Джейн Ан Кренц
Дъхът на страстта (6)

5

Малко преди изгрев-слънце Клио се отказа от опитите си да заспи. Отмахна юргана, стана от леглото и прекоси стаята, за да хвърли одобрителен поглед на времето. Тъмното небе бе покрито с облаци, но още не валеше. Разполагаше с достатъчно време за една бърза разходка до високите скали, преди да връхлети следващата буря.

След неспокойната нощ, която прекара, имаше нужда да проясни главата си с ободрителния, студен морски въздух. Може би по-късно през деня щеше да отиде до центъра за медитация в „Космик хармъни“. За съжаление нямаше да има време да го направи тази сутрин. Искаше да бъде в хотела, когато започнеше сутрешната суетня. Както бе отбелязал веднъж Джейсън, в един дребен бизнес като този в „Робинс Нест Ин“ нямаше място за началници.

При спомена за приятеля си я прониза мъка. Опита се да я пропъди, докато се обличаше в чифт джинси и синя оксфордска риза. Джейсън не би искал тя да скърби дълго за смъртта му, напомни си тя, докато завързваше връзките на сребристите си маратонки. Джейсън Кързън вярваше в живота в името на бъдещето, а не на миналото.

Запътена към вратата, грабна грейката си с ловджийски зелен цвят. Спусна се по стълбите и излезе от задрямалата странноприемница. Лекото похъркване откъм офиса й подсказа, че Джордж си бе на мястото и, както винаги — нащрек.

Излезе през задната врата от кухнята. Андромеда, Дейстар и сутрешният кухненски екип от „Космик хармъни“ още не бяха дошли. А гостите не след дълго щяха да се размърдат.

Студеният въздух я връхлетя и й подейства тонизиращо, още щом пристъпи навън. Нощта бавно отстъпваше пред сивата светлина на зараждащия се ден. Хапещият студ й припомни, че бе забравила ръкавиците си. Пъхна ръце в якето и закрачи по високата скала, надвиснала над морето.

Тази сутрин искаше да обмисли много неща: съня си, изчезването на Бенджи, проблемите на Триша. Искаше да се справи с всички проблеми. Ала умът й се съпротивляваше на усилията й да се концентрира върху тези теми. Без значение с какво се занимаваше, съзнанието й се връщаше все към едно-единствено събитие, което бе властвало над мислите й през по-голямата част от нощта: целувката на Макс. За пръв път след смъртта на родителите си бе целунала мъж и не бе изпитала неуловимото чувство на вина, което помрачаваше всички връзки, които бе имала. Всичко, което бе изпитала с Макс снощи, носеше чудотворното чувство на екзалтирана радост. Тя го желаеше, наистина го желаеше.

Страстта, която тя знаеше, че дремеше вътре в нея, се бе разбудила и бе отвърнала най-сетне на докосването на един истински мъж. Изпита прилив на облекчение, когато осъзна, че бе намерила онзи, който можеше да й помогне да се освободи.

Мъжът от огледалото най-сетне се бе появил в живота й.

Но за съжаление нещата не бяха толкова ясни, колкото бе очаквала да бъдат, когато и ако намереше подходящия мъж. Около Макс Форчън имаше много неизвестни, много неясноти.

Един от фактите, които я тревожеха най-много, бе, че той изглежда не й отвръщаше по същия начин, по който тя реагираше. Тя бе толкова сигурна, че ако някога се срещнеше в реалния живот с мъжа от огледалото, не само щеше да го познае, но и той щеше моментално да познае нея. Знаеше от разказите на майка си и баща си, че те още от първия миг разбрали, че са предназначени един за друг. Ала когато снощи Клио погледна в очите на Макс, откри не само просто сексуално желание, но и обезпокоителния елемент на пресметливо самообладание.

При тази мисъл тя въздъхна тъжно. Трябваше да приеме факта, че макар нейният отговор към него да бе моментален, чист и освободен, Макс Форчън очевидно имаше други намерения. Те го правеха опасен. Теоретично погледнато, това би трябвало да включи и отлично действащата й алармена система.

Тогава защо не изпитваше спрямо него старото, познато чувство на вина, питаше се тя.

Спомни си как бе обгърнал шията й с панделката и как я бе привлякъл към себе си — перфектна имитация на сцената в трета глава на „Огледалото“. Прекалено перфектна, помисли си иронично тя. Можеше да се обзаложи, че преди да я потърси снощи, Макс всъщност бе прочел главата.

Усещането, че вече не разполагаше сама с утрото, накара Клио да се обърне и да погледне през рамо. Успя да се усмихне учтиво в поздрав към Хърбърт Т. Валънс, който крачеше бързо след нея.

