Джейн Ан Кренц
Дъхът на страстта (10)

9

Половин час по-късно, когато всички гости на странноприемницата бяха настанени по стаите си и Джордж пое рецепцията, Макс тръгна по стълбите нагоре заедно с Клио.

— Уф! — Клио отмахна кичур коса от очите си. — Не искам да обиждам мъжкия род, но ще се радвам, когато мистър Тобиас Куинтън и неговата банда от мъжествени воини си замине. Изнервящо е да се мотаят наоколо толкоз мъже, които се опитват да излеят емоциите си.

— Можем да ги изритаме утре сутринта — предложи Макс. — Да им кажем, че очакваме друга група или нещо подобно.

— Да, ама нямаме друга група — рече навъсена Клио. — Всъщност, този уикенд е доста празно. Не може да се пренебрегне фактът, че мистър Куинтън и неговата банда са платежоспособни клиенти. Предполагам, че можем да ги изтърпим още малко.

— Думи на всеотдаен съдържател — рече Макс, когато стигнаха до третия етаж.

Той се поколеба, очаквайки да види дали тя ще го покани да поемат по коридора към стаята й или ще хване ръката му и ще се качат в мансардата. Тя обаче не направи нито едно от двете.

— Е, лека нощ, Макс — Клио му се усмихна ведро, но погледът й бе разтревожен. — Сигурно си изтощен след това пътуване. Ще се видим сутринта.

Тя се надигна на пръсти и го целуна леко по бузата. Сетне се обърна и тръгна сама по коридора към стаята си в кулата.

Известно време Макс не помръдна. Просто си остана на място, взрян подире й, докато тя не изчезна. Изгаряше го тъмно, кипящо желание, но не това бе най-важното. Най-важното бе, че не знаеше какво си мислеше Клио.

След сблъсъка в солариума, не му бе казала и дума за Кимбърли. Не знаеше дали бе ядосана или просто предпазлива. Знаеше, че я измъчваха въпроси. Усещаше как я разяждаха вътрешно. А и той на свой ред имаше един голям въпрос и само един начин да получи отговора му.

Макс стисна здраво дръжката на бастуна си и пое по коридора към стаята на Клио. Спря пред вратата й и вдигна ръка да почука. Възпря се, да набере смелост. Да зададе въпроса си на Клио му се струваше тъй трудно, както и да се завърне в странноприемницата, без да влачи подире си Бен Аткинс. Дори може би и по-трудно.

Макс почука два пъти на вратата и зачака.

Мина сякаш цяла вечност, преди Клио полека да отвори вратата и да надникне през образувалия се малък процеп. Светлината от коридора блесна по лещите на очилата й, прикривайки изражението на очите й.

— Да не се е случило нещо? — попита учтиво тя.

— Бих искал да изясним кой къде ще спи — рече много внимателно Макс.

Веждите й се сключиха, бе обезпокоена.

— Да няма проблем с някоя стая при настаняването?

— Да — рече равнодушно Макс. — С моята.

Пръстите на Клио внезапно се стегнаха около рамката на вратата. Изглеждаше тъй, сякаш се нуждаеше да се държи за нея, за да не падне.

— С твоята ли?

— Просто се чудех къде би трябвало да спя тази вечер.

Клио го погледна.

— Къде би искал да спиш тази вечер?

— Тук — Макс мушна крак в процепа на отворената врата. — С теб.

— О!

Ръката му се стегна върху рамката на вратата.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш?

Лицето й пламна и видимо порозовя.

— Не бях сигурна какво би искал да предприемеш. Искам да кажа, че не зная как се чувстваше при сегашното положение. Помислих си, че навярно се нуждаеш от малко време, за да туриш в ред чувствата си.

— Думите ти започват да звучат като тези на Тобиас Куинтън.

Тя леко се усмихна.

— Така ли? Е? В съгласие ли си с чувствата си?

— Знам какво искам.

Макс положи длан върху вратата и натисна леко навътре. Каза си, че няма да си пробие път със сила. Просто ще понатисне малко да види дали тя щеше да отстъпи. Ако не отстъпеше, той щеше да получи отговора на своя въпрос.

— Макс.

Вратата рязко подаде, тъй като Клио я пусна и отстъпи крачка назад. Макс осъзна едва в последния миг, че бе натиснал вратата много по-силно, отколкото бе възнамерявал. Изгуби равновесие. Болният му крак не издържа и той едва не се строполи вътре в стаята. Спаси го противосилата, която Клио приложи, когато се хвърли в обятията му. Той се олюля още веднъж и успя да хване здраво както Клио, така и дръжката на бастуна си. Възстанови равновесието си, когато тя го прегърна силно.

