Джейн Ан Кренц
Дъхът на страстта (5)

4

„Познах го, въпреки че не можех да видя ясно лицето му в огледалото. Беше като фантом в стъклото, затворен завинаги в този сребрист свят; но винаги, когато ме докосне, го познавам.

Пръстите му са топли, а не студени, макар да е заточен в това застинало в лед място зад огледалото. Той ме желае така, както никой друг не ме е пожелавал. И аз го желая. По необясним начин. Знам, че е част от мен. И въпреки това, той е заточен в затвора си, досущ както аз — в моя.

Когато дойде при мен довечера, ще положи ръце върху гърдите ми и аз ще потреперя в отговор. Ще ме облее топлина. Той ще гледа лицето ми и ще съзре желанието в мен. Няма нужда да го крия от него. Само той ще разбере нуждата и копнежа, и страстта в мен, които никой друг не е съзирал. В обятията му аз ще съм свободна.

Ами той? Ще мога ли някога да го освободя от огледалото?“

Макс затвори „Огледалото“ и остави книгата на малкото нощно шкафче до леглото си. Въздъхна бавно и се съсредоточи върху потискането на дълбоката сексуална болка, която се бе зародила в слабините му.

Трябваше да прояви достатъчно разум и да спре да чете, след като свърши първа глава. Но не бе в състояние да се съпротивлява и продължи с втората, макар чувствените фантазии в книгата да бяха тъй силно женски в същността си, че му се струваха чужди. Но това, че принадлежаха на Клио, го завладя, съблазни го, омая го. Макс разбра, че в „Огледалото“ бе открил още един прозорец, през който да я наблюдава.

Това, което бе зърнал тази нощ, щеше да го държи дълго време буден.

Отмахна завивките и спусна крака от леглото. Когато се изправи, старата болка, позната и неприятна, прониза лявото му бедро. Машинално погледна белега. Изглеждаше грозен както винаги и предизвика обичайните спомени.

Спомени за един от малкото пъти, когато се бе провалил тотално.

Макс посегна за бастуна, за да запази равновесие. Изчака минута и постепенно болката стихна. Отиде до прозореца и погледна през него към обгърнатото от мрака заливче. През непрестанния дъжд можеше да види как блещукаха в далечината светлинките на Дома за жени „Космик хармъни“.

Макс се взира дълго в тях, а сетне огледа през рамо новия си временен дом. Напоследък бе живял на най-различни места, от евтините, тънкостенни фургони до европейски замъци; за пръв път обаче живееше в мансарда.

Голямата стая под стрехите на старата странноприемница бе изненадващо уютна. Беше и удобна, стига да не забравяше да наведе глава под полегатите греди на покрива близо до стените. За късмет очевидно викторианските джунджурии не бяха стигнали за тази част на хотела. За негово безкрайно облекчение мебелировката се състоеше от стари и груби неща, които напълно задоволяваха предпочитанията му към чистите, ясни форми.

Макс си представи Клио, заспала в леглото си под балдахина един етаж под него и веднага съжали за това. Този образ само усили тежестта, която чувстваше в долната част на тялото си. Тази нощ се очертаваше да бъде дълга.

Погледът му се спря на спиралата на червената панделка върху писалището и устните му се свиха.

Сутринта бе допуснал тактическа грешка като подхвърли на Клио предположенията си за ролята й в живота на Джейсън. Рядко биваше толкова нетактичен. След като безвъзвратно съсипа възможността да се впише лесно в странното й домакинство, Макс разбра веднага, че се нуждаеше да намери друга форма на натиск. Трябваше да открие начин да убеди Клио да го остави да живее в странноприемницата. Инцидентът с червената панделка му бе предоставил чудесно извинение да се задържи. Каза й, че ще накара О’Райли да провери гостите, отседнали в хотела, и възнамеряваше да го направи. Но щеше да каже на О’Райли да не бърза с проверката. Трябваше му време да потърси своите картини.

Взе алената сатенена панделка и остави двата й края да се плъзнат по пръстите му. Фактът, че някой бе нахлул в спалнята на Клио с твърдото намерение да я изплаши, породи у него студена ярост. Никой не оспорваше ролята на литературната критика, но тъкмо този критик бе отишъл прекалено далеч.

