Джейн Ан Кренц
Дъхът на страстта (20)

19

Валънс бе мъртъв, но на следната утрин Макс реши, че още му бе бесен и така щеше да продължи още маса време. Всеки път, когато усетеше острата болка от новите шевове на бедрото си, той си спомняше как за малко не изгуби Клио. Ярост и страх го бяха обзели снощи, когато се качваше нагоре към мансардата. Никога досега не се бе чувствал по-несръчен с бастуна в ръка. Трудно му бе да държи револвера и фенерчето в една ръка. Никога досега не бе негодувал така от крака си.

Ала сега Клио бе в безопасност и Макс възнамеряваше тя да бъде в това състояние, дори ако се наложеше да я води на каишка. Прикован към леглото в местната общинска болница, Макс оглеждаше полукръга от разтревожени лица, които го бяха наобиколили. Все още не бе свикнал другите да се суетят около него, помисли си той. Почуди се дали изобщо някога щеше да приеме подобен интерес към особата си като нещо обичайно. Съмняваше се. Когато човек е прекарал повечето от живота си в търсене на нещо, когато най-сетне се сблъска с него, той не можеше да се отнесе към това като към нещо обичайно.

Цялото семейство, с изключение на Бен и Триша, които най-блажено си нямаха и понятие за случилото се, се бе надвесило над леглото на Макс. Клио бе настояла да прекара остатъка от нощта на стол в болничната му стая. Другите, които бяха изпратени от персонала на болницата да си идат у дома няколко часа по-рано, се бяха върнали веднага след закуска.

Сестрите вече на два пъти се бяха оплакали, че нямали място да си вършат работата. Лекарката, усмихната жена на около петдесет и пет години, каза на Макс, че той май се намирал в добри ръце.

— Кракът много ли те боли, ама наистина много? — Сами стискаше Лъки Дъки и гледаше с широко отворени и разтревожени очи Макс.

Макс бе обмислил нещата в подробности. Това, че бе улучен, си бе чист провал. Когато, благодарение на Клио, установи мястото на Валънс, той бе светнал фенерчето с намерението да заслепи Валънс.

Като знаеше, че Валънс щеше да стреля срещу лъча, Макс го бе дръпнал встрани и в същото време се бе прицелил. За нещастие, колкото и да бе ненормален в друго отношение, Валънс си бе все още достатъчно хладнокръвен професионалист и стреля вляво от светлината. В крайна сметка повечето от хората бяха десничари. Нормално бе да се предположи, че влезлият в стаята ще държи пистолета в дясната, а фенерчето — в лявата си ръка. И ако този човек имаше мозък в главата си, щеше да държи фенерчето колкото се може по-встрани от тялото си.

Валънс се бе оказал прав във всяко отношение. Куршумът улучи Макс в лявото бедро. Щеше да има още един белег на няколко сантиметра от стария. Лекарката го бе уверила, че костта не бе засегната. Но от това болката от шевовете не ставаше по-малка.

— Не, не ме боли чак толкова много — отвърна Макс. — Само малко.

— Хей, можеше да бъде и по-лошо — ухили се О’Райли. — Можеше този път да е в другия крак и тогава щеше да се наложи да вървиш с два бастуна.

— Ти си като истински слънчев лъч, О’Райли. Макс сам знаеше, че известно време щеше да се наложи да се придвижва с патерици. Погледна към Клио, застанала до възглавницата му. Стискаше тъй силно ръката му, че пръстенът й се отпечатваше върху кожата му. Добре му беше.

— Сигурна ли си, че си добре?

— За стотен път повтарям — добре съм — тя се наведе и го целуна по бузата. — Благодарение на теб.

— Ти си герой, Макс — обяви гордо Андромеда. Наля му от термоса от специалния си чай. — Местният вестник иска да публикува статия за това как си спасил Клио от този ужасен мистър Валънс.

Макс се намръщи и взе чашата от Андромеда.

— Не искам да разговарям с никакви репортери.

— Ама той е само Бърти Дженингс от Хармъни Коув хералд — успокои го Дейстар. — Не се безпокой. Вече му казах, че не можеш да разговаряш, докато не се изправиш на крака.

