Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Grand Passion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Дъхът на страстта

ИК „Компас“, Варна, 1999

Редактор: Любен Любенов

Коректор: Диана Черногорова

История

  1. — Добавяне

3

Макс се спря пред отворената врата на голямата зала. Старомодно мебелираното помещение бе изпълнено с участниците в семинара. Пред тях се бе изправил мъж с посребрена коса в грижливо направена прическа, с масивен златен часовник и голям пръстен с диамант. Бе облечен с яке и носеше ръчно изработени кожени обувки, които, Макс знаеше, струваха поне колкото неговите собствени. Очевидно падаха добри пари от бизнеса с тези семинари по мотивиране, реши Макс.

— Казвам се Хърбърт Т. Валънс и знаете ли какво? Аз съм невероятен — Валънс излъчваше напрегнатост. Докато оглеждаше залата, той буквално се въртеше на пети. — Удивителен съм. Мога да постигна всичко, което поискам. И знаете ли какво? Вие също можете. Повторете всички след мен. Аз съм невероятен.

— Аз съм невероятен — повтори публиката в един глас.

— Аз съм удивителен — рече Валънс. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се пръсне от вълнение и ентусиазъм.

— Аз съм удивителен.

— Мога да постигна всичко, което пожелая.

— Мога да постигна всичко, което пожелая.

— Силата на положителното мислене е буквално извън този свят — обяви Валънс с триумфална усмивка. — То е чиста енергия. То е необработено гориво, което само чака да бъде налято във вашите съзидателни машини.

Макс гледаше с интерес как Валънс пресече залата и отиде до окачената на стената схема.

— Тук съм, за да ви науча на тайните да постигнете всичко — обърна се Валънс към публиката си. — Пари, власт, успех, самоуважение. Всичко това може да бъде ваше, ако следвате моята проста програма на „Петте стъпки“. Искате ли да носите дрехи като моите? Да карате порше като мен? Гарантирам ви, че ще постигнете всичко това, след като завършите моя курс.

Макс изгуби интерес към семинара и закрачи към фоайето. Спря се пред първия от серията морски пейзажи, които висяха в него, и постоя загледан за известно време. Зад изображението на бурното море не можеше да се види нищо повече. Техниката на рисунъка бе слаба, композицията — статична, а цветовете — убити. Беше дело на любител. Джейсън се бе оказал прав в самооценката си като художник.

— А, ето те и теб, Макс. Търсех те — от вратата на офиса му помаха Силвия Гордън. — Преди малко те търсиха по телефона. Позвъних в стаята ти, но след като не се обади никой, приех съобщение за теб.

Макс се извърна от пейзажа, който наблюдаваше, и приближи до рецепцията.

— Благодаря ти.

— Няма защо — усмихна се Силвия. — Съжалявам, че не те намерих, когато се обадиха — и тя му подаде лист хартия.

Макс прочете бележката.

„Обади се Кимбърли. Иска да й позвъниш веднага. Много било важно.“

„Много важно“ бе подчертано три пъти.

— Бизнес проблеми — рече Макс. — Всъщност не е толкова важно.

Той смачка бележката и я хвърли в кошчето за боклук, както бе постъпил и с още половин дузина спешни съобщения, получени от Кимбърли Кързън през последния месец. Запита се разсеяно как бе успяла да го открие тук, на крайбрежието.

— Клио върна ли се? — попита той.

— Не — Силвия погледна кошчето, където бе изчезнала бележката. Когато отново погледна Макс, бе замислена. — Но я очаквам всеки миг. Няма да се забави много. Не и с тази тълпа, изпълнила хотела.

Гръмотевица привлече вниманието на Макс към прозореца. Навън се бе смрачило. Вилнеещият вятър виеше под стрехите. Всеки миг щеше да връхлети дъждът. Макс дори видя как копието на светкавица проряза небето.

— Отново ще има буря — рече той.

Силвия сви рамене.

— Така е по това време на годината. Слушай, искам да ти благодаря за това, че намери патето на Сами снощи. Той наистина много държи на него.

