Джейн Ан Кренц
Дъхът на страстта (15)

14

Старата тухлена къща никога не му се бе струвала по-студена. Преди да слезе до избата за най-доброто си калифорнийско каберне Макс провери термостата. Нощта бе студена, но вкъщи трябваше да е уютно и топло. Термостатът бе нагласен на седемдесет и четири градуса^[1] Макс се намръщи и го премести на 76 градуса. Сети се, че в мансардната му стая в странноприемницата никога не бе хладно.

Знаеше, че не къщата бе студена, студено му бе на самия него. Усещането бе познато. Беше се чувствал така няколко пъти през живота си. Първият път бе, когато служител от социалните грижи му бе обяснил, че ще живее при едно много добро семейство. Последният път бе, когато почина Джейсън. Днес щеше да бъде поредният повратен момент. Предусещаше го. Някаква остра напрегнатост бе поставила всичките му нервни окончания нащрек. Тази вечер усещането бе по-лошо отвсякога. Този път залогът бе прекалено висок. Преди винаги е бил в състояние да избяга от онова, което не можеше да притежава. А сега не знаеше как би могъл да си тръгне от Клио, ако тя откажеше предложението му за женитба.

По обратния си път към кухнята той се спря да надникне неспокойно в обширната всекидневна. Клио стоеше с гръб към него пред широките прозорци, които гледаха към града и залива Елиът. Наблюдаваше светлините на хълмовете в центъра на града, които блестяха под дъжда като ярки скъпоценни камъни.

Макс я гледаше, почувствал дълбокия копнеж в себе си. По време на пътуването от брега насам беше прекалено мълчалива. Той направи няколко опита да завърже разговор, но всичките пропаднаха. Откакто напуснаха странноприемницата, Клио беше учтива, но изглежда се бе затворила в някакъв свой свят. Макс не можеше да разбере какво мислеше и това го изнервяше.

Отнесе кабернето в кухнята и внимателно извади тапата му. Много отдавна Джейсън му бе обяснил, че човек трябваше да се отнася с уважение към доброто каберне.

Докато наливаше рубинената течност в две чаши, Макс изпита известно опасение относно избора си на вино. Може би трябваше да предпочете шампанско. Устните му се изкривиха в горчива усмивка, защото осъзна, че, независимо от школовката на Джейсън, все още имаше моменти, в които не бе сигурен как да постъпи най-правилно.

— Защо се усмихваш? — попита Клио от вратата на кухнята.

Сепнат от въпроса й след неколкочасовото почти пълно мълчание, Макс не успя да завърти бутилката, за да предотврати подлизването. Две кървавочервени капки тупнаха върху полирания гранитен плот. Погледна ги и остави бутилката.

— Мислех си, че между това да си роден с много пари и да се налага сам да се бориш за тях има огромна разлика — рече той. Взе хартиена салфетка и избърса винените капчици.

— И каква е разликата? — попита Клио. Погледът й бе непроницаем.

Макс сви рамене.

— В чувството за увереност. Сигурността, че винаги знаеш какво точно да облечеш или да поднесеш — той й подаде едната от чашите. — Когато си наследил парите, ти си попил тази увереност още от люлката. А когато сам си си пробивал пътя, никога няма да придобиеш това чувство.

— Предполагам, че си прав — Клио внимателно опита виното. Очевидно доволна, отпи една глътка. — От друга страна, обаче, когато си успял по по-трудния начин, имаш самоувереността, която произтича от съзнанието, че си го заслужил сам.

Макс срещна погледа й.

— Не е съвсем едно и също.

— Не, това е много по-импонираща самоувереност. Тя е в дълбоко вкоренената арогантност, която произлиза от това, че ако утре загубиш всичко и трябва да започнеш от началото, би могъл отново да стигнеш върха. И ти излъчваш такава самоувереност, Макс.

— Това е различно нещо. Не говорех за такава самоувереност.

— И защо не? Тя е много по-интересна от другата — рече хладно Клио. — Всъщност, понякога си е направо плашеща. Навярно е още по-плашещо за някой, който е роден в богатство. Когато си роден богат, дълбоко в себе си не можеш да бъдеш много сигурен, че сам би постигнал всичко това. Но ти, Макс, знаеш, че би могъл. Доказал си го на себе си и на всички останали.