— Благодаря — намръщи се Макс. — Може би дотогава ще се откаже от статията.

Хрумна му нещо.

— Какви са пораженията от пожара?

— С центъра за медитация е свършено, но основната сграда е цяла. Както и спалните помещения за гости — отвърна Дейстар. — И ние сме във форма, ако се има предвид какво можеше да се случи. Но тогава пък О’Райли каза, че целта на Валънс не била да унищожи „Космик хармъни“. Само с пожара искал да предизвика бъркотия.

— Валънс е използвал за подпалването му закъснители, за да може да се върне в странноприемницата, преди огънят да е избухнал — обясни О’Райли.

— Горкият Нолън — рече Клио. — Като си помисля, че го подозирахме, че е инициатор на инцидентите.

На Макс не му се понрави това „горкият Нолън“, но реши гордо да пропусне забележката покрай ушите си. Можеше да си позволи да бъде великодушен, каза си той. Имаше Клио. А всичко, с което разполагаше Хилдебранд, бе начеваща политическа кариера. Доколкото това засягаше Макс — прав му път в нея.

— Валънс е знаел, че един пожар в „Космик хармъни“ ще създаде паника не само там, но и в странноприемницата — рече Силвия.

— Отсядал е при нас достатъчно пъти, за да знае колко държа на „Космик хармъни“ — съгласи се Клио.

— Очевидно е предполагал, че след като се разбере за пожара, е възможно да се случат две неща — каза Макс. — Първата възможност е Клио да хукне натам. Ако това стане, той несъмнено е имал намерение да я последва и да се опита да я ликвидира в суматохата и тъмнината, докато вниманието на всички останали е погълнато от огъня.

— Другата възможност е ти да я оставиш в безопасност в хотела и сам да се втурнеш да видиш какво става — заключи О’Райли.

Макс тихо изруга.

— Планът му е логичен. И в двата случая Клио ще е уязвима за пръв път, откакто я е бе проследил в мъглата.

— Сигурно е разбрал, че Макс те държи под око заради случилите се инциденти, Клио — рече Силвия. — А и след като О’Райли започна да разговаря с хората от града това не бе тайна.

— Точно така — добави Дейстар. — Валънс е знаел, че е необходимо някак си да раздели Клио и Макс. Ако се бе опитал да нападне Клио, докато Макс е наоколо, нещата щяха да се усложнят до безкрай.

— Много се гордееше с предварителните си разследвания и подготовка — прошепна Клио. — И бе абсолютен маниак на тема репутация.

Макс усети как през нея премина тръпка. Стисна по-силно ръката й. Тя му се усмихна трепетно. Любовта в очите й бе ясна и чиста и той разбра, че щеше да трае цял живот. Никой не го гледаше така, както Клио. Снощи, когато му каза, че го обича, той бе толкова потресен от щастието си, че не можа дори да тури в ред емоциите си. Знаеше само, че я желае повече отвсякога, че трябваше да я защити. За него тя бе най-важното нещо на света.

А тази сутрин, когато се събуди и видя Клио до леглото си, му бе необходим само един поглед, за да се сети какво му се бе случило.

— Кога ти хрумна, че пожарът може да е отвличащ маньовър? — попита Андромеда.

Макс се опита да съсредоточи мислите си върху текущата тема.

— Бях изминал четвърт миля по пътя към залива. Обърнах и поех към странноприемницата. Имах обаче чувството, че се е случило нещо лошо. Започнах да търся Клио по телефона, но тогава ми се обади О’Райли.

— Той тъкмо паркираше, когато се свързахме — рече О’Райли. — Казах му всичко, което бях казал и на Клио за убиец психар, който е луд на тема репутация и който планира убийствата си с точността на щабен офицер. Последното нещо, което чух преди Макс да затвори, бе, че той знаел кой е онзи тип.

— И аз стигнах до заключението на Клио — каза тихо Макс. — Валънс бе очевидният заподозрян. През цялата зима идва и си отива от Хармъни Коув с неговите проклети семинари. Имал е достатъчно възможности да се ориентира в обстановката. И достатъчно време да си планира нещата.

