Стефан Дичев
Рали (10)

Трета глава
Семейството на бай Нестор

Разбира се от само себе си, че на другия ден се успах. Когато се събудих, хората на Селим баба ги нямаше в одаята^[1]. Погледнах през кривото прозорче. Слънцето се беше вдигнало цяла педя над крепостната стена, както винаги блестеше ослепително и под ярките му лъчи черните плоски покриви на къщите искряха.

Станах, обух се и бързешком заслизах надолу по стълбата.

До тезгяха, дето върху малък мангал вреше сутрешният пилаф^[2], седеше, подвил дългите си нозе, Абу Талиб. Той беше захапал маркуча на наргилето^[3] си и равномерно, съсредоточено го надуваше.

Трополенето на подкованите ми обувки го накара да дигне нагоре глава.

— А, ти ли си! — рече той, като извади от уста цицката на маркуча.

Аз приближих, направих дълбоко темане^[4] и сякаш имаше защо да се извинявам, рекох:

— Нещо не можах да спя нощес.

Той кимна с разбиране.

— Сипи си пилаф.

Сипах си в една паница и нарочно натрупах повече, та да има и за Балю. Но ханджията, изглежда, отгатна намерението ми.

— Аз на кучето ти вече дадох, какво беше останало — рече. — Ти снощи май забрави и да го нахраниш?

Наистина от вълнение бях забравил. Затова е лаел Балю!… Не казах нищо на Абу Талиб, но в душата си му бях благодарен. Какво и да беше говорил пред агите, към мен и към кучето ми той беше по-добър от всички други хора тук.

Изядох пилафа си, измих гюма и канчетата и тръгнах да излизам.

— Там ли отиваш, Али?

Както винаги, кога ми намекваше за тъмницата, в гласа му имаше съчувствие и бащинска загриженост. Веднъж той бе казал, че приличам на сина му. Дали за това така ме покровителствуваше? Ах, как ли би говорил с мене, ако да знаеше, че името ми е Рали, че съм гяурин, презрян рая^[5]…

Спрях се.

— Първо ще се отбия при дядо Асадурян да купя боза.

— При Асадурян ли каза? Чакай, нещо ми иде на ум. Ти снощи нали ме питаше за Фейсал бея? Конакът му е на пътя ти. Като излезеш от дюкяна на арменеца и хванеш по нагорнището към тъмницата, вляво ще видиш висок зид. Над него се подава голяма черница. Ако е отворена портата, надникни, Али, надникни да видиш какво се казва богатска, изпипана къща. С резбите му, с пезулите^[6]… Пък може и боза да продадеш на домашните му! Да, речи там: Абу Талиб ме праща. Няма да ти откажат.

Ако само знаеше Абу Талиб как облекчава предстоящото ми начинание!

Кимнах, колкото уж да кажа: „Е, щом настояваш, не мога да не го сторя, ще се отбия“. И излязох от хана.

На двора ме посрещна Балю. Той се заумилква в краката ми.

— Прощавай — погалих го аз, — прощавай, Бальо, тъй се случи, снощи не можах. Но аз ще ти купя цяла овнешка плешка, обещавам ти!

Докато му шепнех — от месеци насам той бе едничкият, комуто можех да говоря по нашенски, — ние прекосихме двора на хана и излязохме на разкривеното площадче.

Времето, което бях прекарал в тоя град, ме научи да гледам на него с други очи. Диарбекир не ми вдъхваше вече ужас, не ме плашеше, при все че всичко си беше все същото, както го видях първия път. Но аз бях свикнал с черните му камъни, от които са съградени и крепостните стени, и къщите, и джамиите, аз се бях научил да различавам хората в града. Сега Диарбекир не ми се виждаше безлюден. Пак срещах най-често аскерски^[7] и заптийски униформи, ала с тях се примесваха кафеникави кюрдски наметала, вишневи кафтани^[8], на арменци, бели, дълги до земята арабски ризи, яркоцветни фереджета^[9] на кадъни. Много от турците, особено военните, вече познавах по лица. На някои бях продавал боза. Те не се учудваха, че ме виждат, дори ме заговаряха за празни работи. Запитвах ги понякога за това или онова и аз, защото човек е така създаден, че дълго не може да мълчи, дори когато е всред враговете си.