— Не бе трудно.

— Лъки Дъки за него означава много, защото му го подари Джейсън — Силвия се усмихна развълнувана. — Сами е на възраст, когато момчетата си търсят някой мъж за пример. Знаеш как е.

— Сами ми каза, че баща му се изгубил. Каза, че търсел себе си.

Силвия направи гримаса.

— Децата възприемат нещата доста буквално, нали? Но той не греши изцяло. Един ден Дъг си дойде от работа и обяви, че не можел да понесе отговорността за съпруга и за дете. Каза още, че бракът ни бил ужасна грешка. Събра си нещата и замина. Тогава Сами бе само на годинка.

— Доколкото разбирам твоят бивш не идва да види Сами, така ли?

Силвия поклати глава.

— Дъг се върна на Изток, където очевидно е решил, че вече е готов за отговорността. Последното, което чух за него, бе, че се оженил отново и си създал ново семейство. Оттогава не е контактувал с мен или със Сами, освен чрез адвоката си. От време на време се сеща да праща издръжката на детето.

В мига, в който нова светкавица раздра мрачното небе, осветлението угасна.

— По дяволите — възкликна тихо Силвия. — Отново токът. Дано този път да е само изгорял бушон. Миналия месец едно дърво се стовари върху жиците и стояхме с часове без електричество.

Макс реши да използва случая.

— Мога да проверя бушоните, ако искаш.

Силвия го погледна с благодарност.

— Благодаря ти. Чакай малко — тя посегна под тезгяха и извади фенерче. — Държим го под ръка, както виждаш. Тук подобни неща се случват често.

Хърбърт Т. Валънс се появи с гръм и трясък от залата в момента, когато Силвия подаваше на Макс фенера. Изражението на напрегнат ентусиазъм бе отстъпило място на напрегнато вълнение.

— Какво става тук? — попита Валънс. — Опитвах се да пусна видеото. Какво се случи с тока?

— Отивам да проверя — рече благо Макс. Взе фенера от Силвия.

Валънс се намръщи.

— Ами, побързайте, тогава. Семинарът ме чака. Трябва да си защитя репутацията, нали знаете? Не мога да си свърша работата без аудио-визуалната техника.

— Опитайте се да мислите позитивно — рече Макс. — Просто мислете позитивно. Позитивното мислене е двигателят, който задвижва съзидателното начало, нали помните?

Силвия се извърна, но не и преди Макс да забележи как тя едва сдържа смеха си.

Лицето на Валънс се изопна от яд.

— Това смешка ли беше? — попита той хладно.

— Просто се опитвам да ви дам един от вашите съвети — Макс го заобиколи и пое към стълбището на мазата.

— Вижте какво — запелтечи Валънс, — нямам намерение да понасям подобни грубости.

В този миг вратата на фоайето се отвори. Макс погледна през рамо и видя как, едновременно с дъжда и вятъра, в помещението нахлу разрошената Клио.

Бе стиснала здраво под мишница кафява хартиена торбичка. Той забеляза напрегнатото й изражение, когато тя се обърна да затвори вратата. Очевидно срещата с Хилдебранд не бе минала добре.

— Уф — Клио затръшна вратата и прокара пръсти през мократа си коса. — Навън е истински потоп. Тук всичко наред ли е, Силвия?

— Не, всичко не е наред — рече Валънс, преди Силвия да успее да отговори. — Токът спря. Искам веднага да се отстрани повредата. Както знаете, опитвам се да водя семинар, мис Робинс. Имам безупречна репутация в тази област и просто не мога да работя без електричество.

Макс видя как Клио извика на помощ успокоителната си усмивка на съдържателка на хотел.

— Да, разбира се, мистър Валънс. Веднага ще пратя някого.

— Вече съм се заел с това — Макс вдигна фенера.

Клио го стрелна с очи.

— Мислех си, че вече си си отишъл.

— Откъде ти хрумна подобна мисъл? Нали току-що ме нае.