— Не се сетихме за него, като извадихме списъка на гостите, отседнали в хотела през нощта, когато върху възглавницата ми бе оставена алената панделка — добави мрачно Клио.

Макс се спогледа с О’Райли.

— Но аз го бях вписал в списъка — рече той.

— Така ли? — слиса се Клио.

О’Райли се смръщи.

— Валънс бе в списъка, когато го проверявах, но нямаше никакви смущаващи данни. Имаше си чисто, неопетнено минало. Всичко бе наред — и той вдигна ръце. — Какво мога да кажа? Валънс си беше професионалист.

Макс погледна Клио.

— Единственото, за което си мисля, е, че те оставих сама. Знаех, че онези участници в семинара бяха пили много и навярно спяха дълбоко. Когато влязох във фоайето, видях, че Джордж също бе заспал, както си бе и когато заминах. Отидох до стаята на Валънс, но тя бе празна.

— Сетне дойде в моята стая — каза Силвия. — Събуди ме и ми каза да сляза в мазето и да дръпна главния шалтер, докато той се изкачва към мансардата.

— Надявах се, че внезапно изгасналото осветление ще обърка Валънс поне за малко — обясни Макс. — Спомних си как бе реагирал, когато токът спря по време на един от семинарите му.

— И аз си спомням — рече замислено Силвия. — Тогава наистина се бе ядосал, нали? Добре организираният му семинар се бе объркал.

— Когато се регистрираше, по-рано онази вечер, той подчерта, че този уикенд не се очаквали бури — каза Клио. — Навярно е планирал всичко така, че да не вали, за да не изгасне твърде бързо пожарът в „Космик хармъни“ или пък да спре електричеството.

— Наистина много корав тип — рече замислено О’Райли и прегърна Силвия. — Но не и достатъчно гъвкав.

— Струва ми се, че Валънс е бил дотолкова побъркан, че и най-малката промяна в плана му го е хвърлила в паника — каза Клио.

Някакво вълнение в коридора накара Макс и всички останали в стаята да обърнат погледи към вратата.

— Боя се, че не можете да влезете, сър — каза някаква сестра с висок и авторитетен глас. — Мистър Форчън и без това има предостатъчно посетители.

— Изминал съм целия този път да се срещна с Форчън и никой не може да ми попречи, по дяволите — отговори мъжки глас, още по-висок и властен. — Имам работа с него.

— Но той е тежко ранен.

— Свикнал е.

— Само това ми трябваше — измърмори Макс, когато на вратата се появи позната фигура. — Още един доброжелател. Какво, по дяволите, искаш, Денисън? Не бива да приемам никакви посетители. Само семейството.

Денисън имаше същия автократичен вид като Джейсън. Притежаваше и същата посребрена коса и остри, сякаш резбовани черти на лицето, с които се характеризираха и останалите от семейството Кързън. Ала в погледа му липсваше проникновената, аналитична интелигентност, тъй характерна за Джейсън.

Денисън огледа набързо лицата на хората от малката група, събрана около Макс, не обърна внимание никому. Взря се сърдито в Макс.

— Какво става тук, Форчън? Чух, че пак стреляли по теб.

— Оправям се бързо, благодаря — отвърна Макс. — Денисън Кързън, запознай се със семейството.

— Семейство ли? — челото на Денисън се сбърчи в объркване и раздразнение. — Какво семейство? Ти нямаш семейство.

— Вече има — каза тихо Клио. Докато оглеждаше Денисън изпитателно и с любопитство, тя продължи да стиска ръката на Макс. — Джейсън брат ли ви бе?

— Да — вниманието на Денисън се прехвърли за кратко върху нея. — Вие коя сте?

— Годеницата ми — каза Макс, преди Клио да успее да отговори. — Поздрави ме, Денисън. Клио и аз ще се венчаем.

Денисън игнорира съобщението и, с типичната за един Кързън целеустременост, се съсредоточи върху основната си цел.

— Слушай, Макс, трябва да поговорим — той хвърли раздразнен поглед към Клио и останалите. — Можем ли тук някъде да останем насаме?

— Не — рече Клио.

Никой не понечи да тръгне към вратата.

Макс се ухили на Денисън.

