Стефан Дичев
Рали (13)

Шеста глава
Тъжната нощ

Нея вечер с Абу Талиб извадихме всичко, което бях натрупал през последните месеци в малката барачка, разпределихме го на купове и го приготвихме за товарене. Все треперех някоя вещ да не ме издаде.

— Защо са ти тебе тия револвери, тия пушки? — рече по едно време ханджията.

— Ами… всичко става, Абу Талиб! Пък и в пустинята има лоши хора. Не е ли вярно?

— Вярно е. Лоши хора има навсякъде — рече той и повече не отвори разговор за оръжието.

Затова пък малко по-късно го видях да клати загрижено глава.

— Какво, Абу Талиб? — изтръпнах отново аз.

— Много неща се събраха, синко. Защо са ти? Двама души сте… Хайде, вода ще ви трябва… сухар… и за камилите дето си вземал зоб… Ама вие не можете мина с три животни! Ако се случи да ви открият следите, с толкова товар не можете им се изплъзна.

— Аз затова казвах коне…

— Не, остави ти конете! Да не мислиш, че камилата тича по-бавно от коня? А да не говорим колко е по-издръжлива… Но чувай, Али, още една камила ще трябва да вземете…

— Днеска беше пазарът, Абу Талиб. Няма кога!

Старият арабин не ме остави да се доизрека.

— Ще ти дам една от моите камили — каза той, без да ме гледа… — Най-бързоходната ще ти дам. От неджабски^[1] кон по-бързо тича!

Сълзи задавиха гърлото ми.

— Абу Талиб!

— Недей, недей, синко! Няма защо да ми благодариш! От мен да е — спомен за тебе. Сега да спим, че окъсняхме. Утре ще ги натоварим и отворят ли портите — там!… Не, ти няма да идваш с мен! Сам ще ги закарам. Така е по-добре, никой няма да се усъмни в стария Абу Талиб. Хайде, да бъде лека нощта ти, Али! — добави той и се отправи към своята стаичка в задната част на хана, а пък аз се престорих, че отивам да нахраня кучето и излязох на двора.

Четвърт час по-късно ние двамата с Балю вече бързахме по тъмните криви сокаци нагоре към Фейсалбейовата къща. Изкачихме се по стръмнината към задната градина. Бутнах портичката. Тя беше отворена. Влязох. Балю оставих вън.

Както и други път, когато идех тук, кучето не видях; чувах го само да лае в предния двор. Не се съмнявах, че Мейра се е погрижила за него. Но и да ме пресрещнеше кучето, то вече ме познаваше. И не от кучето, от Фейсал бей се боях аз. За мое щастие прозорците на къщата бяха тъмни. Той сигурно хъркаше между своите дебели жени и аз от сърце му желаех да не се пробуди никога.

Затворих внимателно портичката и безшумно се запътих към бараките. Тънкият сърп на новата луна ми осветяваше пътя. Аз притичвах от храст към храст, спирах се зад кипарисите и все повече приближавах.

Толкова късно никога не бях идвал. Дали все още ме чакат или са заспали? Лиллях може да е заспала, но майка й чака, зная го.

Заобиколих бараката на Топарлак Бекир. Както украсените с резба прозорци на къщата и нейното прозорче беше тъмно. Какво ли сънува старият смешен евнух, помислих си. Никога не се бях запитвал какъв е той по народност, защо е попаднал тук; кой го е продал в робство; и как се е случило така, че са го осакатили за цял живот. Сега внезапно и кой знае защо тези въпроси на тълпа нахлуха в ума ми. Представих си колко безрадостно е неговото съществуване, стана ми тъжно и болно за него.

Както предполагах, прозорчето на Мейрината барачка светеше. Наистина слаба, едва забележима светлина, но все пак светлина. С какво доверие забързах аз към нея, как предсещах радостта, която щях да видя върху лицата на двете жени.

Приближих.

Прозорчето беше закрито от дрипаво перденце, но то се развяваше от лекия вятър и пътем аз неволно надникнах вътре. В полумрака смътно видях някакъв гръб. Не беше гръб на жена!

Заковах се на мястото си. Взрях се. Ала перденцето отново се разлюля, препречи погледа ми, откри друга част от вътрешността. Видях насрещната стена, свещта, както винаги закрепена нависоко, под нея на рогозката лежи човек. Оттам идеше прекъснато стенание. Тих, уморен плач се преплиташе в него.

Някакъв женски глас (не гласа на Мейра, не гласа на Лиллях) каза:

— Не плачи, душице, и да плачеш, и да не плачеш, каквото е писано, това ще стане.