Клио изглеждаше тъй, сякаш страшно й се искаше да му отговори съответстващо, но присъствието на Валънс я накара да се въздържи.

— И какво възнамеряваш да правиш?

— Отивам в мазето да проверя бушоните. Нещо против? — Макс изчака учтиво.

Клио стисна зъби.

— Ще дойда с теб.

— Мисля, че мога да се справя и сам — рече Макс.

— Казах, че ще дойда с теб — Клио успя да изпрати към Валънс още една ведра усмивка. — Само няколко минути, мистър Валънс. Вярвам, че съвсем скоро всичко ще е наред.

— Да се надяваме — изропта Валънс. — Времето ми е безкрайно ценно. Не мога да си позволя да го пилея, докато чакам някой да оправи електричеството.

Той метна още един ядосан поглед на Макс и закрачи с едри крачки към залата. Макс го изгледа.

— Знаеш ли, че той е невероятен? — каза на Клио. — И удивителен.

— Какво, за Бога, имаш предвид? Чакай, дай ми това — тя грабна фенерчето от ръката му и тръгна бързо по коридора към стълбището за мазето. — Защо не си тръгна?

— Поради сума причини — Макс отвори вратата и огледа тъмната паст на огромното подземие. — Една, от които е, че не съм поднесъл извиненията си за малкото неразбирателство между нас по време на закуска.

— Не беше малко неразбирателство — Клио включи фенерчето и заслиза по стълбите. Все още стискаше книжната кесия под мишница. — Държа се грубо, необмислено и противно.

— Може и да си права — бастунът на Макс потрепваше по стъпалата, следваше Клио надолу. — И все пак искам да се възползвам от случая и да се извиня, че предположих, че си любовница на Джейсън.

— Любовница в преследване на пари — Клио стигна до последното стъпало и освети с лъча на фенерчето претрупаното мазе.

— Добре де — рече търпеливо Макс. — Извинявам се за това, че те взех за любовница в преследване на пари.

— Добре, извинението ти е прието. Вече можеш да си вървиш.

Макс стисна здраво бастуна с ястребовата глава. Нямаше да се отърве от него толкова лесно. Неговите картини от Еймъс Лътръл бяха все още у нея.

— Боя се, че още не мога да си тръгна.

Клио пресече помещението към електрическото табло.

— И защо не?

— Казах ти снощи. Нуждая се от това споразумение с теб. Нямам други намерения.

Тя се обърна и се съсредоточи върху таблото.

— Това не е мой проблем.

Макс усети, че тя се колебае. Реши да промени тактиката.

— Какво стана с Хилдебранд?

Клио натисна един ключ и светлината блесна. Усмивката й бе мрачна.

— И Нолън стигна до твоето заключение за мен. Смята ме за пропаднала жена. Като начеващ политик, чиято кариера трябва да го отведе до Белия дом, той не може да си позволи да бъде свързан с такива като мен.

Макс се изненада от гнева, който го обзе. Погледна напрегнатото лице на Клио.

— Това решение на Хилдебранд неочаквано ли бе?

— Съвсем неочаквано.

— И какво го предизвика?

— Нямам си и представа — Клио затвори вратата на таблото и изключи фенерчето. — Ще трябва да ме извиниш. Имам сума неща за вършене, а и теб те очаква дълъг път.

Макс й препречи пътя.

— Клио, почакай. Държа на думите си. Съжалявам за неразбирателството ни и нямам къде да отида. Ще съм ти много благодарен, ако ми позволиш да остана за малко. Ще си заслужа хляба.

Тя се поколеба. Несигурността се четеше ясно в очите й.

— Виж сега, съжалявам за положението ти, но наистина не бива да очакваш от мен същите условия, които имаше Джейсън. Не и след всичко онова, което каза тази сутрин.