Напълних гюма с боза при дядо Асадурян, платих и развълнуван продължих по пътя си нагоре към тъмницата. Вървях и разглеждах една след друга крайпътните порти. Коя ли ще е Фейсалбейовата? Абу Талиб каза: най-богатата къща. Но от вън мъчно можеш да познаеш коя е богатска и коя не, тъй като всички се крият зад високи зидове.

— Боза-а! Боза-а! — дерях се аз, спирах се уж да погледна за купувачи, а очите ми пак: тази ли ще е или оная, другата?

Най-сетне видях черницата, за която споменаваше Абу Талиб. Наистина беше огромно дърво, проточило зашумени клони над оградата и странна изглеждаше уморената му зеленина между блесналите черни зидове наоколо.

Уж случайно аз пресякох улицата, извиках още веднъж-дваж „Бозаджията!“ — после приближих портата и побутнах да я отворя.

Беше заключена.

За това не бях помислил. И сега? Какво — ще похлопам! Нали ида от името на Абу Талиб?

Казах на Балю да ме чака вън и дигнах чукалото. Туп! Туй! Ударите отекнаха в спокойствието на утринта. Отвъд зида се чу лай. Зад мен Балю заръмжа.

— Шшт!… Бягай по настрана! — скарах му се тихо аз.

И добре, че тихо говорех, защото миг след това кованата врата скръцна и в отвора й се появи лице, което не можах отведнъж да определя на мъж ли е или на жена. Беше месесто, отпуснато и без косми, с малки жълтеникави очи като на куче и с шарена кърпа върху косата.

— Какво искаш?

Гласът, тънък и противен — също тъй нито мъжки, нито женски — ми подсказа, че стоя срещу евнух.

— Боза ме пратиха да донеса…

— Кой те прати?

— Абу Талиб, ханджията.

Евнухът примигна, облиза устни с дебелия си език и рече:

— Я налей мъничко да опитам хубава ли е?

— Хубава е… ага!

Нарекох го ага, та да го полаская. В същото време чевръсто напълних чак догоре тенекиеното канче и му го подадох.

Той изпи бозата, млясна и се избърса с ръкава си.

— Бива я… Влизай, влизай!

Прекрачих в двора, ала от изненада не сетих как се спрях.

Отвън не можех и да допусна, че този двор е толкова голям.

Тесни, засенени пътечки го пресичаха като мрежа, те всички водеха към къщата. Над тях се разпростираха лози, клонати смоковници, мушмулови храсталаци и увиснали от плод дюли. Навред трева, цветя. Гледах и не вярвах на очите си. И това всичко в Диарбекир, върху черния камък? Неволно изпитах уважение към стопанина на тоя дом. Колко пръст е трябвало да се внесе тук, да се насипе, да се обработва, да се полива.

— Ха върви де! Какво запря? — подкани ме учудено евнухът.

Тръгнах подире му, а той крачеше, полюляваше се като патица и викаше:

— Хей, има ли тука някоя? Я, Фатима кадън… Хей, Мейро… Джиджи Гугу!…

Той продължаваше да изрежда някакви имена и да пляска с ръце, като същевременно отпъждаше голямото зло куче, което се втурна към нас, но аз побързах да го прекъсна:

— Мейра повикай, ага. На нея ми казаха да дам бозата.

Той веднага се съгласи.

— Мейра ли? Хубаво, тя да бъде… Хей, бабо Мейро! Ела тука, мари, ела, че туй момче те вика…

Това, че я нарече „баба“, ме разтревожи. Дали не ще е някоя друга Мейра? В писмото пише: жената на бай Нестор. Да знаех каква е възрастта на тоя бай Нестор, по нея щях да определя и възрастта на жена му.

— Ида, Топарлак Бекир! — чу се уморен женски глас, но жена в двора не се видя.

— Стой тука, тя ще дойде! — изписка евнухът и отиде да отведе кучето.

Останах да чакам и макар че бях развълнуван от предстоящата среща, не пропуснах да разгледам прехвалената от Абу Талиб къща.

Да, той имаше право!