Както винаги, Валънс бе спретнато облечен с палто от камилска вълна, с мек, копринен шал, с чифт меки, кожени обувки. Поради хапещия вятър не бе ясно какъв точно брилянтин или спрей бе използвал, за да приглади сребристите си кичури. Дори и едно косъмче не помръдваше на свежия вятър. На ранната светлина проблясваше диамантът върху иглата на вратовръзката му.

— Добро утро, мис Робинс — Валънс кимна бързо-бързо, като птица.

— Добро утро — отвърна Клио. — Не ви чух, че идвате след мен. На разходка преди поредната сесия на семинара ви?

— Поставил съм си за цел всеки ден да извървявам по една миля — съобщи й Валънс. — Правилните аеробни упражнения са много важни за правилното отношение към нещата.

— Винаги е добре, когато човек срещне някой, който изпълнява онова, което проповядва.

— Трябва да поддържам репутацията си, мис Робинс. А мога да го направя, само ако спазвам собствените се пет основни правила на успеха.

— Какви са петте ви правила, мистър Валънс? — попита с любопитство Клио. — Или не ги съобщавате безплатно?

— Тъй като сме в професионални взаимоотношения, нямам нищо против да ви ги съобщя.

— Колко мило от ваша страна…

Клио се почуди дали в този списък влизаше петкратното изщракване на химикалката му, преди да я прибере в джоба си, или пък това, че отсядаше все в една и съща стая. По време на тъй наречените им професионални взаимоотношения Клио бе имала възможността да отбележи цяла поредица подобни ексцентричности у мистър Валънс.

Валънс вдигна ръка и сви палец.

— Първото правило е да се съсредоточиш върху целта — сетне сви следващия пръст. — Второто е да подготвиш план за постигането й. Третото е да устоиш на импулса да се отклониш от плана. Четвъртото правило е да обръщаш внимание на всяка подробност и да направиш така, че тя ще бъде посрещната, преди да продължиш по плана си.

— И петото правило? — попита Клио.

— Петото е да мислиш винаги с понятията на успеха, а не с понятията на провала.

Клио се замисли върху това.

— Но какво ще стане, ако човек се провали, мистър Валънс?

Валънс повдигна гордо брадичка.

— Провалът не е приемлив изход за онзи, който е ориентирал живота си към успеха. Мога да ви уверя, че не съм постигнал тази своя репутация, допускайки грешки, мис Робинс.

— Сигурно никак не е лесно да останеш верен на такава репутация — рече замислено Клио.

— Удовлетворението натежава над усилията, които са необходими — рече Валънс. — Сигурно разбирате за какво говоря, мис Робинс. Вижте какво сте постигнала сама на вашата възраст. Собственичка и управителка сте на една от най-хубавите странноприемници по крайбрежието на щата Вашингтон. Как успяхте да убедите банката да ви отпусне необходимия кредит, за да отворите „Нест Ин“!

Клио извърна поглед към стоманеносивото море.

— Имах собствени средства.

— Аха, разбирам. Значи семейни пари.

Клио си помисли за застраховката, която наследи след смъртта на родителите си.

— Да.

— Извинете ме за въпроса ми — рече навъсено Валънс, сякаш изведнъж бе осъзнал, че бе навлязъл в личния свят на Клио. — Не исках да си навирам носа. Работата е в това, че винаги съм се интересувал от историите за постигнати успехи. Може дори да се каже, че ги колекционирам.

— Колекционирате ли ги?

— Да, наистина. Когато попадна на някой интересен случай, ми се иска да го разнищя. Да разбера какво се е случило. Научавам много неща и сетне ги включвам в семинарите си.

— Е, в моята история няма кой знае какво, мистър Валънс — рече Клио. — Купих странноприемницата с наследството си. С помощта на приятели я разработих. И това е всичко.

Валънс отново закима бързо.

— Вашите служители са доста странна групичка. Кухненският ви персонал сякаш е излязъл от някоя комуна, а новият, човекът с бастуна, нито се облича, нито се държи като наемен работник.

— Да, но е такъв — рече късо Клио. — Не знам обаче за колко дълго ще остане.

От тази мисъл дъхът й секна. Прониза я остра болка. Разбра, че не искаше да изгуби човека от огледалото сега, след като най-сетне го бе открила.

— По мое мнение, маниерите му са доста високомерни за положението му.

Клио се усмихна на себе си.

— Ще поговоря с него за това.

— Предлагам да го направите — Валънс погледна масивния си златен часовник. — Май трябва да се връщам в стаята си. Искам да прегледам бележките си. Но преди да ви пожелая довиждане, мис Робинс, бих искал да поговорим за още нещо.

Клио едва се сдържа да не изпъшка.

— За какво, мистър Валънс?

Той я изгледа неодобрително.

— Надявам се да няма повече неприятни случки като спирането на електричеството, което се наложи да изтърпя вчера следобед.

