Джейн Ан Кренц
Дъхът на страстта (9)

8

Щеше да помни радостния й смях през целия си живот. Макс още виждаше Клио ясно в съзнанието си, трепетна отначало от страст, а сетне — и от наслада. А той бе човекът, който я бе дарил и с двете.

Усещаше още непривичния приятен привкус на насладата. Дори и проливният дъжд, който до известна степен намаляваше видимостта по магистралата, както и онова, което го очакваше, не можеха да намалят топлината, която усещаше в себе си. Не бе свикнал да бъде в ролята на мъж, направил някого щастлив. Във всеки случай никога не бе гледал на себе си в такава светлина.

Но снощи той, Макс Форчън, бе направил Клио Робинс щастлива.

Тя бе казала, че бе очаквала цял живот истинския мъж, бе очаквала него и твърдеше, че не се бе разочаровала. Снощи за пръв път през целия си живот той, Макс Форчън, бе бил за някого господин Истински! А тази сутрин пък чудатата малка група приятели, която кръжеше около Клио, се бе отнесла към него като важен член на семейството. За тях той бе герой, поел по пътя към изпитанието. Всички се суетяха около него, храниха го с домашни палачинки, напомняха му да кара внимателно, казаха му да се прибира скоро вкъщи, напомняха му, че вечерята ще го очаква.

Вечерята ще го очаква.

Макс се отдаде задълго на тази мисъл. Не можеше да си спомни някой някога да е пазил вечеря за него. Най-близко до това изживяване бе, когато поръчваше вечерята да му бъде сервирана в апартамента в някой от хотелите на Кързън. Сега реши, обаче, че обслужването по стаите не можеше да влиза в сметката.

Жалко, че нямаше да е в състояние тази вечер да се наслади на късното си пристигане в „Робинс Нест Ин“ и да завари топлото ядене и очакващото го семейство. Ала той още от началото знаеше, че шансовете му да се върне и да бъде топло посрещнат бяха съвсем минимални. В крайна сметка всички щяха да го очакват в ролята на герой, а Макс знаеше, че най-вероятно нямаше да успее да заслужи подобно определение.

Да се завърне при Клио и при семейството й като герой тази вечер означаваше да се върне с Бен Аткинс на буксир. А за това съществуваше твърде малка вероятност.

Знаеше още от началото, че начинанието му бе обречено. Най-добре щеше да е, ако бе отказал. Ала кой знае защо, след като всички — като се почне от Клио и се свърши със Сами — очакваха от него да направи нещо, той не можа да каже не. След дълга и безсънна нощ взе решение. Щеше да се върне тази вечер в Хармъни Коув, защото трябваше да се изправи пред Клио и останалите. Трябваше да види лицата им, когато разберяха, че се бе провалил пред тях.

А когато видеше в очите на Клио и приятелите й разочарованието и отрицанието, той щеше да си тръгне. Отдавна бе разбрал, че хората желаеха присъствието му, само докато им бе от полза. Нямаше дори да губи време да си стегне багажа, помисли си той, докато мярна един пътен знак. Като знаеше какво му предстои, бе станал призори, бе скатал дрехите си в чантата, а самата нея бе пъхнал в багажника на ягуара. Стар навик му бе да бъде винаги готов за тръгване с багажа си. Беше го усвоил още на шестгодишна възраст и никога не го бе губил.

Някак по-лесно бе да си с единия крак навън, когато някой възнамеряваше да ти съобщи, че трябва да си идеш.

 

 

Намали скоростта при отбивката с надпис: „Гарнли“.

Според О’Райли в Гарнли имало само три бензиностанции. Бен Аткинс работел в една от тях.

Макс прекоси бавно еднообразното малко градче. Дъждът продължаваше да вали равномерно — мокра, сива пелена, която успяваше да скрие някои от по-непривлекателните черти на Гарнли. Хвърли поглед на адреса, който бе записал на лист хартия.

Бе втората бензиностанция отляво.

Спря ягуара на един малък паркинг и изгаси двигателя. Поседя малко в колата, вгледан през дъжда в човека, който работеше в сервизната зона на бензиностанцията.

Младежът притежаваше някаква тиха самоувереност, сякаш бе работил по колите цял живот. Изглеждаше висок и слаб в изцапания с мазни петна сив комбинезон. Дългата му коса се нуждаеше от подстригване. Видя му се затворен в себе си — човек, който общуваше по-лесно с машините, отколкото с хората.

Макс отвори вратата и излезе от ягуара. Прекоси под дъжда до козирката над сервизната зона и зачака механикът да го забележи.

— Идвам след минутка — погледна го за миг той, наведен над алтернатора на колата.

— Търся един мъж на име Бен Аткинс — обясни Макс.

— А? — механикът го изгледа подозрително. И лицето му бе като всичко останало в него — слабо и затворено в себе си.