Макс реши, че определено не му се спеше. Долу бе тихо. Тъкмо удобен момент да огледа избата на странноприемницата. Вече бе пребродил няколко стаи на горните етажи и не бе открил нищо. Избата му се струваше помещението, където някой като Клио би избрал за скривалище на петте ценни картини. Макс поклати глава с отвращение при мисълта за великолепните платна, напъхани във влажното подземие.

Прекоси стаята и отиде до гардероба. Както винаги, носеше със себе си пълна чанта с дрехи. Навикът му да е готов да потегли на мига, щом това се наложеше, се бе формирал у него още докато бе момче, и вече бе късно да се бори с него. Измъкна чифт тъмни панталони и една от белите ризи, които наскоро бе получил от лондонския си шивач. Без да се замисли, напъха алената панделка в джоба си. Сетне пое надолу по стълбището.

В странноприемницата бе тихо. Всички етажи бяха добре осветени, но не се мяркаше никой. Очевидно интензивното обучение на Хърбърт Т. Валънс по мотивационни техники бе изтощило участниците в семинара.

Макс видя светлината в малкия офис зад рецепцията, веднага щом влезе във фоайето. Спря се и се ослуша. Сетне тръгна безшумно, внимавайки да отпуска бастуна върху килима, за да не издаде присъствието си. Очакваше да намери Джордж, нощния администратор.

Фоайето се огласяше от силно хъркане. Идваше от вътрешния офис. Макс повдигна вежди. Направи още няколко стъпки и погледна през отворената врата на офиса. Слаб, плешив мъж на около шейсет и пет години, се бе настанил в стола на Клио. Спеше дълбоко, отпуснал глава върху скръстените си ръце.

Толкова за нощната охрана на „Робинс Нест Ин“.

Ала онова, което бе слабост за безопасността, бе добре дошло за Макс. Можеше спокойно да огледа избата. Пое по коридора, който водеше към стълбището.

Когато мина край стъклените стени на солариума, нещо го жегна и той се поколеба. Спря се до вратата. Осветлението в помещението бе изгасено, но имаше достатъчно отразена светлина от фоайето, която да очертае познатата, грациозна фигура, разположила се в един от големите, люлеещи се столове. Седеше сама в сенките, загледана замислено в обляния в дъжд мрак навън.

Клеопатра, замислена за съдбата на Египет.

Пулсиращото усещане на тежестта, която още се таеше в него, отново се възроди. Той инстинктивно докосна джоба, в който бе мушнал червения сатен.

— Здравей — рече тихо Макс. — Както виждам, май и на теб не ти се спи?

Клио бързо извърна глава. Премигна срещу осветената изотзад фигура на Макс, сякаш се опитваше да разбере кой бе нахлул в царството на усамотението й. Той забеляза, че мекият облак от тъмни коси се бе освободил от шнолата, която трябваше да го държи привързан. Беше в обичайната си униформа от удобни, избелели джинси и закопчана до горе оксфордска блуза. Сребристите й маратонки проблясваха в тъмнината.

Слабата светлина от фоайето разкри измъченото изражение върху лицето й. У Макс се зароди емоция, съвсем различна от желанието. Определи я най-бегло като загриженост. Досега не бе виждал Клио да изглежда така, дори и когато обсъждаха смисъла на червената панделка върху възглавницата й.

— Сънувах неприятен сън — рече тихо Клио. — Случва ми се понякога. Реших да сляза за малко тук, за да се отърся от призраците. А ти какво правиш?

Макс си почуди какъв ли сън бе разбудил Клио и я бе накарал да потърси убежище в солариума. Влезе в тъмната зала и седна в люлеещия се стол срещу нея. Отначало не каза нищо. Чуваше как водата ромоли в плиткия, облицован с плочки фонтан, който заемаше средата на помещението.

— Нямах с какво да се занимавам и реших да сляза, за да проверя колко лесно е да се вземе шперцът или ключът за стаята ти — импровизира предпазливо той.

— Ключът за стаята ми ли? — в първия момент Клио се сепна.

— Някой сигурно е използвал единия или другия ключ, за да отвори тази вечер стаята ти.