Клио се усмихна кисело.

— Боя се, че подобни неща са извън моите управленски възможности, мистър Валънс. Правим всичко възможно, но не мога да гарантирам нищо, особено по време на буря.

— Ако не можете да ми обещаете сигурен източник на електричество, може би ще се наложи да потърся друго място за семинарите си — предупреди я Валънс.

— Както ви казах, мистър Валънс, ще направим всичко възможно, за да върви работата ви.

Валънс изръмжа доста неудовлетворително.

— Е, ами това е всичко. Май ще трябва да изчакаме и да видим, нали?

— Предполагам — да — рече Клио. — Приятен ден, мистър Валънс.

— Благодаря. Желая ви същото.

Валънс спря, завъртя се на сто и осемдесет градуса и пое обратно към хотела.

Клио го изгледа как заби брадичка в топлото си скъпо палто и как се приведе решително срещу свежия вятър. Сетне продължи пътя си по скалата. Мислеше си за онова, което бе казала на Валънс за Макс.

Не знам за колко дълго ще остане.

Чудесна причина да бъда изключително предпазлива, помисли си Клио. Макс бе неизвестна величина, макар тя да бе споходена от неясното чувство, че го бе очаквала през целия си живот.

 

 

Клио отложи семейното събиране по въпроса за Триша, докато и последният от участниците в семинара не напусна хотела на следващия ден. Свика го по време на паузата, която последва в следобеда, преди приготовленията за вечеря. Андромеда, Дейстар, Триша, Силвия и Клио седнаха на пейките в сепарето в кухнята. Триша погледна другите и избухна в сълзи.

— Хайде сега, скъпа, недей така — Андромеда й подаде кърпичка да избърше сълзите си. — Не си първата жена, попаднала в подобно положение, знаеш, че няма да си и последната. Важното е да не забравяш, че не си сама.

— Мислех си, че ме обича — прошепна Триша.

— Мисля, че те обича — рече нежно Клио. — Но Бенджи е объркан от много неща.

— Очевидно се е объркал и не е ползвал противозачатъчни средства — измърмори тихо Дейстар и погледна сурово Триша. — Мисля, че по този въпрос си говорихме с теб преди време, млада госпожице. Какво се случи?

Триша зарида по-силно.

— Съжалявам. Просто не си мислех за това. Ти просто не знаеш какво е.

— Не знам ли? — изсумтя Дейстар. — Аз съм на шейсет и две години, моето момиче, и не съм си прекарала живота като отшелничка. Повярвай ми, знам какво е. Страстта не е извинение за глупостта. Една жена трябва да използва главата си. Трябва да владее положението.

Триша заплака още по-силно.

Клио изгледа ядно Дейстар.

— За Бога, така няма да стигнем доникъде!

Андромеда също погледна с упрек приятелката си.

— Клио е права. Няма никакъв смисъл сега да поучаваме бедната Триша. Бедата е сторена. Трябва да започнем оттук. И, както мистър Валънс непрекъснато повтаряше на всички през целия уикенд, трябва да мислим позитивно. Проблемът трябва да се огледа от всички възможни страни.

— Права си. Съжалявам — Дейстар потупа Триша грубовато, но с чувство. — Не се безпокой, Триша. Ще преживеем и това.

— Вината бе моя — изплака Триша.

— За тая работа трябват двама — заяви твърдо Клио. — Бенджи е също толкова отговорен, колкото си и ти.

— Разликата е в това, че Бенджи може да се махне — вметна рязко Дейстар. — А Триша не може.

— Знаете ли — рече замислено Андромеда, — изненадах се, че Бенджи си е заминал. Винаги съм смятала, че това момче знае какво върши, тъй да се каже. Работеше здраво тук, учеше задочно в общинския колеж. Дори бе започнал да говори за бъдещето в положителен смисъл. Наистина вярвах, че ще успее.

— Опитваше се — промълви лоялно Триша. — Знам, че се опитваше.

— Съгласна съм — кимна Клио. — И знам, че държи на Триша. Предполагам, че в момента се чувства много изплашен.

— Може би трябваше да намерим някой, който да го посъветва професионално.

Дейстар сви рамене.

— Не вярвам това да помогне.

Клио реши да вземе нещата в свои ръце, преди разговорът да се изроди в приказки на тема: „Къде е сбъркал Бенджи?“

— Поразмислих малко. Познаваме Бенджи от година и половина. Добро момче е и не мога да повярвам, че е избягал от отговорността си. Обзалагам се, че е отишъл някъде да обмисли нещата.

Триша я погледна над смачканата си кърпичка. В очите й просветна съвсем слабото пламъче на надеждата.

— Наистина ли смяташ, че ще се върне?

