Джейн Ан Кренц
Дъхът на страстта (16)

15

Клио набоде нова хапка от кифличката и задъвка мълчаливо. Усещаше, че Макс я гледа, докато Кимбърли говореше.

— Вярно е — рече Кимбърли. — Моите източници ми казаха, че неотдавна Макс се е срещнал с Търнър и Санд, две ключови фигури от „Глоубъл вилидж пропъртиз“.

Клио стрелна с поглед Макс.

— Вярно ли е?

— Да — отвърна Макс. Погледът му не я изпускаше.

Кимбърли изглеждаше напълно доволна. Тръгна из трапезарията с елегантни, неспокойни крачки на състезателен кон, държан прекалено дълго вързан. Клио се запита как можеше да издържа по цял ден на високи токове.

— Аз знам само за една среща — рече Кимбърли. — Но това не означава, че не преговаря с тях, откакто е напуснал преди месец „Кързън“. Разбрах, че са му направили много щедро предложение.

Клио погледна Макс.

— Направиха ли ти предложение?

— Да.

Кимбърли го стрелна с поглед.

— От слуховете, които чух, се разбира, че предложението включва вицепрезидентска длъжност и място в борда на директорите. Но, както казах, Макс иска мястото на изпълнителен директор. Затова им е казал, че иска да работи сам, освен ако те не кандисат на условията му.

— Какво означава това? — попита заинтригувана Клио.

— Означава, че оставя другите с впечатлението, че тръгва самостоятелно в бизнеса.

— Освен ако не получи по-добро предложение от „Глоубъл вилидж“, така ли? Това ли искаш да кажеш? — Клио наблюдаваше внимателно Кимбърли.

Тя въздъхна и във въздишката се съдържаше оттенък на искрена симпатия.

— Опитай се да не се огорчаваш, Клио. Макс има репутацията, че винаги свършва работата си и използва за това всички средства, които прецени за необходими. Хора, които са много по-вътре в бизнеса, отколкото ти някога ще бъдеш, са се превръщали в пепел под колелетата на колесницата му.

— Цветиста метафора — Клио не обърна внимание на мълчаливия, замислен взор на Макс и продължи да гледа Кимбърли.

В един миг тя леко се обърка. Хвърли бърз, изпитателен поглед на Макс и сетне се намръщи на Клио.

— Това, което искам да кажа, е, че Макс те използва, за да добави елемент на реализъм към картината, която е обрисувал на „Глоубъл вилидж“. След като се сгоди за теб, всички ще се убедят, че намеренията му да се заеме със свой бизнес са сериозни.

— И какво те кара да мислиш, че „Глоубъл вилидж“ ще се съгласят с исканията му?

Кимбърли сви рамене.

— Навярно ще се съгласят. Искат го много.

Клио погледна Макс.

— Хубаво е да си желан, нали?

— Зависи кой те желае — погледът на Макс не потрепваше.

Кимбърли спря за миг да крачи из стаята.

— Питах се защо Макс отклони предложението на баща ми да се завърне в „Кързън“. Сега вече знам. Мястото на изпълнителен директор в „Глоубъл вилидж пропъртиз“ изглежда далеч по-примамливо. Макс обича да е начело. В „Кързън“ винаги воюваше със семейството за повече власт. Но в „Глоубъл вилидж“ той ще е първата цигулка.

Клио използва ленената кърпа, за да изтрие капка сироп от ъгълчето на устните си. След като не успя, опита с връхчето на езика си.

— Кога говори за пръв път с „Глоубъл вилидж“, Макс?

— В деня, в който отидохме с Бен да купим някои неща от железарския магазин — очите му я молеха да му повярва.

Клио пое дълбоко дъх.

— Значи около седмица след като прие моето предложение за работа.

— Да.

— И какво им каза?

— Че не се интересувам, от каквато и да е служба в „Глоубъл вилидж“ — отвърна тихо Макс.

— Дори и от тази на изпълнителен директор? — попита Клио.

— Да, дори и от нея.

Клио се усмихна развълнувана.

— Предполагам, това означава, че все още работиш за мен, така ли?