Като всички диарбекирски къщи и тази беше каменна, масивна, но тя беше голяма едва ли не колкото сградата на мютесарифството, а освен това виждаше се, че човек с пари й е стопанин. Край двете й врати (едната, изглежда, водеше за селямлъка^[10], а другата за харемлъка^[11]) имаше каменна резба — цветя и плетеници. И тук прозорците бяха препречени от гъсти решетки, ала големият брой на тия прозорци ме учуди. Редяха се един до друг, необикновено стройни и красиви, обрамчени с ивици по-светъл камък. Нещо в тях ми се стори познато. Къде бях виждал такива прозорци? Отде ги знаех? Погледнах покрива. Странно, много странно: и тук той беше плосък, пригоден за спане през горещите летни нощи, но малко по-ниско от него започваше широка стряха и при все че беше направена от плочи, тя така много ми напомняше дървените стрехи у нас, в Панагюрище, та аз не можех да отделя очи от нея.

— Ти ли ме търсиш, момче?

Обърнах се. Иззад къщата бе приближила дребна, слаба, забулена с избелял чаршаф жена. Лицето й, наполовин открито, бе сиво и сбръчкано и само очите, големи и тъмни, подсказваха, че някога е била млада, а може би и хубава.

— Ти Мейра ли се казваш?

Тя кимна.

— Абу Талиб ме праща.

— Абу Талиб ли?

Аз погледнах дали евнухът не е наблизо. Той все още се занимаваше с кучето. „Ще рискувам, пък каквото ще да става“ — помислих.

Шепнешком казах:

— И друг ме праша. Бай Нестор.

Видях как тя цялата потръпна. Устните й се опитаха да промълвят нещо, отвориха се наполовина, затвориха се пак.

— Ида по негова поръка… Само че за пред другите боза продавам!

— Ще мълча — прошепна тя. — Значи, още е жив!… Благодаря ти, господи!

Християнка! Не можех да повярвам на ушите си. Неволното й възклицание изпълни душата ми с доверие.

Налях бързо канчето с боза и й го подадох.

— Вземи!… Пий да не се усъмни нещо евнухът… Как го нарече напреди?

— Топарлак Бекир му викаме.

Тя пое с трескави ръце тенекиеното канче, притисна го към устата си, а големите й тъмни очи не се отделяха от мен.

— Брат ми е наедно с бай Нестора в тъмницата — зашепнах аз бързо. — Да, аз не съм мюсюлманин… българин съм, като твоя мъж. В писмото на брат ми бай Нестор пише да те намеря… Да бяга иска. Не може вече да търпи…

Но тук трябваше да прекъсна. Като пискаше и говореше нещо неразбрано, измежду люлевите клонаци се появи евнухът. Той явно имаше намерение веднага да дойде при нас, но една лехичка с цветя му препречи пътя и трябваше да заобиколи.

Това даде възможност на робинята да ми прошепне:

— Като се скрие слънцето, ела при долния двор. В зида там има малка вратичка… Ще те чакаме с Лиллях.

Не разбрах.

— С кого?

Но евнухът вече приближаваше и вместо да ми отговори, тя високо каза:

— Хубава ти е бозата. Хем сладка, хем резлива! Ти опита ли я, Топарлак Бекир?

— Опитах я, бабо Мейро. Ама ако рече туй момче да почерпи, още един път пийвам…

Вече имах опит в тия работи и без много приказки веднага му налях.

— Ще кажем на господаря! — рече Мейра. — Нали, Топарлак Бекир? Ще му кажем, че бозата е хубава, тъкмо за господарските деца… Колко я даваш, момче?

Назовах една цена, и то по-ниска от цената, на която другите бозаджии продаваха, поисках съд и отлях в него боза, та да я опита и беят им, после се сбогувах, като обещах да дойда на другия ден по същото време. А погледът ми срещна големите уморени очи на робинята и им каза: „Утре си е утре, но аз още довечера ще бъда там, дето се уговорихме!“

Чак когато излязох на улицата, дето моят верен Балю ме чакаше в сянката на насрещната порта, аз изведнъж се сетих: а кой ще е тоя Лиллях?

„Лиллях!“ — повторих озадачен и дори ядосан. Мимо моите намерения, мимо волята ми в тайната, която до преди месец-два беше само моя и на бати се заплитаха все нови и нови люде. Най-напред хаджи Дойно, после Абу Талиб, след това бай Нестор и жена му; сега тоя неизвестен Лиллях. Какво щеше да ми донесе всичко това? Не беше ли лудост да се доверявам на чужди хора?

