ме знае кой съм и отде съм. Тогава, изплашен, прегръщах силно моя Балю, галех косматата му глава, сещах дъха му и дълго му говорех в тъмнината, дълго изплаквах пред своя едничък безсловесен приятел голямата мъка на сърцето си.

Тъй изминаха и тия десетина дни, докато една сутрин хоризонтът пред нас доби странни и неочаквани за мен очертания. От край до край виждах високи каменни стени, стотици и стотици минарета стърчаха зад тях, блестяха куполи, бели кули. И по цялото това великолепие, по тая непристъпност, по тоя блясък аз разбрах, че бяхме стигнали вече Цариград.

Спомням си, че когато влизах през една от портите на огромната крепостна стена, аз изпитвах едновременно любопитство и вълнение, каквито не подхождаха на моето злощастие, още по-малко на омразата ми към всичко турско.

Да, намирах се в Цариград, столицата на империята и на нашите поробители!

За да не загубя заточениците, аз ги приближих, тръгнах съвсем близко зад тях, вслушвах се по навик в дрънченето на веригите, а очите ми (признавам го със срам), трескаво любопитни, шареха надлъж и нашир. Къщи, къщи, колко къщи — все дървени, гъсто наблъскани една до друга и многокатни, с по два и три навеса, които разстилаха сини сенки и пазеха от жаркото небе.

През пролуката на някакъв двор можах да зърна насрещната далечна част на града, приказно бял и кацнал по хълма; долу в подножието нещо синьо, равно и бляскаво… Веднага познах: морето! Никога, разбира се, не бях виждал море, дори и на картинка не ми се бе случвало да го видя, но ето че сега изведнъж го познах: също такова, каквото го описват в книгите, а и каквото бати Лукан (той бе учил в Одеса) неведнъж ми го е описвал.

Това тук ще е залив — реших аз, неволно припомнил си урока по землеописание, и чудно, в тоя миг в паметта ми избликнаха с поразителна яснота спомени от училище. Стори ми се, че съм пак в класната стая. Брат ми изпитва Стойко Дългуча и той както винаги се запъва, а аз от чина се мъча да му подскажа. Изплашеният Стойко не ме чува, но за това пък бати ме чува — и после до стената на колене върху мисирени зърна… Как се обидих тогава: нали ми е брат, защо ме наказва? А той ме наказва тъкмо защото ми е брат. Такъв си е той — и към себе си, и към близките си е най-строг…

Внезапно съзнах, че онова далечно време е отлетяло и че аз си стоя, загледан в морето. А заточениците? Нямаше ги. В кой от сокаците са потънали? Изплашен, втурнах се да ги настигна. В най-близкия сокак ги нямаше. В другия? И там ги нямаше! Боже мой, къде изчезнаха, къде? Толкова дни да не ги изпусна от очи, а тъкмо тук, дето можех да ги следвам без страх по петите, ли трябваше да се случи?!

Върнах се на кръстопътя. Отчаянието и ужасът растяха с всяка минута. А ако са влезли нейде, ако са ги прибрали и не ги видя вече? Идеше ми да ревна с глас — от болка, от яд, от омраза към самия себе си.

И сега? Сега?

Тръгнах напосоки.

И все пак, спомням си, че дори и в своето отчаяние аз нито за миг не си казах: нямам повече какво да правя тук, ще се върна в Панагюрище. Та нали обещах на бати! А и да не бях обещавал, чувствувах, че не мога другояче да постъпя. Диарбекир! — ако ще да е накрай света: аз ще ида там!

Всъщност всички тези мисли ми идат в ума сега. В оня миг аз не разсъждавах, дори не съзнавах чувствата си. Само тичах като обезумял — напред, назад, тук погледна, там. Внезапно някакви далечни гласове ме накараха да се върна и да надникна в един страничен сокак. Видях…

Или нека разкажа поред.

Стотина-двеста крачки и сокакът се разширява в широка чаршия^[2] с безброй дюкянчета наоколо, засенени от високи пинии (разбира се, името на тия дървета научих много по-късно), с разноцветни сергии, накичени и разпречени с всякакви стоки. Но не дюкяните и стоките гледах аз, а конвоя, заточениците, които едва-едва си пробиваха път между гъсто обградилата ги тълпа от възбудени и озверени османлии. Те крещяха, размахваха юмруци и бастуни, плюеха нашите мъченици и ожесточено ги замеряха с гнили плодове и боклуци.

— Смърт на бунтовниците! — ревяха и сред пороя гласове най-силно се деляха гласовете на пискливите кадъни.

— Бре, де сте ги помъкнали тия неверници!

— Дайте ние да ги избием!…

Не усетих как стигна дотам и как се шмугнах в тълпата.

— Я, я го дръжте това гяурче! — изкрещя някой зад мен.

Друг ме цапна по врата, трети се опита да ме спре, но аз се отскубнах от ръцете му и макар че изтървах торбата си, промуших се невредим през тълпата и излязох напред, до самите коне на заптиетата.

