Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Grand Passion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Дъхът на страстта

ИК „Компас“, Варна, 1999

Редактор: Любен Любенов

Коректор: Диана Черногорова

История

  1. — Добавяне

18

— Вярвам, че ще ми дадете обичайната ми стая, мис Робинс? — попита безцеремонно Хърбърт Т. Валънс, докато попълваше с четлив почерк регистрационната си карта. — Не бих искал да ме местят от стая на стая.

— Да, знам, мистър Валънс. 210 е готова за вас — Клио си наложи най-добрата професионална усмивка и подаде ключа на Валънс. — Освен това можете да използвате залата за семинара си, както и преди.

Валънс щракна пет пъти с химикалката си, преди да я прибере грижливо в джоба на сакото.

— Надявам се този път да нямаме проблеми с електричеството.

— Да стискаме палци този уикенд да няма силни бури — рече Клио с преднамерена веселост.

— Аз не вярвам в късмета — каза Валънс. — Вече проверих прогнозата, предполага се, че през повечето време ще е ясно.

— Чудесно. Е, този път май имате голяма група. Настанихме вече петнайсет души, които казаха, че са тук, за да участват в семинара.

— Петнайсет е най-доброто число за семинара ми. Не мога да гарантирам добри резултати, ако трябва да работя с по-голяма група. А аз съм известен с това, че постигам добри резултати. Трябва да си поддържам репутацията, нали знаете?

— Да, мистър Валънс. Така казахте.

Клио си повтаряше, че си струва да се примири с чудатостите на Валънс, заради заетостта, която той осигуряваше на странноприемницата й. Но от време на време й писваше от неговата студена и непроницаема личност, от дребнавото му и странно поведение.

— Надявам се да прекарате добре.

Валънс се намръщи и се отдръпна от рецепцията.

— Не съм тук да се забавлявам, мис Робинс. Дошъл съм да върша работа.

Когато той се обърна и тръгна бързо към стълбището, Клио сбърчи нос.

— Знаеш ли какво, Силвия? Струва ми се, че мистър Валънс става все по-лош. Тази вечер ми се вижда ужасно напрегнат.

Силвия подаде глава от офиса и се усмихна.

— Мисли си само за парите, които ни носи.

— Знам. Може би е свръх мотивиран. Не ти ли е хрумвало, че има нещо общо между Макс и Хърбърт Т. Валънс?

— И какво е то?

— Репутацията.

Силвия се изкиска.

— Имаш право. Но има и голяма разлика между Макс и Хърбърт Т. Валънс.

— Каква?

— Единия го обичаш, а другия не го харесваш особено.

Клио се смръзна. Сетне се обърна на пета.

— Какво каза?

— Чу ме добре. Че обичаш Макс.

Клио я изгледа развълнувана.

— Толкова ли е очевидно?

— Ти му даде всичко, което той пожела, включително и себе си. Ти си щедра жена, Клио, но никога не си била толкова щедра, с който и да е друг мъж. Винаги си се опазвала на определено равнище. Освен с Макс.

— Усетих, че е по-различен, още щом го видях. Той бе мъжът от огледалото — прошепна Клио. — Човекът от книгата ми.

— И аз имах чувството, че е точно той.

Клио прокара пръсти по полираната повърхност на тезгяха.

— И станах част от колекцията му.

— Е, резултатът е равен, нали така? Ти превърна Макс в член на семейството.

Клио се поколеба.

— Ще ти кажа нещо, което досега не съм казвала никому. Понякога малко се страхувам, Силвия.

— Страхуваш се от Макс? Не мога да повярвам. Можеш да му имаш пълно доверие и ти го знаеш.

— Нямам това предвид — Клио хвана здраво ръба на тезгяха. — Страхувам се, че няма да ми позволи да го обичам. Той знае как да преследва онова, което желае, знае как да го постигне. Но се е пазил много по-дълго, отколкото аз самата. Превърнал го е в изкуство.

— Казвала ли си му, че го обичаш?

— Не — Клио отривисто поклати глава. — Не исках да насилвам нещата. Предполагам, че го чакам да се събуди някоя сутрин и да открие, че е влюбен в мен. Но понякога не съм сигурна дали ще разпознае любовта, дори тя да го зашлеви през лицето. От време на време мъжете могат да бъдат много глупави.