— Да — очите на Макс блестяха от чувство, което обаче не се прокрадна в тона му. — Все още работя за теб. И нямам намерение да напускам.

— Така си и мислех — рече Клио. — Е, това урежда този малък проблем, нали? Престани да се тревожиш, Кимбърли. Макс няма да работи за конкуренцията.

Тя стана да си налее чаша кафе. Искаше й се да го стори тъй небрежно както Кимбърли преди малко, но намерението й пропадна напълно, когато се наложи да потърси чаша.

— Вторият шкаф отляво — рече студено Кимбърли.

Клио стисна зъби.

— Благодаря ти.

— Не мога да те разбера — изгледа я подозрително Кимбърли. — Първоначално си мислех, че си просто наивна и донякъде неизискана. Но точно сега започвам да се чудя дали в теб няма нещо повече от онова, което човек вижда на пръв поглед.

— Искаш да кажеш, че се питаш дали съм толкова тъпа, колкото изглеждам? — попита невинно Клио. — Макс също имаше такъв проблем с мен в началото. Чудя се защо ли създавам такова впечатление? Мислиш ли, че е поради маратонките ми? — тя погледна сребристите гуменки, които носеше. — Може би трябва да направя нещо за външния си вид.

— Каква игра играеш, Клио? Наистина ли смяташ, че можеш да командваш Макс? Ако възнамеряваш да го използваш да ти създаде хотелиерска империя, съветвам те да внимаваш. Ако Макс създаде империя, можеш да се обзаложиш спокойно, че той ще е собственикът и управляващият. И накрая ще останеш с пръст в устата.

Клио духна кафето си.

— Не се опитвам да създам империя. Опитвам просто да въртя една странноприемница. Трудно е да се намерят добри помощници. Имах късмета да открия Макс.

— Не ми ги пробутвай тези. И двете знаем, че не можеш да си го позволиш.

— Единственото, което знам, е, че предложението ми бе прието — Клио погледна Макс. — Нали така?

Той се усмихна леко за пръв път, откакто бе дошла Клио. Очите му светеха.

— Да.

Кимбърли се намръщи на Клио.

— Какво, по дяволите, става тук! Няма начин твоето предложение да е равностойно на едно предложение от „Глоубъл вилидж“ или „Кързън интернешънъл“.

— Грешиш — рече тихо Клио. — „Робинс Нест Ин“ може да предложи на Макс нещо, което нито ти, нито „Глоубъл вилидж“ можете.

Усмивката на Кимбърли бе гарнирана с презрение.

— И какво ще да е то, Клио? Ти? Нима наистина смяташ, че Макс ще се откаже от положението на изпълнителен директор или на вицепрезидент в корпорации като „Глоубъл вилидж“ или „Кързън“, заради теб или заради която и да е друга жена?

— Не — отвърна Клио. — Не само заради мен. Но мисля, че ще го направи заради всичко останало, което върви с мен.

— „Робинс Нест Ин“ ли?

— Не — каза Клио. — Семейството.

— Ти не си с всичкия си — Кимбърли я зяпна изненадана. — И какво ще търси Макс в едно семейство?

— На първо място — рече Клио, — няма да се налага да се тревожи, ако от време на време се проваля.

— За какво говориш? — Кимбърли я гледаше неразбиращо.

Клио сръбна от кафето.

— При нас Макс знае, че дори и понякога да не успее да защити удивителната си репутация, той все още ще бъде желан. Той ще е един от нас, независимо дали се е провалил или не.

Кимбърли зяпна в безмълвно учудване. След като не успя да намери необходимите думи, тя се обърна към Макс.

— Добре — рече тя. — Предавам се. Не мога да разбера какво става тук, но е очевидно, че, както винаги, си хванал нещата здраво в ръцете си. Предполагам, че скоро ще разберем какви са били намеренията ти, Макс.

— Нямам никакви скрити намерения — рече тихо Макс. — Клио ти каза истината. Работя за нея. Не отговарям на други предложения. Можеш да ме поздравиш за годежа ми и сетне да си ходиш.

Кимбърли му хвърли поглед, изпълнен с отвращение.

— Поздравления.

Обърна се и тръгна към вратата. В трапезарията се възцари тишина. Макс погледна Клио.