Тук заплашителният рев грозно се смесваше с плющенето на камшиците и с дрънченето на веригата. Къде е той, къде е? — дирех аз трескаво с очи бати Лукан. Не, не го откривах — нямаше го! Отчаяно минах между конвоя и тълпата и едва ли не попаднах под копитата на заптийските коне, когато познат, предупредителен лай ме накара да обърна глава.

Балю!

Как не помислих за него, докато тичах по кръстопътя, изгубил дири и надежда? А тогава той въобще не е бил с мен!… Извърнах се силно, затърсих. Балю почувствува погледа ми, излая радостно и също както в Пловдив, стрелна се между заптийските коне, та да ми посочи пътя. В следващия миг аз видях бати. Беше нарамил дебелата верига и чудно нещо, по неговото дълго, измършавяло, обрасло с червеникави косми лице нямаше нито сянка от по-раншния израз на страдалчество и отчаяние. Напротив, сега той бе вирнал глава, очите му предизвикателно блестяха; крачеше, гледаше прямо развилнялата се тълпа, сякаш казваше на всички тях: „Ревете! Слаби са гласовете ви… Ако зависеше от вас, да сте ни избесили досега, но вас ви е страх — от матушка Русия ви е страх! Някой ден тя ще ви плати за всичките ни страдания!…“

Внезапно той ме видя. Очите му станаха загрижени, нежни, каквито никога не бях ги виждал; сякаш душата му се погледна през тях. Няма смисъл, Рали, не можеш ми помогна ти, иди си!… — почувствувах, че ми говори. Занемял от мъка, поклатих глава. „Не, няма да си ида! — рекох без глас. — Ще те спася аз, бате, нищо не може ме върна вече назад!…“

Това всъщност беше и последният ни разговор, защото, след като измина чаршията, конвоят тръгна по съвсем тесни сокаци и аз трябваше да изостана надире.

Нямам представа колко път изминахме така и къде вървяхме. Видях пак вкупом заточениците чак когато ги бяха спрели пред огромна желязна порта в дъното на кръгло, разкопано площадче. Високите каменни зидове от двете страни на портата, островърхата кула и пазачите на входа ми подсказаха, че това е тъмница (по-късно разбрах; била главната цариградска тъмница, Метарханата). Аз побързах да приближа незабелязано, ала докато стигнах до входа, цяла тълпа зяпачи се струпа пред мен. Те скриха от погледа ми нашите хора и аз напразно се надигах на пръсти, напразно подскачах. Видях само, че желязната порта със скърцане се разтвори и погълна конвоя в своята ненаситна паст.

Като насън чух край мен някой да разправя:

— Тези бяха те, дето ги чакат… Ще преспят тая нощ тук, пък утре на обяд, ако е рекъл аллах, заминават с „Османие“ за Самсун…

Друг глас попита:

— И тях ли в Диарбекир?

— Че какво друго за такива! Вечно заточение!

— Вечно заточение, вечно! — повторих аз, замаян, без да погледна кои говорят. И какво ще ги гледам — всички са от един дол дренки! Не зная ли аз къде карат бати, не зная ли, че до края на живота си ще гние там в окови!

Зяпачите почнаха да се разотиват. Трябваше да се отстраня от вратата и аз, инак зло ме чакаше.

И сега какво? Ще тръгна да диря свако хаджи Дойно. Ами ако през това време ги изведат? Внезапно думите, които бях чул преди малко, се върнаха в паметта, ми, накараха ме да се пробудя от отчаянието си. Бяха говорили, че утре по пладне ще откарат заточениците с „Османие“ за Самсун… „Османие“. Какво е това „Османие“? Трябва да е параход, защото, доколкото си спомням, Самсун е град, анадолско пристанище на Черно море, размишлявах си.

Колко странно нещо е паметта!

Извиках на Балю да ме последва, отдалечих се от тъмницата, а в ума ми все това: Османие… Самсун… И пак: Самсун?… Не бях от най-силните по землеописание, пък и изобщо, както казах в началото на моя разказ, през месеците, които предшествуваха въстанието, никому не беше до учение. Все пак аз неведнъж се бях заглеждал в картата, която висеше у дома, в бати Лукановата стая. Тази карта той донесе от Русия и аз често гледах по нея българските земи — докъде са, каква е била някога българската държава, отде са дошли нашите поробители… И ето че сега в паметта ми възкръсваше това, кой знае къде закътано име: Самсун. Виждах нарисуваната ивица на малоазийския бряг, колелцето на града малко навътре, а оттам се проточва една тънка начупена черна линийка — това е пътят — и аз добре си спомних: Самсун… Дивас… Малатия… Диарбекир!

Не се съмнявах вече!

Не, като на верига, брънките се навързваха една в друга, сключваше се кръг. „Османие“ беше параходът, с който щяха да откарат утре по пладне заточениците. Самсун пристанището, дето щеше да спре той, и оттам се проточваше дълъг, страшен път към Диарбекир.