— Джейсън е бил твой приятел — рече тихо Макс. — Той беше и мой приятел. Какво си очаквала да си помисля, когато говореше за тайнствената жена на име Клио? Той бе на смъртния си одър. Нямаше достатъчно сили да ми обясни подробно как си влязла в живота му. Единственото, което узнах, е — Макс се запъна в търсене на най-подходящите думи, — че той е държал на теб.

Изражението на Клио омекна. Тя сведе очи и мълча една дълга минута. Най-сетне срещна погледа му.

— Добре. Ще те оставя в името на общото ни приятелство с Джейсън.

— Благодаря — кимна Макс.

Стана по-лесно, отколкото бе очаквал. Дамата очевидно бе податлива на сантиментални истории.

— Но само за този дълъг уикенд — добави Клио, сякаш прочела мислите му и заподозряла измамата. — Бенджи още никакъв го няма и през следващите три дни ще имам нужда от допълнителна работна ръка. Но ще очаквам до вторник да си заминеш. Ясно ли е?

— Ясно.

Три дни са много време, помисли си Макс. Можеха да се случат сума неща. Беше известен с това, че можеше да сключи за три дни многомилионни договори. Веднъж бе успял за три дни да уреди откупа и спасяването на цял екип служители на Кързън, отвлечени от терористи. При добър късмет през следващите три дни би могъл да открие своите картини. А ако не успееше, щеше да намери начин да остане за по-дълго в „Робинс Нест Ин“.

Хърбърт Т. Валънс бе прав. Номерът бе да мислиш позитивно.

 

 

Към осем вечерта Клио надникна във фоайето. Макс и Силвия разливаха кафе и шери на вече вечерялите гости на хотела. В камината грееше приятен огън и придаваше на обстановката топло доволство. В помещението се носеше тихият бръм на раздумката.

Клио се упрекваше, че този следобед бе проявила липса на воля. Знаеше, че трябваше да накара Макс да си събере нещата, още щом се върна от срещата си с Нолън. Беше се зарекла да го изхвърли, ако още се мотаеше из хотела. Но Макс я бе накарал да изпита съжаление към него.

Не можеше да избяга от усещането, че бе манипулирана.

— Трябва да признаеш, че Макс придава на хотела известна изисканост — отбеляза спрялата се при Клио Силвия. — И Джейсън имаше същото аристократично излъчване, когато поднасяше кафе и шери. На гостите това им допада много.

— Държи се, като че е собственик — възропта Клио. — Погледни го само. Всяка негова фибра сякаш излъчва образа на благоговеещия владетел на имението.

— Трябва да се примириш, Клио. Тури един човек като Макс да изкопае канавка и той ще изглежда тъй, сякаш тя и хилядите декари наоколо са негови.

— Може и да е така. Кара ягуар. А и тези дрехи, с които е облечен, не са от някоя разпродажба.

— Опитва се да е полезен — рече Силвия. — Този следобед свърши всичко, което му бе поръчала. Дори донесе дърва за камината, което навярно не бе лесна работа за него с този бастун.

Клио потрепна от чувството за вина, което я прониза. Искрено съжаляваше, че бе накарала Макс да донесе дървата. Истината бе, че, когато нареди това, изобщо не се сети за крака му. Нещо в Макс караше човек да забрави съвсем лесно за бастуна му и за всичко, свързано с него. Той просто не изглеждаше тъй, сякаш притежаваше някаква слабост.

— В него има нещо, което ме безпокои — възропта Клио.

— И какво е то?

— Не знам — призна Клио. Поколеба се. — Той смяташе, че съм била любовница на Джейсън.

Силвия я изгледа изненадана и сетне се усмихна.

— Без майтап?

— Не е смешно.

— Смешно е. Знаеш ли какъв ти е проблемът? Откак се върна от срещата си с Нолън си в отвратително настроение.

— Нолън пък мисли, че съм авторка на порноромани.

Силвия зяпна от изненада.

— Какво?

— Разбрал е, че аз съм написала „Огледалото“.

Силвия я зяпна.

— Никой, освен семейството, не знае, че ти си я написала. Не съм казала на никого, кълна се, Клио. И не вярвам някой друг да го е сторил.