— Бен Аткинс — повтори Макс. Обърна се и тръгна към ягуара.

— Почакайте — чу се дрънчене на метал, когато той хвърли настрани инструментите си. — Аз съм Бенджи Аткинс. За какво става дума? Кой сте вие?

Макс се спря и се обърна.

— Както вече казах, търся мъж на име Бен Аткинс.

Бен се вторачи в него и забърса ръце в мръсен парцал.

— Аз съм. Искам да кажа, че аз се наричам Бен Аткинс. Но всички ми викат Бенджи.

— Повече — не — рече Макс. — Чувам, че си щял да ставаш баща. Това, според мен, те превръща в Бен, а не в Бенджи.

Бен изглеждаше слисан.

— Познавате Триша?

— Да.

— Тя добре ли е?

— Не. Изплашена е до смърт.

Лицето на Бен се напрегна и се намуси.

— Кой сте вие, мистър?

— Името ми е Макс Форчън.

— Добре, но кой сте? Откъде знаете за мен? И за бебето.

— Нека кажем, че съм приятел на семейството.

— Нямам семейство.

— Е, аз пък чух други неща — Макс погледна часовника си. — Почти обяд е. Възнамеряваш ли да хапнеш?

Бен премигна.

— Ами да. Разбира се.

— Извади късмет. Аз черпя.

 

 

— Той ще се върне — повтори Клио упорито и уверено, макар всъщност да не се чувстваше така.

— Ако е възнамерявал да се върне — каза търпеливо Силвия, — защо тогава си е събрал багажа?

— Не знам — Клио вдигна сребристите си маратонки на писалището и се взря ядно в утайката на кафето си. — Струва ми се, че е свикнал да бъде винаги със събран багаж и готов за път. Имам чувството, че това се е превърнало в негова втора природа. Своеобразен инстинкт или нещо такова.

— Инстинкт ли? — попита сухо Силвия.

— Видя с каква лекота се нанесе тук, когато пристигна. Макс очевидно пътува лесно.

Силвия сбърчи нос.

— Смяташ, че той е поставил тази сутрин чантата си в багажника инстинктивно, така ли?

— Да.

— Преди още всички да са станали?

— Да.

Силвия се опря на писалището и сръбна от кафето си.

— Клио, приятелко моя, може би е най-добре да приемеш фактите такива, каквито са. Той е заминал.

Клио затвори очи.

— Боже Господи, надявам се, че не е…

Силвия мълча почти цели три секунди, през което време изучаваше внимателно лицето на Клио.

— По дяволите! — прошепна най-сетне тя.

Клио отвори очи.

— Какво се е случило?

— Ами ти и Макс — Силвия махна многозначително с ръка. — Вие двамата…

— Какво ние двамата?

Силвия изстена.

— Ами ти си хлътнала по него, нали? Знаех си, че нещо се мъти. Чувствах го. Всички го усещахме. Слава Богу, че не стоя достатъчно дълго, за да те прелъсти.

Клио не отвърна нищо.

Силвия се прокашля.

— Казах слава Богу, че не стоя достатъчно дълго, за да те прелъсти.

Клио отпи последната глътка кафе.

— Този негодник! — изръмжа Силвия в настъпилото тежко мълчание.

Клио остави чашата на бюрото.

— Той не е негодник.

— Негодник е. И затова съм толкова бясна. Макс ми харесваше. И Сами го харесваше. Андромеда го харесваше. Триша го харесваше. Дори и Дейстар го харесваше. И защо трябваше да е такъв негодник?

— Той ще се върне — изрече безстрастно Клио. Ала усети вътре в себе си студения вятър, който вледеняваше костите й.

Силвия бе права. Фактите са си факти. Макс бе дошъл в странноприемницата да си потърси скъпоценното наследство от Джейсън. Снощи той май най-сетне се убеди, че Клио не знаеше какво се бе случило с картините на Лътръл. А тази сутрин Макс си бе заминал. Заключението бе очевидно.

Но тя не бе в състояние да приеме очевидното.

— Горката Триша — рече отегчено Силвия. — Струва ми се, че тя бе започнала да се надява, че Макс сериозно възнамерява да намери Бенджи.

— Той наистина възнамеряваше да го направи — настоя Клио. Мъжът, който я бе любил снощи, не бе лъжец.

 

 

Вратата на странноприемницата се отвори рязко и прекъсна следващата възмутена реплика на Силвия. Клио погледна през прозореца на офиса и видя една висока, руса и елегантно стройна жена да прекосява фоайето с широка крачка. Походката й излъчваше самоувереност и прикрито презрение, показателно за богатство и социален статус най-малко отпреди две поколения.

— Охо — възкликна Клио. — Нещо ми подсказва, че, ами да, наистина, че нашата скромна, малка странноприемница е сбъркана с някой петзвезден хотел в Южна Франция.