Клио сви замислено устни.

— Знам, че в момента Бенджи е много объркан и разколебан. Може би има нужда да поговори с някого.

— Е, добре де, защо не поговори с някого от нас? — запита Дейстар. — Ние сме семейството му.

Клио направи гримаса.

— Не си ли забелязала, че, с изключение на Сами, всички сме жени? Бедният Бенджи сигурно е решил, че ще сме толкова увлечени в съчувствията си към Триша, че не бихме разбрали какво му е на него.

Силвия повдигна вежди.

— Това наистина е възможно, предполагам.

— Важното е да не забравяме, че Бенджи носи отговорност, независимо дали я желае или не — обяви Дейстар. — Финансова отговорност.

— Съгласна съм — погледна я Силвия. — Бенджи може и да не е още в състояние да поеме моралните и емоционалните си задължения, но може и трябва да поеме финансовата си отговорност. Моят Дъг поне от време на време праща издръжката за детето. Бенджи би трябвало да прави същото.

Клио вдигна ръка.

— Преди да притиснем Бенджи да си поеме финансовите задължения, мисля, че трябва да опитаме друга тактика. Мисля, че трябва да го убедим да се завърне тук, където му е мястото.

Триша пак я погледна отчаяна.

— Но него го няма. Не знам къде е. Как ще го намерим?

— Може би Макс ще може да го открие — рече бавно Клио.

— Макс? — втренчи се Триша в нея. — Но как би могъл?

— Макс казва, че има приятел, който ръководи детективска фирма — обясни Клио. — Аз нямам голямо доверие на частните детективи, но Макс изглежда смята приятеля си за много добър. Бенджи замина скоро и вероятно не се опитва да се крие.

Триша прехапа устни.

— Смяташ ли, че приятелят на Макс би могъл да го намери?

— Предлагам да опитаме — Клио се изправи с неочаквана решителност. Веднага щом идеята й хрумна, тя почувства, че това бе най-правилният подход към проблема. — Стойте тук, веднага се връщам.

Тя се обърна и тръгна към вратата. Не погледна назад, макар да усещаше, че всички я гледат слисани. Слезе по коридора до фоайето. Нямаше и следа от Макс. Провери в съседния салон. Беше празен, ако изключим трима гости, които си четяха пред камината. В коридора срещна една от камериерките, която наемаха, когато имаха много работа, и сега бе заета с почистването след семинара.

— Дарлийн, виждала ли си Макс?

— Мисля, че е в солариума със Сами — отвърна Дарлийн.

Клио се обърна и пое по друг коридор. След миг вече влизаше в солариума. По стъкления покрив приятно барабанеше дъждът. Единственият друг шум в помещението бе постоянният ромон на фонтана.

Макс седеше в люлеещия стол с протегнат върху малкото столче крак. Бастунът му бе подпрян на широката дръжка на стола.

Клио бе изненадана от това колко добре се вписваше Макс в тази екзотична обстановка. Нещо в тази картина я накара да си го представи като елегантен пират, завърнал се от някой остров в Южния Пасифик. Трепна, когато видя, че четеше „Огледалото“.

Сами седеше до Макс в малкия си люлеещ стол, който Клио му бе подарила за Коледа. В скута си държеше Лъки Дъки и книжка с картинки. Пъхнал доволно палец в уста, той изглеждаше тъй съсредоточен в четенето си, както и Макс.

— Здравейте — рече тихо Клио.

Сами извади палеца от устата си.

— Здравей, Клио. Аз и Макс четем.

— Виждам.

— Макс казва, че книгите са специална работа. Той имал купища книги. Държи ги в тайна стая в къщата си и никой не може да ги види, освен него.

— Вярно ли е? — Клио се запита какво ли още държеше той в тайната си стая. Навярно — сърцето си. Прекоси покрития с плочки под. — Макс би ли дошъл при останалите в кухнята?

Той откъсна поглед от „Огледалото“ и я погледна внимателно.

Клио се прокашля.

— Ами… ние искаме да те помолим за помощ.

Погледът му стана замислен.

— Помощ за какво?

— Да намериш Бенджи.

— Мамицата му! — рече тихо Макс.

Сами измъкна отново пръста си от устата.

— Не бива да казваш такива думи в мое присъствие.

Макс сведе поглед към него.

— Извинявай. Не знам какво ми стана.

Сами кимна.

— Няма нищо. Само не казвай на мама.

— Няма — обеща Макс.

Клио очакваше с надежда.

— Мислиш ли, че ще можеш да го намериш, Макс?

— Макс може да намери всекиго — обяви Сами. — Той дори успя да намери Лъки Дъки.

— О’Райли може би ще е в състояние да го открие — рече внимателно Макс. — И как смятате да постъпите с Бенджи, когато го намерите?