Макс се усмихна.

— Ала онзи тип, роден със сребърна лъжичка в устата, не би се поколебал дали в подобна ситуация би трябвало да сервира каберне или шампанско. Отговорът му щеше да дойде от само себе си.

— О, Господи! — очите на Клио блеснаха иззад лещите на очилата. — Нима този въпрос те измъчваше толкова много?

— Не се безпокой, нямаше да му позволя да ми развали вечерта.

— Защото знаеше, че не бих обърнала никакво внимание дали си сервирал шампанско, каберне или диетична кола, нали?

— Точно така — Макс взе решение. С чаша в едната ръка и бастуна в другата, той тръгна към вратата. — Хайде, искам да ти покажа нещо.

— Какво? — тя се отмести от пътя му и сетне се обърна да го последва.

— Ела с мен — той пое по тъмния, обшит с ламперия коридор към стоманената врата, която пазеше съкровищата му. Подаде чашата на Клио. — Подръж я за минута.

Тя взе чашата и го загледа с любопитство как набира кода, с който се отваряше вратата.

— Какво има там?

— Някои неща, които са много важни за мен — Макс отвори вратата. Светлините се включиха автоматично и разкриха стълбищен кладенец.

Клио огледа стълбите заинтригувана.

— Слушай, нали няма да сториш нещо наистина странно с мен там долу?

— Зависи какво намираш за наистина странно.

Макс я поведе по стълбите и отвори втората стоманена врата в тяхното подножие. Когато вратата се отвори, за да разкрие галерията му, блеснаха нови светлини. Макс чу как, докато влизаше в помещението, Клио ахна.

— Господи, Макс! Всичко това истинско ли е?

Въпросът й го подразни.

— Да, по дяволите! Нима смяташ, че бих си правил труда да събирам фалшификати?

Тя го изгледа особено.

— Не, предполагам, че не — тя прокара пръст по облегалката на единствения стол в помещението. — Хубав стол.

— И той е оригинал — рече сухо Макс. — Английски. Ранният деветнадесети век.

— Естествено.

Тя отиде до средата на стаята и полека се завъртя в пълен кръг, разглеждайки шедьоврите от модерно изкуство, окачени на белите стени.

— Не виждам нито една картина с куче или кон.

Не можеше да усети дали го дразнеше или не.

— Няма и морски пейзажи.

Тя го погледна.

— Ще ти дам един-два от онези, които Джейсън нарисува. Можеш да си ги окачиш в стаята в странноприемницата до картината на Сами.

— Благодаря — рече Макс. — Това ми допада.

Като видя празното пространство на северната стена, Клио се спря.

— Защо тук няма нищо?

— Там ще окача платната от Лътръл, когато ги открия.

— О, да. Бях забравила — Клио отиде до библиотечния шкаф и огледа лавиците. Прочете заглавията върху няколко подвързани с кожа тома. — Боже мой. На латински. И наистина стари. И наистина внушителни. Обзалагам се, че местните библиотеки се надяват да ги споменеш в завещанието си.

— Направил съм го — рече Макс.

Клио спря пред поредица от тънки, окъсани книжки.

— Какво е това? Доктор Сус! „Момчетата Харди“!

Макс, какво търсят тези книжки тук?

— Това са първите неща в колекцията ми. Клио го погледна и в очите й блесна нежност.

— Разбирам.

— Клио, ще се омъжиш ли за мен?

Тя застина на място.

Макс изведнъж разбра, че не можеше да си поеме дъх.

— Къде възнамеряваш да ме сложиш? — попита тихо Клио.

Обля го вълна от пълна обърканост и гняв.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Просто се чудех къде точно ще ме окачиш в галерията си. Не съм сигурна, че съм подходяща за тук, Макс — Клио бавно тръгна из стаята, взирайки се в колекцията му. — Не съм много добър пример на модерно изкуство. Може би ще се вписвам по-добре в някоя колекция от пеперуди или на разпродажба на стъклария.

— Казах ти, че искам да се оженя за теб, а не да те включвам в колекцията си — прошепна диво Макс.

Той внимателно остави винената си чаша върху малката инкрустирана масичка до стола в стил Шератон. Страхуваше се, че ако продължава да държи крехкия кристал в ръка, столчето щеше да остане в ръката му. Стискаше резбования ястреб на бастуна си тъй силно, че мускулите на китката му го заболяха.