— Може би ще се наложи ти да направиш първата стъпка, Клио. Не съм убедена, че Макс би могъл да я стори.

И Силвия се скри в офиса.

Клио се загледа в единствения от трите морски пейзажа, който бе останал във фоайето. Останалите бяха вече горе, в мансардата.

Ала тя не виждаше пенестите вълни в картината на Джейсън. Вместо това гледаше в огледалото — фантом, зад който бяха скрити най-съкровените й тайни. Силуетът върху сребристата повърхност вече не бе една мистериозна сянка. Това бе Макс, мъжът, когото бе чакала цял живот. Той бе навлязъл в живота й и я бе освободил.

Но Клио знаеше, че още не му бе отвърнала със същото. Макс все още бе затворен в капана на огледалото. Още не бе успяла да го освободи.

 

 

Наближаваше почти полунощ, когато Клио и Макс поеха по стълбите нагоре към мансардата. Клио бе изтощена. Групата, която се бе нанесла за семинара на Валънс, бе по-мотивирана да се весели, отколкото да изучава „Петте стъпки“ към успеха и благополучието. Все още вдигаха доста шум долу, във фоайето, но Джордж я бе уверил, че ще може да се справи с тях.

— Още една такава група и мистър Валънс най-добре да си прави семинарите на пътя.

Клио се строполи на леглото, изрита сребристите си обувки и махна шнолата от косата си.

— Струва ми се, че групата е вече доста добре мотивирана — Макс я гледаше как разтърсва освободените си коси. Усмихна се с леката, загадъчна и страхотно чувствена усмивка на мъжа от огледалото. — Впрочем аз — също.

— Прекара един тежък ден.

— Най-тежката част още предстои — той прекоси стаята. Когато застана пред нея, остави бастуна и обхвана с длани лицето й. — Но мисля, че ще бъда на висотата на положението.

— Кога усъвършенства толкова двусмислиците?

— Откакто прочетох петнайсета глава — Макс я повали по гръб и легна върху нея. — Най-забавната глава в „Огледалото“.

— Радвам се, че ти е харесала.

Бе топъл, тежък и възхитително мъжествен. Клио усети как умората й се стопява. Замести я чувството на съкровено очакване.

Макс я погледна. Очите му се замъглиха.

— Всичко в теб ми харесва, Клио.

Устните му покриха нейните.

Тя се усмихна под целувката му. А сетне, повдигайки се леко, го отмести и стана. Свали очилата и ги остави на нощното шкафче. Чувствайки се съвсем порочна, тя започна да разкопчава блузата си — оксфордски модел.

— Да си чел случайно шестнадесета глава? — попита тя.

— Още една от любимите ми — Макс се обърна по гръб и сложи ръце под главата си. Едва забележимата му усмивка излъчваше силно, макар и лениво предизвикателство. — Ще ми я изиграеш ли?

— Ако желаеш.

— Желая — гласът му бе предрезгавял от желание. — Но бавно. Не искам да пропусна и думица от сюжета.

Добила смелост от чувственото окуражаване, което съзря в погледа му, Клио бавно доразкопча блузата. Не я съблече, а я остави така — ту да разкрива, ту да скрива гърдите й.

— Не забравяй огледалото — рече тихо Макс.

Тя отиде до огледалото и се взря в леко размазаното изображение. Косата й се спускаше свободно върху раменете й. Очите й бяха забулени и загадъчни. Помисли си, че изглежда интригуваща и екзотична. Тя бе фантазията, но тя бе и създателката на фантазията. Беше и прелъстителката, и прелъстената. Усещането за женствеността й премина по тялото й.

Макс не помръдваше на леглото. Клио знаеше, че я гледа, тъй, както тя самата се гледаше в огледалото, и желаеше тя да се гмурне още по-дълбоко в света зад посребреното стъкло. Пръстите й леко трепереха, докато разкопчаваше джинсите си. Свали дънковата материя полека по бедрата си, но остави фините бикини.