Силвия се ухили с нежелание.

— Господи, ама че разочарование я очаква. Изглежда сякаш направо е слязла от страниците на „Вог“. Това копринено костюмче сигурно струва някоя и друга пачка. Ако желаеш, аз ще се заема с нея.

— Не, всичко е наред — Клио смъкна сребристите си маратонки на пода и се надигна от стола. — Нуждая се от нещо, което да отклони мислите ми от Макс.

Тя си надяна най-шлифованата усмивка на съдържателка и излезе на рецепцията.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Жената изгледа Клио сякаш щеше да я купува. Не бе особено впечатлена от видяното.

— Търся Макс Форчън.

Клио тихичко ахна.

— Боя се, че в момента не е тук. Очакваме го тази вечер.

— Ще почакам.

— Късно тази вечер — рече внимателно Клио. А може би и никога, добави наум тя.

— В такъв случай — рече жената, очевидно ядосана, — може би най-добре ми дайте стая за тази нощ. Нямам намерение да седя в следващите няколко часа в това ваше старомодно малко фоайе.

— Разбира се — Клио грабна една регистрационна карта. — Ако попълните това, ще ви настаня моментално. С кредитна карта ли ще платите?

Без да промълви и дума, жената бръкна в скъпата си черна кожена чанта и извади кредитна карта, която изглеждаше сякаш направена от масивно злато. Подаде я на Клио.

Клио хвърли един поглед на картата. Кимбърли Кързън-Уинстън. Върна се на средното име.

— Кързън?

— Да — Кимбърли надраска името си на регистрационния картон.

Клио преглътна.

— Някаква връзка с Джейсън Кързън?

Кимбърли се намръщи.

— Негова племенница. Познавахте ли чичо ми?

— Донякъде — усмихна се кисело Клио. — Очевидно — не толкова, колкото си мислех. Оказа се, че семейният му произход е бил далеч по-интересен, отколкото си мислехме.

— Нямам представа откъде може да се познавате с Джейсън Кързън, но предполагам, че това всъщност няма значение — Кимбърли остави писалката. — Казахте, че Макс Форчън ще се върне късно вечерта.

— Доколкото ни е известно — Клио стисна палци зад гърба си и се усмихна храбро. Той ще се върне, каза си тя. Трябваше да се върне.

— Имате ли нещо против да ми кажете къде се намира в момента? — очевидно търпението на Кимбърли се изпаряваше бързо.

Клио погледна големия стенен часовник.

— Точно в този момент навярно се намира в малко градче на име Гарнли.

Кимбърли се слиса.

— И защо, за Бога, замина за там?

— Семейни проблеми — рече спокойно Клио.

— Това се глупости — очите на Кимбърли бяха студени. — Познавам Макс от няколко години. Той изобщо няма семейство.

— Вече има — рече Клио, — макар да не съм сигурна дали го съзнава. Вижте мисис Уинстън…

— Кързън-Уинстън.

— Мисис Кързън-Уинстън — повтори послушно Клио. — Макс работи за мен. Ако нещо се е случило, би трябвало да науча.

— Какво казахте?

— Казах, че Макс работи за мен.

В сините очи на Кимбърли се появи странно изражение.

— Става дума за един и същ Макс Форчън, нали? Висок. Чернокос. С доста свиреп вид. Използва бастун?

— Това е нашият Макс — съгласи се Клио.

— Тогава не би могъл да работи за вас. Той е вицепрезидент на „Кързън интернешънъл“ — усмивката на Кимбърли бе ледена. — Макс Форчън работи за мен.

 

 

— Не знаех какво да сторя — Бен гледаше отчаян наполовина изядения си хамбургер. — Наистина бях изненадан, нали разбираш? Чуках само веднъж и Триша забременя.

— Случва се — кимна разбиращо Макс. — И един път е достатъчно.

— По дяволите, случвало ли ти се е някоя жена да ти каже, че е бременна и бащата си ти?

— Не.

Макс отново си припомни набързо как щеше да се чувства, ако Клио му кажеше, че бе бременна от него. Но това никога нямаше да стане. Снощи бе внимавал. С такива неща винаги внимаваше. В крайна сметка имаше репутацията на човек, който не търпи провали.

— Мога да разбера, че това е било донякъде като шок.

— Ами точно тъй си е. Казах на Триша, че имам нужда от малко време да обмисля нещата — Бен прокара пръсти през косата си. — Трябва да обмисля какво да правя, нали така?

— Да.

Бен вдигна очи и безпомощно се взря в Макс.

— Изобщо не помня собствения си баща. Той ни напуснал, когато съм бил бебе. Откъде да знам как трябва да се постъпва при идването на едно хлапе? Не знам съвсем нищичко как се става баща.

