Стефан Дичев
Рали (16)

Втора глава
На живот и смърт

И досега не разбирам тъмнината ли бе причина или ние навреме успяхме да побегнем, та нашите преследвачи нея нощ загубиха следите ни. Възможно е и конете им да са били повече изморени от нашите камили.

Както и да е, ние се отскубнахме от тях и когато на сутринта голямото южно слънце отново затрептя и запламтя над главите ни, ние дълго с вълнение оглеждахме кръгозора.

— Слава богу! — рече най-сетне бай Нестор и се прекръсти.

Прекръстихме се и ние с бати Лукан и Лиллях, а Ел Шахин слезе от коня си, обърна се на юг, коленичи и дигна ръце за молитва.

— Отстранете се да не го смущаваме — каза брат ми. — Като нас и той има за какво да благодари на небето!

Отдалечихме се на двадесетина крачки и зачакахме.

Бати и бай Нестор си говореха накъде да вървим и какво да правим. Лиллях беше зареяла поглед нейде в далечината. А аз слушах гласовете край себе си, гледах как сириецът опира о пясъка чело, как дига високо ръце и си мислех: да би могъл сега Абу Талиб да ни види отнейде! Така много ми се искаше той, мъдрият, да разбере, че може и без вражди между мюсюлмани и християни; че българи и араби, черкези и турци са все хора, братя — стига да са истински човеци!

Но далеч беше Абу Талиб и когато ние продължихме пътя си, аз дълго си го спомнях: как ме напътствуваше той, как ми помогна; и че без него нищо не би излязло от нашето бягство. Само едно ме озадачаваше (сега бих казал: смущаваше ме — но тогава не го съзнавах).

Отде знае Фейсал бей толкова подробности за нас?

Наистина лесно е да се разбере, че робинята му ще е побягнала с баща си, а с тях и заточеникът, който е окован в една и съща верига с бай Нестор. Но отде знае, че сме на камили? И особено как е научил за мен! Как е научил възрастта ми; и че се предрешвам?…

Видял ни е някой, уверявах се аз. Малко ли хора има сега в Диарбекир! И си представях, че докато ние сме стояли край гроба на Мейра, тоз неизвестен някой, скрит зад кръстовете, добре ни е разгледал. А защо да не е Топарлак Бекир? Той и бай Нестор знае, и мене знае. Да, евнухът е! Върнал се е да дири Лиллях и тогава ни е видял.

Така всичко ставаше ясно.

Всичко ли? А камилите?

Бързо намерих и за тях обяснение. Пътят ни бе минал недалеч от Мардинската порта. Видели са пътници оттам и после са свързали тези пътници с известието на Топарлак Бекир; а може би и с вестта за освобождението на Ел Шахин… Да, да, това обясняваше и откъде им е известно, че вървим на юг. А като се върви на юг, не може да не се мине през Чебриса.

Така се убеждавах аз и си вярвах, защото исках да си вярвам. Ала някъде дълбоко в душата ми ме човъркаше съмнение. Наистина аз нито един-единствен път не си казах: дали все пак не ни е издал Абу Талиб, когато е разбрал, че бегълците са гяури? Защото той ще го е узнал; и сигурно е свързал особения ми интерес към Фейсалбейовия дом с бягството на робинята му. Въпреки това обидна и греховна ми се струваше тази мисъл след всичко, което Абу Талиб направи за мене, и аз я отхвърлях; пропъждах я. Ала не можех да се успокоя. Отново и отново се връщах на бягството, припомнях си подробностите, търсех още доказателства, нови обяснения.

И така часове.

— Какво се умълча, Рали? Да не си зле? — попита ме по едно време загрижено брат ми.

— Нищо… Спомних си как избягахме.

— Стига, не мисли вече за минали работи!

И наистина самият той беше най-добър пример, как всяко място си иска своето.

Аз винаги съм се възхищавал от бати Лукан и не само защото ми е брат, а защото той е от ония хора, на които можеш с пълно доверие да повериш живота си. Той не само ни водеше през пустинята — незабелязано, но властно той ни подкрепяше, повдигаше духа ни, разговаряше ни, та да бъде пътят ни по-лек.

Особено дружелюбен беше с Лиллях.