Очите й не се откъсваха от огледалото. Остави джинсите да се свлекат на пода. Пешовете на блузата паднаха върху горната част на бедрата й, едва покривайки извивката на задника. Виждаше тъмното триъгълниче под коприната на бикините си и знаеше, че Макс също го вижда. Почувства изгарящия огън на желанието и изпита сладката, звънка радост от това, че можеше да предизвика същата реакция и у него. Това й създаде главозамайващото усещане за женствената й сила и в същото време я направи безкрайно щедра.

— На колене съм — увери я тихо Макс.

Срещна погледа му в огледалото и разбра, че силата, която усещаше, по някакъв сложен начин се бе свързала с неговата сила. Тя не можеше да бъде почувствана изцяло, ако не срещнеше еднаква противоположна сила. Макс излъчваше собствената си сила и тя бе покорена от нея, досущ както той — от нейната.

— Аз — също — прошепна тя.

Устните на Макс се разтеглиха в усмивка и коленете на Клио омекнаха.

— Така става още по-интересно.

Това създаваше и някаква връзка между нея и Макс, връзка, която не можеше да се сравни с нищо познато. Почуди се дали и Макс изпитваше въздействието на тази връзка.

Клио вдигна ръце и свали блузата с леко повдигане на раменете. Тя се свлече в краката й. Видя в огледалото розовите хълмчета на собствените си гърди и почувства изгарящия поглед на Макс.

— Представи си, че те докосвам — рече той. Клио срещна погледа му в огледалото.

— Но ти не ме докосваш.

— Гледай в огледалото и си представи, че съм застанал точно зад теб. Ръцете ми са на гърдите ти. Усещам зърната под дланите си. Те са малки, твърди, също като малини.

— Малини ли?

— Малини и сметана. Много сладки — рече Макс.

— Много свежи. Искам да ги опитам. Усещаш ли езика ми?

По тялото на Клио пробяга гореща вълна. Зърната на гърдите й станаха твърди и пълни. Затвори очи, но усещането само се усили.

— Да. Усещам устните ти.

— Какво изпитваш?

Клио се съсредоточи.

— Горещо. Влажно. Силно.

— Ти ме правиш тъй силен, Клеопатра. Къде искаш да те докосна сега?

— По-надолу — Клио отвори очи и се взря в леко разфокусираното си изображение. — Искам ръцете ти да се плъзнат по-надолу.

— Къде, между краката ти ли?

— Да — тя потрепери.

— Толкова е хубаво, Клио. Меко и топло — Макс млъкна, сякаш наистина я галеше с пръстите си. — Ти овлажняваш за мен, нали?

— Да — Клио почувства влагата между бедрата си. Погледна в огледалото. — А ти ставаш твърд за мен, нали?

— Направо полудявам — рече Макс. — Сложи ръце върху пръстите ми.

— Къде са сега пръстите ти?

— Там, където искаш да бъдат.

— Тук — прошепна Клио. И тя докосна леко копринените си бикини. Сетне прокара пръсти по корема си. Полека, замислено обхвана с длани гърдите си и ги предложи на мъжа в огледалото.

— Мисля, че за тази вечер толкова фантазии ми стигат — прошепна Макс. — Не знам как си ти, но изпитвам страшна необходимост от истинското нещо.

— Аз — също.

Треперейки от желание и възбуда, Клио се обърна от огледалото и отиде до леглото.

— Исках да ти кажа нещо, Макс.

Той я погледна — очите му бяха замъглени от разтърсващо душата желание.

— Какво е то?

— Обичам те.

Без да каже нищо, Макс я притегли върху себе си. Хвана главата й с ръце и впи устни в нейните.

 

 

Клио се събуди часове по-късно, усетила, че е сама в леглото. Обърна глава и видя Макс. Мержелееше се до прозореца, призрачен силует на фона на тъмната нощ. По наклона на тялото му разбра, че се бе облегнал с две ръце върху ястребовата дръжка на бастуна си.

— Макс?

— Няма нищо, Клио. Стоя тук и си мисля. Спи.

— Не мога да спя, като бродиш из стаята — измърмори тя. — Да не се е случило нещо?

Макс замълча.

— Не знам.

