Стефан Дичев
Рали (20)

Шеста глава
Последна среща

Когато ураганът премина и денят отново просветна, ярък и пламтящ както обикновено, ние с радост разбрахме, че сме изхвърлени тъкмо на оня бряг, на който смятахме да слезем. По думите на Лязим-баба градчето Салахие бе още далеч, а и между нас и него се издигаше мъчно проходим планински масив. Затова, след като помогнахме на новите си приятели да изтласкат обратно гемията в реката, ние се простихме с тях, пожелахме им добър път към Фелуджа, а сами се отправихме към вътрешността на пустинята, дето Ел Шахин се надяваше да намери не един оазис.

Щастието и тоя път ни се усмихна. Нашият другар по съдба не само намери оазисите, които ни обещаваше, но и добри приятели намери там. Това ни помогна в по-нататъшния път. А когато стигнахме същинска Сирия, край нас вече навред имаше градини, лозя и нивя.

Ако слушахме Ел Шахин, ние трябваше да слезем още на юг, дори по на юг от Дамаск, дето цяла една област била под властта на разбунтувалите се племена, и там да му гостуваме, докато нашите преследвачи ни забравят. Но да си призная, въпреки всичко добро, което Ел Шахин ни засвидетелствува, в мен все още тлееше страх и подозрение към него. Затова аз веднага и с жар подкрепих бати, когато той каза:

— Благодарим ти за поканата, добри ни Ел Шахин, но както ти и ние жаднеем за отечеството си. Война се готви там сега. Война за свобода! Петстотин години я чака народът тая война. А ние тук ли да седим?

— Отиваме в Триполи — додадох аз. — Стигнем ли веднъж, след това е лесно. Нали сме говорили. Има там един търговец. Хеди Зегал се казва, моят приятел Абу Талиб ни праща при него. Той ще ни намери кораб за дома.

— Тогава — каза сириецът — и аз ще дойда с вас.

— Не трябва, Ел Шахин! — възразихме ние вкупом.

Дори и Лиллях се обади:

— По-добре си иди при твоето семейство да го зарадваш! Сигурно имаш родители, жена.

— Не, жена нямам — каза Ел Шахин и побърза да отмести разговора. — Помислете — рече той. — Казвате, че тоя ваш Хеди Зегал е търговец. Ами ако се случи да не е в града?

Ние се спогледнахме. Вярно, ако се случи търговецът да не е в града?

— Все някак ще се оправим — каза уверено бати.

— Не, аркадаш, ще дойда с вас. Братовчед имам аз в Триполи. От двама братя деца сме. На времето, знам, и той като Лязим-баба гемия имаше. При това голяма гемия!

И така, ние не можахме да го разубедим и той тръгна с нас.

Четири дни по-късно, като прекосихме високите ливански планини (как ухаеха на смола огромните кедри и как всичко ми казваше: „Скоро, скоро, Рали, ще видиш и ти твоите планини и гори!“), една сутрин ние се озовахме пред крепостните стени на малко пристанищно градче. Зад него се синееше морето.

— Ето го вашето Триполи! — посочи към стените Ел Шахин. — Но сега иде лошото. За да влезете, трябват ви тескерета. Такъв е обичаят тук, на чужденеца се иска тескере. Виж, аз мога да вляза.

— Че нали не си тукашен! Не те познават!

— Не съм! — съгласи се той. — Ала съм арабин. Не помните ли как беше в Ракка? На вратата по арабски те питат къде отиваш и кого дириш.

Да, това наистина не бяхме предвидили!

— Слушай какво, драги ни приятелю! — започна брат ми.

Светлите му вежди се бяха събрали над носа. Дебела, синя жила тупкаше на слепите очи.

— Ето какво направи! — продължи той след минутка колебание. — Кажи на търговеца Хеди Зегал, че те пращат хората на Абу Талиб от Диарбекир. Но няма да го известяваш, че сме християни. И изобщо… внимавай! Нека дойде да се види с нас. Ние ще го чакаме…

Той се извърна и дълго оглежда околността. Обраслите в лозя и мирти склонове на планината стръмно свършваха над морето. Къде наистина да се чака? Тук пред вратата за нас е опасно!

— Аз познавам тия места — каза Ел Шахин. — За вас най-удобен ще е ей там оня нос. Местността е осеяна с храсталаци, рядко ходят там хора, а в скалата има изсечена стълба. По нея може да слезете до морето, ако стане нужда. Искам да кажа, ако се случи да намеря братовчед си, ще го накарам там да дойдем с гемията.

Нямаше друг избор, а и това, което Ел Шахин ни предложи, беше умно. Съгласихме се веднага. Той тръгна към града. А ние четиримата поехме към зеления планински нос, който стръмно надвисваше над морето.

Човек тръгва нанякъде, отива с надежда, с доверие и дори не подозира какво го чака там!…

Мястото, дето се разположихме, беше удобно и закрито. Солен, влажен ветрец подухваше от морето и ни разхлаждаше. Долу прибоят равномерно и неспирно бумтеше.

Оправихме, колкото може, дрехите си, завихме по една чалма на главите си, та съвсем да приличаме на правоверни, и зачакахме да дойде Хеди Зегал.