— Аллах е милостив! — чу се и пискливият глас на Топарлак Бекир. Негов значи беше гърбът, който ми се мярна.

Слушах, нищо не разбирах; но и не помръдвах. А онова чувство на бодрост, на тържество, с което бях дошъл, в един миг се преобърна в душата ми на тревога. Кой стене? Кой плаче? Какво се крие зад думите на тая непозната и на Топарлак Бекир?

Пак се чу женският глас:

— Топи кърпата в оцета, душице. Топи я и я слагаш на челото й. Тъй ти е по-добре, а, сестро?

Стенанията не престанаха.

— Ние да вървим — рече Топарлак Бекир и при едно разлюляване на перденцето видях, че се е изправил. — Ти прави, каквото ти казва Фатима кадън, пък ако аллах реши, ей ни къде сме, викай ни бързо. Но по-тихо — прибави той, — виждаш, че господарят е като бесен…

Отстраних се бързо, закрих се зад бараката и зачаках да излязат. Скоро те се появиха на вратата, казаха нещо, което не чух, и тръгнаха по пътечката към другата барака.

— Няма да я бъде — рече тихо Фатима кадън, когато минаваха край мене. — Чудо ще е, ако изтрае до сутринта.

Евнухът измърмори нещо, после при един повей на вятъра до ушите ми достигна:

— … Да я закараме, каза, в гяурското гробище и хич да не се грижим повече за нея…

Те се закриха зад една от постройките. Чу се отваряне на врата. После на втора.

Сега можеше да вляза и аз в бараката на клетото бай Несторово семейство.

Историята беше кратка. Докато седяхме на колене край постелята на умиращата Мейра, дъщеря й през сълзи ми я разказа.

Когато днес преди обед двете научили от мен, че заточениците работят на крепостната стена и че техният човек е също там, нищо вече не могло да ги задържи в къщи. При това беят бил излязъл.

Как да постъпят?

Всъщност не било трудно да се излъже Топарлак Бекир. Те му казали, че отиват на пазар — повече да погледат, по-малко да купуват. Колко пари може да има у една робиня?

И излезли.

— Ах, по-добре да не бяхме никога излизали! — изрида Лиллях и отново се обля в сълзи.

Излезли те, но не тръгнали към пазарището, а се отправили към Урум капия по същите ония сокаци, дето рано сутринта бях минал и аз.

Заточениците все още работели на стената във вериги и целите покрити с черен прах.

Дълго се мъчили майката и дъщерята да открият сред безброя нещастници своя драг и мил, ту в оня се взирали, ту в тоя, но така си и останали, без да го видят. Внезапно някакъв глас ревнал зад тях — глас, които те тъй добре познавали и който ги хвърлил в ужас:

— Вие кои сте, мари? Не сте ли моите?!

По фереджетата ли ги е познал Фейсал бей? Или пък е очаквал да ги види там? Неизвестно. В следващия миг страхът им напълно ги издал. Те се втурнали да бягат и така диво бягали, така безспирно, че щом влезли в двора, и двете се строполили на тревата, загубили дъх и свяст.

Най-сетне криво-ляво те се прибрали в бараката, успокоявайки се една друга, че всичко се е разминало. Ала четвърт час по-късно при тях нахълтал беят. И тогава станало страшното.

— Ще ви убия! — ревял той, като размахвал къса дебела тояга и я стоварял по тях. — Не го забравихте тоя мръсен гяурин? На̀ ви, на̀…

И пак удрял, удрял, докато най-сетне Мейра, която закриляла дъщеря си, се строполила на глинения под, цялата обляна в кръв.

Чак тогава беят се спрял, поотдръпнал се малко и подозрително я огледал — дали пък не се преструва? Но от носа и от устата й шуртяла кръв, мокри били и разпилелите се прошарени плитки на косата.

— Преструвай се ти, преструвай се! — рекъл той стреснато, защото може би в тоя миг си спомнил колко златни лири е броил някога за нея.

Хвърлил окървавеното дърво и тръгнал да излезе.

— Утре, мисли му, и двете ви ще продам на хаджи Хасан! — заканил се от прага. — Или не, тебе ще продам, че си дърта, а дъщеря ти ще взема в харема си. Още утре ще я взема! Хайде, ставай, стига си се преструвала!

Но горката Мейра лежала все там на глинения под и нито неговите закани, нито сълзите на дъщеря й могли да я вдигнат.