— Не знам — сви рамене Клио. Сетне му се усмихна победоносно. — Но мисля, че бих искала ти да поговориш с него.

Макс се слиса съвсем.

— Искаш аз да говоря с него? Та аз дори не го познавам.

— Знам — рече откровено Клио, — но си мъж, а смятам, че Бенджи би се чувствал по-удобно, ако на този етап поговори с някой мъж.

— И за какво, по дяволите, очакваш да говоря с него?

— Не бива да казваш и „по дяволите“ — прекъсна го Сами.

— Съжалявам — отряза рязко Макс.

От лицето на Клио не слизаше убедителната й, по нейно мнение, усмивка.

— В идеалния случай бих искала да го убедиш да се върне у дома. Искам да поеме отговорността си спрямо Триша. В най-лошия случай той трябва поне да разбере, че има и финансови задължения.

— Не искаш ли твърде много? — попита мрачно Макс.

— Какво означава „задължение“? — намеси се Сами.

— Това е, когато дадени хора искат другите да изпълнят нещо — Макс не сваляше поглед от Клио.

— Аха… — отговорът изглежда задоволи Сами.

— Не съм опитен в тези неща. Определено не съм социален работник — проточи Макс.

— Но каза, че приятелят ти О’Райли бил добър в откриването на разни хора — припомни му Клио.

— Да се намери Бенджи е едно — отвърна Макс, — а да го уговориш да се върне — съвсем друго.

— Трябва да опитаме.

Макс я погледна.

— Най-добре е да не ме замесвате.

Сами извади пръста от устата си.

— Обзалагам се, че можеш да накараш Бенджи да се върне у дома, Макс.

Клио го погледна изпитателно.

— Ще имаш ли нещо против, ако продължим спора си в кухнята?

— Нещо ми казва, че не мога да го избегна — и Макс спусна крака си от столчето.

Посегна към бастуна си, но Сами скочи на крака, взе го и му го подаде.

— Благодаря ти — кимна учтиво Макс и пое бастуна. Пъхна „Огледалото“ под мишница и погледна Клио. — Добре, да вървим.

Сами седна в малкото си люлеещо столче.

— Ще се върнеш ли да почетем още заедно, Макс?

Макс хвърли поглед към момчето.

— Може би.

— Добре. Ще те чакам тук.

Докато излизаха от солариума, Клио се усмихна тъжно.

— Сами май доста ти досажда, а, Макс?

— Само да се обърна и той вече е в краката ми.

— Мисля, че се опитва да те превърне в нещо като почетен чичо, досущ като Джейсън — обясни му тя.

— Няма нищо — рече Макс. — Вече взех да свиквам.

Клио отвори вратата на кухнята. Триша, Силвия, Андромеда и Дейстар се обърнаха към тях. Израженията на лицата им варираха от развълнувани и обнадеждени, до мрачни и решителни.

— Е? — веждите на Дейстар се сключиха. — Ще ни помогнеш ли да намерим Бенджи?

Андромеда и Силвия гледаха Макс със зле прикрито умолително изражение. Триша подсмръкна в кърпичката и го погледна несигурна.

Макс огледа групичката в сепарето. Лицето му бе непроницаемо.

— Може би ще успея да ви намеря Бенджи.

Жените се спогледаха с облекчение.

— Чудесно — въздъхна Андромеда. — Ще поговориш ли с него? Да опиташ да го върнеш у дома?

Макс стисна зъби.

— Заради вас ще поговоря с него, но не мога да ви обещая нищо.

— Разбираме — избърза Клио.

Триша се размърда от неудобство.

— Не мисля, че идеята е добра. Искам да кажа, не съм сигурна дали Бенджи би могъл да понесе такова напрежение. Какво ще му кажа, ако Макс го намери и го доведе у дома?

— Най-напред — започна Макс, — ще престанеш да го наричаш Бенджи.

Групичката замлъкна слисана. Клио и останалите го гледаха, онемели от изненада.

Клио първа успя да отвори уста.

— Какво искаш да кажеш? Името му е Бенджи. Бенджи Аткинс.

— Не и ако се върне тук с желанието да поеме отговорностите си — рече Макс. — Ако искате добрият стар Бенджи да стане мъж, най-малкото, което можете да сторите, е да се държите с него като с мъж. Отсега нататък името му е Бен.

 

 

— Разбира се, Макс, мога да проверя имената с компютъра — от другата страна на телефона бе Комптън О’Райли. — Но какво, по дяволите, става? Вярно ли е, че си напуснал „Кързън интернешънъл“?