— О, да, разбирам — пръстите й се вкопчиха в облегалките на стола. — Боя се, че няма да е било много трудно да се вземе ключът. Предполагам си видял Джордж?

— Той спи.

Клио сбърчи нос.

— Обикновено е така. Работата е там, че досега в странноприемницата изобщо не сме имали проблеми с безопасността.

— Забелязах също, че рецепцията остава без човек за по няколко минути и през деня — изтъкна Макс.

— Така е. Персоналът винаги не достига. Когато е пълно, всички са безкрайно заети. Това понякога означава, че на онзи, който е на рецепцията, му се налага да помогне в кухнята или да се заеме с някоя повреда из стаите.

Макс внимателно протегна крака си и разсеяно взе да масажира бедрото си.

— Проблемът е в това, че едва ли не всеки би могъл днес да влезе по някое време в хотела, да вземе ключа за няколко минути, да отключи стаята ти и да остави панделката на възглавницата ти.

— Да — веждите на Клио се сбраха. — Можеш да бъдеш сигурен, че отсега нататък ще внимаваме повече с ключовете.

— Това е добре — рече сухо Макс. — За начало, ключовете трябва да се държат през цялото време във вътрешния офис, а не да се окачат зад рецепцията. Никой друг, освен членове на персонала, не бива да бъде допускан в офиса, а вратата трябва да се заключва, когато на рецепцията няма никой, дори и да е за няколко минути.

— За това можах да се сетя и сама — промълви тихо Клио.

— Утре сутринта можеш да ми дадеш пълния списък на всички, които са отседнали в хотела за този уикенд — продължи Макс.

Тя се облегна назад, облакъти се и направи колибка с пръстите на ръцете си. Погледна го замислена.

— Ти май наистина ще накараш приятеля си О’Райли да провери гостите ми, така ли?

Въпросът й го изненада.

— Нима съм ти създал впечатлението, че не говоря сериозно?

— Не съвсем. Изглеждаш като човек, който взема всичко насериозно.

— Опитът ми показва, че нещата, които не се вземат на сериозно, са причините за най-много проблеми — рече той.

— И затова вземаш всичко на сериозно — заключи Клио. — Вижда ми се доста мрачен начин на живот.

— С мен е така.

— Обзалагам се, че е много весело човек да излиза с теб.

Насмешливото пламъче в очите й го обърка. Когато осъзна, че му се надсмиваше, за миг Макс дори забрави за болките в крака си. Бе странно усещане. Хората реагираха спрямо него по най-различни начини, но практически никой не го намираше за забавен.

— Никой досега не е коментирал това.

— Ти си странен човек — веселието изчезна от погледа на Клио. — Не знам какво да си мисля за теб, Макс. Като пристигна, си мислех, че съм наясно, но сега не съм толкова сигурна.

— Мога да докажа, че бях приятел на Джейсън, ако това би те успокоило.

Очите й се разшириха.

— Вярвам ти, че си бил приятел на Джейсън.

— И ти се извиних, задето си помислих, че си била негова любовница.

— Да, знам — и тя великодушно махна с ръка. — Между другото, реших повече да не те обвинявам за това.

— Благодаря — рече скромно Макс.

— Искам да кажа, че донякъде се досещам откъде би могъл да се сдобиеш с впечатлението, че аз и Джейсън сме били… няма значение — Клио се изчерви. — Разбирам откъде ти е хрумнало това.

— Когато решиш какво е онова, което те безпокои в мен — рече благо той, — те моля да ми го съобщиш.

— Ще го направя — тя внимателно се вгледа в него, докато той масажираше крака си. — Какво ти има на крака?

— Понякога наболява малко. Особено след някой дълъг ден.

— Как си го наранил? — попита Клио. — При автомобилна злополука ли?

— Би могло да се каже.

— Преди колко време се случи?

Интересът й към тази тема му се стори забавен.

— Преди три години.

— Струва ми се, че боли доста.

— Понякога.

Тя прехапа устни.

— Предполагам, че тази вечер те мъчи, заради всичките онези дърва, които довлече следобед във фоайето. Трябваше да кажеш нещо, когато те накарах да го сториш.

— Няма нищо общо с мъкненето на дърва. Понякога си боли и това е.

— Масажът помага ли?

