Вадим Кожевников
Щит и меч (9)

9.

Госпожа Дитмар съобщи тържествено на Йохан, че в неделя Мария Бюхер празнува рождения си ден и че ги е поканила двамата у дома си.

— Това е много приятна новина — зарадва се Йохан.

— Но вашата униформа…

— Ще облека цивилен костюм.

— Но той е светъл, той не е за вечерно посещение! — извика госпожа Дитмар и укори Вайс: — Не бива да бъдете тъй лекомислен. Още повече, че Мария има голяма дъщеря, какво ще си помисли тя за вас? — Но веднага го успокои: — Не се огорчавайте, Йохан — и донесе от стаята си увития в чаршаф костюм на сина си. — Премерете го! — заповяда тя. — Уверена съм, че в него ще изглеждате като принц.

Наистина костюмът на Фридрих отиваше много на Йохан. Госпожа Дитмар го загледа замислено и каза тъжно:

— Последния път, когато видях Фридрих, той беше в щурмовашка униформа. Това е ужасно облекло — сепна се и веднага се поправи: — За младеж… Поседнете — предложи госпожа Дитмар и рече много сериозно: — Трябва да ви предупредя, Йохан, че Мария е умна жена. Всички ние я уважаваме много, но има обстоятелства, които трябва да знаете. Нейната дъщеря Ангелика, ще видите, е прелестна личност, но работата е там, че когато беше още съвсем млада, бащата на полковник Йоахим фон Залц, генерал-лейтенант Фон Залц, вече в съвсем напреднала възраст… Е, с една дума, можеше да се стигне до голям скандал, до углавно дело. Момичето се опита да тури край на живота си. И ако не беше умът на майка му, можеше да се случи голямо нещастие. На семейния съвет на Фон Залцови, в който участваше и Мария, било решено тя — тогава само главна камериерка в имението на генерала — да стане домоуправителка, а на дъщеря й Фон Залцови да направят дарение от шест хектара земя и освен това до пълнолетието й всяка година да й изплащат известна сума. Мария настояла също генералът да й даде документ, в който да признава, че Ангелика е негова незаконна дъщеря. Тоя документ гарантираше на Мария, че когато всичко утихне, Фон Залцови няма да се откажат от задълженията си. А за генерала беше по-приемливо да смята Ангелика за своя незаконна дъщеря, отколкото да признае онова, което се бе случило.

Когато синът на генерала, Йоахим фон Залц, се върна от военното училище, баща му му съобщи, че има сестра. Разбира се, всичко това беше извънредно неприятно на Йоахим, но такива истории се случват често и в по-известни семейства. Йоахим трябваше да се примири, но не желаеше да се среща със „сестра“ си.

И тогава Мария прояви толкова женска мъдрост и такт, че скоро Йоахим се убеди: тя съвсем не посяга на семейната чест на Фон Залцови и не търси роднински връзки.

Не много отдавна той се съгласи да се запознае със „сестра“ си и след това я взе за преводачка при себе си. Полковникът се отнася строго официално към Ангелика, но това съвсем не означава, че той не изпитва към нея нещо като симпатия. Йоахим фон Залц заема значителна длъжност в Абвера не само защото е от аристократичен род — той се прояви особено добре в дипломатическата служба в Англия и Франция.

Госпожа Дитмар млъкна за малко и продължи доверително:

— Мария Бюхер ми е приятелка и бих могла да не ви разказвам всичко това. Нещо повече, тук има още едно обстоятелство. На времето си Фридрих и Ангелика… Струва ми се, че е по-добре да знаете това и, разбира се, да го забравите, ако… — Госпожа Дитмар се усмихна, — ако у вас се появят някакви сериозни намерения. Вие сам ще се убедите. Аз обичам искрено Ангелика: тя е чудесно момиче, макар че си има някои чудатости.

Откровеният разказ на госпожа Дитмар за тая малка семейна история представяше Мария Бюхер и дъщеря й не откъм най-добрата страна, а думите за „сериозните намерения“ разкриваха твърде цинично причината за поканването на семейния празник. Йохан не остана много зарадван и от откровения майчин егоизъм на госпожа Дитмар (нейният Фридрих нямаше нужда от такава жена) и все пак му беше приятно, че изборът на госпожа Бюхер е паднал именно на него. Значи е успял да й внуши такава представа за себе си, каквато искаше, когато я водеше с колата си от черквата.

У госпожа Мария Бюхер се бяха събрали, види се, най-близките й приятелки. Те се наричаха едни други само по име, но при това бяха подчертано учтиви и любезни. Двама мъже и три жени. По облеклото и по обноските им трудно можеше да се определи какво представляват.

Възрастният човек на име Херберт беше в солидно двуредно сако. На плетената му жилетка висеше верижка. Той беше преизпълнен с чувство за собствено достойнство и месестото му лице изразяваше пълно равнодушие към всичко на света. Говореше на някакъв хилав господин в смокинг, че след Дюнкерк най-благоразумно е за англичаните да сключат мирен договор с фюрера, за да решат общо източния проблем.