На О’Райли явно му бе забавно, но това не беше нещо ново, помисли си Макс. Тонът му бе винаги такъв. Макс бе един от малцината, които знаеха, че насмешливото отношение на О’Райли към живота бе само една фасада. След смъртта в самолетна катастрофа на любимите му жена и дъщеря преди пет години, О’Райли се бе оттеглил в усамотение, където на пръв поглед нищо не го тревожеше. Макс би му завидял, ако не долавяше, че за О’Райли безжалостното остроумничене бе начин да прикрие болката, която все още гореше дълбоко в душата му.

— С „Кързън“ приключих — Макс притисна слушалката между рамото и ухото си и взе писалка. — Имам нова работа.

— Без майтап? — рече О’Райли. — Чух разни слухове, но не им повярвах. Мислех си, че след смъртта на стария, Кързънови ще ти направят такова предложение, което не ще можеш да откажеш.

— Не приемам предложения от „Кързън“ — Макс залитна, докато се облягаше на стола. Разтри крака си и погледна навън. Изведнъж разбра, че гледката от мансардата му харесва.

— Не бих казал, че ще съм много изненадан да чуя, че те е хванала някоя друга голяма верига. Да не е „Глоубъл вилидж пропъртиз“? Те отдавна те гонят.

— Не съм постъпвал в „Глоубъл вилидж“ или в която и да е друга от големите вериги.

Макс разсеяно потропваше с писалката по поставката за писане с жълта хартия върху писалището. Имената на всички гости, които бяха отседнали този уикенд в странноприемницата, бяха подредени по азбучен ред на първата страница. Той бе отбелязал адресите и телефонните номера срещу всяко име.

— Значи си подбрал някоя малка и независима компания, така ли? — О’Райли сякаш се замисли за миг. — Какво става? Да не би да търсиш някаква промяна? Да изкупиш някоя малка фирма и да основеш своя хотелска верига? Знам, че можеш да го направиш. В състояние си да побъркаш Кързънови. Ще е много забавно.

— Става дума за съвсем малка странноприемница на брега на океана и нямам никакво намерение да я купувам и да основавам верига.

О’Райли се закиска.

— Хайде, Макс, не мога да си те представя да ръководиш някакво заведенийце във фолклорен стил от типа „легло плюс закуска“.

— Не разбираш. Изобщо не ръководя заведението. Работя за собственика.

— И какво му работиш? — попита кротко О’Райли.

— Ами най-различни неща. Отпушвам тоалетни, мъкна дърва за огрев, обслужвам бара. В момента се опитвам да разреша един малък проблем по безопасността — рече Макс. — Би ли могъл да спреш да се смееш, поне колкото да провериш списъка, който ти дадох, или да търся „Бриндъл инвестигейтърс“?

— Хей, недей, няма нужда да звъниш на конкуренцията! Мога да се справя. На кого да пратя сметката?

— На мен.

— Нещо не разбирам — каза О’Райли. — Ти вече имаш адресите на тези хора. Какво точно искаш от мен да проверя?

— Не съм много сигурен — Макс прегледа списъка с имената. — Виж дали някой от тях е свързан с ултраконсервативни групи и крайни религиозни организации. Можеш също да провериш дали някой е бил арестуван за участие в десни социални протести или за предизвикване на безредия относно Първата добавка^[1]. Неща от този сорт.

— Смяташ, че става дума за някой безчинстващ фанатик моралист?

— На такова прилича — рече Макс. — Моят собственик е написал книга, която е излязла наскоро. Мисля, че си имаме работа със самозван цензор, решил да въздаде на автора собствените си критически възгледи.

— Звучи ми като някой тип, на когото дъската му малко нещо е разхлопана, така ли е?

— Какъвто и да е, той е такъв тип, който няма да се спре пред нищо, за да изплаши един невинен автор.

— Напоследък има излишък от хора, които се смятат за призвани да цензурират онова, които другите четат, Макс, и ти го знаеш.

— Знам, но се надявам, че броят на хората, които ще си направят труда да открият един автор, писал под псевдоним, и да го атакуват със странни предупреждения, ще е далеч по-малък.

— Ще видя какво мога да направя — каза О’Райли. — Би трябвало след няколко дни да имам информацията.

Макс се бе загледал в зараждащата се над океана буря.

— Имам още едно име. Искам да го провериш едновременно с другите. Искам да откриеш един младеж на име Бенджамин Аткинс.

— Той свързан ли е с този твой проблем по безопасността?

— Не, не мисля. Отделен случай. Бивш служител в странноприемницата. Тръгнал си е по никое време и без да остави адрес.

— Ясно. Какво е задигнал?

— Работата не е в това какво е задигнал, а какво е оставил — рече Макс.

— Добре, щом ти харесва, бъди потаен. Мен какво ме засяга? Снасяй какво ти е известно за Аткинс.