 

 

В очакване на вечерта реших да известя бати Лукан, че съм изпълнил неговата поръка. Намерих едно забутано местенце, дето жива душа не минаваше, извадих хартия и написах:

Бате, ходих там и се срещнах с М. Довечера ще говорим по-напространно. Поздрави Б. Н. от жена му. Ти, бате, не се бой, аз съм тука и имам пари. Както ми писа, ще чакам. Бате, все за тебе мисля. Целувам те, твой брат Рали! И Балю, и той те целува.

Щях да сгъна хартията, когато се сетих, че не съм написал най-важното. Бързо прибавих с дебели букви и дори го подчертах:

В турския вестник пише: Русия ще отворела война на султана! Събира си вече войските. Ура, бате! Наближава! Целува те пак твоят Рали.

Половин час по-късно аз вече бях в подземията на тъмницата. Пазачите ме посрещнаха като стар познат. Но при решетката, дето очаквах да видя бати Лукан, стоеше само оня страшен мършав мъж с побеляла брада, когото бях забелязал още при първото си идване тук. Очите му и сега не се откъсваха от мен, ала странно, те вече не ме плашеха, те сякаш ме зовяха. Не е ли той бай Нестор?

— Виж го, Али, какъв е хубавец, поприказвай си с тая свиня де — кикотеха се пазачите и сигурно бързаха да изпият зад гърба ми повече боза, отколкото щяха да платят.

А единият от тях прибави:

— Това е той, баш гяурина^[12]! Двайсет години! Не пукна пък, бра, не умря!

Аз се приближих разтревожен към заточеника. Искаше ми се да го попитам за брат си, ала смеех ли? По-добре утре да дойда. Да, утре! Ще викам по-силно, И Балю ще накарам да лае. Ала какво е това? Ослушах се пак. Някой тихо, съвсем тихо шепнеше името ми.

— Рали!… Рали!…

Напрегнах слуха си. Той ли? Светлината на фенерите едва достигаше до лицето му, а и устните се губеха в гъсто израсналите косми. Но очите… Очите му говореха и най-вече по тях разбрах, че той ме вика, уверих се, че той е бай Нестор.

— Приближи — шепнеше заточеникът. — Брат ти нещо го тресе нощес… Не, не е болен. Ще се оправи, не бой се… Ходи ли у Фейсал бея? Как са моите?

— Ти кой си? — рекох аз разтреперан.

— Нестор съм аз… бай Нестор…

Бръкнах бързо в пояса си да взема писъмцето на бати. Там беше и пилата. Незабелязано му подадох и двете. Той ги скри в ръката си.

— Е, какво казва тая свиня? Какво се разправяте? — приближи ме един от заптиетата и сложи покровителствено ръка на рамото ми.

— Боза иска да му дам, ага!

— Боза ли?!

Той се заля от смях.

— Ние хляб не му даваме, той боза… Бе, като конски мухи са това гяурите! Хайде бре, махай се оттук! Отивай при другите хаирсъзи… Хм! Царицината ще свалят… Сваляйте я де, сваляйте я!

Бай Нестор не отвърна нищо, отдръпна се от решетката и бавно тръгна навътре, към полуосветеното подземие, от гдето идеше глух, монотонен ропот.

Нямах повече работа тук. Събрах три-четири аспри за бозата („Други път ще ти се доизплатим, Али! Хайде сега, върви си със здраве!“) и аз излязох на чист въздух.

Радостта от снощната вест и от тазсутрешния успех беше помръкнала в душата ми.

Мислех си: „Какво ли ще му е на бати? Тресяло го. Как няма да го тресе в тая влага. Само да не се разболее наистина!“

Припомних си, че той дори горна дреха няма и че сигурно спи направо върху студените камъни. Ах, какво да направя, как да му помогна. И бай Нестор, и той горкият. Двайсет години! Боже мой! Двайсет години! Като си помислех, че съм едва на четиринадесет, че от въстанието има само няколко месеца — тия двайсет години ми се струваха цяла вечност. Та бай Нестор е бил вече тук, преди аз да съм се родил!