— Помниш ли Джейсън Кързън?

Бен се намръщи.

— Разбира се. Той бе един чист стар тип. Помагаше ми с водопроводите в странноприемницата. Харесвах Джейсън.

— Аз — също — промълви тихо Макс. — Джейсън обичаше да казва, че човек научава повече неща като ги върши. Когато дойде време да разберем какво означава да си баща, мъже като теб и мен трябва да разчитат на обучение в движение.

Бен бе мрачен.

— Достатъчно грешки допуснах дотук през живота си.

— Знаеш как да се заемеш с дадена работа, нали? Всички в странноприемницата твърдят, че си бил работлив.

— Е, да, разбира се. Работата е едно нещо, отглеждането на дете — съвсем друго.

— По мое мнение — погледна го в упор Макс, — много от правилата на играта са едни и същи.

Бен се вторачи в него.

— Така ли мислиш?

— Да — Макс погледна през прозореца и се запита кога ли ще спре дъждът. — Виж какво, най-важното нещо в една работа е да се явяваш винаги навреме. Струва ми се, че същото важи и за един баща. Човек трупа точки и само ако се навърта наоколо.

— Тъй ли? — Бен присви очи. — А ти какво знаеш за ролята на един баща?

— Малко — призна Макс.

— Тогава значи не би трябвало да ми даваш съвети — наежи се войнствено Бен.

— Може би.

Последва дълга пауза.

Бен се намръщи.

— Това ли бе всичко, което имаше да ми кажеш?

— Не — отвърна Макс. — Има и още нещо, което исках да обсъдим.

— Какво е то?

— Чудех се дали няма да ми дадеш някой и друг съвет как да оправя спуканата тръба в стая 215. Опитах всичко, което можах да измисля, но гадорията продължава да си капе под мивката. И става все по-лошо.

Бен премигна, очевидно разтревожен.

— Тези тръби под мивката в 215 са почти изцяло ръждясали. Човек трябва да ги пипа съвсем внимателно. Едно погрешно движение и всичко ще се срути по дяволите.

 

 

— Мис Робинс? — учтивият мъж от другата страна на рецепцията се усмихваше разсеяно. Косата му бе достолепно сребристосива, а сивият му костюм бе последна дума на модните тенденции. Очите му бяха леденостудени.

Клио го огледа обезпокоена.

— Аз съм Клио Робинс. Мога ли да ви услужа с нещо?

— Искрено се надявам — рече мъжът с равнодушен тон, в който съвсем бегло се прокрадваше нюанс на снизходителна насмешка. — Позволете ми да се представя. Името ми е Гарисън Спарк.

— Тъкмо от това се боях — каза Клио и взе визитката, която той й подаде. Беше тежкарска, богаташка и на пипане й хареса.

— Бих искал да поговоря с вас за пет много ценни картини.

— Съжалявам — Клио метна картичката в кошчето за боклук. — Не мога да ви помогна. За последен път ви казвам, че не знам нищо за тези платна на Лътръл.

Спарк се усмихна хладно.

— Най-искрено се съмнявам, че знаете нещо и за Макс Форчън. Защото ако знаехте, щяхте да сте много предпазлива. Този човек е опасен, мис Робинс.

— Вижте, мистър Спарк, тази игра на търсене на изгубените картини започна да ме отегчава. Джейсън Кързън не е оставял платната тук, в странноприемницата. Повярвайте ми, ако го бе направил, досега щях да се натъкна на тях.

Спарк изглежда още повече се развесели.

— Въпросът, който се върти в главата ми, е не дали Кързън е оставил картините тук, а по-скоро колко искате за тях?

— Какво? — Клио го зяпна изненадана. — Току-що ви казах, че не знам къде са. А ако знаех, щях да ги дам на Макс, а не на вас. Той е пръв в наддаването.

— Виждам, че хитрият мистър Форчън ви е омаял изцяло — Спарк поклати печално глава. — Или е играл на тънката струна на състраданието ви с някоя тъжна история. Боя се, че трябва съвсем откровено да ви кажа, че ако дадете картините на Макс Форчън, ще постъпите извънредно глупаво.

— Защо? — сопна му се Клио.

— Защото той няма нито законово, нито морално право върху тях. Той ги търси, просто защото са блестящи творби и иска да ги добави към колекцията си. Трябва да ви предупредя, мис Робинс, че Форчън няма да се спре пред нищо, когато стане въпрос за картина, която иска да има в колекцията си. Може да бъде съвсем безскрупулен.

— Ами Вие, мистър Спарк? Самият вие докъде бихте стигнал?

В погледа на Спарк се появи неохотно уважение.

— Мога да бъда също тъй неотстъпчив като Форчън, драга моя, но предпочитам съвършено различен подход.

— Какъв подход?

— Бих се радвал да ви платя една порядъчна сума за картините.