— Май не можем.

— Майната му — Денисън се взря по-внимателно в Клио. — Коя казахте, че сте?

— Казах ти — годеницата ми — рече Макс.

— Освен това съм и работодателка на Макс — добави решително Клио.

— Как пък не — вторачи се в нея Денисън. — Форчън работи за „Кързън интернешънъл“.

— Не, не е така — рече Клио — Вече не.

— Той работи при Клио — обяви Сами.

Денисън се намръщи.

— Вижте сега, аз съм Денисън Кързън, от „Кързън интернешънъл“. Макс Форчън е работил за моята компания дванайсет години.

— Мисля, че е напуснал след смъртта на брат ви — възропта Клио. — И сега работи за мен.

— Точно така — рече Дейстар в типичния си директен стил. — Макс е от известно време на заплата в „Робинс Нест Ин“. И си върши работата отлично.

— Да, наистина. Той е един от семейството — добави Андромеда.

— Глупости — Денисън погледна Макс. — Не знам каква игра играеш тук, Форчън, но си ми необходим в „Кързън“. Дъщеря ми и проклетият й съпруг вчера получиха мнозинство в борда на директорите.

— Ким ще се справи добре в „Кързън“ — каза Макс. — Има всички необходими качества. Съветът ми е да не се конфронтираш с нея.

— Ще се конфронтирам с всеки, който се опита да ми отнеме компанията. Чакал съм толкова години, за да поема управлението и ще го поема. Искам те на моя страна. Хайде, да свършваме с глупостите, Форчън. Казвай си цената.

— За какво? — попита Макс.

— За да се върнеш в „Кързън“ като мой пръв помощник — Денисън присви очи. — Ще ти дам същото възнаграждение като брат ми плюс десет процента увеличение и премии. В замяна ще ми гарантираш, че ще отговаряш само и единствено пред мен.

— Вече си имам работа — каза Макс.

— Добре — лицето на Денисън се опъна. — Ако се върнеш, ще си помисля за онова място в борда, което Джейсън искаше да ти даде.

— Не, благодаря. Изглежда тук развих дарбата си за домашни и водопроводни ремонти.

— Чухте го какво казва — рече Клио. — Не иска да работи за вас. Мистър Кързън, мисля, че е най-добре да си вървите. Макс прекара тежка нощ и има нужда от почивка — и тя се обърна към Макс — Нали имаш нужда от почивка?

— Имам нужда от почивка — каза спокойно Макс.

Андромеда и Дейстар кимнаха в съгласие. О’Райли изглеждаше тъй, сякаш всеки миг щеше да избухне в смях.

Денисън се взря в Клио.

— Не се и опитвайте да ме изритате от тук, млада госпожице. Макс Форчън ми принадлежи.

— В никакъв случай — Клио пусна ръката на Макс и направи крачка към Денисън. — Той принадлежи на мен. И на останалите тук — и тя огледа другите. — Така ли е?

— О, разбира се — рече тихо Андромеда. — Не ще и дума.

— Той е член на семейството — обяви високо Сами. — Не можеш да го вземеш.

Дейстар изгледа сърдито Денисън.

— Боя се, че губите и своето, и нашето време с тези глупости, мистър Кързън. Защо не си тръгнете?

— Глупости ли? Вие наричате това глупости? — Денисън се обърна към нея ужасен. — Да не сте полудяла, госпожо? „Кързън“ е мултинационална корпорация. Имате ли представа колко ще печели Форчън на година при мен?

— Не — отвърна честно Дейстар. — Но не виждам в това никакво значение.

— Не ми ги разправяй тия — озъби се Денисън. И после се обърна към останалите: — Кързън превърна Форчън в богат човек. И той може да стане още по-богат, ако се върне на работа при мен.

— Глупости — рече Андромеда. — Макс си има много добра работа в „Робинс Нест Ин“. Така ли е, Макс?

— Точно така.

Денисън го изгледа.

— Шегуваш се, нали?

О’Райли се ухили.

— Трябва да приемеш фактите, Кързън, това не е майтап. Не можеш да предложиш същите предимства, които Макс получи с новата си работа.