— Знам. Не се тревожи за това. И без това смятах, че тайната рано или късно щеше да бъде разкрита.

Силвия се намръщи.

— Знам колко важно бе за теб да запазиш анонимността си при тази книга.

— Тя е толкова лична — въздъхна Клио. — Нямам нищо против хората да узнаят, че съм написала „Хубаво отмъщение“. Но „Огледалото“ съдържа в себе си прекалено много от самата мен.

— Разбирам — съгласи се благо Силвия. Клио се размърда неспокойно.

— Казах на Нолън, че не искам да се разправям с гадните подмятания, които хората ще подхвърлят, но истината е, че не искам да се сблъскам с грубото им любопитство. Подобно нещо ми се случи след смъртта на родителите ми. Хората ми задаваха най-ужасните, засягащи личността въпроси, като например как съм се чувствала, когато ги открих… — Клио изведнъж спря. — Представям си какви въпроси ще задават за „Огледалото“.

Силвия я прегърна успокояващо.

— Няма нищо, Клио. Успокой се. Най-важният въпрос сега е кой е казал на Нолън.

— Не знам — призна си Клио. — Някой му пуснал книгата в пощенската кутия с бележка, че аз съм авторката на „Огледалото“. В бележката се казва също, че не бих била подходяща съпруга за човек с политически амбиции.

— Господи, ами това си е направо ужасно. Не е чудно, че цял следобед си разстроена. А Нолън какво каза?

Клио се усмихна мрачно.

— Каза, че вече не съм била подходяща кандидатка за ролята на мисис Нолън Хилдебранд. Каза, че порнографското ми минало щяло да му обърка политическата кариера. Надявал се, че ще разбера защо ме зарязва.

— Гледай го ти, лигавият му гадняр — изсъска Силвия. — Надявам се, че си го пратила на дълга разходка по къс вълнолом.

— Всичко свърши и това вече няма значение. На първо място, отношенията ми с Нолън никога не са били кой знае какво — Клио срещна загрижения поглед на Силвия. — Не искам семейството да научи за бележката. Само ще се разстроят.

Силвия кимна в съгласие.

— Добре. Няма да им казвам. Ами Нолън? Дали няма да каже на всички, че ти си авторката?

Клио се усмихна мрачно.

— Съмнявам се. Не би искал всички да научат, че е бил свързан, макар и за кратко, с жена със съмнителни добродетели.

Силвия се канеше да отговори, когато видя затичалия се към тях Сами. Момченцето бе по пижамка. Бе стиснало Лъки Дъки в юмручето си.

— Защо си станал, миличък — попита разтревожено Силвия. — Би трябвало да спиш.

— Не мога да заспя — Сами се лепна до майка си и се притисна о крака й.

— Да не си сънувал някой лош сън? — попита нежно Клио.

— Не — Сами прегърна по-силно Лъки Дъки. — Триша плаче.

— Така ли? — Клио се намръщи. Триша заемаше стаята до тази на Сами.

— И не спира — Сами зарови лице в полите на Силвия.

— Ще се кача да видя какво се е случило — реши Клио. — Не се безпокой за нея, Сами. Знам, че ще се оправи. Триша навярно е тъжна, защото Бенджи го няма — Клио се спогледа със Силвия. — Наглеждай нещата тук.

— Добре — кимна Силвия. — Двамата с Макс ще се оправим с навалицата тук.

Като видя Макс зад бара, Сами се зарадва.

— Ето го Макс. Здравей, Макс — и той му помаха за поздрав с Лъки Дъки.

Макс погледна към вратата. Погледът му шареше между Клио и Сами. Остави бутилката шери, от която наливаше, и отиде при малката групичка до вратата.

— Да не се е случило нещо? — попита тихо той.

— Триша плаче — обясни Сами. — Клио ще отиде да я успокои.

— Ясно — Макс погледна напрегнато Клио. — Смяташ ли, че е сериозно?