— Благодаря.

— За какво?

— За всичко.

— Добре — Клио гребна от тестото. — Искаш ли кифличка?

— И още някои неща — рече Макс. Погледът му се отмести към купичката с мед, поставена в средата на масата.

Клио го изгледа, свирепо намръщена.

— Не си прави илюзии. Тази сцена с меда в „Огледалото“ си е чиста измислица.

— Моята специалност е да превръщам фантазиите в реалност.

— Забрави го. Много лепне.

— Остави ме аз да се погрижа за техническите подробности.

Макс бавно се усмихна. Взе купичката с мед.

Клио забрави за следващата кифличка.

 

 

Тъкмо когато Макс и Клио излизаха от антикварната книжарница на площад „Пайниър“, заваля студен дъжд. Клио отвори чадъра си. Сребристите й маратонки прогизнаха.

— Вали като из ведро. Нека се върнем в къщата ти — предложи тя.

— Имам по-добро предложение — Макс взе чадъра от нея и го вдигна по-високо, за да подслони и двамата. Когато пръстите им се срещнаха, той с одобрение погледна смарагдовия пръстен, който бе сложил на пръста й час по-рано. — На ъгъла има една малка, но интересна галерия. Можем да се скрием в нея за малко от дъжда.

— Обзалагам се, че тази малка галерия не излага хубави картини с кучета, коне или морски пейзажи — измърмори Клио.

Вече бяха посетили три галерии и нито една не излагаше онова изкуство, което тя харесваше. Всички собственици познаваха добре Макс.

— В деня, в който тази галерия окачи платно с някой шпаньол, спирам да купувам от нея — Макс хвана Клио за ръката и я поведе към белостенната галерия.

Клио разгледа колекцията от предимно тъмни, предимно мрачни, предимно сиви и кафяви картини, без да бъде впечатлена. Сбърчи нос и се обърна към Макс.

— Наистина не разбирам какво намираш в тези неща.

Макс огледа изложените картини с бърз, оценяващ поглед.

— Ако това може да ти послужи за утешение, аз също не виждам нищо в тази сбирщина.

— Добре — ухили се Клио. — Значи има още надежда да се оправиш.

Иззад тезгяха се появи лъскава плешива глава.

— Макс, приятелю — пълният мъж, облечен изцяло в черно, се усмихваше широко. — Не съм те виждал отдавна. Къде се изгуби? Поне десетина съобщения с молба веднага да дойдеш съм оставил в офиса ти. Получи ли ги?

— Не — рече Макс. — Вече не работя за „Кързън“. Уолтър, искам да се запознаеш с годеницата ми — Клио Робинс. Клио, това е Уолтър Стикли. Собственикът на тази галерия.

— Много ми е приятно — рече Клио.

— Удоволствието е мое — погледът на Уолтър светна от любопитство. Погледна Макс. — Годеница ли каза?

— Да.

— Моите поздравления. И казваш, че си напуснал „Кързън“!

— Точно така. Сега работя за друга фирма.

— Сега ми става ясно защо не успях да се свържа с теб. Радвам се, че си решил да се отбиеш днес — Уолтър потри ръце. — Тъкмо възнамерявах да позвъня на някои други клиенти.

— Какво имаш да ми покажеш? — Макс отново изгледа пренебрежително изложените картини. — Не виждам нищо интересно тук.

Уолтър се засмя тихичко.

— Знаеш, че винаги държа добрите неща отзад. Последвайте ме.

Той излезе иззад тезгяха и ги поведе по късия коридор към една затворена врата. Отвори я и махна на Клио и Макс да влязат.

Клио хвърли бърз поглед на голямото платно, облегнато на стената, и ококори очи. Картината бе по-мрачна, по-първична и определено по-интересна от изложените във външното помещение, ала не й хареса повече от вече видените.

— Уф! — рече Клио.

Уолтър я изгледа язвително.

— Еснафка?

— Харесват й картини с коне и кучета — рече разсеяно Макс. Взираше се възхитен в картината.

— И морски пейзажи — добави Клио. — Много обичам морски пейзажи.

— Не излагам подобни неща — рече неприветливо Уолтър.