— Наистина ли? — Клио го погледна скептично. — Макс казва, че струват четвърт милион.

Спарк се изсмя снизходително.

— Форчън винаги си е падал по преувеличението. Петдесет хиляди е далеч по-реалистичната им оценка. Макар че, бих могъл да се съглася, че след пет години тази сума би могла да бъде много по-голяма. Но пет години са прекалено много, нали така? Готов съм да ви дам двайсет и пет хиляди за картините веднага.

— Забравете за това.

— С вас трудно се прави пазарлък, мис Робинс. Хайде, нека бъдат трийсет.

— Никога ли не се отказвате?

— Не — рече Спарк. — Не се отказвам. Макс Форчън — също. Колко ви предложи той?

— Нито цент — отвърна честно Клио.

— Ще го направи — каза Спарк. — Освен, разбира се, ако не успее да ви уговори да му ги дадете даром. Не би се посвенил да опита и такава тактика. Но предполагам, че вие няма да му позволите да го стори. Обадете ми се, когато ви направи последното си предложение. Аз ще кача сумата още.

— Няма да има последно предложение, мистър Спарк, защото в „Робинс Нест Ин“ няма картини от Лътръл. В случай, че не сте забелязал, аз предпочитам друг вид картини.

Спарк изгледа пренебрежително морските пейзажи на Джейсън.

— Виждам.

— Всичко зависи от окото на този, който ги гледа, нали, мистър Спарк?

Той се обърна отново към Клио.

— Мис Робинс, ако вие се въздържате, защото смятате, че можете сама да продадете картините на пазара, позволете ми да ви разубедя. За да се продадат такива платна, са необходими съответните контакти. Аз ги имам. Вие — не. Моля ви да имате това предвид, когато вземате решението си.

Спарк се завъртя на пета и излезе.

 

 

На фона на примесения с лапавица дъжд светлините на „Робинс Нест Ин“ грееха с примамлива топлина. Докато приближаваше, Макс ги изпиваше с очи. Усещаше някакво странно чувство за нереалност. Ако решеше да използва въображението си, почти можеше да повярва, че се връща у дома след дълго, изтощително, но успешно пътуване. У дома, при топлото ядене, при любящо семейство, при жена, която ще се хвърли в обятията му в мига, в който разбере, че се бе прибрал.

Но подобно нереалистично въображение не бе най-силното му качество. Бе много по-добър при обмислянето на логичните, прагматични последици от провала си. А нямаше как да не признае, че завръщането му си бе провал. Бен не бе с него, а нямаше и гаранции, че в близкото бъдеще щеше да се върне.

Макс намали и зави към паркинга на хотела. Не изпитваше нетърпение към онова, което го очакваше. Но поне си бе приготвил багажа и, както винаги, бе готов да тръгне. Разликата този път бе в това, че зад себе си щеше да остави нещо важно.

Паркингът на странноприемницата бе почти пълен. Макс изгледа с любопитство колите. Беше четвъртък. По правило би трябвало да е една тиха вечер, но под проливния дъжд цареше необичайна суетня. Мъже тичаха напред-назад между паркираните коли и входа и мъкнеха чанти и куфари.

Макс най-сетне намери място за ягуара зад кухнята. Паркира, излезе и пое към задната врата с чувството на мрачна безнадеждност.

Приятният аромат на пресен хляб и на яхния го обгърна още щом отвори вратата на кухнята. Макс си позволи един миг на наслада от топлината. Почти като завръщане у дома.

Андромеда, съсредоточена над тигана с димящи зеленчуци, вдигна глава, щом вратата се отвори. Доброжелателна усмивка озари очите й.

— Макс, ти се върна у дома. Слава Богу. Ние тук направо се паникьосахме. Тълпа мъже, които би трябвало да са на някаква сбирка на плажа, наречена „Пътешествие на воините“, я настигнал дъждът и всички нахлуха тук преди около час.

— Здравей, Макс — Дейстар изтръска брашното от пръстите си. — Как мина пътуването?

Триша влезе в кухнята през летящата врата, която я свързваше с трапезарията. Макс се стегна, за да се изправи срещу надеждата в очите й. Най-добре е да приключа с всичко това бързо, помисли си той.

— Съжалявам, Триша — рече той, нарушавайки дълбоката тишина, която се бе възцарила в кухнята. — Бен не е с мен.

Очите на Триша блеснаха в сълзи. Тя кимна, сякаш вече бе отгатнала истината.

— Но ти го видя, нали? Как е той?

— Да, видях го. Добре е — Макс се почуди какво още да каже. — Тревожи се за теб.

— Но не достатъчно, за да се завърне у дома.

— Клио е права — Макс стисна дръжката на бастуна. — Той е изплашен.

Триша се усмихваше искрено, макар и готова да се разплаче.