Никога не бе чувала гласа му такъв. Клио бързо се изправи и седна в леглото.

— Какво има, Макс?

— Помниш ли какво ми каза за усещането си онзи ден, когато някой се прокрадвал след тебе в мъглата?

— Помня — отвърна тя. — Мисля, че се нарича чувство за надвиснала опасност.

— Нарича се, освен това и чувство, че някой току-що е прескочил гроба ти.

— Боже мой, Макс! — Клио бе обезсилена. — Така ли се чувстваш сега?

— Да.

Потисната, тя се запита дали признанието й в любов по-рано не бе причината за тази тревожна несигурност, която витаеше около него. Той не отговори на признанието й, макар да я люби така силно, че сетивата й изпаднаха в шок.

Беше си рисковано. И тя го бе разбрала още тогава. Макс не бе научен да обича, припомни си тя. Нямаше начин да отгатне обаче как би реагирал той, когато му се каже, че е обичан.

Клио се измъчваше пред олтара, наречен „може би“.

Може би поради факта, че бе обичан, Макс да се чувстваше като попаднал в капан. Може би не желаеше да се подлага на такъв натиск. Може би се чувстваше раздвоен от това, че той бе обичаният. Може би всичко, което желаеше, се свеждаше само до това да принадлежи към семейството на „Робинс Нест Ин“. Може би желаеше Клио само заради това, че му бе дала дом. А може би той всъщност не я обичаше по начина, по който тя искаше да бъде обичана.

Може би тази вечер тя бе провалилата се.

Клио облегна брадичка на свитите си колена.

— Какво искаш да направиш?

— Не знам. Така съм се чувствал само веднъж или дваж през целия си живот. И всеки път следваха неприятности — Макс се извърна от прозореца. — Мисля да позвъня на О’Райли.

— Сега? — тя присви очи да види часовника. Изпита голямо облекчение, че той изглежда не се бе замислил върху нечаканото й обяснение в любов и й бе трудно да следва нишката на разговора. — Два часа след полунощ е.

— Знам.

Макс взе телефона, очевидно не му бе трудно да види силуета му в тъмното. Вдигна слушалката и се спря.

— Макс?

Остави бавно слушалката на вилката и се взря в далечината към заливчето.

— Господи!

— Макс, какво има? — Клио изпълзя от леглото и отиде до него. Присви очи, когато видя в далечината необичайно оранжево зарево. — Какво е това?

— „Космик хармъни“ — рече Макс. — Гори.

Извърна се рязко.

— О, Боже мой! — Клио бе обзета от паника. — Андромеда, Дейстар и останалите сигурно спят. Трябва да идем при тях.

Тя се завъртя и затърси отчаяно очилата си.

— Успокой се, Клио — Макс вече пресичаше стаята към гардероба. — Първо трябва да се уверим, че пожарната е тръгнала.

— Да, да, разбира се.

Клио взе телефона, но разбра, че не виждаше добре, за да натисне аварийния бутон. Потърси опипом ключа за осветлението и най-сетне го намери. Сложи очилата на носа си с треперещи пръсти и натисна копчето.

— Остави — рече Макс, докато обличаше ризата си. — Получили са съобщение. Чуваш ли сирените?

Клио се заслуша и долови високия вой в далечината.

— Слава Богу. Макс, трябва да отидем там.

— Аз ще отида. Ти остани тук.

Макс вече бе облечен. Дръпна силно ципа на панталоните си.

— Не, ще дойда с теб — и тя грабна джинсите си.

Макс я погледна, очите му бяха помрачнели.

— Искам да останеш тук.

— Защо?

— Защото нещо не е наред.

— Знам, че нещо не е наред. „Космик хармъни“ гори.

Клио навлече джинсите и отчаяно се опитваше да закопчае блузата си. Трепереше тъй силно, че й бе трудно да улучи илиците.

Макс отвори чантата си и извади от нея някакъв предмет. Като видя, че бе револвер, Клио се смрази.

— Откъде си взел това нещо? — прошепна тя, като го гледаше как зарежда.