— Тази сутрин, като разбрах, че си си събрал багажа, не знаех какво да си помисля — рече Клио, облегната на гърдите му. — А и когато тази Кимбърли Кързън-Уинстън се появи и ми съобщи, че си работел за нея, нещата още повече се объркаха.

— Знам. Всичко е наред. И аз бях не по-малко объркан този ден — Макс обхвана с шепа брадичката й, повдигна лицето й и я целуна. Силно.

Клио обви с ръце врата му и отвърна на целувката със сладка пламенност. Без да откъсва устни от нейните, Макс я приближи до леглото. И двамата се строполиха върху старомодния юрган.

Ето това означава да се върнеш у дома, помисли си Макс.

Час по-късно Клио се размърда в тъмнината.

— Макс?

— А?

Той едва я чу. Унесен, почти заспал, със задоволено тяло, умът му бе намерил покой. Клио се бе сгушила в него, сочните извивки на задника й се притискаха към бедрата му. Усещането за покой, което го бе обзело, бе тъй неповторимо, че той искаше да му се наслади, докато заспи съвсем.

— Ти и Кимбърли бяхте ли любовници?

— По дяволите! — Макс изведнъж се разбуди напълно.

— Какво каза?

— Нищо съществено — Макс отвори очи, подпъхна ръка под главата си и се взря разсеяно във воланите на балдахина над леглото.

— Е, какво ще кажеш за теб и за Кимбърли?

— Известно време бяхме сгодени.

— Сгодени! — Клио рязко се изправи и седна. — Искаш да ми кажеш, че едва не сте се оженили?

— Годежът трая съвсем малко — Макс я погледна внимателно и видя, че тя се бе надвесила сърдита над него.

— Колко малко?

— Ъ-ъ-ъ, мисля — шест седмици.

Пет седмици и четири дни. Не че тогава бе броил дните.

Пет седмици и четири дни, в които той си бе помислил, че най-сетне бе проправил пътя си във вътрешния кръг на фамилията Кързън. Пет седмици и четири дни, в които бе повярвал, че е постигнал безопасно и постоянно място за себе си в света на Джейсън.

— Мислиш ли? Не можеш ли да си спомниш?

Макс изпъшка.

— Това бе преди три години, Клио.

— Какво се случи?

— Нищо не се случи. Развалихме годежа, това е.

— Ти ли промени решението си?

Макс се прозя.

— Тя промени своето — рече той, без да се замисли. Но веднага щом думите изскочиха от устата му, разбра, че бе направил сериозна тактическа грешка. — Искам да кажа, че решението бе общо.

Ала вече бе късно. Клио се нахвърли върху него.

— Значи тя е развалила годежа? Не ти?

— Решихме и двамата, че не сме един за друг — рече Макс.

— И защо?

— Имаше сума причини.

— Какви причини?

Макс започна да придобива усещането, че е преследван. Той инстинктивно постави границата, както винаги, когато някой се опитваше да го притисне.

— Престани да ровиш, Клио. Отношенията ми с Кимбърли бяха прекратени преди три години.

— Но си работил за нея през всичкото това време?

— Казах ти, че работих за Джейсън, не за Кимбърли. А сега работя за теб.

— Хм — Клио обмисли думите му. — Тя защо развали годежа?

Макс започна лекичко да барабани с пръсти по леглото.

— Реши, че двамата произхождаме от различни светове. И беше права.

— Какви различни светове?

— Тя произхожда от семейство на старо богатство, на добри училища, на предци, отдавна приети в обществото. Беше наследницата на „Кързън интернешънъл“. А аз произхождам от нищото. Единствените пари, които имам, съм ги изработил при Джейсън. Баща й не ме одобри. По дяволите, самата Кимбърли не ме одобри.

— И затова се е омъжила за някой си Уинстън.

— Рорк Уинстън.

— Нека сама се сетя — рече Клио. — Старо богатство, добри училища, предци, отдавна приети в обществото?

— Точно така. Той управлява семейната бизнес империя.

— А какво имаше предвид Кимбърли, когато ми каза да те попитам за крака ти?

Макс отново изгледа косо Клио. Имаше чувството, че щеше да се окаже неотстъпчива. Личеше си. Това й качество вървеше с всички останали, характерни за придобитите в скаутската момичешка група.