— От нейна гледна точка — да — отвърна Клио. — Тревожи се за Бенджи. От него няма ни вест, ни кост. Ще се върна веднага.

Клио се врътна и пое към задното стълбище. Не се изненада от съобщението, че Триша се бе разплакала. Безпокоеше се за нея още от вчера, когато откриха, че Бенджи бе изчезнал.

Стаята на Триша се намираше на третия етаж. Беше се нанесла преди две години, когато получи работа в „Робинс Нест Ин“. Триша и Бенджи се бяха сближили още щом се запознаха. Клио знаеше, че имат много общи неща. Прекалено много даже. И двамата произлизаха от зле осакатени и не подкрепящи ги семейства. Бяха станали близки приятели в рамките на големия клан на Клио. Преди около шест месеца Клио бе разбрала, че бяха вече и любовници.

Тя наблюдаваше с известни опасения как се развиваше неизбежният роман между двамата. Не бе убедена дали те можеха да се справят с отговорностите на една обвързваща връзка, но в същото време разбираше, че и двамата се стремяха отчаяно към нея. Около двойката витаеше някакво странно усещане за съдбовност. Сякаш бяха две изгубени души, които се държаха притиснати една о друга по време на буря.

Клио спря пред вратата на Триша и тихичко почука.

— Триша? Аз съм, Клио.

— Клио? — гласът на Триша прозвуча приглушено. — Легнала съм. Иди си.

— Триша, знаеш, че не бива да правиш това. Сами каза, че си плачела. Пусни ме да вляза. Ще поговорим.

— Не искам да разговарям.

— Дори и за Бенджи?

— Особено пък за Бенджи — и Триша изведнъж избухна в сподавени ридания.

Клио вече не издържаше.

— Пусни ме Триша или ще отида за шперца.

Последва миг на мъчително мълчание. Вратата се отвори полека, за да разкрие обляното със сълзи лице на Триша.

— О, Триша — прошепна Клио и разтвори ръце.

— Знам защо си замина — изплака Триша и се хвърли в обятията на Клио. — Заради мен.

— Разбира се, че не е заради теб — Клио потупа Триша по рамото. — Бенджи си има свои проблеми и ти знаеш това. Трябва да се справя с маса неща.

— Знам — приплака Триша. — И аз му добавих още един.

— Триша, не ти си виновна за заминаването на Бенджи.

— Не, аз съм виновната — рече задавено Триша. — Бременна съм.

Клио притвори очи, най-лошите й страхове се потвърдиха.

— О, Господи…

— Казах на Бенджи и той не можа да го понесе. Затова замина. Какво да правя, Клио? Толкова ме е страх.

— Няма нищо — рече тихо Клио. — Всичко ще се оправи. Нали вече имаш семейство, забрави ли? Не си сама.

 

 

Наближаваше полунощ, когато Клио уморена се запъти към стаята си на третия етаж в кулата. Беше си избрала убежището грижливо, още щом се премести в странноприемницата.

Личната й обител бе встрани от стаите за гостите. Малкото й апартаментче й предлагаше усамотение и изглед към морето. А имаше мигове, когато Клио страшно се нуждаеше и от двете. Да е заобиколена от семейството и гостите през повечето време бе чудесно, но имаше моменти, когато тя се нуждаеше единствено от защитната броня на самотата в собствените си покои.

Отключи вратата, все още замислена върху трудното положение, в което Триша бе изпаднала, и се потопи в очарователно претрупаната си обител. Мебелировката й, както и в останалата част от странноприемницата, бе в най-цветист викториански стил. Всяка вещ, като се почне от кретонените тапети, мине се през покритото с балдахин легло и се свърши с порцелановия часовник на масичката, бе грижливо подбрана лично от Клио.

Щракна ключа на стената, без да затваря все още вратата зад себе си. Нощната лампа до леглото хвърляше топъл отблясък по подредените на леглото бели дантелени възглавници. Светлината разкри и още нещо върху леглото: дълга, червена, сатенена панделка, навила се като алена змия върху една от възглавниците.