— В съзнанието ти съществува ли някаква разлика между двете? — попита Клио.

— Да, по дяволите! Клио, ти каза, че тази сутрин си била ядосана, защото не съм ти направил предложение както трябва. Опитвам се сега да го направя.

— Въпросът не бе в това, че не си ми предложил.

— Клио!

Макс пристъпи към нея и спря рязко, когато я видя да отстъпва крачка назад. Щеше да му откаже. Прониза го мъка. Изпита такава силна болка, каквато не бе изпитвал никога през живота си. Усещаше как тя гризеше жизненоважните му органи, как го поглъщаше жив. По-зле бе дори от онзи ден, когато почина Джейсън.

Очите на Клио бяха широко отворени и блестящи. Когато пристъпи още крачка към нея, тя вдигна ръка, сякаш искаше да се предпази от самия дявол.

— Макс, защо искаш да се ожениш за мен?

— Защото те желая.

Думите се отрониха от него, оставяйки жива, зейнала рана. Почуди се дали нямаше да падне и да умре тук, върху ориенталския килим.

Погледът на Клио го обгаря още миг и сетне, с тих сподавен вик тя се втурна в обятията му.

— Добре — рече тя, завряла нос в ризата му. — Ще се омъжа за теб.

Макс усети как раната вътре в него започна да се затваря. В крайна сметка щеше да оцелее. Остави бастуна да падне на килима и притисна силно Клио към себе си. Неуловимата емоция, която преди малко го разкъсваше, се преобразува в дива, отчаяна жажда.

Нуждаеше се от нея повече от всичко друго на света и както никога досега през живота си.

Сякаш усетила това, Клио вдигна лице към него. Макс я целуна силно. Когато усети, че му отвръща, той изстена и я повали върху килима. Задърпа дрехите й, махна блузата, сетне — колана на джинсите й. Успя да свали дънките ведно със сребристите й маратонки. Сетне се запипка с ципа на панталоните си. Дори не си даде труда да ги събува. Знаеше, че нямаше да може да се справи с тях.

Клио се надигна към него, разтворила бедра и устни. Падна върху й тъй, както изгладнял до смърт се нахвърля върху пиршество.

Миг по-късно бе вече там, където искаше да бъде, дълбоко в Клио. Тя бе топла, мека и уютна и той се чувстваше у дома си.

 

 

Клио отвори очи и погледна към платната, които сякаш се взираха в нея досущ като множество тъмни, измъчени очи. Вкусовете на Макс в изкуството очевидно не клоняха към сладките и сантиментални картини. Платната, които висяха по стените на тайната му бърлога, излъчваха същата приковаваща комбинация от първичност и изисканост, която излъчваше и самият той. Бяха също тъй сложни и загадъчни като самия него.

И Клио разбра, че, за добро или за зло, току-що си бе позволила да попълни колекцията на Макс Форчън. Единствените неща, които й вдъхваха надежда в тази стая, бяха евтините издания на детски книжки, които бе открила сред ценните томове в библиотечния шкаф. Усмихна се.

— Студено ли ти е? — изправи се бавно Макс. Очите му бяха потъмнели от изпитаното удоволствие. Ръката му се плъзна собственически по извивката на бедрото й.

— Малко — погледна го Клио. — Тук е хладно.

— Помещението е с автоматична климатизация.

Клио седна и се пресегна за блузата си.

— Да се запазят картините и книгите ли?

— Да — Макс я гледаше отблизо. — Клио, искам да се оженим веднага.

Тя се съсредоточи върху копчетата на блузата си.

— И защо е това бързане?

— Дяволски добре знаеш защо е — Макс се изправи с помощта на бастуна. Подаде й ръка. — Не искам да промениш решението си.

— Имам една новина за теб, Макс — Клио се остави да я вдигне от пода. — Няма да ти позволя да се ожениш за мен набързо в съвета. Семейството няма да го понесе. Силвия, Андромеда и останалите ще искат всичко да е както му е редът. А и не можем да изпреварим венчавката на Триша и Бен. Няма да е честно да оберем лаврите преди тях.

Макс вдигна ципа на панталоните си.