Макс му изчете няколкото оскъдни факта, които му бе предоставила Клио. Не бе трудно да се обобщи краткият живот на Бен. Част от него напомняше на Макс за неговото собствено минало. Но той поне не бе забременил някое момиче, едва навършил двайсет и три години. Винаги бе внимавал да не забремени, която и да е жена.

Тази мисъл го наведе на странно мъчителния образ колко зряла и закръгленичка би изглеждала Клио с неговото бебе. Усети как през него преминава като гореща вълна чувството за чудна собственост. Неговото бебе. Улови се, че това бе първият път, когато изобщо бе помислял за свое дете.

— Ще ти позвъня веднага щом разбера нещо — рече О’Райли.

— Благодаря — Макс се поколеба. — Между другото, този случай с Аткинс не е от спешните.

— Какво, по дяволите, означава това?

Макс масажира левия си крак и огледа морето.

— Означава, че не бързам кой знае колко да получа отговора. Карай спокойно — и той затвори телефона.

Причината да не бърза с откриването на Аткинс бе в това, че след като го намереха, той трябваше да предприеме мисията, която Клио и останалите му бяха възложили. А това съвсем сигурно щеше да е Мисия невъзможна^[2]. Макс бе деветдесет и пет процента сигурен, че не би могъл да уговори Аткинс да се върне в необичайното семейство на странноприемницата.

По дяволите, помисли си Макс, та той си нямаше и най-беглата представа как да убеди един младеж да приеме отговорностите си.

Случаят с Аткинс се очертаваше да бъде един от тези изключително редки, но много добре запомнящи се случаи, за които Макс знаеше, че почти сигурно ще се провали. Мразеше провалите, мразеше ги страстно. Цената им бе дяволски висока.

Макс знаеше, че след като не успееше да убеди Аткинс да се върне, в „Робинс Нест Ин“ нямаше да го очаква топло гостоприемство. Хората се отнасят с теб по-различно, когато не им дадеш онова, което очакват. Един външен човек е добре дошъл само докато е полезен.

Това е прагматичен, а не емоционален въпрос, каза си Макс. След като го избутат от уютното семейство, на него щеше да му бъде много по-трудно да продължи с търсенето на платната на Лътръл. А това означаваше, че трябваше да намери картините, преди да е тръгнал да търси Бен Аткинс.

Макс продължи да масажира бодящото го бедро. Отговорът бе очевиден. Трябваше да съблазни Клио. Това щеше да е най-бързият, най-лесният начин да се сдобие с отговорите, които търсеше.

Клио бе ключът към неговото наследство. Сигурно знаеше повече, отколкото си признаваше. Нямаше причини Джейсън да бе излъгал Макс на смъртното си ложе. Клио знаеше къде са картините, а Макс знаеше от прочетеното в „Огледалото“, че тя бе уязвима за страстта. След като бе открил огъня у нея, той бе почти сигурен, че можеше да я накара да го пожелае.

Спря да разтрива бедрото си и се зае с чайника с билков чай, който Андромеда му бе пратила горе преди това.

— Клио каза, че си имал проблеми с този твой крак — бе обявила Андромеда, докато се суетеше в кухнята да приготви настойката. — Опитай чаша-две от това и виж дали ще помогне.

— Върши чудеса с моя артрит — намеси се Дейстар.

— Опитай го, Макс — настоя Клио. — Чайовете на Андромеда действат страхотно при главоболия и наранени мускули.

Според Макс, настойката имаше вкус на есенция от бурени. Но поради някаква необяснима причина новото за него усещане, породено от суетенето на Клио и на семейството около него, се оказа непреодолимо. Може би се дължеше на въображението му, но кракът май го болеше по-малко, досущ като онази вечер, когато Клио го бе масажирала. Реши да изпие още една чаша.

Горещите картини от предишната вечер отново го завладяха и той усети как желанието лумва във вените му.

Докато сърбаше чая, Макс си спомни аромата на устните на Клио, долепени до неговите. Сладки, свежи и треперещи от свенливо желание. Инстинктивно бе почувствал, че можеше да получи от топлината на тялото й удовлетворение, каквото не бе получавал никога досега. Единственото, което трябваше да направи, бе да освободи огъня от леда.

Ала времето летеше. О’Райли бе добър. Макс знаеше, че и без да си дава много зор, приятелят му щеше да позвъни с резултатите съвсем скоро. И тогава щеше да се наложи да намери Аткинс и да говори с него. Дал бе дума. Това означаваше, че трябваше да намери картините, преди да е поел да търси Аткинс. Макс знаеше, че след като проведеше разговора на четири очи с Аткинс, нещата в странноприемницата вече никога нямаше да бъдат същите за него. Щеше отново да се превърне във външен човек.

Голяма работа, помисли си Макс. Той бе свикнал с ролята на външен човек.

Но си искаше картините от Лътръл.