— Държа го под ръка от деня, в който някой те следваше в мъглата — Макс вдигна очи. — Не се безпокой, ще се отърва от него, веднага щом всичко това свърши. И аз, не по-малко от теб, желая в къщата да няма оръжие.

— О, Макс — потрепери Клио.

Той застана пред нея. С едната си ръка хвана рамото й.

— Чуй ме сега, Клио. Искам да останеш в хотела. Разбираш ли ме? Тук ще си в безопасност. Долу има хора. Джордж е тук. Силвия е в стаята си. Хотелът е добре осветен. Искам да останеш тук.

Тя се бе вторачила в него, слисана от внушенията, които съдържаха думите му.

— Нима се тревожиш за мен? Но не аз, а „Космик хармъни“ е в беда.

— Това не ми харесва, Клио. Пожар в „Космик хармъни“ тъкмо по това време е дяволски странно нещо. Искам да бъдеш в безопасност, докато проверя какво става на другия край на заливчето.

Той я пусна и тръгна към вратата.

— Но, Макс…

— Остани тук, Клио.

Макс отвори вратата.

Тя инстинктивно почувства повелителната нотка в гласа му. В един миг бе като парализирана. Секунди по-късно, когато вече можеше да помръдне, Макс отдавна бе в коридора. Затръшна вратата под носа й.

Чу познатото изскърцване на една дъска в пода и в следващия миг него го нямаше.

Клио се опита да реши какво да предприеме. Ще слезе долу и ще събуди Силвия. Двете заедно ще обсъдят дали е разумно да се ходи до „Космик хармъни“.

Телефонът на писалището иззвъня.

Клио подскочи. Спря се, с ръка на дръжката на вратата и погледна апарата, сякаш бе оживял. Той иззвъня отново — тревожен повик, от който по гърба й пробягаха тръпки. Тя приближи до апарата и с неохота вдигна слушалката.

— Ало?

— Клио? Тук е О’Райли. Говоря от телефона в колата. Тръгнах към странноприемницата.

— О’Райли! — Клио почувства слабост от облекчението си. — Макс тъкмо искаше да ти се обажда.

— Не се учудвам. Понякога, когато се зададат неприятностите, той е направо ясновидец. Той там ли е?

— Не, току-що замина. На път е за „Космик хармъни“. Там е избухнал пожар.

— По дяволите! — изруга О’Райли. — Сигурна ли си?

— Пламъците се виждат и оттук.

— Клио, чуй ме — тонът на О’Райли изведнъж стана студен и напрегнат. — Стой си на мястото, чуваш ли ме?

Клио се намръщи.

— Точно това ми каза и Макс. Кажи ми поне една причина да го сторя.

— Най-сетне се появи нещо и то никак не ми харесва.

— За какво става дума, О’Райли? И без това съм изплашена до смърт тази вечер.

— Клио, знаеше ли, че баща ти е бил свидетел на дело по убийство две години преди да умре?

— Разбира се, че знаех — пръстите на Клио се вкопчиха в слушалката. — Видял един мъж да напуска сграда, в която, както полицията съобщи, било извършено убийство. Той идентифицира мъжа по снимка. Но какво общо има това с всичко, което става тук?

— Името на този мъж е Емил Уин. Професионален убиец. Неколцина дребни джебчии са свидетелствали срещу него, но показанията на баща ти, свързващи го с местопрестъплението, са наклонили процеса в полза на обвинението. Уин бил хвърлен в затвора.

— Знам. О’Райли, ще ми обясниш ли за какво става дума? Моля те, побързай. Искам да ида да разбера какво се е случило в „Космик хармъни“.

— Три месеца преди майка ти и баща ти да умрат, Уин е бил освободен по медицински причини.

— Какво? — Клио се взираше в пламъците от другата страна на заливчето. — Никой не ни каза за това.

— Не е кой знае каква новина. Случва се често. Във всеки случай Уин е изчезнал почти моментално. Властите смятат, че е напуснал страната. Логично предположение. Но започвам да смятам, че Уин може би е сменил самоличността си.

Клио се отпусна на стола.

— Значи смяташ, че може би е убил родителите ми, за да си отмъсти?

— Напълно е възможно. Клио, има още няколко неща за Уин, които са били отбелязани на процеса. Първото е, че имал репутация и репутацията му означавала всичко за него. Бил направо фанатик на тази тема.