— Боях се, че ще кажеш тъкмо това.

Като свърши с обличането, Клио му направи гримаса. Изпита голямо облекчение като видя, че на лицето му отново се бе появило изражение на обичайната раздразнителност. Вече не носеше онази неподвижна, студена маска отпреди час, когато й бе предложил да се омъжи за него.

Можеше да се справи с раздразнителността на Макс, помисли си Клио. Можеше да се справи с всичко, освен с онова ужасно, безрадостно изражение, което бе съзряла в очите му, когато се поколеба дали да му даде желания отговор. Сама бе виждала това изражение в собствените си очи в огледалото през месеците след смъртта на родителите й. Това бе изражението на човек, изгубил всичко, което има смисъл.

Ала Макс не бе изгубил мечтите си, помисли си Клио. В крайна сметка този мъж бе чел Доктор Сус и „Момчетата Харди“. Не можеше да е целият само лед и стомана.

— Клио? Изражението ти е странно. За какво си мислеше?

— За вечерята — рече тя.

Макс очевидно се успокои.

— Почти забравих за вечерята. Струва ми се, че изведнъж огладнях.

— Аз — също. Ти направи мидите, аз ще се заема със салатата.

— Аз наистина държа на казаното, Клио — пръстите на Макс се сключиха нежно, но здраво около китката й. Вдигна дланта й до устните си и я целуна. — Искам да се оженим колкото е възможно по-скоро.

Тя докосна леко бузата му с върха на пръстите си. Знаеше, че той си мислеше за това как Кимбърли бе развалила годежа им шест седмици след като Макс й бе предложил брак.

— Няма страшно, Макс. Няма да променя решението си.

Ресниците се спуснаха над блестящите му очи.

— Честна дума?

— Честна дума.

 

 

Клио изчака и позвъни у дома си след вечеря. Докато набираше номера, Макс се бе разположил на дивана до нея, взрян в обгърнатия от нощта град.

— „Робинс Нест Ин“.

— Силвия? Аз съм.

— Каква изненада — засмя се Силвия. — Почакай секунда — Силвия затвори с ръка микрофона. Аз печеля, прошепна силно тя на някого.

— Какво става? Заета ли си? — попита бързо Клио. — Мога да позвъня по-късно, ако настаняваш гости.

— Не, не сме заети — рече весело Силвия. — Бях се хванала на бас с О’Райли, че няма да се сдържиш да не се обадиш тази вечер. Той се обзаложи, че Макс щял да те държи прекалено заета, за да се обадиш. Аз казах, че нищо, дори и истинско предложение за женитба, не може да те отклони от съмненията как вървят нещата тук.

Клио хвърли бърз поглед на Макс.

— Е, оказва се, че си права.

— За съмненията ти ли? Не е кой знае какво откритие.

— Не — рече тихо Клио. — За истинското предложение.

— Аха — в тона на Силвия се усети голямо задоволство. — Знаех си. И ти каза да, нали?

— Точно така.

— Е, тогава всичко е вече официално и е добре — възкликна Силвия. — Почваме да планираме венчавката, веднага след като оженим Триша и Бен. Сигурна съм, че Сами ще иска да участва и в тази церемония. О’Райли би могъл да води булката.

— О’Райли ли?

— Разбира се. Ще го оттренира с Триша.

Чак сега Клио осъзна, че О’Райли бе станал член на групата по венчавката. При това темпо скоро щеше да се превърне и в член на семейството, досущ като Макс.

— Добре.

— Не се безпокой, Клио. Андромеда, Дейстар и аз ще се погрижим за всичко.

— Благодаря ти — Клио не знаеше какво още да каже. — Ъ-ъ-ъ, как вървят нещата при вас?

— Колкото и да е невероятно, успяваме да се справим и без теб. Имаме няколко нови резервации за уикенда. О, между другото добрият стар Хърбърт Т. се обади да запази места за поредния си семинар.

— Мислех си, че мистър Валънс се бе ядосал, защото последния път, когато използва странноприемницата, спря токът. Помниш ли колко бе разстроен, че не можел да използва видеото си? — Клио сякаш отново чу ядния протест на Валънс. „Имам безупречна репутация в тази област и просто не мога да работя без електричество.“

— Каза, че независимо от трудностите с електричеството, странноприемницата все пак била добра база за семинарите му. Направих му резервация за по-следващия уикенд. Групата му е от петнайсетина души от някаква компютърна фирма.