Макс сви рамене.

— Не знам. Никога не съм опитвал професионален масаж.

— Аз съм добра в лечебния масаж — усмихна се колебливо Клио. — Научих се, когато Андромеда нае един професионален масажист да обучи жените в „Космик хармъни“. Андромеда се занимава с народна медицина.

— Не се учудвам.

— Искаш ли да опитам с крака ти?

Макс изведнъж спря да разтрива крака си. Сви бавно пръсти, като си представи какво ли ще е усещането Клио да се заеме с крака му.

— Добре — кимна той. Сигурно щеше да съжалява за това. Но изглежда тази вечер волята му бе отслабнала.

Клио се изправи бавно. Направи две крачки към него и клекна до стола му. Очите й зад очилата бяха огромни и Светли.

— Ако те заболи, ми кажи — прошепна тя.

— Добре.

Макс пое дълбоко въздух и зачака изисканото мъчение.

Клио постави ръце върху бедрото му. Известно време изобщо не помръдна. Просто остави топлината от дланите й да проникне през материята на панталона до кожата му.

Макс бе изненадан от това колко много успокояваща енергия излъчваше. Погледна приведената глава на Клио. Съсредоточаваше се силно върху задачата си. Можеше да докосне нежната, чувствена извивка на врата й. Само трябваше да мръдне ръката си на не повече от двайсетина сантиметра и щеше да я докосне.

Макс стисна здраво дръжките на стола.

— Много си напрегнат — намръщи се Клио, когато натисна леко твърдия мускул. — Опитай се да се отпуснеш. Според масажиста, който ни обучаваше, главната причина за болката е в това, че мускулът е напрегнат.

— Ще се опитам да го запомня.

Започна да масажира бедрото му с дълги и леки движения.

— Как се чувстваш?

— Добре.

Изненадан, Макс разбра, че това наистина бе така. Никой досега не бе предлагал да масажира крака му след злополуката. Не бе и предполагал колко успокояващо можеше да е някой друг да раздвижи възлестите мускули на бедрото му.

— Андромеда е много добра с билките. Ще я помоля да ти направи нещо, за да можеш да отпуснеш мускулите си.

Макс потръпна при тази мисъл.

— Не си прави труда. Когато нещата се влошат, обикновено използвам бренди.

— Мисля ще се убедиш, че някой от билковите чайове на „Космик хармъни“ ще свърши същата работа. Гостите ни много ги обичат.

На Макс не му се спореше. Затвори очи и се съсредоточи върху чувствения допир на ръцете на Клио. Още едно прозорче, помисли си той. Още един поглед в интригуващите дълбини на Клеопатра Робинс.

Мина известно време, преди Макс да се почувства много по-добре. Ала масажът с нищо не намали силното му вътрешно желание. Усещането за тежест ставаше все по-силно.

— Клио, четох „Огледалото“ — рече Макс.

Ръцете й замръзнаха. Макс изруга наум, по-добре да си бе държал устата затворена.

— Предполагам, че и ти, като Нолън, си решил, че е порнография.

— Не — рече Макс. — Много е хубава.

— Хубава ли? — гласът й не бе по-силен от шепот.

— Повече от хубава. Тя е очарователна. Ръцете й отново се задвижиха по бедрото му.

— Наистина ли?

Макс отвори очи и погледна наведеното й лице.

— Когато човек я чете, има чувството, че гледа хубава картина. Може да забележи стотици пластове. Някои са очевидни, други — незабележими. Някои могат да бъдат обяснени, но по-важните изобщо не могат да бъдат облечени с думи. Човек трябва да ги почувства.

Клио му се усмихна леко.

— Говориш досущ като Джейсън. Той казваше, че някои хора виждат изкуството с друго око.

— Наричаше го вътрешно око.

— Точно така — тя наведе глава на една страна. — Ти така ли възприемаш изкуството?

— Да.

— Странно. А можеш ли да възприемаш и хората по този начин?

— Обикновено — не — призна Макс.

Но постепенно се научавам да те възприемам така, помисли си той. Откритието го прониза със светкавична бързина. Колкото повече научаваше за Клио, толкова повече я желаеше. Точно така се чувстваше, когато се намираше пред някоя хубава и заговорила с него картина.