Клио разтри слепоочието си, опитваше се да осмисли чутото.

— Що за репутация?

— Че никога не се проваля и никога не оставя свидетели. Бил е професионалист и това за него била идея фикс.

— Нещо като Макс — прошепна Клио.

— Макс? За какво, по дяволите, говориш?

— Той никога не се проваля.

— Аха, е, последния път Уин се провалил й баща ти го видял. И сега е мъртъв. Възможно е Уин да го е убил и сетне да е убил майка ти, само защото е била на местопрестъплението.

Клио стисна силно затворените си очи. Усети, че й се повдига.

— И няма свидетели.

— Точно така. Уин никога не оставя свидетели. Засега това са само предположения, но мисля, че е възможно, след като си наела миналото лято Ебърсън, да си принудила Уин отново да действа.

— Не — прошепна Клио, — о, не!

— Мисля, че Ебърсън се е поразровил малко и е стигнал до същите заключения, до които стигам и аз. Може би е бил нехаен и случайно да е подсказал на Уин, че някой рови отново по случая. Уин може да е решил, че новата му самоличност е застрашена.

— Значи смяташ, че Уин е убил и мистър Ебърсън, така ли?

— Мисля, че е напълно възможно. Клио, разбираш ли какво искам да ти кажа? — попита напрегнато О’Райли. — Ако се окажа прав, следващата цел на Уин си ти. Не напускай хотела!

— Но какво общо има това със заплахите, които получих относно книгата си?

— Уин е известен с това, че е много педантичен. Винаги си е вършил внимателно предварителното разследване. Предпочитал е убийствата му да изглеждат като нещастни случаи или, както е в случая с баща ти, като самоубийства. Имал е репутацията, че полагал големи усилия да създаде сценария на убийството.

— Значи смяташ, че е направил някои проверки за мен, открил е, че съм написала „Огледалото“, и се е спрял на сценарий, който ще убеди хората, че съм убита от някой побъркан читател?

— Навярно той знае какво означава за теб „Космик хармъни“. Затова този пожар никак не ми харесва. Твърде подозрително съвпадение.

— Това каза и Макс.

— Макс е на път към заливчето, нали?

— Да.

— Добре. Ти си стой на място, Клио. Не пристъпвай извън прага на странноприемницата, докато не се върне.

Клио се отказа да спори.

— Добре. Ще сляза долу и ще събудя Силвия. Тя, аз и Сами ще подредим каруците в кръгова отбрана и ще чакаме мъжете да си свършат работата.

— Аз ще пристигна след около час — О’Райли замлъкна за малко. — Кажи, моля те на Силвия, че пристигам.

— Тя ще те чака. Всички ще чакаме.

— Добре е, когато човек знае това — рече О’Райли. — Отдавна никой не ме е чакал. Слушай, трябва да затварям. Ще позвъня на местния шеф на полицията. Искам да знае какво става.

— Тук имаме само един полицай, О’Райли. Хари сигурно вече ще е в „Космик хармъни“.

— По дяволите, това им е лошото на малките градчета. Окей, стой си на място. Макс и аз ще се оправим с всичко.

Клио затвори телефона.

Значи родителите й са били убити. Застреляни. Застреляни от хладнокръвен убиец.

Единственото, което изпита, бе облекчение. Колкото и ужасна да бе новината, тя бе неизразимо по-приемлива от обяснението, на което настояваха властите през всичките тези години. Значи баща й не бе полудял и не бе убил майка й и себе си. Любовта на родителите й един към друг не бе опетнена от някаква злокобна болест на бащиния й ум. Връзката между двамата е била чиста, цялостна и непокътната. Досущ като нейната любов към Макс.

Въпреки ситуацията, Клио усети как от плещите й се смъква огромен товар. Стана бавно и тръгна към вратата. Искаше да поговори със Силвия.

Пламъците в далечината отново привлякоха вниманието й. Спря, за да погледне през прозореца. Невъзможно бе да се разбере дали гореше главната сграда или някои от по-малките здания.

Дъската в коридора изскърца.