— Забелязах — Клио гледаше Макс. — Добре ли си, Макс? Изглеждаш малко странно.

Запита се разтревожена дали той не гледаше един от собствените си кошмари.

— Добре съм — рече тихо Макс. — Кой е художникът, Уолтър? Стилът му ми е непознат.

— Скорошно мое откритие — отвърна самодоволно Уолтър. — Името му е Дейвид Верие. Как го намираш?

— Ще я взема. Можеш ли да я доставиш след обяд? Утре заминавам от града.

— Няма проблеми — Уолтър отново потри ръце и се засмя доволен. — Знаех си, че ще ти хареса. След пет години Верие ще струва цяло състояние.

— Да — рече Макс. Все още се взираше в картината. — Обади ми се веднага щом получиш още нещо от него. Ще ги оставя новия си номер.

— Разбира се — отвърна радостно Уолтър. — Името ти ще е първо в списъка ми.

— Не, то ще бъде единственото в списъка ти — каза Макс.

Уолтър се прокашля.

— Ъ-ъ-ъ, добре. Единственото име. Но виж сега, Макс. Верие има нужда да изложи някои неща. Не можеш да прибереш всичко, което е нарисувал, и да го затвориш, преди светът на изкуството да е получил възможност да види творбите му. Искам да му дам възможността да излага. Той заслужава признание.

Макс не изглеждаше доволен, но кимна с неохота.

— Добре. Можеш да изложиш картините му. Но аз трябва да науча пръв, когато нарисува нещо ново.

— Дадено.

Клио наведе глава и погледна картината от друг ъгъл. След като и така не я разбра, отиде в другия край на стаята и се вгледа в нея оттам. Сетне клекна и се опита да я види от различна гледна точка.

— Добре, Макс, кажи ми какво намираш в тази картина? — попита тя. — Вижда ми се като дъното на кофа с черна боя.

Уолтър се сви.

— Не каза ли, че ще се жениш за тази… тази личност, Макс?

— Да — Макс най-сетне отмести поглед от картината. Усмихна се. — Не знае много за изкуството, но знае какво харесва.

— Разбирам — погледът на Уолтър светна. — Между другото. Макс, носят се разни слухове.

— Слухове за какво? — попита Макс без особен интерес.

— За пет платна на Еймъс Лътръл, които са изчезнали неотдавна — рече тихо Уолтър. — Дали не знаеш нещо за тях?

— Знам, че ми принадлежат — каза Макс.

— А, да. Предполагах, че ще кажеш нещо подобно — Уолтър сви устни. — Но май собствеността им е под въпрос.

Устните на Макс се изкривиха в невесела усмивка.

— Няма изобщо съмнение кой е собственикът на тези платна, Уолтър.

Уолтър се прокашля.

— Историята, която дочух, се свързва с Гарисън Спарк. Носи се слухът, че той е попаднал на следите на платната. Освен това имал клиент, готов да плати за тях четвърт милион. И имал фактура за продажба от Джейсън Кързън. Твърди, че е издадена преди завещанието му.

— Фактурата, ако изобщо съществува, е фалшива — погледите на Макс и на Уолтър се срещнаха. — И двамата знаем, че това няма да е първата фалшификация на Спарк, нали?

Уолтър се усмихна кисело.

— Схванах.

 

 

На следващия следобед Клио седеше до Макс в ягуара и гледаше с вълнение как Хармъни Коув се появява в полезрението им.

— Питам се дали градският съвет не е турил бариери на входа, за да ми попречи да се върна в града.

— Успокой се, Клио. Никой няма да е разстроен от факта, че си написала книга!

— Нолън беше разстроен.

— Нолън е магаре.

— Добре де, но се боя, че той не е единственото магаре в Хармъни Коув — Клио завъртя пръстена си. Усещаше непрестанно тежестта му. — Предполагам, че О’Райли вече е говорил с всички.

— Навярно е така. О’Райли е много последователен.

— Не съм сигурна, че това бе добра идея, Макс.

Той я погледна косо.

— Нима смяташ, че ако допуснеш преследвачът ти да се приближи още и още е по-добра идея?