Клио се вторачи в панделката зашеметена и шокирана. Изведнъж усети как й се завива свят. Пръстите й, стиснали дръжката на вратата, затрепериха.

— Клио? — появи се Макс, фигурата му се мержелееше зад нея. — Търсех те. Исках да поговорим, преди да си легнеш.

— Не сега — рече тя с пресипнал шепот. Не можеше да свали очи от червената сатенена панделка.

— Какво, по дяволите, се е случило! — и без да се извини, Макс си проби път в стаята й. Огледа я с един-единствен поглед и сетне са обърна с лице към нея. — Какво е станало?

— Моля те — прошепна тя, — иди си.

— Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак.

— Иди си — изсъска тя.

Макс пренебрегна заповедта й. Вместо това спокойно затвори вратата.

— Не припадай. Не се справям много добре с припадащи жени — той обгърна Клио с ръка и я притисна до гърдите си.

— Няма да припадна. Никога през живота си не съм припадала — Клио искаше да се възпротиви на непреодолимата топлина на тялото му, но тя попиваше в нея и прогонваше студените тръпки, които я бяха обзели преди минута.

Човекът от „Огледалото“.

Най-сетне взе да се успокоява. Макс бе силен и здрав и ухаеше на хубаво. Клио вдъхна примамливия мирис — комбинация от сапун и мъжественост. Никога досега не се бе улавяла в плен на мъжки аромат, но Макс я омайваше. Тайничко се опита да зарови нос в гърдите му.

— Добре ли си? — попита Макс.

Въпросът му разруши нежното покорство, което бе започнало да я обзема. Объркана, тя вдигна глава, оправи очилата си и се отдръпна от него.

— Мисля, че да. Съжалявам. Сепнах се от нещо. Вече съм добре.

Той полека я пусна. Погледът му не слизаше от лицето й.

— Какво стана?

Клио знаеше, че трябваше да държи устата си затворена. Но защитните й сили бяха съсипани от шока, който получи, като видя панделката на възглавницата, и от това, че Макс я бе прегърнал. Знаеше, че не му дължеше никакви обяснения. Но изведнъж почувства нужда да поговори с някого. Ако Джейсън бе тук, щеше да му разкаже цялата история.

Макс бе приятел на Джейсън. Макс не бе непознат. Наистина не бе.

— Тази панделка не би трябвало да е тук — Клио не знаеше откъде да започне. Отиде до леглото и застана там, загледана в навитото парче сатен. — Някой я е сложил тук.

— Да не е подарък от Сами?

— Не — Клио се обгърна с ръце. — Не, за Бога! Сами не би могъл да знае какво може да означава червена сатенена панделка, оставена върху възглавницата.

— Но ти знаеш, нали? — Макс не помръдваше.

— Това е сцена от книга, която съм написала — Клио потрепери. Сетне се завъртя и отиде до лавицата с книги. Извади книгата, която Нолън й бе дал същата сутрин. — От тази. Трета глава.

Макс взе книгата и погледна корицата й.

— Ти ли си я написала? Името на авторката е Елизабет Бърд.

— Това съм аз. Елизабет Бърд е псевдоним. Доскоро това бе най-дълбоката и мрачна тайна, известна само на семейството. Но днес стана болезнено ясно, че и някой друг я знае.

— Защо си поискала да останеш в анонимност?

Клио погледна лицето му.

— Хвърли едно око на книгата.

Макс отгърна корицата и прегледа отправките от вътрешната й страна. Сетне вдигна поглед, в очите му не можеше да се прочете нищо.

— Писала си женска еротика? Мислех си, че пишеш любовни трилъри.

Клио вдигна брадичка.

— Написах една еротична книга, преди да се заловя с любовните трилъри. Тази книга е „Огледалото“ — прехапа устни, но не можа да се спре. — Всъщност, приета бе добре. Дори получи няколко добри отзива — разбира се, Макс няма да повярва на това, помисли си тя. Искаше й се думите й да не звучаха тъй извинително. Да беше си държала устата затворена.