Той я желаеше.

— Имаш късмет, че не възприемаш и хората по същия начин, както изкуството — Клио продължи да масажира крака му. — Аз понякога мога и в повечето случаи е много разочароващо.

Той отново се загледа в сладката, крехка извивка на тила й.

— Защо смяташ така?

— Защото не върши работа. Дори когато можеш да съзреш нещата в един човек, обикновено не можеш да ги промениш.

— Май изхождаш от собствен опит.

— Така е — Клио го погледна, очите й бяха разтревожени. — Причината Триша да си изплаче очите тази вечер, е защото е открила, че е бременна. Твърди, че Бенджи си заминал, защото му казала за бебето.

— Разбирам. Съжалявам за Триша, вижда ми се свястно хлапе. Но какво общо има това с онова, за което говорехме.

Клио повдигна рамене.

— Още в самото начало знаех, че Триша и Бенджи ще се лепнат един за друг. Много си приличат. Две сирачета по време на буря. Не се изненадах, когато приятелството им се превърна в роман. Но знаех също, че това ще доведе до нещастие.

— Защо?

— Защото и на Бенджи, и на Триша им се е налагало да бъдат силни, просто за да оцелеят, че и двамата са много уязвими в отношенията си с другите. Става ли ти ясно?

— Не знам — рече Макс.

— Можеш да ми повярваш. Прибавянето на бебето към уравнението донесе прекалено силно напрежение. Особено за Бенджи. Той никога не е имал собствен баща и, предполагам, мисълта сам да се превърне в баща, го е ужасила. Не е за чудене, че изчезна за известно време.

Макс докосна едно непослушно кичурче от косата на Клио. Тя изглежда не усети.

— Не можеш да обвиняваш Триша за това положение.

— Мисълта ми бе, че можех да надникна достатъчно дълбоко в душите и на двамата, за да разбера, че тая бъркотия, в която сега е изпаднала Триша, просто бе неизбежна. А не можех да направя нищо, за да я предотвратя. Това, че знаех какво ще се случи, не свърши никаква работа, нали? Не можах да предотвратя катастрофата.

— Отговорността за бягството му не е твоя — рече Макс.

Клио се усмихна кисело.

— Триша и Бенджи са част от семейството. Би трябвало да направя нещо, за да се овладее положението, преди да е излязло извън контрол.

— Пък ужким аз съм бил онзи, който взема всичко насериозно.

Усмивката й се стопи.

— Това е сериозно. Триша и Бенджи са от семейството. И аз държа на тях.

Не можа да й отговори нищо. Клио очевидно имаше странни разбирания за семейството. От друга страна, помисли си Макс, самият той не можеше да се сети за по-добри. Реши да се въздържи от коментар.

Клио продължи да работи в мълчание. Пръстите й изследваха нежно бедрото му, опитвайки се да открият стегнатия мускул.

— Радвам се, че не намираш „Огледалото“ за порнография — рече тя след малко.

— Тя е точно обратното — Макс притвори очи.

— Прекалено си сигурен.

— Знам какво означава порнография — усмихна се леко Макс. — Човек разбира за нея, още щом я види. А „Огледалото“ не е такава.

— Кое те кара да си толкова уверен?

Той потърси начин да облече вътрешната си убеденост в думи.

— „Огледалото“ е жива книга. Тя предизвиква множество реакции, не само сексуална. Тя е утвърждение на живота и на бъдещето. А порнографията е статична.

— Статична ли?

Той разтвори пръстите на едната си ръка и ги отпусна.

— Едноизмерна е. Няма минало, няма бъдеще, няма дълбочина, няма емоции, освен кратковременната сексуална реакция, която се изличава бързо. Не казвам дали е добра или лоша; просто след десет минути вече е отегчителна.

— След десет минути ли? — повтори съвсем наивно Клио.

Макс долови смеха в гласа й. Повдигна клепачи и се взря в нея с присвити очи.

— Добре, нека са петнайсет, ако е наистина добре направена.

Тя се засмя тихо. Пръстите й продължиха да се движат по бедрото му.

— Как е сега кракът ти?

— Много по-добре.

Истина беше.

— Ти не си художник, нали, Макс?

— Не съм.