— Не е единственият, който се страхува, но аз изкарах по-голям късмет. Поне семейството е край мен. А той е сам-самичък там.

— Да — Макс зачака тя да го обвини за провала му.

— Благодаря ти много за това, че си направи труда да изминеш целия този път, за да поговориш с него — Триша прекоси стаята и прегърна бързо Макс. — Ако някой можеше да го уговори да се върне у дома, това беше само ти. Ти си добър приятел, Макс.

Той погледна изпитателно очите й и не откри знак, че го отблъсква.

— Не знам какво ще предприеме Бен — рече той, в случай, че Триша не бе осъзнала напълно провала му.

— Е, това вече зависи от Бен, нали така? — рече спокойно Андромеда. — Ти си говорил с него и си му казал, че семейството му иска той да се завърне. Сега всички ще трябва просто да изчакаме и да видим какво ще реши. А междувременно имаме да въртим една странноприемница.

— Макс се нуждае от чаша чай, за да се стопли, преди да потъне в тая бъркотия тук — обяви Дейстар. — Сигурно е измръзнал до смърт след това пътуване.

— Ще ти донеса чаша чай, Макс — рече Триша. — Сядай.

Макс отново погледна към вратата. Ягуарът с пътната му чанта в багажника го чакаше отвън.

Силвия отвори вратата.

— Всичко тук наред ли е? Май тая вечер ще трябва да сервираме вечеря за двайсетима. Мистър Куинтън, главатарят на тая банда, каза, че момчетата му искали месото им да бъде алангле, представяте ли си? Казах му, че не сервираме алангле — като видя Макс, тя се спря. Усмивката, която бавно разцъфна на лицето й, изразяваше задоволство. — Е, дяволите да ме вземат. Наистина се върна! Как мина пътуването?

— Мокро. Какво те накара да си помислиш, че няма да се върна? — попита Макс.

— Веднага щом замина тази сутрин, Сами дотърча по стълбите и ни съобщи, че си взел нещата си — рече сухо Силвия. — Някои от нас естествено предположиха, че си нямал намерение да се завърнеш.

— Е, ето ме тук — Макс тръгна към сепарето, където Триша му бе сервирала чаша чай. — Но не доведох Бен със себе си.

Силвия въздъхна.

— Не бих казала, че съм изненадана. Но си струваше труда. Благодаря ти, Макс. Ти направи много повече, отколкото го изискваха задълженията ти. Обзалагам се, че глътка уиски ще подейства по-добре от чаша чай. Джордж държи една бутилка под рецепцията.

Макс погледна Триша.

— Не, чаят ще свърши работа.

Кухненската врата отново се отвори и в стаята влетя Сами. Той се хлъзна докато спираше и отвори широко очи, когато забеляза Макс.

— Здравей, Макс — втурна се напред и прегърна бързо крака на Макс. — Боях се, че няма да се върнеш.

На прага на отворената врата се появи Клио.

— Какво става тук? Няма ли да ми помогне някой с тая тълпа мъже отвън? Въртят се напред-назад като слонове в стъкларски магазин. Един от тях май носи копие — думите й секнаха, когато забеляза Макс. — Макс! Ти се върна у дома…

Той спря до сепарето и скръсти ръце върху дръжката на бастуна.

— Здравей, Клио. Не можах да уговоря Бен да си дойде с мен.

— О, Макс — Клио се втурна към него. — Толкова се страхувах, че няма да се върнеш.

В последния миг Макс разбра, че тя възнамеряваше да се хвърли в обятията му. Бързо отмести встрани бастуна и се стегна.

Клио се блъсна право в гърдите му. Ръцете му я обвиха, а тя зарови глава в него. Бе топла и мека, а ароматът й изпълни съзнанието му. Спомените за предишната нощ пламнаха в ума му и изпратиха горещи вълни по цялото му тяло.

— Хайде да оставим цуни-гунито за по-сетне — рече насмешливо Силвия. — Трябва да нахраним и да подслоним двайсетина гладни воини.

— Добре — вдигна глава Клио. Смехът струеше от очите й. — Мили Боже, едва не забравих! Тук те очаква някой, Макс.

Той я пусна с неохота, все още с усилие превключваше скоростите в ума си. През последните няколко часа бе убеден, че няма да остане в странноприемницата, след като обявеше провала си. А сега трябваше да приеме факта, че никой не го обвиняваше или отхвърляше за това, че Бен не се бе върнал.

Макс се намръщи.

— Кой иска да ме види?

— Кимбърли Кързън-Уинстън. Твърди, че Джейсън й бил чичо.

— По дяволите!

— И това не е всичко, което казва — Клио нагласи очилата си на носа и хвърли на Макс многозначителен поглед. — Твърди, че си работел за нея. Казах й, че греши.

Собственическата нотка в тона на Клио развесели Макс.