 

 

Два дни по-късно Клио надникна в кухнята да види как вървяха приготовленията за вечеря. Мерна как Дейстар кръжеше около голяма тенджера, в която вреше нещо, което приличаше на прочутата зеленчукова супа на „Космик хармъни“.

— Виждала ли си Андромеда? — попита Клио.

— Ще дойде всеки момент — Дейстар сипа в тенджерата пресен босилек. — Забави се в Дома.

— Да не се е случило нещо? — Клио помириса одобрително супата.

— Някакъв мъж в сив костюм и с копринена връзка дойде, тъкмо като тръгвахме. Настоя да говори с нея. Каза, че било важно. Аз тръгнах по-рано да подхвана вечерята — Дейстар смели малко черен пипер над тенджерата. — Нещо за Бенджи?

Клио повдигна вежди.

— Искаш да кажеш мистър Бен Аткинс?

Дейстар се изкиска.

— О, да, де! Трябваше да почнем да наричаме момчето с новото му име, нали?

— Макс казва, че ако не го направим, изобщо няма да си прави труда да опитва да го върне. И — не, доколкото ми е известно, няма новини къде е.

— Триша не вярва, че Макс може да го открие — рече Дейстар. — Или че Бен ще се съгласи да се върне, дори и Макс да го намери.

— Ще видим — Клио извърна глава в мига, в който задната врата се отвори и Андромеда се втурна в стаята. По яркосинята й пелерина блещукаха дъждовни капчици.

— Ама навън вали като из ведро — Андромеда свали блестящата си пелерина и я окачи в шкафа. — Имах чувството, че никога няма да се отърва от онзи глупак. Каква загуба на време! Той просто не приема не за отговор.

Дейстар затвори вратата на фурната.

— Търговски пътник ли бе?

— Може да се каже — Андромеда се намръщи. — Само дето искаше да купува, а не да продава. Името му е Гарисън Спарк.

— Аха. Знаех си — промърмори Клио. — Навярно се е опитвал да отмъкне теб и останалите за собствения си ресторант, нали така?

— Не съвсем, скъпа — Андромеда си върза престилката на кръста. — Каза, че бил търговец на картини. Търсел някакви платна от художник на име Лътръл.

Очите на Клио се разшириха.

— Еймъс Лътръл?

— Да, май тъй се казваше. Чувала ли си го?

— Ами, да. Всъщност, наистина съм го чувала — Клио се намръщи. — Макс спомена името му.

Андромеда взе един нож и се зае да реже червени чушки.

— Мистър Спарк твърди, че пет картини от този Лътръл се мотаели някъде тук по крайбрежието. Каза, че стрували цяло състояние.

Дейстар я изгледа.

— Какво точно състояние?

Андромеда сви рамене.

— Петдесет хиляди долара.

Клио зяпна.

— Петдесет хиляди долара! Да не се майтапиш?

В този момент вратата на кухнята се отвори. Фигурата на Макс се очерта неясно в нейната рамка. До него бе Сами с Лъки Дъки в ръка.

— Имаме нужда от още един поднос с ордьоври за фоайето — съобщи Макс.

— С маслини — добави Сами важно–важно. — Всичките маслини свършиха.

Макс му хвърли един поглед.

— Защото ти ги изяде.

Сами се изкикоти.

— Лъки Дъки ги излапа.

— Ей сега довършвам един поднос. Ще го изпратя.

Макс погледна Клио.

— Да не се е случило нещо?

— Някой, на име Гарисън Спарк, търсел онези картини, за които ти спомена вечерта, когато пристигна.

Макс застина на място.

— Спарк се е появил тук?

— Не тук — рече Клио. — Отишъл в „Космик хармъни“. Андромеда говорила с него. Макс, мистър Спарк казал, че тези картини стрували петдесет хиляди долара.

— Излъгал е — рече тихо Макс. — Струват четвърт милион. А след пет години ще струват милион.

— Господи, Боже! — ахна Дейстар.

Клио бе слисана.

— Четвърт милион?

— Да — рече Макс и погледна към Андромеда. — Какво каза на Спарк?

Андромеда се изненада от остротата в тона му.

— Казах му, че никога не съм и чувала за Еймъс Лътръл, да не говорим за картините му.

Клио се намръщи на Макс.

— Какво става, Макс? Кой би си помислил, че Джейсън е притежавал такива ценни картини?

Погледът му срещна нейния.

— Мисля, че е време да обясня някои неща от живота, отнасящи се за Джейсън Кързън. Казах ти, че той не бе беден. Това бе меко казано. Той бе Джейсън Кързън от „Кързън интернешънъл“.

— Хотелската верига? — Клио бе поразена. — Сигурен ли си?

— Да — рече Макс. — Би трябвало да знам. Работех за него.