— Тогава с какво си си изкарвал хляба, преди да дойдеш тук?

— С това-онова — отвърна Макс. — Обикновено със случайни неща.

— Какви случайни неща?

Той се поколеба, не знаеше колко да й каже. Ако разбереше, че бе работил за Джейсън, можеше да го помисли просто за негов служител и тогава не би могъл да претендира за картините. Можеше дори да заключи, че самата тя има повече права върху тях от него. Макс предпочиташе тя да научи само тази част от истината, че той бе приятел на Джейсън. Така щяха да са на равна нога с нея. В крайна сметка Клио не бе нищо друго, освен също тъй приятелка на Джейсън. Тя не би могла да успокои съвестта си, като си внуши, че отношенията й с Джейсън са били по-близки, отколкото тези между Джейсън и Макс, и поради това би могла да има повече права върху лътрълите.

— Работих например за един търговец на картини — Макс й даде пример за случайните работи, с които се бе занимавал.

— Сигурно си бил добре платен — рече Клио.

— Да — знаеше, че тя си мислеше за ягуара, навярно и за скъпите му дрехи. Реши, че бе време да смени темата. — Но вече не се занимавам с това.

— Как се запозна с Джейсън?

— Имахме общи интереси — отвърна Макс.

— Изкуството?

— Да — надяваше се, че ще спре дотук. Клио замълча за известно време.

— Макс, истината ли ми каза, когато рече, че Джейсън бил богат?

— Да.

Искаше му се да може да прочете мислите й. За нищо на света не можеше да схване дали играеше блестящо ролята на наивница или наистина бе самата невинност. Изобщо бе имал твърде малко опит с невинност, от какъвто и да е сорт. Не можеше да се довери на преценката си.

Замислена, Клио сви устни.

— Винаги съм чувствала, че не знаехме сума неща за Джейсън. Но изглежда и той не искаше да ги узнаем, затова никога не съм го питала. Предполагах, че той сам щеше да ни каже, когато реши.

— Може би щеше да го направи. Но смъртта го изпревари.

Май наистина бе такава, каквато изглеждаше, помисли си Макс, раздразнен от това, че не можеше да прецени.

Тогава, с поразяваща яснота разбра, че би искал тя да е тъй невинна, каквато изглеждаше.

Искаше и още нещо. Искаше му се тя да го желае.

Макс бе сигурен, че предишната вечер Клио го усети по дълбоко чувствен начин, тъй, както я усети и той. Бе съзрял неволната реакция в погледа й в онези първи, бързо отлитащи мигове. Не бе открил обаче нещо открито чувствено в начина, по който докосваше крака му. Пръстите й бяха нежни и успокояващи, а не преднамерено прелъстяващи.

Опита се да свърже образа на жената, която бе клекнала до него, с образа на жената, която бе написала „Огледалото“. В тази връзка съществуваше някакъв парадокс, който го заинтригуваше. Макс си я представи като огън, замръзнал в буца лед. Всичките му мъжки инстинкти сочеха, че Клио Робинс не бе много опитна, а в същото време „Огледалото“ излъчваше пламенна, страстна чувственост.

Макс изведнъж се сети за сатенената панделка, която бе пъхнал в джоба си.

— Клио?

— Да?

Макс не се сещаше как да изрази въпроса, който искаше да й зададе. И вместо това бръкна в джоба си и полека измъкна цялата дълга панделка.

Ръцете на Клио спряха да масажират крака му. Взираше се, сякаш вкаменена, в панделката в ръката му. Макс забеляза неочакваната й, дълбока застиналост. Почуди се дали се боеше от него. Внезапната нужда да я защити, която изпита, бе толкова силна, че ръката му се разтрепери.

— Не се страхувай.

Тя го погледна, очите й бяха изпълнени с безмълвни въпроси.

— Не се боя от теб.

— Радвам се.

Панделката се люлееше в пръстите му и почти докосваше пода. Хвана свободния й край с другата си ръка. Сатенът грееше меко в оформената от него широка примка.

— Нали ти казах, че четох „Огледалото“.

— Да — прошепна съвсем тихо тя.

— На втора глава съм.

— Така ли?

Клио облиза с връхчето на езика си крайчеца на устните си. Отново погледна панделката.