В началото аз си мислех, че на нея той отделя най-много внимание, тъй като тя е най-неопитна между нас. Ала постепенно започнах да чувствувам, че бати Лукан го върши не само по дълг, не само защото беше нужно, а го върши с готовност, с радост. Да, колчем го поглеждаше, или нещо го попиташе Лиллях, аз откривах на лицето му вълнение, което той не сварваше да прикрие. Харесваше ли му се тя? Сигурно, на кого няма да се хареса!… Но смешно ми се струваше (извръщах се, та да не види усмивката ми), че такъв строг, предвидлив човек като него може да се смущава от очите на тая малка Лиллях. Виж, аз да се развълнувам, това може — аз съм си такъв, но той!…

Казах, че брат ми ни водеше през пустинята.

Наистина той вървеше напред и все на юг, често поглеждаше картата на Абу Талиб, неговото самоуверено държание ни окуражаваше. Но всеки от нас знаеше, че през нощта ние бяхме загубили пътя. Нямахме дори представа къде ще се озовем.

А между това денят напредваше.

Към обед стана така горещо, та аз се съблякох гол до кръста.

— Ще ти изгори кожата! — предупреди ме Ел Шахин, като гледаше белия ми, обсипан с лунички гръб. — По-добре сложи си покривалото.

Не го послушах. Как може да ми е по-хладно, като си забуля главата като него? Та аз ще се задуша! Ала скоро гърбът ми се зачерви, заприлича на варен рак, смъдна ме и ме заболя. Засрамен, аз побързах да изпълня съвета на сириеца, скрих се под покривалото си и оставих една-единствена дупка за очите.

А когато погледнах през нея дали ми се присмиват, изненадан видях, че Ел Шахин е запрял коня. Той слюнчеше палеца на лявата си ръка и го дигаше високо над главата си.

— Какво правиш?

— Гледам дали ще излезе вятър — отвърна той и продължи странното си занимание. — Задуха ли, пясъкът ще закрие следите ни.

— Ами ако не задуха?

— Ако не задуха — лошо… много лошо!

Наслюнчих пръста си и аз. Дигнах го високо. Не, нямаше вятър. Повей дори нямаше. Само като в някоя огромна пещ въздухът трепка и гори.

— Лошо — обади се и бай Нестор.

Но бати на всички ни се скара:

— Лошо ще е, ако седим на едно място! Тръгвайте по-скоро!

Ние подкарахме пак, ала не се мина час и стана ясно, че по-нататък е невъзможно да вървим. Животните се олюляваха от умора. Клюмвахме и ние върху седлата. Дори бати, най-силният измежду нас, и той заспа на два пъти.

— Чувай, Лукане, да починем, брате — изпъшка бай Нестор. — В тая жега не спори, само животните мъчим.

— Конят вече не иска да върви — обади се Ел Шахин. — Досега той ме носеше, но аз не мога го носи.

— Ще починем, само да намерим сгодно място — съгласи се най-сетне брат ми. — Дано успеем по хладина да наваксаме изгубеното време.

Сгодно място скоро се намери. Това беше ниско, скалисто възвишение, прилично на малка крепост, дето ние се натъркаляхме между скалите и щом пихме по канче вода, веднага заспахме.

Остана да бодърствува бай Нестор — той ни уверяваше, че на старите по-малко им се спи. При това обеща, че след час ще събуди бати. Но умора като нашата не признава стар и млад. И както разбрахме по-късно, той скоро заклюмал, неусетно заспал и захъркал, така че малката ни крепост останала и без тоя пазач.

Или не! Още един пазач имаше — чудно, че за него не бяхме помислили, Балю!

Ожесточеният му лай ме събуди и първото нещо, което видях, беше, че е тъмно. Едри ярки звезди надвисваха над мен. Луната се тулеше, наполовин скрита сред малки, разкъсани облачета.

— Ставайте! Потерята! — чувах гласа на бати Лукан. — Обградени сме, по-скоро!

И после бързите му заповеди — ту по турски, ту по български:

— Ел Шахин — ти пази на изток.

— Бай Несторе! Застани на тая страна…

— Рали! Къде си, Рали?

— Тук съм приближих го аз.

— Ти ще отбиваш на юг. Ей тука! Двамата с тебе сме гръб с гръб! Хайде, по-скоро, братко!

— А аз? — Това беше Лиллях. Хубавият, звънък глас бе станал глух; но тя не беше страхлива. Възхитих й се. А някога я бях възненавидял, дето се е родила момиче!

— Ти… ти наглеждай животните, Лиллях. Гледай да не се разбягат от гърмежите.

Взех от дисагите на камилата си торбичката с патрони и застанах на мястото, което бати ми определи.

Пустинята пред мен беше гола, почти без скали, леко накъдрена от вятъра; нямаше дюни, нямаше хлътнини. Тогава къде са хората на Фейсал бей?