— Добре — рече Клио. — Така ще сме добре запълнени. Джейсън се оказа прав като предложи да лансираме хотела за колективни посещения от фирми и за семинари.

— Да, прав беше. Хей, сигурна съм, че можеш да вършиш и по-приятни неща, отколкото да си бъбриш с офиса у дома. Предай поздрави на Макс. Ще се видим с вас след няколко дни.

Клио затвори телефона и погледна Макс.

— Справят се добре без нас.

— Не се безпокой — рече Макс. — Няма да могат да удържат дълго сами.

— Сигурен ли си?

Той се усмихна. Прегърна я през раменете и я притегли върху дивана.

— Разбира се. Аз пък, от своя страна, не мога да изтърпя и две минути без теб.

 

 

Сънят се появи изненадващ, като шок, посред нощ. Опръсканите с кръв стени се въртяха около Клио и сякаш се опитваха да я смачкат. Опита се да извика, но, както винаги, от свитото й от ужас гърло не се изтръгна нито звук. Не можеше да помръдне ръце. Краката й бяха приковани от някакъв тежък предмет.

— Клио! Събуди се. Събуди се, по дяволите!

Тя се събуди плувнала в пот. Макс я притискаше силно към себе си. Държеше я здраво, натиснал я с цялата тежест на тялото си, сякаш би могъл да я предпази от невидимите пипала, които се протягаха към нея.

— Няма ми нищо — прошепна тя.

Не бе за чудене, че не можеше да се помръдне насън, помисли си иронично тя. Не можеше да помръдне и в реалния живот. Хватката на Макс бе тъй свирепа, че тя едва си поемаше дъх.

— Пак онзи сън ли? — Макс полека я пусна, очите му не се виждаха в тъмнината.

— Да. За втори път тази седмица — Клио разтърка очи. — Чудя се какво става.

— Стрес. Напрежение. Тревоги — Макс разтри раменете й. — Има сума обяснения за лошите сънища, които имаш напоследък.

— Имал ли си някога кошмари?

— Всички имат кошмари от време на време.

Тя се отпусна на гърдите му. Ръцете на Макс бяха топли, силни, успокояващи.

— Твоите какви са?

— Някои от тях висят на стените на галерията ми долу — рече спокойно той.

Клио потрепери. В душата на Макс имаше толкова тайни местенца.

— Клио?

— Хмм — тя отново задрямваше. Последните следи от съня й вече се бяха оттеглили в тъмните кътчета на съзнанието й. Макс бе добър в пропъждането на кошмари, спомни си Клио.

— Можем да се оженим седмица след венчавката на Триша и Бен. Семейството ти е в състояние да организира прием толкова скоро, нали?

Разкъсваше се между желанието да се разсмее и болката си. Той нямаше да спре да я натиска, докато не определеше дата.

— Вече ти казах, че ще се омъжа за теб. Трябва ли още тази вечер да посоча ден и час?

— Бих искал да уточним подробностите.

— Добре, добре. След една седмица е прекалено рано. Знаеш, че трябва да въртим и странноприемницата. Какво ще кажеш за две седмици след венчавката на Триша и Бен? — тя усети как през него премина тръпката на ликуването. — Но може да се наложи да отложим малко медения месец — предупреди го Клио. — За следващия месец имам планирани няколко малки семинара.

Пръстите на Макс стиснаха раменете й.

— Пет пари не давам за медения месец.

Клио се засмя.

— Благодаря ти много.

— Знаеш какво имам предвид. Просто искам всичко да се уреди.

Клио вдигна глава и целуна леко Макс по устните. Той се отпусна на възглавницата и я притегли върху себе си.

— Има още едно нещо, което трябва да знаеш, Макс — Клио докосна връхчето на езика му.

— Какво е то?

— Не моето семейство ще уреди всичко по приема, а нашето семейство.

— Права си. Нашето семейство — Макс прокара пръсти в косите на Клио и притегли лицето й към своето.

 

 

— Какво искаш да правиш днес? — попита Макс на следващото утро. Гледаше доволен как Клио печеше кифлички в блестящата фурна.