— Не мога ли? — Денисън изгледа ядно О’Райли.

— Мога да плащам на Форчън толкова, че с едногодишната си заплата да купи тази проклета странноприемница.

— Този мъж не разбира от дума — рече весело О’Райли.

Сами стисна здраво Лъки Дъки и се вторачи в Денисън.

— Върви си.

— Да — рече Клио. — Вървете си.

— И внимавайте, като шофирате — добави благо Андромеда.

— Превръщате се в напаст, мистър Кързън — каза Дейстар. — Много бих желала да се разкарате.

Денисън погледна Макс с невяра и отчаяние.

— Помисли за това, Форчън. Съществува реална възможност да уговоря Кимбърли да зареже Уинстън. Не мисля, че напоследък е щастлива с него. Ти и дъщеря ми можете да формирате страхотен екип.

— Не мислеше така преди три години — рече Макс. — И знаеш ли какво? Оказа се прав. Дължа ти много, че убеди Кимбърли да развали годежа. В замяна на това ще ти дам един добър съвет. Не й пречи. Тя е най-доброто нещо, което се е случило напоследък в „Кързън интернешънъл“.

— Тя поема управлението, не разбираш ли?

— Разбирам — каза Макс. — И ти ще станеш още по-богат, след като тя застане на кормилото. Ако се държиш добре, може да те дари и с внучета.

— Звучи чудесно — Андромеда се усмихна мило на Денисън. — Няма ли да се зарадвате на внучетата?

Денисън я изгледа, а сетне погледна объркано Макс:

— Сериозно ли говориш? Да не би да играеш игра, за да си вдигнеш цената?

— Говоря най-сериозно — каза Макс. — Не би могъл да ми дадеш цената и след милион години. Върви си, Денисън.

Клио се намръщи.

— Ставате твърде досаден, мистър Кързън. Само семейството може да бъде в тази стая в обичайните часове за посещения. Моля ви, тръгнете си, инак ще извикам някой от болничния персонал да се заеме с вас.

Денисън й хвърли един последен объркан поглед и с бърза крачка излезе от стаята. Възцари се пълна тишина.

— Искам да си отида у дома — рече Макс.

 

 

На следващия ден Клио се събуди призори. Но не сивата, влажна светлина на новия ден я измъкна от дрямката й. Причината бе в отсъствието на Макс от леглото. Разтревожена тя се изправи рязко.

— Макс?

Нямаше и следа от него. Клио огледа мансардната стая и видя, че ги нямаше и патериците му. Намръщи се. Макс още не бе свикнал да ги ползва. Не й хареса възможността да се е спуснал по стълбите без нейна помощ.

Чу как дъската отвън изскърца и се приготви да отмахне завивките и да тръгне да търси ранения.

Вратата се отвори полека и Макс се промъкна внимателно в стаята. Бе обут само в чифт панталони и не носеше нищо друго. Андромеда бе разпрала левия крачол, за да не пречи на превръзката на бедрото.

Макс се бе съсредоточил внимателно, гледаше в пода, докато преместваше патериците. Между зъбите му се виждаше стъблото на бяла роза.

Клио се вторачи в розата и в сърцето й запърха голяма радост. Червена — за прелъстяване, бяла — за любов.

— Макс? — едва пое дъх, не можеше да повярва на видяното.

Той бързо вдигна поглед.

— Трябваше да си заспала — смотолеви той с розата в уста.

Клио се усмихна широко. Спомни си много ясно последната глава от книгата си. Мъжът от огледалото, освободен най-сетне, бе събудил разказвачката с една-единствена бяла роза. Прелъстяването се бе превърнало в любов.

— По-скоро бих била будна за това, ако нямаш нищо против — прошепна Клио.

Макс прекоси стаята. Очите му не изпускаха Клио.

— Нямам нищо против.

С ъгълчето на окото си Клио видя нещо жълто. Наведе поглед и забеляза, че Сами бе оставил Лъки Дъки на пода, след посещението си снощи при Макс. Очите й се разшириха от тревога, когато забеляза, че дясната патерица на Макс стъпи върху играчката.

— Макс, внимавай!

Но бе твърде късно. Патерицата се плъзна по заобленото пате и Макс я изпусна.