— Е, не, но аз трябва да продължа да живея в Хармъни Коув и след като всичко това свърши. Не искам хората да се блещят в мен. Получих си моя дял от хорско любопитство, след като починаха родителите ми.

— Ще държа любопитковците на разстояние — обеща й тихо Макс.

Видя стиснатите му челюсти и разбра, че държеше на всяка изречена дума. Малко се поуспокои. След като Макс бе до нея, никой не можеше да й причини големи главоболия.

— Може би ще се наложи да ти повиша заплатата.

— Ще си наваксам с царевичните кифлички на Дейстар.

Когато навлязоха в централната част на града, Макс намали скоростта на ягуара. Една жена им махна от входа на бакалията.

Клио отвърна на поздрава й.

— Поне мисис Гибсън изглежда не изпитва желание да ме бележи с голямо червено „А“ на челото.

— Коя е мисис Гибсън?

— Собственичка е на малката книжарничка на ъгъла.

Макс се усмихна.

— Навярно е поръчала няколко екземпляра от „Огледалото“, очаквайки наплив на клиенти.

— О, Господи, Макс! Всичко това ще е ужасно — Клио започна да върти телефона на колата в ръцете си.

— Остави телефона и престани да се паникьосваш — Макс намали още скоростта и зави към паркинга на бакалията.

— Какво ще правиш? — извика уплашена Клио.

— Ще приключим с всичко това набързо, за да престанеш да се безпокоиш.

— Макс, не ми е необходимо нищо от бакалията.

— Ще намерим нещо — Макс спря ягуара и отвори вратата си.

Клио не посегна да откопчее колана си. Макс заобиколи колата и отвори вратата й.

— Хайде, Клио. Няма да е чак толкова зле.

— Не искам още да се заемам с това.

— Все някога ще трябва да се заемеш.

— Знам. Но не искам да е днес — настоя Клио.

— Излез от колата, Клио — настоя кротко Макс, — иначе ще те измъкна от нея и ще те отнеса на ръце в проклетата бакалия.

Тя го изгледа с мълчаливо неподчинение. Но изражението на Макс излъчваше по-голям инат от собствения й. Знаеше, че той бе прав. Рано или късно щеше да й се наложи да погледне в очите хората от Хармъни Коув.

— Добре, хайде да свършваме с това — Клио откопча колана и изскочи от колата. Мина като вихрушка покрай Макс.

— Ето, това е моята храбра Клеопатра.

На половината път до вратата Клио спря и погледна през рамо. Намръщи се, като разбра, че бе оставила Макс далеч зад себе си.

— Няма да вляза там сама — рече тя.

— Ами тогава ще трябва малко да понамалиш ход — Макс я настигна и я хвана за ръка. — Не тичам, освен при крайна необходимост, а случаят не е такъв.

— Можеш да вървиш достатъчно бързо, когато поискаш — възропта Клио. — Виждала съм те да се качваш и да слизаш по стълбите в странноприемницата толкова бързо, колкото и всички останали. Макс, сигурен ли си, че трябва да направим това?

— Просто не мога да повярвам, че си толкова нервна — Макс бутна стъклената врата на бакалията и я бутна лекичко пред себе си. — Дошли сме да купим мляко.

— Нямам нужда от мляко. Два пъти седмично ни доставят млечни продукти направо в странноприемницата — измърмори Клио.

— Днес обаче ти трябва мляко.

Клио усети погледите на хората в магазина върху себе си в мига, в който влезе в познатата зала. Всички — от момчето носач до касиерката — я гледаха така, сякаш я виждаха за пръв път. Всички й махаха усърдно.

Клио наведе глава и забърза към млечния щанд.

Младежът, който подреждаше млякото и домашното сирене, й се усмихна внимателно.

— Здравейте, мис Робинс.

— Здравей, Том. Как си днес? — благодарна за окуражителното присъствие на Макс, Клио отвори стъклената вратичка на шкафа и измъкна кутия необезмаслено мляко.

— Добре. Чух, че някой ви тормозил за това, че сте написала книга. Вярно ли е?

Пръстите на Клио трепереха около кутията.

— Да.

— Много съжалявам, че някой ви безпокои. Дано скоро да го хванат.