Защо се чудя, защо се изненадвам, казах си. Не е ли отредено и на бати да остане навеки тук? Не, ще го отърва аз, ще избягаме още при пръв удобен случай; и бай Нестор ще вземем с нас. Жена му е тукашна, тя всичко знае, ще ни помогне. Ще ни помогне и Лиллях. Дали не е негов син? Или брат на Мейра? Наистина сутринта тоя непознат, невидян още Лиллях ме плашеше, но сега внезапно аз си го представих като нов, силен мой помощник в тежкото начинание, което драговолно бях превърнал в своя съдба.

С такива мисли прекарах останалата част на деня.

 

 

На юг е винаги така: залезе ли слънцето, мракът бързо иде. В Диарбекирската крепост вместо мрак направо настъпва тъмнина. Причината е, изглежда, черният цвят на крайпътните зидове. Защото тия зидове бяха така високи, те скриваха дори покривите на къщите и отнийде не се виждаше светлина. Случеше ли се нощта безлунна, човек мъчно разбираше накъде върви.

Аз не дочаках да се стъмни. Преди още слънцето да потъне зад крепостната стена, вече бях на уреченото място. Както винаги Балю ме следваше по петите.

През деня бях огледал внимателно пътечката, която водеше нагоре по стръмнината към задния двор на Фейсалбейовата къща. Беше камениста и открита, но дългата сянка на Дервиш джамия бягаше тъкмо върху нея. При това от минута на минута тъмнината ставаше все по-непрогледна.

Без да се запирам и без да се оглеждам, за да не вляза в очи на някой случаен минувач, аз се изкачих бързешком нагоре, стигнах малката портичка в зида, поех дъх, подсвирнах тихичко и зачаках.

В отговор стори ми се, че чух стъпки и някакъв шепот. Но вратата не се отвори.

Почуках предпазливо.

— Кой е? — обади се отвъд зида гласът на Мейра.

— Аз съм…

И да назовях името си, тя не го знаеше.

Казах:

— Бозаджията е тук.

Позна ли тя моя глас? Сигурно, защото вратата скръцна и се отвори.

— Влизай! — прошепна Мейра.

Влязох бързешком. С мен се вмъкна и Балю.

— Какво е това? — рече тя изплашено.

— Кое? А, кучето ми, Балю се казва. Не бой се, няма да те ухапе. А вашето куче къде е?

— Вързах го. В предния двор е.

Тя залости портичката и пипнешком хвана ръката ми.

— Върви след мен!

Тръгнах след нея по-право оставих се да ме води, а в същото време се силех да открия кой върви край нас. Защото край нас наистина мълчаливо вървеше човек. Чувах стъпките му. Смътно различавах в тъмнината силует.

— Това Лиллях ли е? — попитах шепнешком.

— Да — отвърна тя.

И после, като силно стисна ръката ми, бързо и предупредително додаде:

— Сега внимавай. Минаваме край одаята на Топарлак Бекир!

Ние заобиколихме някакви бараки. Две раздалечени едно от друго прозорчета светулкаха. По-надалеч се виждаше трето. Оттам долиташе тих и жалостив вик като да цвилеше кон. Заслушах се и разбрах, че това всъщност е песен. Пееше Топарлак Бекир.

Песента му беше много лесна за запомняне.

Оооо… о… Ееее… е!

Аааа… а… Ииии… и!…

И пак отначало.

Оооо… о… Ееее… е!

Не можех да разбера какво значеше това изреждане на гласните звуци и едва се сдържах да не прихна в смях; но Балю му отвърна с лай.

— Дано не познае, че не е нашето куче — изохка Мейра.

В тъмницата докопах Балю и силно дръпнах ухото му.

— Ти ще млъкнеш ли — изсъсках аз.

Той млъкна, а евнухът продължи да си пее.

— Сега по-бързо! — рече Мейра и пак хвана ръката ми. — Лиллях, тичай напред да отвориш!

Ние минахме бързешком край прозореца на Топарлак Бекир и без да се спрем, вмъкнахме се в ниската вратичка, която невидимият Лиллях ни беше отворил.

Миг след това Мейра я залости отвътре и ние се озовахме в пълен мрак.

— Само кучето ти да не направи вън някоя поразия — изпъшка Мейра.

— То е тук, ей го в краката ми.