Клио застана неподвижна.

„Трябва да поддържам репутацията си, нали знаете.“

Нейните собствени думи, които бе казала на Силвия по-рано, сега изплуваха отново: „Не ли ти е хрумвало, че има нещо общо между Макс и Хърбърт Т. Валънс?“

Репутацията.

Репутацията.

Клио скочи към вратата. Но преди да успее да я заключи тя се отвори и Хърбърт Т. Валънс влезе в стаята. В ръката си държеше пистолет. Дулото му й се видя необичайно. Навярно така изглеждат заглушителите, помисли си Клио.

— Е, мис Робинс — Валънс се усмихна с тънката си, лишена от веселост усмивка. — Най-сетне се срещаме истински. Позволете да ви се представя. Истинското ми име е Емил Уин. Навярно сте чувала за мен. Баща ви ме съсипа в професионално отношение.

Клио се опита да каже нещо, но гласът й не излизаше. Пое дълбоко дъх, досущ както когато медитираше. Трябваше да каже нещо, каквото и да е, за да преодолее парализата си.

— Негодник! — получи се леко изпискване. Но яростта я облада бързо и прогони страха. — Ти си убил родителите ми.

Валънс се намръщи и затвори вратата зад гърба си.

— Нямах друг избор. Показанията на баща ти разрушиха репутацията ми. Не можех да се успокоя, докато той не ми заплати за това. Репутацията означава всичко за един мъж, мис Робинс.

— А майка ми… — започна Клио със сподавен глас.

— Боя се, че тя също трябваше да си отиде. Аз планирам своите малки драми изключително внимателно и затова прецених, че случай убийство — самоубийство ще бъде най-подходящият за дадената ситуация.

— И си тръгнал подир мен, защото знаеше, че рано или късно ще те открия — рече Клио.

Валънс я изгледа с много странно разтревожено изражение.

— Миналото лято сте наела един второкласен детектив. Много слаб професионалист, мис Робинс. Разбрах почти веднага, че ровичка и предприех необходимите мерки. Но още тогава разбрах, че трябва да направя нещо и за вас.

— С други думи, мислел си, че мога да реша да наема някой друг и следващия път той да оправдае похарчените ми пари.

Клио отстъпи крачка назад.

Валънс изглежда още не знаеше, че О’Райли вече бе научил кой бе той. Каквото и да се случеше тук тази вечер, тя не биваше да предаде Макс и О’Райли. Валънс сигурно щеше да тръгне и подир тях.

— За нещастие стана ми ясно, че ще ми донесете неприятности, мис Робинс — Валънс следеше движенията й с пистолета. — Но трябва да споделя, че едно нещо ме озадачи. Ако сте имала подозрения относно смъртта на родителите си, защо чакахте цели четири години, преди да наемете детектив?

— Необходимо ми бе време, за да се съвзема дотам, че да се заема със случилото се — досега първичната ярост бе непозната за Клио. А сега бе погълната от нея. Вече изобщо не се боеше от Валънс. — Ти си унищожил семейството ми, глупаво, лудо, дребно човече!

— Не ме наричай луд! — в погледа на Валънс проблеснаха зли пламъчета. — Онези идиоти психиатри в затвора ме наричаха луд. Но те грешат. Всички грешите. Аз бях професионалист с абсолютно безпогрешен атестат. Никога не бях допускал грешки. Никога не съм се провалял. А баща ти ми съсипа репутацията.

— Той не я е съсипал. Ти си се провалил.

— Не казвай такива неща — Валънс пристъпи крачка напред. — Не е вярно. Аз никога не се провалям, мис Робинс.

Клио стигна заднешком до огледалото. Единствената отбрана, за която й идваше на ум в момента, бе да го накара да продължи да говори. Този мъж бе ненормален. Хрумна й, че един истински професионален убиец досега би трябвало да я е ликвидирал.

— Значи ще се опиташ да накараш хората да мислят, че ме е убил някой побърканяк, който е чел книгата ми, така ли?

Валънс се намръщи.

— Дори и да съм имал лични причини да те премахна, ти заслужаваш да бъдеш наказана за това, че си написала „Огледалото“.