— Благодаря ти, Том.

— Вижте, аз, ъ-ъ-ъ, просто се чудех — Том хвърли потаен поглед нагоре и надолу по коридора между гондолите със стока и се приближи до нея.

Клио се смръзна.

— Какво се чудеше, Том?

— За книгата, която сте написала.

Стомахът й се сви на топка.

— Да?

— Ами, ъ-ъ-ъ, аз самият си мисля да напиша книга.

Клио премигна.

— Така ли?

Том закима бързо и се изчерви силно.

— Да, научна фантастика, нали разбирате?

— Разбирам — рече неуверена Клио. — Страхотно. Пожелавам ти успех.

Окураженият Том светна от радост.

— Това ще е история за един друг свят, нали разбирате? Има много общи неща с нашия свят, но основните научни закони са различни. По-скоро приличат на магия, нали разбирате?

— Аха — Клио отстъпи крачка назад.

Том бързо стопи разстоянието помежду им.

— Главният ми герой е един тип от нашия свят, който попада в другия. Отначало си мисли, че сънува. Сетне разбира, че е попаднал в капан. Трябва да се научи как да оцелее, инак ще бъде убит.

— Много добре — рече тихо Клио и отстъпи още една крачка.

Том я последва.

— На земята той е компютърен хакер и затова, когато попада в този странен свят, управляван от магията, той наистина първоначално се обърква…

На Клио й стана ясно, че Том, момчето, зареждащо магазина, не се интересуваше изобщо от „Огледалото“. Убеден, че е намерил сродна душа, той щеше да я нагости със сюжета на цялата си книга тук, пред щанда с млечни продукти.

— И после той среща един образ, който е нещо като магьосник, нали разбирате…

— Интересно — рече Клио. Тя отстъпи още малко назад по прохода между гондолите, усещайки как Макс се забавлява мълчаливо. Том я следваше по петите.

— Сетне се появява друг магьосник, малко луд, нали разбирате… Той е открил някакъв нов магически закон. Още не съм решил какъв точно ще бъде, но какъвто и да е, той заплашва целия този друг свят…

— Страшно вълнуващо — рече Клио и погледна часовника си. — Бих се радвала да чуя и останалото, но наистина трябва да бягам.

— А? — потънал в разказа си, Том се намръщи изненадан. — О, разбира се. Вижте, бих могъл да се отбия някой път в странноприемницата и да ви разкажа останалото.

— Ще видим — Клио се обърна и забърза към касата. Не се обърна да види дали Макс я последва.

Сивокосата касиерка й се усмихна широко.

— О, здравей, Клио. Чух, че някакъв тип се опитвал да те безпокои, защото си написала книга. Не знаех, че си писателка.

— Досега съм публикувала само една книга — рече тихо Клио и остави млякото на тезгяха.

— Няма нищо, мила, сигурна съм, че ще напишеш и други. Не съм чела книга от години. Все не остава време с тая телевизия и тъй нататък. Мляко?

— Да, моля, Ернестин.

— Мислех си, че ви доставят млечните продукти направо в странноприемницата.

Клио затърси обяснение и в този момент Макс се появи до касата.

— Свършихме млякото.

— О — Ернестин бутна кутията през електронния четец. — Знаеш ли, тези дни трябва да се видим с теб.

— Трябва ли?

Ернестин се усмихна широко.

— Мога да ти разкажа историята на семейството си. Можеш да напишеш книга за него. Сигурна съм, че хората ще искат да я прочетат. В семейната ни история има наистина вълнуващи моменти. Казвала ли съм ти, че един от моите родственици е пристигнал тук, на Запад, с конски впряг?

— Май не си споменавала, Ернестин.

— Това е била Сара Хил Монтроуз — Ернестин се загледа унесена в далечината. — Нейната история може да се превърне в страхотна книга. Сетне пък — прадядо ми Мортън Монтроуз. Бил е фермер в Източен Вашингтон. Отглеждал и пуйки. Разказваше най-смешните истории на света за тези птици. Тъпи като галоши, ето какви са.

— Наистина ли? — Клио погледна към млякото, което стоеше забравено на тезгяха.