— По дяволите! — Макс направи храбър опит да се задържи с лявата патерица, но безуспешно.

Той отвори уста и остави розата да падне.

— Това проклето пате — рече Макс, преди да се строполи на земята.

С вик на изненада Клио изскочи от леглото и се впусна към него.

— Добре ли си? Макс, Макс, кажи ми. Легнал по гръб, Макс я изгледа намръщен.

— Всичко с Лъки Дъки е наред.

— Да не би шевовете да са се размърдали? — Клио се надвеси над превръзката на бедрото му. — Може би ще е най-добре да идем до болницата.

— Остави крака ми. Клио, обичам те.

Ръката й бе върху бедрото му, а очите й се замъглиха от сълзи.

— Толкова се радвам.

Тя се хвърли върху него, като внимаваше да не докосва ранения му крак. Ръцете на Макс я обгърнаха и я притиснаха силно.

— Трябваше да се сетя от самото начало — рече Макс, заровил лице в косите й.

— Не си виновен, че не можа да познаеш любовта, още щом я срещна — рече Клио, положила глава на гърдите му. — Не си обичал достатъчно, за да я познаеш, когато се появи.

— Сега вече я познавам — рече Макс, в тона му се прокрадна първично учудване. Изведнъж той потъна в дълбоко мълчание.

— Макс? — Клио надигна глава и го погледна разтревожена. — Сигурен ли си, че си добре?

Макс започна да се усмихва.

— Виж там, Клио.

— Къде?

— Пейзажите на Джейсън.

Клио наведе глава и се взря в двата морски пейзажа, окачени на стената.

— Какво за пейзажите?

— Има нещо странно в рамките им. Не го забелязах, когато гледах картините преди, но от тази гледна точка може да се види, че рамките им са прекалено широки.

Макс се изправи в седнало положение и посегна към едната от падналите патерици.

— Какво ще правиш?

— Помогни ми да ги сваля от стената.

— Аз ще го направя.

Клио се изправи, свали едната от картините и я отнесе до леглото.

Макс си проправи път до писалището, отвори едно от чекмеджетата и извади отвертката, която бе купил от железарския магазин в Хармъни Коув.

— Бен бе прав. Човек никога не знае кога ще му потрябва една свястна отвертка.

Макс прекоси стаята, отиде до леглото и седна до картината, обърна я и се залови на работа с отвертката.

Клио го гледаше слисана.

— Макс, наистина ли смяташ, че Джейсън…?

— … е скрил платната на Лътръл зад пейзажите ли? — Макс се усмихна доволно и отвъртя и последния винт. — Да.

Повдигна задната част на рамката и я отмести. Сетне, със страхопочитание махна белия картон от рамката. Към него бе прикрепена бележка. Макс я отвори.

„Сега, след като намери тази, Макс, вече ще знаеш къде да намериш и останалите. Никога не съм можел да рисувам добре и предположих, че рано или късно, ти ще се запиташ защо съм си губил времето с тези калпави морски пейзажи. Картините на Лътръл са само част от наследството ти, синко. Вярвам, че ще откриеш останалата част в «Робинс Нест Ин». Как се чувстваш, когато вече имаш собствено семейство?

С обич,

Джейсън“

Макс обърна картона. Клио погледна платното, което бе прикрепено към обратната му страна.

Беше тъмна, елегантно първична картина, изпълнена с вихрушки и абстрактно напрежение и въпреки това — не съвсем мрачна. Дори и за нейното неопитно око, това бе произведение на изкуството, което идеално пасваше на Макс. Платното излъчваше едновременно и отчаяние и потенциал за любов. Клио се усмихна леко.

— Добрият стар Лъки Дъки. Чудя се защо Джейсън си е направил труда да скрие картините, след като е искал те да бъдат твои?

Макс вдигна поглед от платното. Очите му блестяха.

— Джейсън е искал първо да открия нещо друго. Нещо, което е много по-важно, от която и да е картина.

— Е, откри ли го? — попита Клио.

— Да — рече напълно уверено Макс. Усмихна се. В очите му лесно можеше да се види любовта му към нея. — Открих го.