Това я успокои. Гласът й беше друг, когато каза:

— Не намери ли свещта, Лиллях?

— Сега, майко, паля я!

Не повярвах на ушите си… Не, счуло ми се е, уверявах се.

Светлина затрепка в дъното на ниската стаичка. Забулен силует се мярна там, висок, тънък, ръка са протегна да оправи свещта и най-вече по тая ръка аз се уверих, че Лиллях е жена.

Сега, след толкова години, не мога да не призная, че в мига, когато за пръв път я видях, аз я намразих до дъното на душата си. Ето какво излезе от помощта, на която толкова се надявах! Ето кой ще ми я даде! Идеше ми да се махна оттук, да ги зарежа — и Мейра и нейната Лиллях, че и бай Нестор, когото бати, струваше ми се, така лекомислено беше посветил в нашата тайна.

Изражението ми сигурно ме беше издало.

Старата робиня каза:

— Не се страхувай от нея, синко. На Нестор дете е тя!

Ала ако Мейра си мислеше, че с тия думи ме успокоява, лъжеше се. В него миг аз изпитвах разочарование, момчешки гняв. Доколкото можех да я видя, на възраст тя беше колкото мен. А каква помощ можеш да очакваш от едно четиринадесет или петнадесетгодишно момиче?

Не се и опитах да прикрия яда си. Казах, макар че преди бях мислил друго за Мейра:

— Ако е за страх от издаване, първо от теб трябва да се страхувам, че си туркиня…

— Черкезите да не са турци — прекъсна ме тя обидено. — Вярно, и нашите хора са мюсюлмани, но когато се ожених за Нестор, аз станах християнка! И Лиллях е християнка! — прибави с внезапна жар. — А какво сме изстрадали от Фейсал бей за това, то е друга работа!

За да ме увери, тя измъкна изпод покривалото си малко тенекиено кръстче, проточи го към очите ми го държа така, докато не кимнах, че й вярвам.

— А как е твоето име? — попита Лиллях. — Как да те наричаме?

Гласът й звънтеше като камбанка и като птича песен се виеше ту надолу, ту нагоре.

Обичам да слушам такива гласове.

— Рали ме викат.

— Рали! Хубаво име, нали, дъще?

— Много хубаво, майко!

Само за това вече аз бях готов да й простя, че се е родила момиче!

— Тук в ъгъла има рогозка. Седни, сине! — поканя ме майката. — Нямаме ние, Рали, с какво да те гостим. От бедните по-бедни сме ние двете — робини сме, — но господ ще те възнагради за добрината ти.

Аз седнах на рогозката, а те двете се настаниха една до друга недалеч от мен.

Лоената свещ беше закрепена встрани на малка полица. От време на време нейната трепкава светлина лизваше лицата на майката и дъщерята. Как се различаваха те, и същевременно колко много си приличаха! Майката, възрастна, грохнала от труд, сигурно болнава; дъщерята като розова пъпка, свежа и дъхава, малко слабичка, но тревожна и любопитна. Лицето й като че ми напомняше лицето на бай Нестор; големите й очи — орехови, леко издължени и засенчени от дълги мигли — бяха черкезките очи на майката.

Разказах накратко защо съм в Диарбекир и как се бях срещнал в тъмницата с техния човек. Не забравих да спомена, че и днес съм го видял. Те ме слушаха, а от очите им течаха сълзи.

— Само едно не разбирам — прибавих аз учуден. — Как така е могло заточеник да се ожени? Освен да е избягал и да се е укрил тук?

Мейра избърса очи и тежко въздъхна.

— Беше то, синко, случи се! И роб да е човек, и във вериги да е — все е човек! Но колко мъка, колко мъка след това…

Тя затихна, потъна в спомени. А аз сега, като си припомням нейното хлътнало, набраздено лице, мисля си: какво нещо е наистина това човекът! В подземията го хвърли, в желязо го окови, стори го роб, най-унизен, най-презрян от всички — пак е човек, дори повече от другите. Пак иска, пак страда, пак обича и жали. Ах, хора, хора сме ние, но като че ли всеки трябва да мине през нещастието, та да разбере, че всички сме едно!