— Така ли?

— Да. Казах й, че работиш за мен. Какво става тук, Макс?

Макс вдигна чашата и погълна съдържанието й.

— Точно това, което си й казала. Работя за теб.

— Но си работил за мис Кързън-Уинстън?

— Не — отсече Макс. — Казах ти, че работех за Джейсън. Когато той почина, подадох оставката си в „Кързън интернешънъл“.

— Ясно — очите на Клио светнаха зад стъклата на очилата. — Е, тогава всичко е наред, нали? Кой ще съобщи на мис Кързън-Уинстън, че вече не си неин служител?

— Аз ще го сторя.

— Добра идея. О, между другото, днес се появи и старото ти приятелче Гарисън Спарк. Никак не скучаем тук.

Макс застина.

— Какво искаше Спарк?

— Ти как смяташ? — Клио надигна вежди. — Предложи ми някакви си трийсет бона за платната на Лътръл. И на него казах онова, което казах и на теб. Че не притежавам тъпите картини, а ако ги имах, щях да ги дам на теб.

Макс се вторачи в нея. Не можа да измисли какво да каже. Шумът на възбудени мъжки гласове от фоайето привлече вниманието му. Взе бастуна си.

— Май е най-добре да се заема с настаняването на неочакваните гости.

— Точно така. Надявам се само да не почнат да се стрелят със стрели или да мятат копията си. Това е уважавано заведение — Клио се врътна и забърза към вратата. — Силвия, помогни ми на рецепцията. Триша, обади се на Джордж и му кажи да дойде тази вечер по-рано. Сетне удари една ръка на Андромеда тук, в кухнята. Макс, в 110 душът тече. Би ли го погледнал?

— Да — отвърна Макс.

— Ще се обадя на Джордж — рече Триша. Тя се усмихна бързо и разсеяно на Макс. — Благодаря ти още веднъж, Макс.

За пръв път в живота му някой му благодареше само за това, че бе опитал да свърши работа, помисли си Макс. Само кимна на Триша, защото не знаеше какво да й каже.

Излезе от кухнята, замислен какви инструменти да вземе, за да оправи течащия душ.

 

 

— Какво, по дяволите, става тук, Макс? — Кимбърли пресече затъмнения солариум, единственото място в хотела, което не бе превзето от воините.

Макс бе опънал крака си и разсеяно масажираше бедрото си. Кимбърли си бе все така смайващо красива, помисли си той, но сега не изпита никакви чувства към нея. Онова, което бе чувствал някога, бе умряло преди три години.

— На какво ти прилича? — попита тихо Макс. — Намерих си нова работа.

Тя му хвърли презрителен поглед.

— Хайде, хайде, Макс! Аз и ти се знаем прекалено отдавна, за да си играем игрички. Защо напусна „Кързън“!

— Нека приемем, че просто се нуждаех от промяна.

— Ако искаше повече пари, достатъчно бе само да го кажеш. За Бога, знаеш това — токчетата на сивите, велурени обувки на Кимбърли тракаха шумно по плочките, издавайки напрежението, което струеше от цялото й тяло. — Ако това е някакъв заговор, за да получиш мястото в борда на директорите, което чичо Джейсън ти е обещал, уверявам те, че нямаше нужда да прибягваш до тази малка драматична сценка.

Макс повдигна вежда.

— Остави това, Кимбърли. И двамата знаем, че баща ти никога няма да допусне някой, който не е член на семейството, да влезе в борда.

Кимбърли се изчерви.

— Знам, че баща ми си го е наумил, но бих могла да го накарам да преосмисли решението си. Той иска да се върнеш в „Кързън“. Готов е на всичко, за да те върне, Макс.

— Забрави за това. Нещата се промениха. Не давам и пет пари за място в борда. Вече не.

Макс чу изумен собствените си думи. Някога би сграбчил с две ръце подобно предложение. Мястото в борда щеше да означава, че Кързънови са го приели. Почти за член на семейството.

— Какво се опитваш да направиш? — попита напрегнато Кимбърли. — Защо ти е необходима подобна шокова тактика? Кажи ми, Макс. Можем да се договорим.

— Не съм си наумил нищо. Поне що се отнася до „Кързън“.

Тя му хвърли бърз, изпълнен с подозрение поглед.

— Само не ми казвай, че си решил да идеш в „Глоубъл вилидж пропъртиз“. В такъв случай ще следим какво предложение ще ти направят. Знаеш по-добре от мен, че „Кързън“ не може да си позволи да работиш за главния му конкурент. Знаеш прекалено много.

— Няма да постъпвам в „Глоубъл вилидж“.

— Какво тогава си наумил? Не говориш сериозно, че работиш за тази странна малка съдържателка с тези гадни маратонки.

Макс леко се усмихна.

— Защо не? Заплащането е добро.