Бай Нестор и дъщеря му седяха близо до края на скалата. Аз лежах между двете камили и със здравата си ръка милвах Балю. А бати Лукан уж чистеше револвера си, уж го пълнеше, а, както виждах, очите му все търсеха очите на девойката.

— Лиллях, дете, изпей ми нещо да си припомня как беше тогава — рече внезапно бай Нестор.

— Нали знаеш, че не ми е до песен, татко — каза тя.

Той помълча, премести от другата страна пушката си. Очите му ту гледаха морето, ту се извръщаха назад, натам, дето зад планини и пустини остана черната крепост, но остана и един гроб.

— Когато беше още мъничка, ей такваз — посочи той с ръка, — майка ти все ти пееше тази песничка… Как беше… „Птиченце, птичко… де ти е гнездото…“

— О, помня я… вярно…

Тя тихо затананика:

— „Нямам гнездо — едно сърце имам…“

Бай Нестор изхълца, избърса очи и след това дълго мълча.

— Ще има вече и за тебе гнездо, Лиллях — рече най-сетне той. — Ще го видиш нашето отечество какво е хубаво… нашата България.

— Бъл-га-рия! — повтори тихо тя, сети се нещо и погледна към бати Лукан. Срещнала очите му, тя изведнъж буйно се изчерви.

Любопитно беше да ги наблюдавам, но беше и някак неудобно и аз прехвърлих погледа си на морето.

Към брега приближаваше голяма широко разперила платната си гемия, едър, гол до кръста мъж седеше на кормилото. Друг, с бяло покривало и прав, стоеше отпред на баша. Той гледаше към нашата скала и размахваше ръка.

— Не е ли тоя Ел Шахин? — извиках аз възрадван.

Бати мигновено скочи.

— Той е! А другият, изглежда, ще е братовчед му.

Гемията все повече приближаваше.

— Лукане!… Бай Несторе! — чу се отдолу гласът на Ел Шахин. — Слизайте по-скоро! По-скоро!

— Какво? — извика бати, сложил ръце на устата си като фуния.

— Слизайте… Хеди Зегал е предател… Едва се отскубнах от Фейсал бей!…

Фейсал бей! Това вече не очаквахме. Кой му е казал, че сме тук? Че ще дирим Хеди Зегал? Че от него кораб ще искаме?

— Кой ли? Твоят Абу Талиб! — изруга ме внезапно бати. — Излезе всичко наяве. По-скоро!

— Не… не може да е вярно! — опитах се с последни сили да защитя аз благодетеля си.

В същия миг Балю се надигна, заръмжа и ожесточено залая.

— Потерята! — изкрещя бай Нестор. — Лиллях… Слизайте бързо… Лукане, вземи Рали!

Ах, как внезапно, как страшно се сгромолясваше всичко!

Всъщност храстите все още закриваха заптиетата, но ние вече чувахме трополенето на техните приближаващи коне.

— Тръгвай и ти с нас! — заповяда му бати.

— Трябва някой да ги задържи. Дай ми и твоите револвери.

И Нестор ги грабна от ръцете му.

— Добре, че са поне пълни.

— Бай Несторе!

— Върви! Върви. Върви, поне тях спаси… Лиллях… Дете… Сбогом, дете… сбогом!

Той силно я прегърна, безумно.

— Татко!

— Върви, върви с него… Лукане… сбогом, брате, на теб я оставям! Рали… Лиллях, дете мое… сбогом!…

Ние вече виждахме заптиетата. Виждаха ни сигурно и те, защото скочиха от конете, прикриха се зад храстите и запълзяха насам.

Повече не можеше да останем тук. С лице вкаменено, от което бе избягала всяка капчица кръв, бати ме нарами; аз свирнах на Балю и заедно с Лиллях заслизахме надолу по изсечените в скалите стълби.

Преди още да се закрием, чух вика на Фейсал бей:

— Жив ще те хвана… жив! Със собствените си ръце ще те удуша.

— Ела, ела, убиецо! — отвърна бай Нестор.

А после към нас:

— Вървете, деца… вървете… от вас се чака…

Изведнъж се зачу стрелба. Но кой стреляше? Удариха ли бай Нестора?

— Върви, бързай, Лиллях! — тласкаше я надолу бати, ала тя все се спираше и все се ослушваше, сякаш не разбираше какво става.

Най-сетне ние слязохме на брега. Ел Шахин ме пое и ме пренесе в гемията. А брат ми помогна на Лиллях да прекрачи.

Горе гърмежите бяха затихнали. Убит ли е, надигнах се аз. Не. Ето го, става прав. Колко е дълга брадата му… и косата… Развяват се. Кой го приближава? Взрях се: нисък, набит, върви като бик. Фейсал бей! „Фейсал бей!“ — повторих аз на глас. Ще изпълни заканата си. Жив ще го хване…

Жив?… И изведнъж двамата се хвърлиха един срещу друг, вкопчиха се… Кой е по-силният? Ах, бай Нестор отстъпва… отстъпва още… Там е краят на стената, спри! Но той не спира. Той с все сила дръпна Фейсал бей към себе си, двамата политнаха надолу в бездната и страшният писък на Лиллях ми каза, че това не беше сън…