На пода лежеше тя и сега, преместена върху рогозката. Кръвта й не течеше вече, но тя продължаваше да стене с ням залисан поглед някъде в отвъдното.

Докато дъщеря й говореше, Мейра на два пъти извръща лице към нас. Но виждаше ли ни тя, познаваше ли ни, не можех да разбера.

— Какво има, майчице, що, боли ли? — питаше веднага с разтреперан глас горкото момиче и жадно искаше да срещне погледа й.

А тя:

— Пази я, Несторе. Не му я оставяй, Несторе…

— Майко, майко… Аз съм, твоята Лиллях… Няма го татко тука… Само ние сме с Рали…

А тя пак:

— Пази я, Несторе… Не му я оставяй, Несторе…

И след това ще замре. Докато отново подхване своите тихи, мъчителни стенания.

Внезапно — и тогава за пръв път почувствувах, че ни позна — тя спря очи на нас.

— Лиллях… бягай, Лиллях… бягай, душичке мила…

И към мен:

— Рали… ти ли си, Рали? Заведи я при баща й, синко… Бягайте… бягайте оттук… далеч… далеч… Кажете… кажете му, че аз за него… за него…

Силна тръпка премина по цялото й тяло. То се сви, сгърчи се и изведнъж тежко се отпусна.

— Майко! — хвърли се да я прегръща Лиллях.

А аз стоях на колене, без да помръдна, и сълзи се стичаха по лицето ми. Баща ми бяха убили, майка ми и сестричката ми бяха изгорили живи. И как страдах тогава, как неизразимо много страдах. Но аз не бях там. Не видях. А сега за пръв път пред очите ми умря близък човек.

Спомням си колко дълго след това стояхме ние двамата с Лиллях мълчаливи край изстиващия труп на майка й и как нито аз, нито тя дръзнахме да проговорим. От съседните градини се чу кукуригане на ранобудни петли. После перденцето избледня.

Вън бързо се разсъмваше.

— Лиллях — осмелих се най-сетне да наруша мълчанието.

— Какво, братко Рали?

— Нали чу какво каза тя? Трябва да бягаш!

— Чух.

— Още днес, Лиллях. Ако не избягаш днес, Фейсал бей ще те заключи в харема си!

Тя с мъка каза:

— Как ще я оставя, Рали!…

Замълчах. Как се оставя майка, която още не е изстинала…

— Тогава виж какво — рекох аз и се извърнах към девойката.

От дрезгавината на прозореца и от свещите в барачката беше достатъчно светло, а аз едва познах лицето й — тъй посивяло и слабо беше станало то.

— Ето какво направѝ… След като… такова… все ще трябва да я погребете де… Та евнухът напреди разправяше: щял да я закара в християнското гробище…

— Тя е християнка като татко — каза Лиллях, макар че аз добре знаех това. — И аз съм християнка! — прибави тя упорито, предизвикателно.

Погледнах към прозорчето. Все по-светло ставаше. А ако там се появи я Фейсал бей, я Топарлак Бекир? Трябва да бързам, да бързам, подканях се.

Станах прав.

Лиллях също се изправи.

— След погребението скрий се между гробовете — казах аз. — Евнухът ще помисли, че си тръгнала напред, а ти иди при скалите, отдето почва пътеката за Мардинския път. Знаеш ли я тая пътека?

— Не я знам.

Аз изпъшках.

— Не се бой. Ще я намеря — рече кратко Лиллях. — Какво ще правя там?

— Ние оттам ще минем.

Тя не ме разбра. Видях го по погледа й.

— Ние… баща ти, бати Лукан, аз.

— Ах, Рали — рече тя и сякаш чак сега се събуди от някакъв сън. — Ще бягаме!

— Ще бягаме, разбира се! Камилите ще са там…

— А конете?

— Няма коне — казах. — Абу Талиб е купил камили. И една от своите камили ми подари.

Бях готов да й обясня как стана замяната и колко добър е Абу Талиб към мене, но от съседните дворове отново закукуригаха петли, аз грабнах феса и се втурнах към вратата.

— Запомни ли всичко? При пътеката към Мардинския път!

— Запомних, Рали.

Щях вече да изляза, когато се сетих, че не съм се простил с покойницата. Върнах се. Наведох се пак. Целунах скръстените и ръце. Все едно, че целувах ръцете на моята майка.

— Иди събуди Топарлак Бекир — казах на отново разплакалата се Лиллях.

— Рано е още…

— Не, иди! — настоях аз.

Събудеше ли го рано, и той рано щеше да откара покойната на гробището. Но да кажа това на Лиллях нямах сърце.