Неочаквано старата робиня цяла потръпна, обгърна с ръка плещите на дъщеря си и ме погледна. Но виждаше ли ме наистина тя? Уморените й очи бяха станали замечтани, далечни. Светлинки трепкаха в тях, гонеха се и се преливаха. Лицето й сякаш се подмлади. Бързо, разбъркано и като се отклоняваше понякога, а други път пропускаше да обясни кое как е било, тя ми разказа тъжната повест на своето запознанство със заточеника българин и на още по-тъжния техен живот.

Слушах развълнуван, а неусетно в бараката като да влязоха и аз ги видях — някогашната млада робиня Мейра и младият заточеник Нестор.

Седемнайсет, не, осемнайсет години оттогава!

Той бил осъден на окови за бунтовничество. (С коя ли чета ще е бил, изреждах аз наум чети и бунтове, за които бях чувал да се говори у дома). Но скоро тукашните първенци научили, че по занаят е майстор зидар. А зидари навред не достигат. Те го поискали от тъмницата, свалили веригите му и го впрегнали да им работи. Построил градска баня и тогава истински се видял майсторлъкът му. После вече първенците се надпреварвали да го искат от пашата. Нали е заточеник, ще работи само за един хляб!

Не останал назад и Фейсал бей. Взел той заточеника — макар всички да знаели, че до дън душа мрази гяурите, — впрегнал го да му строи яхъри, после малката джамия построил с него, накрай и новата си къща. (Ето защо тя ми напомни нещо нашенско, помислих си аз и си спомних наредените като за хоро прозорци и стряхата.) Тук именно за първи път видял робинята му Нестор. Тук се заобичали двамата. Но какво могат да сторят с любовта си един осъден на вечно заточение бунтовник и една продадена на вечно робство девойка? Смели били те, отчаяни били. По една душа имали. Решили: да става, каквото ще! И се венчали тайно в арменската църква. Мейра приела неговата вяра.

Ала била ли е някога тайна, която докрай да се опази?…

Когато след година робинята добила дете, злите езици изведнъж заговорили и, разбира се, първият, който научил от кого е това дете, бил Фейсал бей.

Крещял той, бил ги, заплашвал ги; Мейра искал да убие, а детето да хвърли в реката. Но нали някога бил платил за робинята си цели десет лири, пък и сега му идело прибавка новото робинче, накрая той се укротил. Само на гяурина не простил. Прогонил го от къщи, хвърлил го отново в тъмницата. И колчем се случело през тия години някой друг първенец да го изиска за своя работа — ах, като слънчеви лъчи от мрачно небе били тези дни за Мейра и за поотрасналата щерка — Фейсал ще прави, ще струва и пак ще го тикне в тъмницата.

— И така вървят годините — въздъхна и заключи Мейра. — Преди имах само една грижа, една мъка: той. Сега и за Лиллях трябва да се боя. Порасна тя, шестнайсет скоро ще навърши, да ми е жива, хубава стана, но за робинята хубостта не носи радост, сине, проклятие носи за нас хубостта.

Последните й думи тогава не разбрах, млад бях, а и така бях погълнат от разказа й, че дори не попитах от какво се бои.

— Всичко, всичко ще се оправи! — извиках аз и протегнах ръце да ги ободря. — Ще избягаме — и петимата!

Тя тъжно поклати глава.

— С какво ще избягаме, Рали, коне трябват, камили…

— Ще купя!

— А пари? Знаеш ли колко пари са нужни?!

Не я оставих да се доизрече:

— За парите спокойни бъдете. Аз имам пари!

Жените не възразиха, но чувствувах, че не ми вярват.

— Ето, вижте! — извадих кожената торбичка на хаджи Дойно. — Тук са повече от сто и осемдесет лири!

Златото блесна в ръцете ми, а, струва ми се, блесна и в техните очи.

Сега вече всичко им се стори по-друго. Една през друга те заговориха, очаровани, какво трябва да направим, какво да купим, по колко, откъде; мисълта за бягството така ни завладя, че ние не се сетихме как нощта превали.

— Ах, време е да си вървя! — скочих най-сетне аз. Те въздъхнаха. Наистина беше време. Изпратиха ме до портичката. А когато на сбогуване аз се наведох да целуна ръка на Мейра, тя ме прегърна като майка и рече с разтреперан глас:

— Пак идвай, Рали! Надеждата ни е само в тебе, сине…