— Знам, че жената от „Огледалото“ смята, че ще познае любовника си фантом още щом го види, макар никога да не е виждала ясно лицето му в огледалото.

— Да, тя ще го познае — очите на Клио бяха дълбоки, бездънни вирове на несигурност и на копнеж зад лещите на очилата й.

— Това, което не знам, е как ще му даде да разбере, че го е познала — додаде тихо Макс.

— Няма да има нужда да му казва. Поне не и с думи.

— Но той ще разбере, че тя знае?

— Да — въздъхна Клио.

Дива и гореща, кръвта закипя във вените на Макс. Не можеше да си спомни друг миг в живота си, когато се бе чувствал толкова жизнен, дори и когато съзерцаваше великолепната си колекция от книги и произведения на изкуството. Балансираше на ръба между радостта и агонията. Без да изрече и дума, защото нямаше повече думи, Макс повдигна примката от червен сатен. Спусна я полека върху главата на Клио.

Тя не помръдна. Огън, замръзнал в буца лед, в очакване да бъде освободен.

Макс уви цялата евтина алена панделка около шията на Клио, сякаш бе огърлица с безценни рубини. Подръпна лекичко краищата й и я привлече към себе си. Клио се наведе, сякаш омагьосана.

Макс пусна панделката и свали очилата й. Постави ги на пода до стола. Не откъсваше очи от нейните.

Клио премигна веднъж-дваж, сякаш се намираше в пещера и бе вдигнала поглед към ярката слънчева светлина. С тих и нисък стон той се наведе и приближи устни към нейните.

При първото докосване на устните му Клио потрепери, но не се отдръпна. Вкусваше го така, сякаш опитваше някакво ново, екзотично вино.

Лекичко я целуна в колебливо очакване на нейния отговор. Под повърхността блещукаше женствена пламенност. Можеше да я почувства. Можеше обаче да почувства и колебанието й. Желаеше го, разбра той, но нещо я караше да се въздържи. Сякаш не бе сигурна докъде би искала да стигне по точно този път. Усети също така, че между него и огънят, който пламтеше у Клио, се изпречваше огромно количество лед. Но огънят си бе там и очакваше да бъде освободен.

Отвори уста. Клио се поколеба още миг, а сетне с лека въздишка обви ръце около врата му.

Макс изведнъж разбра, че от доста време бе незадоволен. Устните на Клио бяха сладки, зрели и невероятно свежи. След първото вкусване му се прииска да погълне целия плод. Никога не бе вкусвал нещо тъй изящно и хубаво.

Разтвори устните й. Тя се остави да я води, позволи му да проникне във влажната й топлина.

Имаше два начина човек да се пребори с леда, спомни си Макс. Единият бе да го стопи, другият — да го разбие с брадва. Вторият бе далеч по-бърз и ефективен, а той бързаше.

Започна да придърпва Клио от земята в скута си.

Тя ахна тихичко при това нападение. Макс усети зараждащата се у нея паника. Дотук с бързия подход. Въздъхна дълбоко и потисна яко изгарящото си желание. Откъсна с нежелание устни от Клио и се вгледа в замъглените й очи.

— Съжалявам — прошепна тя.

Той леко се усмихна.

— Май аз съм този, който трябваше да изрече тези думи.

Само че единственото, за което съжаляваше, бе, че тя се бе отдръпнала, преди той да довърши започнатото.

Тя се усмихна развълнувана.

— Не се извинявай. Просто не бях готова да приема превъплъщението в живота на една съвсем лична фантазия.

— Фантазия ли?

Клио го погледна предпазливо.

— Не се преструвай, че не си чел трета глава.

— Трета глава ли? — Макс се почувства объркан.

— Това е главата, в която мъжът от огледалото поставя червена панделка на шията на жената и я притегля към огледалото. Тя навлиза в неговия свят и той я люби там.

— Досущ както направих и аз? — Макс бе доволен от себе си.

— Да. Досущ както направи ти. Само гдето не може да се каже, че наистина ме люби, нали така? — тя докосна пълните си, меки устни. — Само ме целуна — Клио леко се намръщи. — Сигурен ли си, че не си чел трета глава?