— Разбирам — отрони Макс. В тона му не се забеляза никаква модулация.

За нищо на света Клио не можеше да разбере каква бе реакцията му спрямо новината, че тя бе написала „Огледалото“.

— Книгата, която държиш в ръце, е основната причина Нолън да реши, че не съм подходяща компания за един издигащ се политик.

— А, така ли! Политиците са доста скучна пасмина, нали? Лишени, от каквото и да е въображение. Клио се усмихна застрашително.

— Предполагам, че това потвърждава по-раншното ти мнение за мен като за паднала жена.

— То потвърждава впечатлението ми, че си доста непредвидима — Макс седна без покана на малко, тапицирано с кретон столче. Подпря бастуна си на масата и започна разсеяно да масажира бедрото си. — Защо не ми кажеш за какво всъщност става дума?

Клио въздъхна и се отпусна в един фотьойл. Протегна крака напред, мушна ръце в джобовете си и погледна замислена Макс. Вече съжаляваше, че последва импулса си да му се довери.

— Нищо особено не се е случило, ако погледнем обективно — започна тя. — Всичкото, което знам, е, че някакъв недоволен читател очевидно е решил да ме накаже, че съм написала тази книга. Той или тя ми пратиха миналия месец едно наистина гадно писмо.

— И ти какво направи? — попита Макс.

— Нищо. Какво да направя? Нямаше подпис. Препратиха ми го издателите, затова предположих, че изпращачът не е знаел истинското ми име и адреса. Но тази сутрин Нолън ми каза, че някой пуснал книгата в пощенската му кутия.

— Анонимно, предполагам?

— Да. Заедно с предупреждението, че не съм най-подходящата дама за един политик. А тази вечер влизам тук и намирам панделката на леглото си.

— Подозираш, че си преследвана от някой оскърбен читател?

— Кой друг би могъл да бъде? — потрепери Клио. — Предполагам, че някакво куку се опитва да ме преследва. И той или тя е бил тази вечер в спалнята ми. Гадно.

Беше обаче повече от гадно; беше плашещо. Клио обаче не смяташе да си го признае. Във всеки случай поне засега.

— Възможно е да мога да помогна — промълви тихо Макс.

Клио се вторачи в него.

— Как?

— Познавам един мъж, който има фирма, специализирана в охрана и разследвания. Ако искаш, мога да го помоля да провери това-онова.

— Остави. Не искам да имам вземане-даване с частни детективи.

— И защо?

Клио стисна зъби. Веднъж се бе опарила с един частен детектив, който й взе паричките и не свърши нищо. Нямаше намерение отново да се прави на глупачка.

— Не си струва. Не искам историята да се раздува прекомерно. Който и да е този, след време ще му писне и ще се разкара.

— Смяташ ли?

— На писателите понякога им се случват подобни неща — рече отбранително Клио. — Човек не може да стори кой знае какво.

— Не съм убеден. Виж, мога поне да помоля О’Райли да провери гостите, отседнали в хотела за този уикенд. Можем да разберем дали някой от тях има репутацията на яростен цензор.

— Казах ти, нямам намерение да плащам на частен детектив да разследва случая.

— Няма да му плащаш — рече тихо Макс. — О’Райли ми е приятел. Има да ми връща за някоя и друга услуга. Ще се радва да направи това заради мен.

Клио се поколеба.

— Така ли смяташ?

— Да. Една бърза проверка няма да навреди — Макс изглеждаше замислен. — Ще отнеме обаче известно време. Съмнявам се дали ще успея да принудя О’Райли да направи проверката за два дни.

Клио го изгледа подозрително.

— Това да не е някакъв номер, който да ме убеди да не те изхвърля във вторник?

— Така е — Макс вдигна рамене. — Нямам къде другаде да отида. Напоследък е трудно човек да си намери работа.

Тя изпъшка.

— Знаех си, че няма да е лесно да се отърва от теб.