— Не бъди смешен! Тя не би могла да ти плати сума, дори близка до онова, което получаваш в „Кързън“ — Кимбърли обгърна с жест „Робинс Нест Ин“. — И двамата знаем, че можеш да купиш това заведение с по-малко пари от годишната си заплата. Отделно — премиите. Колко ти плаща?

— Минималната надница.

Кимбърли се вторачи в него.

— Не ти вярвам.

— Сделката не е чак толкова лоша. Имам си стая в мансардата плюс три пъти топла храна на ден. Освен това всички бакшиши, които ми дават във фоайето, са за мен. Миналия уикенд един тип ми бутна десет долара.

— И спиш в мансардата? Работиш за бакшиши? Това е лудост. Защо постъпваш така с мен? — Кимбърли се спря пред него. — Знаеш, че „Кързън“ се нуждае от теб. Аз имам нужда от теб.

Макс облегна глава на шезлонга.

— Нямаш нужда от мен, Ким. И компанията — също. След няколко месеца ще разбереш, че и ти, и семейството ти можете чудесно да минете без мен.

— Всички ние разчитахме много на теб с години. Знаеш го, Макс.

— В този момент Денисън навярно нервничи малко. В крайна сметка, това е преходен период. Но той има теб — Макс леко присви очи. — Ти притежаваш качествата, необходими да се управлява компанията, Кимбърли.

— Знаеш, че баща ми никога няма да ми предаде „Кързън“ — рече горчиво Кимбърли. — Не съм синът, който винаги е искал, и никога няма да бъда.

Макс не отвърна нищо. Нямаше и какво да каже. Кимбърли бе права. Баща й, Денисън Кързън, възнамеряваше да вземе сам юздите на управлението на „Кързън интернешънъл“ и да докаже, че е не по-малък талант от брат си. За нещастие на всички заинтересовани, обаче, той не бе блестящият корпоративен стратег, който Джейсън беше.

Единственият член на семейството, който можеше да изведе „Кързън интернешънъл“ в бъдещето, бе Кимбърли, но всички знаеха, че баща й едва ли щеше да й довери тази задача. Денисън вярваше, че с тази работа можеше да се оправи само мъж. Навярно всичко щеше да се обърка жестоко, но Макс прецени, че сега това си бе проблем на Кързънови.

Кимбърли го гледа известно време, след което се обърна и пое към фонтана. Застана там, загледана в бълбукащата вода, навела глава.

— Мисля, че трябва да ти съобщя нещо, Макс.

— Какво?

— Рорк и аз имаме проблеми. Смятам да го напусна.

Макс погледна класическия й профил.

— Защо?

— Има ли значение?

Макс сви рамене.

— Не.

Кимбърли докосна сините плочки, с които бе облицовано най-горното басейнче на фонтана.

— Преди три години допуснах грешка, Макс. Позволих на баща си да ме разубеди да не се омъжвам за теб.

— Не са му били нужни големи усилия. Ти започна да се съмняваш още в мига, в който сложих годежния пръстен на ръката ти.

— Постъпих глупаво.

— Хайде да не драматизираме нещата. Нямам настроение за това — Макс пресегна да вземе бастуна си. — Имах дълъг ден и съм уморен.

Нещо блесна в рамката на отворената врата в другия край на залата. Макс обърна глава и видя, че там бе застанала Клио. Светлината от залата се отразяваше в сребристите й маратонки. Не можеше да види изражението на лицето й.

— Макс? — тя направи крачка в залата. — Търсех те. Мисля, че ще е най-добре да затворим фоайето. Тая група е много шантава. Всичките тези мъже седят и си разправят за разводите си. Някои плачат. Много е потискащо за останалите гости.

— Ще се погрижа за това — Макс се надигна от стола си, благодарен за нейната намеса.

Кимбърли го погледна с неприкрита изненада. Сетне се врътна и се изправи срещу Клио.

— Не мога да повярвам. Ще бъде ли някой тъй добър да ми обясни какво става?

— Имам нужда от Макс — рече тихо Клио.

— Наистина ли? — Кимбърли я изгледа язвително и тръгна към вратата. — Всъщност въпросът е дали Макс се нуждае от вас. Едно предупреждение, мис Робинс. Макс Форчън не би приел да бъде пиколо и барман, освен ако няма съвсем сериозна причина за това.

— Така ли? — Клио надигна брадичка. — А вие какво знаете за истинските причини да върши нещо?

— Много — Кимбърли мина покрай нея. — Макс и аз се знаем отдавна. Да не би да не ви е казал за нас двамата?

— Какво има за казване? — предизвика я Клио.

Макс тихо изруга.

Кимбърли се усмихна студено.

— Мисля, че Макс ще ви съобщи сам подробностите, мис Робинс. Можете да започнете, като го попитате защо куца.