— Не знам. Напоследък не съм идвала много често в Сиатъл. Май ще се спра на обичайните туристически занимания. Ще отида до пазара на Пайк плейс, ще напазаря, ще вляза в няколко добри книжарници.

— Аз имам по-добро предложение. Защо не идем да купим пръстен? — Макс погледна през прозореца. Хълмовете в центъра на града блестяха, измити от нощния дъжд. — Изглежда известно време ще бъде ясно. Познавам неколцина добри бижутери.

Клио се усмихна тъжно.

— Няма да ни отнеме много време да купим пръстен. Останалите неща ще свършим после.

Клио извади една кифличка и я сложи в чиния. В този момент звънна входният звънец.

Макс се ядоса. Грабна бастуна си и се изправи.

— Който и да е, ще го разкарам.

Клио наля кленов сироп върху кифличката и се заслуша в стъпките на Макс в коридора.

Къщата на Макс е ужасно голяма за сам човек, помисли си тя. Минава цяла вечност, докато човек стигне до входната врата. Такава резиденция се нуждаеше от лакей. Почуди се защо ли бе купил подобна къща. Може би е бил под впечатлението, че ако похарчи достатъчно пари, ще се сдобие с дом. Клио се запита колко ли време му е потрябвало, за да осъзнае грешката си.

Дочу гласа на Кимбърли в мига, в който набоде с вилицата си хапка от кифличката. Едва потисна лекия си стон на неприятна изненада, когато чу потрепването на високите токове на другата жена по теракотените плочки на коридора. Толкова за способността на Макс да се отърве от неочаквания посетител.

— Макс, трябва да поговоря с теб — рече Кимбърли с хладен, делови тон с приближаването им. — Това е изключително важно.

— Откъде разбра, че съм в града.

— Обадих се в „Робинс Нест Ин“. Казаха ми, че си тук с Клио. Макс, не можем да го отложим. Абсолютно решаващо е. Говорих с Рорк. Той ми каза, че си предложил той и аз да се опитаме да вземем контрола върху борда на „Кързън“. Сериозно ли си го казал?

— Защо не! Струва ми се логичен ход.

— Рорк изглежда е убеден, че това може да бъде направено — изрече бавно Кимбърли.

— Двамата заедно можете да го направите.

— Но баща ми… Макс я прекъсна рязко.

— Единственият начин да докажеш на баща си, че си толкова добра, колкото сина, който никога не е имал, е да завземеш „Кързън“ от него.

— Наистина ли мислиш така? — попита Кимбърли.

— Да.

Кимбърли се поколеба.

— Това не е единственото нещо, за което исках да поговорим. Макс, дай ми пет минути. Това е всичко, за което те моля.

— Добре — рече нетърпеливо Макс. Бастунът му затрака тихо по плочките и той отведе Кимбърли в трапезарията. — Пет минути, но не повече. Клио и аз имаме да свършим някои работи.

— Като например? — попита сухо Кимбърли.

— Като например да купим пръстен — рече Макс. — Клио и аз сме сгодени.

— Е, това е интересно — промълви Кимбърли и погледна Клио. — Не бих казала, че съм изненадана.

— Благодаря ти — кимна Клио с пълна уста. — Мисля, че…

— Макс винаги е бил много добър в уреждането на изгодни за себе си годежи — рече Кимбърли.

— Ако смяташ да остроумничиш на тази тема, Ким — прекъсна я спокойно Макс, — можеш да си вървиш веднага.

Кимбърли го изгледа.

— Какво става тук, не си ли й казал защо се решил да се сгодиш за нея?

Макс седна и погледна Кимбърли с погледа на кобра.

— Казвай онова, за което си дошла и си тръгвай.

Кимбърли отиде до плота и си наля чаша кафе с лекотата на жена, която е наясно с обстановката. Усмихна се мрачно на Клио.

— Каза ли ти още, че преговаря с една група, наречена „Глоубъл вилидж пропъртиз“? — попита Кимбърли.

— Те са му предложили същите условия като Кързън, но Макс иска още. Той се стреми към мястото на изпълнителния директор.

— Не — отвърна Клио и погледна Макс. — Не ми е споменавал.

— По дяволите — рече Макс. — Знаех си, че тази сутрин не биваше да отварям вратата.