Свирнах на Балю.

— Ти да не си ни излъгал, брей! — заканих му се аз.

В този миг откъм страната на бати се чу силен вик:

— Несторе!… Свиньо гяурска! По-скоро се предай, чуваш ли? Ако не се дадеш, и теб ще убием, и дъщеря ти, и всичките!… Познаваш ли ме кой съм, а?

Видях в тъмнината как страшно се затресоха изпосталелите рамене на бай Нестор.

— Ела… ела, убиецо! — извика той. — Половината ми живот взе вече, ела вземи и другия!… Не пращай заптиетата си страхливецо — ти ела!

Екнаха гърмежи. Куршуми писнаха над скалите. Аз не можах да изтрая, приведох се и се затичах към насрещната страна да видя къде е потерята.

— Стой си на мястото! — изкрещя брат ми. — И да се снишаваш, чуваш ли!

Аз се сниших, както искаше той, но въпреки това видях, каквото исках да видя. Заптиетата се бяха разделили на две и като препускаха с все сила, избикаляха отдалеч нашето укрепление и стреляха насам, без да се целят.

Затова пък бати и Ел Шахин се целяха както трябва и два или три от конете препускаха вече без ездачи.

Върнах се на мястото си и дигнах пред очи револвера. Зачаках. А пустинята ечеше от гърмежи, оловото чукаше наоколо по скалите и пронизително пищеше над главите ни.

— Прикривайте се!… Прикривайте се! — не преставаше да ни напомня брат ми; и чувах бързите изстрели на неговите два револвера.

— Към тебе идат! Рали! Стреляй! — изкрещя някой, но кой, и досега не знам.

Изобщо много неща не помня от тоя момент нататък.

Безумно, с нечовешки диви крясъци петнайсетина конници връхлетяха срещу моите скали. Аз стрелях. И пак стрелях… пак… Някой падна там, кон изцвили, надигна се на задните си крака. Аз стрелях отново. А ногата ми? Зачудих се. Защо изтръпна ногата ми?… И тогава нещо ме прониза, премина през дясното ми рамо и надолу още… За един миг аз почувствувах, че и ръката ми също тъй изтръпва. После изтървах револвера. И изведнъж неизразима болка ме прекатури назад.

— Рали! — прозвъня гласът на Лиллях.

— Рали! — зовеше гласът на брат ми.

Аз исках да им кажа, че ги чувам, помръднах устни, но звук не излезе. Колко глупаво е да умра заради едно рамо, помислих. Поне да бяха ме ударили в сърцето!…

И после вече нищо не мислех. Само далеч, далеч някъде над мене, като че при самите едри, южни звезди някой плачеше…

 

 

Когато отново дойдох в съзнание, край мене беше съвсем утихнало. Дали пък не съм умрял, запитах се. Не, глупава е тая мисъл. Ето чувствувам главата си, гърба. Лежа на нещо твърдо. И над мен са пак тия звезди, които последни ме напуснаха тогава. А, ето и месечината! Встрани от нея има облак — кафяволилав, разперен. Колко е хубаво всичко! Колко е хубаво, че съм жив. Или да не би да съм сънувал?

Заслушах се. Но какво става с гърмежите, учудих се аз.

Вместо тях чух някой да говори. На турски! Как, заловили са ни, опитах се да се надигна, ала сякаш воденичен камък лежеше върху гърдите ми.

Отпуснах се. Какво ли говорят? Може би ще науча какво е станало с другите? Страхове, глупави страхове! Думите наистина бяха на турски, ала гласът беше батевият.

Развълнувано го заслушах.

— И аз така предполагах, затова те пратих — говореше той и по тона му разбрах, че говори на Ел Шахин, — значи, на север няма постове?

— Няма.

— Тогава братя, товарете животните. Аз ще взема на моята камила Рали. Бай Несторе, Лиллях да седне при теб, инак е опасно да не се разгубим в тъмнината… Тръгваме назад, към Диарбекир, Фейсал бей нека дебне на юг. Веднъж да се измъкнем оттук, после ще му мислим как ще продължим пътя… Съгласни ли сте?

Тримата вкупом отвърнаха, че са съгласни, и минутка след това над мене се надвеси някой.

— Ти го хвани за краката — каза той. — Внимателно… Леко…

— Бате! — прошепнах аз и протегнах здравата си ръка към неговата.

Той веднага се хвърли на колене при мен.

— Рали!… Братче… Как си, Рали? Да знаеш само колко ни изплаши!