— Сгодихме се скоро след като кракът ми пострада. Всъщност, докато се оправях в болницата. По онова време… — той потърси най-подходящите думи — Кимбърли бе донякъде увлечена.

— Безпокоила се е за теб?

— Мисля, че се чувстваше малко виновна.

Клио се намръщи.

— Защо? Да не би да бе замесена в този нещастен случай?

— Донякъде. Настоя да отлети до един потенциален за хотел парцел в Южна Америка. Аз вече бях ходил там и бях решил, че мястото не е подходящо. Посъветвах я да не идва, но тя искаше да провери сама.

— И какво се случи?

Макс сви рамене.

— Взех я от летището. По пътя към града ни спря група партизани, които научили, че се очаквал член от фамилията Кързън. Възнамеряваха да я отвлекат и да я използват като разменна монета в непрестанната си битка срещу местното правителство.

— Боже мой! — Клио бе потресена. — И ти какво направи?

Макс я изгледа косо и странно.

— Когато работех за Джейсън, прекарах доста време по места, където подобни работи можеха да се случат. И обичайно носех пистолет. Когато се опитах да преодолея бариерата, възникна стрелба. Един от куршумите проби вратата на колата и ме улучи в крака.

— Значи така си бил ранен? — тонът на Клио се въздигна почти до писък. — Докато си спасявал Кимбърли.

— Да.

Клио стисна ръката му.

— Можело е да бъдеш убит.

— Виж сега, Клио, това е стара история и не намирам никакъв смисъл да я обсъждаме.

— Но е можело да бъдеш убит — прошепна отново тя. Ноктите й се забиха в ръката му.

Макс долови стария ужас, скрит в едва овладяния й глас. Разбра, че тя вече не се безпокоеше за връзката му с Кимбърли, а мислеше за смъртта на родителите си, за собственото си минало.

— Всичко е наред, Клио — той се обърна настрани и я притегли в обятията си. — Успокой се. Аз съм тук.

Тя се сгуши и се прилепи до топлото му тяло.

— Няма ми нищо.

— Добре — той я галеше успокояващо по гърба. — Стана късно. Опитай се да поспиш.

Тя се отпусна леко.

— Каза, че годежът ти траял само шест седмици, нали?

— Ден горе, ден долу — опита се тонът му да бъде равнодушен. — Забравил съм точните дати.

— И сега Кимбърли е омъжена за друг.

— Да.

— Тя иска да се върнеш, Макс — тонът й бе мрачен. — Сигурна съм.

Макс се усмихна, заровил лице в косите й.

— Само поради причини, свързани с бизнеса. Баща й смята, че компанията има нужда от мен.

— А така ли е?

— Не ме вълнува особено дали е така или не. Тази служба не ми трябва.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм — той я целуна по шията. — Имам си друга работа.

Клио го погледна през ресниците си.

— Обзалагам се, че „Кързън интернешънъл“ плаща маса пари повече, отколкото „Робинс Нест Ин“.

— Зависи каква е гледната ти точка.

Макс целуна сладката, ароматна долчинка между гърдите й и прокара пръсти по мекия кичур между краката й.

— Доволен съм от това, което получавам тук.

— Така ли? — Клио сложи ръка на рамото му. — Макс, ти обичаш ли я още?

Въпросът й го сепна. Никога не бе и помислял дали обича Кимбърли. Никога не бе и помислял дали обича някого.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Казваш го съвсем лесно.

— Ами то си е лесно — Макс обхвана с устни зърното на гърдата й. Беше твърдо и зряло като малина. Тялото му потрепери от вълнение. Сексуалното напрежение го обхвана.

— Защо е лесно да го кажеш? Преди три години не я ли обичаше?

— Клио…

— Просто се питах — рече тихо тя. — Знам колко силна може да бъде любовта, защото моите родители се обичаха много. Това не е нещо, което един мъж като теб може лесно да забрави, след като го е изпитал.

Това го сепна. Той повдигна глава.

— Мъж като мен ли?

Клио погали бузата му с нежни пръсти.

— Ти си като онези картини, които казваш, че колекционираш. Много дълбок. Сума пластове. Мисля, че ако някога се влюбиш, това ще трае много дълго. Навярно — завинаги.

— Аз не съм произведение на изкуството. Не ме превъзнасяй, Клио — Макс хвана пръстите й и ги притисна към гърдите си. — Не знам нищо за такава любов. Не мисля дори, че тя изобщо съществува.

— Моите родители я изпитаха… — тя се усмихна. — Това е любовта, която бих искала и за себе си.