— Напълно. Но е сигурно, че ще я прочета, още щом си легна тази нощ — обеща Макс. — А може би и четвърта.

Бузите на Клио се зачервиха силно.

— Може би ще е по-добре, ако не го направиш. Смятам, че си прочел достатъчно, за да схванеш за какво става дума в „Огледалото“.

Макс не отклони погледа си от нейния.

— Вече няма как да спра.

Клио се взря в него с обезпокоително сериозно изражение.

— Може би тогава трябва да си изясним нещо веднага. Ако си търсиш някакво забавно приключение тук, на крайбрежието, откажи се. Не се занимавам със забавни приключения.

— Аз — също — откликна Макс.

Тя вдигна очилата си и ги постави на носа си. Лицето й гореше, но очите й бяха сериозни и ясни.

— Ако трябва да бъда откровена, изобщо не се занимавам с приключенийца, забавни или каквито и да е други.

— Изобщо ли?

— Изобщо.

— Никога? — настоя заинтригуван Макс.

Клио се изправи и се оттегли в сенките на своя люлеещ се стол. Взира се дълго в нощта.

— Веднъж, преди много години, когато бях на двайсет и три, имаше един мъж. Скъсахме обаче, след като… след като починаха родителите ми. Оттогава не е имало друг.

— И защо? — попита Макс, жаден за всяка трошица информация, която можеше да събере. Усети, че искаше да научи всичко за нея. Трябваше да копае през всичките пластове, докато открие най-грижливо пазените тайни.

— Не знам защо — в очите й неочаквано блеснаха ядни пламъчета. Миг по-късно те изчезнаха тъй бързо, както се бяха и появили. — Не е съвсем вярно, че не знам. Един терапевт ми каза, че не съм могла да приема начина, по който умряха родителите ми.

— Как умряха те?

Клио погледна сплетените си пръсти, сякаш се питаше колко да му каже. И изглежда стигна до някакво решение.

— Казват, че баща ми застрелял майка ми, а сетне обърнал револвера срещу себе си.

— Господи! — прошепна Макс.

— Теоретично нещата се обясняват с това, че не мога да свържа факта, че се обичаха толкова много, с начина, по който умряха. Невъзможно ми е да повярвам, че връзката между тях е била опетнена от някаква болезнена мания на баща ми.

— Има доста логика — рече тихо Макс. — Слушай, Клио, съжалявам, че те принудих да отговориш на толкова въпроси. Нямах това право.

— По дяволите! — Клио скочи на крака и отиде до стъклената стена. — Не знам защо ти казвам всичко това. Ти си вторият мъж, на когото днес се доверявам. Предполагам, че всичките тези анонимни писма и панделки са ме разтърсили повече, отколкото предполагах.

Макс присви очи.

— Казала си на Хилдебранд за родителите си?

— Той ме вбеси, когато каза, че не съм била достатъчно чиста за жена на политик — въздъхна Клио. — Тогава май се разбъбрих. Казах му, че освен огледалото в гардероба има и друг скелет. Не можах да се въздържа да не му кажа, че за пресата навярно ще е истински празник, когато разкрие фактите около смъртта на родителите ми.

— Разбирам. И той как го възприе?

Клио сви рамене.

— О, беше добре и силно раздрусан. Макс, съжалявам, че ти казах всичко това тази вечер. Това са съвсем лични неща. До днес никой, освен семейството, не знаеше какво се е случило с моите старци.

— Нямам намерението да обсъждам този въпрос, с когото и да е.

— Не си мислех, че би го сторил… — тя прехапа устни. — Просто искам да разбереш, че не съм добра кандидатка за бърза свалка, пък и за по-дълъг роман.

Макс посегна към бастуна си и полека се изправи. Стисна ястребовата дръжка и се взря в Клио.

— Няма да те принуждавам да правиш неща, които не желаеш.

Усмивката, с която му отговори, съдържаше странна смесица от несигурност и облекчение.

— Благодаря за разбирането. Съжалявам за случилото се тази вечер. Вината е моя.

Макс се усмихна на себе си и тръгна към вратата.

— Не бъди толкова сигурна. Ще си видим утре сутринта.

— Макс?

— Не се безпокой, Клио. Оттук нататък ще я караме по книгата. Твоята книга.