Струпаха се и другите — бай Нестор, Лиллях, Ел Шахин.

— А Балю, къде е той? — разтревожих се аз.

— Балю пази! Да го извикам ли?

— Не, недей, докато не се приготвите…

— Ама ти си чул вече?

— Чух! — усмихнах се аз. — Товарете… по-скоро! И мен натоварете, сега аз съм като вързоп, ако ме сложите на седлото, там ще съм, ако не ме сложите, тук ще остана.

— Хайде, хайде! — закани ми се с ръка бати. — Натежа с парче олово и току изведнъж стана много мъдър.

Не помня преди въстанието да сме се шегували така един с друг. Макар че ми е брат, тогава той ми беше учител и аз изпитвах към него страхопочитание и свян. Ала сега беше съвсем друго. Аз ли бях пораснал в неговите очи, или той се беше доближил до мене в моите? Не знам. Знам само, че нищо не е по-полезно в тежки мигове като тоя от няколко закачливи, усмихнати думи.

Десетина минути по-късно, когато месечината отиде пак зад облак, нашият малък керван се измъкна тихо от обсадените скали и бързо се отправи на север, едва ли не по следите, оставени предния ден от собствените ни камили.

Първи яздехме ние с бате (той ме беше прегърнал с две ръце и ме крепеше), след нас бай Нестор с Лиллях. От коня си Ел Шахин водеше другите две камили, а Балю шареше ту напред, ту назад.

Ние благополучно изминахме надолнището на хълма и вече щяхме да се закрием зад близките дюни и скали, когато продължителен, страшен рев, като от някоя развалена зурна, огласи цялото ширине.

— Какво стана? — извърна се брат ми.

— Жълтата камила се препъна — отвърна шепнешком Ел Шахин. — Изглежда, кракът й…

— По дяволите! Сега ще ни открият… Карайте с всички сили!

Бате още не беше изрекъл последната дума, когато надлъж и шир по пустинята се понесоха викове:

— Гяурите бягат!

— Дръжте ги!

— Отиват на север!…

Сега вече нямаше спасение.

— Прощавай, Рали! — рече с непознат на мене глас брат ми и тикна в здравата ми ръка револвер. — Дръж, дръж! Скъпо ще им се дадем…

Ние препускахме към разхвърляните в безразбора скали, зад които почваха дюните, но тропотът зад нас на десетки коне, вместо да се отдалечи, все повече и повече приближаваше. Не трябваше да сядаме по двама на камила, стрелна се през ума ми. Аз се извърнах на седлото, приведох се под лакътя на брат си и макар с лявата ръка, приготвих се да стрелям.

— Чакай да отминем скалите! — викаше бате, като шибаше силно камилата.

Но когато се изравнихме вече със скалите, неочаквано Ел Шахин ни изпревари с коня си и ни препречи пътя.

— Извийте вляво! — викна той. — Скрийте се тука… Бай Несторе, тука… Аз ще ги подмамя!

Ние не знаехме какво е наумил, а и нямаше време за питане. Свихме зад скалите. Щом ще се мре, какво значение има дали ще е тук или малко по-нататък.

В същия миг сириецът скочи от седлото на коня си. Но той не притича при нас, както очаквах, а замахна с нещо към задницата на едната камила, на другата… на коня. Бодеше ли ги той, мушкаше ли ги? Не знаех. Ала по-страшни звуци от тия, които се понесоха, не съм чувал никога. Рев на камили, цвилене на кон… „И-и-еа!!!…“ — кънтяха и ечаха скалите. И миг след това тия три животни, подивели от болка, така лудо препуснаха напред, та аз дори не разбрах накъде отидоха.

Миг след това, казвам. Но тоя миг беше достатъчен на Ел Шахин да се долепи до скалата. И добре, че успя да го стори, защото веднага с викове и гърмежи край нас профучаха заптиетата.

— Нека ги гонят до сутринта! — процеди през зъби сириецът и бавно отри потта от челото си.

Без да помръднем, ние слушахме как тропотът на конските копита става все по-далечен и по-далечен.

Най-сетне бати рече:

— Няма да ти благодарим, Ел Шахин. Думите са слаби, брате мой! Само ето какво ще ти кажа: ние те спасихме от веригите, вярно е, но ти спаси живота ни. Да, сега пак на юг! — прибави той и въпреки тъмнината видях, че ни се усмихна ободрително.

Защото наистина само това ни оставаше — да се ободряваме един друг. Дори камили нямаше вече за всички ни.