Макс усети как стомахът му се сви.

— Можеш да я търсиш цял живот и никога да не се задоволиш с онова, което откриеш.

— Точно това каза и терапевтът ми — тя се размърда. — Значи не си бил влюбен в Кимбърли, така ли?

— Мисля, че ще е най-добре да приемем, че чувствата, които съществуваха между мен и Кимбърли, нямаха нищо общо с връзката, която са имали твоите родители.

Кракът му се мушна агресивно между топлите бедра на Клио. Усети я как му отвръща и това го окуражи. Клио можеше да има нереалистично гледище относно любовта, но тялото й реагираше съвсем прагматично. Възнамеряваше да развива тази нейна реакция, докато тя станеше по-важна за нея, отколкото търсенето на неуловимата, митична, голяма страст.

— Не разбирам — Клио опря ръце на раменете му и се вгледа в лицето му. — Що за чувства си изпитвал към Кимбърли?

Макс се опита да запази спокойствие. Беше вече напълно възбуден, а и Клио бе топла, знойна, готова за него.

— Клио, малко трудно е да се обясни. Кимбърли олицетворяваше доста неща, които по онова време желаех. Предполагам съм си мислел, че ако я имам, ще получа и тези неща. Сгреших. Тя направи и на двама ни услуга, когато развали годежа.

— Какви неща си желаел? — прошепна Клио.

— Няма значение. Вече не ги желая.

— Сигурен ли си в това?

— Да — рече Макс. Той облиза върха на пръста си и сетне посегна към малката, стегната цветна пъпка, скрита между краката й.

— А сега какво желаеш? — попита Клио.

— Теб.

Тя въздъхна, примирена и целуна леко рамото му.

— Аз също те желая.

След няколко минути, когато бе проникнал дълбоко в нея, Макс разбра, че бе изрекъл по-голяма истина, отколкото сам бе осъзнал. Желаеше Клио по начин, по който не бе желал никоя жена в живота си. Но той не подложи желанието на анализ, просто го прие.

 

 

Далечното думкане изтръгна Клио от дълбокия й сън. Полежа известно време, без да помръдне, опитвайки се да идентифицира произхода на шума. След известно време той спря. Тя заключи, че Джордж, или навярно някой от гостите бе преминал по коридора пред стаята й. Прозя се и се опита да се обърне на една страна. Разбра обаче, че няма да може, защото Макс приковаваше краката й към леглото. Мускулестото му бедро бе преметнато върху прасците й.

Освен че бе прикована, беше й и много топло. Топлината от тялото на Макс правеше юргана излишен. Помисли си, че да дели леглото с Макс бе едно много странно изживяване. Все едно да спиш с доменна пещ.

Думкането започна отново. То отекваше в хотела с примитивния си, нескончаем и изключително дразнещ ритъм.

Дум. Дум. Дум.

Клио бързо се разсъни. Изтръгна се от Макс и седна.

— Боже мой, Макс! Някой думка долу с тъпан.

— Какво се е случило? — попита Макс, заровил глава дълбоко във възглавницата.

— Не чуваш ли? Някой е домъкнал долу барабан — тя отмахна юргана и се опита да се освободи напълно от Макс. — Ще събуди всичко живо в хотела.

Успя да стане от леглото. Прекоси стаята бързо до гардероба и грабна чифт джинси и блуза.

— Почакай, Клио. Ще дойда с теб — Макс стана от леглото и се прозя.

Далечният шепот на мъжки гласове се смесваше с думкането на тъпана. Клио се заслуша внимателно и сетне изписка в невяра.

— Започнаха да пеят! — грабна очилата си и ги наложи на носа си. — Сигурно са някои от групата воини на мистър Куинтън. Е, това вече е край, ще ги изхвърля всичките. Не давам пет пари дали навън вали като из ведро.

— Ако ги изхвърлиш, ще ти бъде много трудно да им събереш парите за нощувката — напомни й Макс, докато вдигаше ципа на панталоните си.

— В този момент единственото, което ме интересува, е да спре това проклето думкане — Клио вече бе до вратата. — Знаех си, че не биваше да ги приемам тази вечер. Муцуната на този Тобиас Куинтън не ми хареса още от началото. Ама съм една мека Мария и това ми е проблемът.

Тя отвори рязко вратата и хукна по коридора. Знаеше, че Макс не можеше да я следва със същата скорост.

Когато слезе на втория етаж, думкането се чуваше по-силно, още по-силно бе то на първия етаж. Изглежда идваше от солариума.