— Юджийн Монтроуз — това е пък дядо ми, може би най-интересният тип от всички. Беше рибар.

— Не думай. Мога ли да си получа млякото, Ернестин?

— Какво? — Ернестин видя млякото. — О, да. Млякото. Ето, ще ти го сложа в торбичка.

— Благодаря — Клио взе млякото и видя, че очите на Макс блестяха от напушилия го смях.

— Просто ми се обади, когато имаш време да напишеш тази книга за семейството ми — рече весело Ернестин. — Имам сума стари вестникарски изрезки, снимки и тъй нататък.

— Ще ти се обадя, щом имам една свободна минутка — обеща Клио. — Но напоследък съм много заета.

На половината път до вратата, следвана предано от Макс, тя забеляза пред себе си мержелеещата се позната фигура. Налагаше се да спре. Стисна млякото и се усмихна едва-едва.

— Здравей, Ейдриън.

Ейдриън Форестър я изгледа свирепо изпод гъстите си тъмни вежди. В ръка държеше голям жълт плик.

— Чух, че си публикувала книга.

— Да, така е — Клио изгледа с тревога плика, който той държеше. Страхуваше се, че знае какво съдържаше той. Преди да успее да продаде „Огледалото“, самата тя бе получила сума откази.

— Предполагам, че си имала агент? — попита Ейдриън.

— Е, не, нямах, но смятам да си потърся за следващата книга.

— Познаваш ли някой издател?

— Ъ-ъ-ъ, не. Не познавах никого, Ейдриън. Просто пратих ръкописа си до множество издатели и най-накрая един от тях го купи.

— Значи си извадила късмет.

— Точно така — рече Клио. — Извадих късмет.

— То е, защото пишеш женски работи — каза огорчен Ейдриън. — Затова са публикували теб, а не мен. Ню Йорк напоследък се интересува само от женски книги. Любови, еротика. Всичко, насочено към женската публика. По дяволите, дори и крими пазарът е ориентиран към жените.

— Ами всичките тези трилъри, фантастиката, историите на ужасите, които се публикуват?

— И в тях наблъскват любовни връзки — Ейдриън я изгледа тъй, сякаш вината за това бе нейна.

— Боже мой, не мисля всъщност, че…

— Знаеш ли какво пише в това писмо за отказ? — Ейдриън размаха високо ръкописа си. — Казват, че не се интересували от груби детективски истории, в които действащите лица са само мъже. Редакторът предлага да превърна героя си в частна детективка.

— Господи, Ейдриън, не мога да си представя как може да си позволи да предлага подобни неща. Освен, разбира се, ако не е поради това, че много жени обичат да четат и са готови да похарчат пари за романи, които им се нравят.

Гневът в погледа на Ейдриън приличаше на замръзнала лава.

— Ще ти кажа нещо. Ако не пробутваха книги като твоята, щяха да публикуват мен.

Клио преодоля и последните останки от страховете си, че ще бъде разкрита като авторката на „Огледалото“.

— Така ли мислиш? — попита тя.

Макс очевидно усети опасната любезност в тона й и най-сетне се реши да се намеси.

— Мисля, че ще е най-добре да тръгваме, Клио. Семейството ще ни чака.

Той я хвана за ръката и я поведе към ягуара.

Клио се запъна.

— Почакай малко. Искам да дам на Ейдриън един издателски съвет.

Макс се ухили.

— Не смятам, че Форестър се нуждае от съвета ти, нали така, Форестър?

Той обгърна Клио с ръка и я задърпа към ягуара.

— Тя просто е извадила късмет — озъби се Ейдриън.

— Така ли мислиш? Е, може би е и нещо повече от късмет — извика Клио, докато Макс я напъхваше в колата. — Може би пиша по-добре от теб. Може би книгата ми е по-добра от твоите. Не си ли стигал до такова предположение?

— Само защото книгата ти е женска… — изкрещя Ейдриън. — Единствената причина, поради която е публикувана. Нали ти казвам, пазарът на женските книги ни залива.

— Тогава си направи операция за смяна на пола — изкрещя му Клио в отговор.

— Мили Боже! — измърмори Макс, докато затваряше вратата й. — Създадох истинско чудовище.