Той е дори по-луд, отколкото първоначално го смятах, реши Клио.

— Защо смяташ така?

— Защото си авторка на порнографска книга, мис Робинс — сгълча я Валънс като оскърбен евангелист. — Не струваш повече от една курва. Пишеш мръсотии и всеки почтен човек ще го потвърди.

Почтен човек ли? — тя го изгледа, без да може да повярва на очите си. — Сериозно ли се смяташ за почтен човек?

— Аз съм чист човек, мис Робинс — пръстите на Валънс се стегнаха около ръкохватката на пистолета. — Майка ми взе всички мерки, за да не се омърся в ямата на секса. Горд съм да кажа, че не съм познал плътски жена, след като тя ми показа колко безсрамен е половият акт.

— Нека отгатна сама. Ти си продукт на едно повредено семейство, нали така?

Клио не знаеше дали, ако подиграваше Валънс, той щеше да продължи да говори или щеше да го принуди да натисне спусъка, но не можеше да се сети какво друго да стори.

— Майка ми бе чиста жена — рече яростно Валънс. — И опази и мен чист.

— Като те е запазила за себе си ли? Обзалагам се, че онези психари в затвора направо са умрели от кеф, нали така?

— Млъкни — озъби се Валънс. — Ти си написала една мръсотия. Никой няма да си помисли, че е странно, ако някой чист човек се наеме да те накаже.

Клио с ужас установи, че Валънс вярваше в думите си.

— Ти си доста хладнокръвен за човек, който ме обвинява, че пиша еротика. Та ти си професионален убиец, за Бога? Що за човек си?

— Тъкмо това доказва, че съм професионалист — Валънс измъкна от джоба си дълга червена панделка. — Професионалист с едно само петно върху безупречната си кариера. Но скоро и това петно ще бъде изтрито.

Той тръгна към нея. Клио видя кабела, вшит в панделката. Знаеше, че ще я метне върху врата й. По същия начин, по който човекът от огледалото обвива с панделката врата на жената в „Огледалото“.

Валънс щеше да я удуши с алената панделка.

Отвори уста да извика, съзнавайки, че Валънс навярно щеше да я застреля преди някой да успее да я чуе. Може би ако преди да умре успееше да вдигне достатъчно шум, той нямаше да успее да избяга незабелязано.

В този миг лампите премигнаха и изгаснаха.

— По дяволите! — изкрещя в напрегната възбуда Валънс. — Не мърдай. Предупреждавам те.

Клио не му обърна внимание и се строполи на пода. Валънс бе толкова заслепен, колкото и тя самата, но тя познаваше стаята далеч по-добре от него. Запълзя към вратата, досети се, че само след няколко секунди зрението на Валънс щеше да се адаптира към неочакваната тъмнина.

Тих, съскащ звук над главата й, й подсказа, че Валънс бе стрелял със заглушения пистолет. Куршумът разпръсна дървени трески.

В същия миг дъската на пода отвън изскърца. Нахлулият въздух й подсказа, че някой бе отворил вратата и бе влязъл в стаята. Погледна нагоре и й се стори, че вижда тъмната сянка да се промъква в тъмнината на мансардата.

Макс.

Ръката й докосна основата на стойката на огледалото.

Още един тих и съскащ звук опърли въздуха в стаята. Клио скочи на крака, грабна огледалото ведно с рамката му и го запрати натам, където знаеше, че се намираше Валънс.

Огледалото срещна нещо солидно и падна на пода. Чу се шум от строшено стъкло. Валънс извика, издавайки местоположението си.

Светна яркият лъч на мощното фенерче, което Клио винаги държеше под ръка на рецепцията. Валънс бе прикован в снопа ослепителна светлина.

— Разкарай се оттук — изкрещя Валънс. Вдигна ръка сякаш умолително, насочи пистолета към източника на светлина и натисна спусъка.

В същия миг се чу и тътенът от гърмежа на незаглушен револвер. Валънс се отпусна неподвижен на пода.

Фенерчето падна на земята, лъчът му все още осветяваше тялото на Валънс.

— Макс — извика Клио и се втурна напред.

— По дяволите — изруга Макс. — Пак в същия проклет крак.