Клио отиде до рецепцията. Джордж не се виждаше никъде. Като предположи, че е отишъл да провери какво става, Клио понечи да тръгне към солариума. Но тъкмо тогава чу хъркането, което идваше от вътрешния офис.

— Джордж?

— Вечно бдящият ти нощен пазач е дълбоко заспал — отбеляза приближилият зад гърба й Макс.

— За Бога! — Клио се втурна в офиса и видя, че Джордж наистина се бе излегнал на стола й със затворени очи и зяпнала уста. Бе вдигнал крака върху писалището й.

— Остави — посъветва я Макс. — И без това няма да е от голяма полза.

— Мисля, че си прав — Клио изправи рамене и се прокрадна покрай него. — Ще трябва да се заема сама.

— Клио, може би ще е по-разумно да ме оставиш аз да се оправя със случая.

— Аз въртя тази странноприемница от три години — Клио зави зад ъгъла и пое към солариума. Думкането и пеенето станаха още по-силни.

— Наела си ме да помагам в това-онова, не забравяй.

— Това не означава, че не мога да се справя с няколко гости грубияни.

Клио се спря пред френските прозорци, които водеха към солариума. Бяха затворени, но през стъклата тя видя, че светлините в залата бяха изгасени. Оранжевите отблясъци й подсказаха, че Куинтън и хората му бяха запалили огън в камината.

— Мисля, че ще е най-добре аз да вляза първи — рече Макс. Той тръгна да я заобикаля и посегна към дръжката на вратата.

— Глупости!

И Клио отвори.

Гръмогласното думкане на тъпана и ревът на мъжки гласове, запели някаква примитивна мелодия, изпълваха солариума. На оскъдната светлина от играещите пламъци Клио едва различи силуетите на неколцина мъже, насядали на пода. Образуваха полукръг около огъня. Величествена фигура с бяла грива седеше в средата. Пред себе си държеше тъпана. Ръката му бе вдигната да нанесе поредния удар.

— Достатъчно, мистър Куинтън!

Клио посегна бързо и щракна ключовете на стената със саблен удар. Солариумът моментално плувна в светлина.

Двайсет чисто голи мъже се обърнаха да я погледнат с каменни лица, изразяващи неодобрение.

Клио също ги погледна, изумена. Нито един от тях не носеше и парче плат.

Нямаше думи. Обърна се и видя Макс, застанал точно зад нея.

— Казах ти да ме пуснеш пръв — рече Макс. Очите му блещукаха весело.

Гласът на Клио най-сетне излезе:

— Направи нещо.

— Дума да няма, шефе — Макс се отдръпна настрани, за да може тя да мине покрай него и да излезе в коридора. — Струва ми се, че ще е най-добре да се върнеш горе. А аз ще настаня воините по палатките им.

— Да, остави ни, жено — рече с дълбок и дрезгав тон Куинтън. — Това е мъжка работа.

— Тя е досущ като бившата ми жена — извика един от участниците. — И Даян никога не ме оставяше да се позабавлявам.

— Това е времето, когато мъжете се събират заедно — изтананика Куинтън и удари тъпана. — Това е времето на мъжката мощ и сила. Време за събиране на воините.

Клио изгледа свирепо Макс.

— Не искам да се връщат по стаите си. Искам веднага да се махат оттук, ясно ли е? Веднага!

— Помисли за приходите, които ще изгубиш, ако ги изхвърлиш тази нощ, Клио.

— Не ме интересува колко ще изгубя. Искам да се махнат от тази къща.

— Добре дошъл си да се присъединиш към нас — рече Куинтън на Макс. — Това е място и време за мъже.

— Благодаря — рече много учтиво Макс.

— Макс — изсъска Клио, — заклевам ти се, че ако се съблечеш и започнеш да пееш пред огъня, ще те удуша.

Устните на Макс се изкривиха в усмивка.

— Наистина ли?

Куинтън се изправи на крака. Държеше тъпана дискретно пред себе си.

— Не я оставяй да те заплашва — рече той на Макс. — Ти си мъж. Време е да осъзнаеш мъжествеността си. Можеш да се вгледаш в себе си и да откриеш силата на воина, която е скрита в теб.

Клио се обърна още веднъж и се изправи срещу нежелания си гост.

— Не искам да чуя и думица повече от вас, мистър Куинтън. Приех ви тази вечер от добро сърце, когато вие и хората ви се появихте на прага ми. Помолихте ме за подслон и ето какво получавам в замяна.

— Не сме молили за подслон — рече един от седналите с недоволен тон. — Можехме да прекараме нощта и на плажа.

— Тогава защо не го направихте? — попита Клио.

— Защото не ни се искаше — обяви друг.

— Без майтап? И какво се случи? — попита Клио.

— Нима всичките вие, супермъжествени бойци се уплашихте от дъждеца?

Ръцете на Макс се отпуснаха върху раменете на Клио.

— Мисля, че всичко това се изражда в един фарс — обърна я и я поведе към вратата. — Оттегли се, шефе. Аз ще се заема.

— Добре. Аз ще запиша номерата на кредитните им карти, преди да са си тръгнали. Ще ги таксуваме за цяла нощувка. И за закуска също, макар че няма да са тук, за да я изядат.

Макс се усмихна.

— Лека нощ, Клио.

Клио изскърца със зъби и пое по коридора. Зад нея Куинтън отново задумка тъпана си. Не помнеше откога не беше се ядосвала толкова много. Зави и се втурна във фоайето. Беше готова да сдъвче Джордж за пренебрегване на задълженията му.

Забеляза пред офиса познат силует. В ръка държеше ключ.

— Здравей, Клио — рече глуповато Бен. Показа й ключа. — Джордж спеше и затова го взех сам. Тъкмо се канех да се кача в стаята си. А ти защо не спиш?

Клио моментално забрави за Тобиас Куинтън и за голите воини в солариума. Взираше се радостно в Бен.

— Бенджи — искам да кажа Бен, — ти се върна!

— Аха.

— Толкова се радвам да те видя отново — Клио се втурна към него и го прегърна.

— Съжалявам, че идвам толкова късно. Просто реших да се кача на колата и да тръгна — Бен също я прегърна, малко непохватно. — Навярно щеше да е най-добре да бях почакал до сутринта, а?

— Глупости! — Клио го пусна и се отдръпна. — Това е твоят дом. Правилно си постъпил, че си дошъл право тук. Чакай само да видиш Триша като разбере, че си се върнал.

— Аха — Бен погледна ключа в ръката си. — Мислиш ли, че ще ми е ядосана? Не исках да я засегна. Просто имах нужда да обмисля нещата, нали разбираш?

Клио се усмихна.

— Тя много ще се зарадва да те види, Бен. Знае, че си се изплашил, когато ти е казала за бебето.

Бен се изчерви.

— Аха. Ами, мисля си, че тя е била още по-изплашена. Макс каза, че е по-добре да се страхуваш заедно с някого, отколкото сам.

Клио леко наклони глава.

— Макс ли го каза?

Бен кимна.

— Каза, че Триша имала нужда от мен. Каза също, че и бебето щяло да се нуждае от мен.

— Той е прав, Бен. Радвам се много, че се върна у дома.

— Това ти ли си, Бен? — извика нетърпеливо Макс от коридора зад Клио.

— Да, сър — в тона на Бен се усещаше безпогрешно нюансът на уважение. Той погледна зад Клио към изправилия се в сенките Макс. — Върнах се.

— Виждам — очите на Макс грееха с мълчаливо одобрение. — Тъкмо навреме. Щях да будя Джордж да ми удари една ръка, но нещо ми нашепва, че ти ще си по-полезен от него.

Бен изправи рамене.

— Какво искаш да направя.

— Да ми покриваш гърба, докато аз и един тип на име Тобиас Куинтън изиграем една-две ръце покер. Не подозирам, че ще има мамене, но човек никога не знае.

Клио моментално се изтръгна от продължилото твърде кратко добро настроение.

— Покер ли? За какво говориш?

— Успокой се, Клио — усмихна се ласкаво Макс. — Куинтън и аз постигнахме споразумение. Ще уредим въпроса по мъжки. Ако спечеля, воините ще се приберат по живо по здраво по стаите си.

Клио бе ужасена.

— Ами ако загубиш?

— Тогава ще продължат да думкат и да пеят.

Беше изумена.

— Това е лудост! Можеш да загубиш.

— Не се безпокой — намигна й важно Макс. — Няма да загубя. Имай ми доверие.

На Клио й се прииска да запиши.

— Кому хрумна тази тъпа идея?

— На мен — отвърна Макс.

— О, Господи! — Клио се отпусна на тезгяха. — Не мога да повярвам.

— Успокой се, Клио — усмихна се Макс. — Това са мъжки работи. Не мога да очаквам една жена да ги разбере.