Дамата с брокатена рокля и с къси, дебели като бутове голи ръце прекъсна тия двама събеседници и заяви с много авторитетен тон, че макар и да мрази англичаните, фюрерът знае, че Чърчил смята Русия за враг номер едно, и господин Мосли е обещал на фюрера да съдейства за накланянето на английското обществено мнение в полза на историческите цели на фюрера.

— Вилма е нашият Рибентроп — каза, кимайки към пълната дама, хубавичка блондинка със синя къса рокля, която откриваше коленете й.

Вилма отговори с ласкателна усмивка:

— Ти, Ева, както и нашата прародителка, имаш винаги съблазнителен вид. Навярно у господин бригаденфюрера се появява желанието да изяде ябълката, когато те вижда.

Поласкана, Ева се усмихна загадъчно:

— Не ще почна да отричам.

Господинът в смокинга се обърна и заръкопляска лениво.

— Браво, Ева!

Госпожа Бюхер провъзгласи, като гледаше възхитена Ева.

— О, Ева е най-прелъстителната валкирия! И макар че съм жена, разбирам бригаденфюрера.

Никой от гостите не обърна внимание на Вайс, но госпожа Дитмар бе посрещната много учтиво. И искрено се зарадваха на идването й. А когато Ева, пред която всички се подмазваха, извика: „По дяволите политиката! Най-после ние сме жени!“, госпожа Дитмар я поправи строго:

— Германски жени, мила. — И като седна до мъжете, попита: — Е какво, Херберт, с кого още ще воюваме?

Паул не остави Херберт да отговори:

— Вие искате да попитате, госпожо Дитмар, кои още страни ще станат част от велика Германия, нали?

— Ах, оставете! — недоволно го прекъсна госпожа Дитмар. — Не сте тук с господаря си. Можем да не вършим дивотии.

— Колко е жалко, че сред нас не е вашият Фридрих! — каза блондинката. — Той излезе толкова сериозен младеж!

— Да, Фридрих — подзе Вилма, — той, разбира се, е сериозен младеж, но ако ти, Ева, скъсиш роклята си с още пет сантиметра…

— Младият щурмовак не би издържал щурма — завърши Паул с висок смях.

От разговорите след това Вайс разбра, че господин Херберт е експерт оценител във фирмата „Пакет-аукцион“, в складовете на която се закарва имуществото на репресираните жители от окупираните области.

Като слушаше внимателно за какво приказват гостите на госпожа Бюхер, Вайс разбра твърде скоро, че те повтарят, навярно, разсъжденията на господарите си, на които се стремят да подражават по всякакъв начин и в думите, и в обноските.

Йохан попита дали господин Херберт знае каква е съдбата на „Мадоната с хермелин“ от Рафаел. Тогава Херберт погледна с уважение Вайс и му обясни какво съкровище е тая картина. После каза, че ако такива образовани млади хора като Йохан служеха в органите на разузнаването, за германската империя нямаше да бъдат изгубени в окупираните земи много произведения на изкуството, макар че, разбира се, специалните поделения на SS имаха нареждане да вземат под своя защита музеите и частните сбирки, да намират предишните им пазители и като прилагат съответните методи за разпит, да се стремят нито една картина, скулптура или някаква друга вещ, представляваща художествена ценност, да не бъде изгубена за райха.

Йохан попита госпожа Вилма как мисли, дали фюрерът няма да награди водача на английските фашисти Осуалд Мосли с рицарски кръст за дейността му в полза на Германия. На това Вилма отговори, че господин Мосли е достоен, без съмнение, за такава висока награда, но според нея трябва да бъде награден тогава, когато войските на Вермахта направят десант на английските брегове, или тогава, когато Мосли, както е обещал на Рибентроп, извърши фашистки преврат в Англия.

В разговора се намеси Паул — запита Йохан в коя страна би искал да воюва. Йохан каза шеговито:

— Там, където са амазонките.

Всички се разсмяха.

Паул предложи:

— Не забравяйте тогава да ме повикате със себе си. Аз ще ги науча да правят коктейли.

Херберт попита Ева:

— Е, дебеланке, твоят генерал все още ли те ревнува от всеки срещнат войник? И не без основание, нали?

— Ах, Херберт — въздъхна Ева, — какъв си все пак циник! — Но така победоносно се усмихна, като гледаше в мътните очи на Херберт, че не можеше да има никакво съмнение: Херберт беше улучил точно, където трябва.

Госпожица Ангелика, момиче с болнаво бледо лице, все още не се бе развила — беше юношески висока и тънка. Слабите тънки крака и дългите лениви ръце сякаш й пречеха. Малкото личице с опъната, прозрачна, сякаш покрита с парафин кожа, беше замръзнало. Големите сини очи със слабо синкави белини и неизразителен поглед придаваха на лицето й такъв израз, сякаш говори не това, което мисли.

На масата Йохан се намери до Ангелика. Тя му се усмихна равнодушно и каза, като провличаше лениво думите си:

— Приятно ли ви е да седите до мене?

Йохан, който разгръщаше загрижено салфетката си и я слагаше на коленете извика:

— О, госпожице, във възторг съм! — Запита: — Какво мога да ви предложа?

Със същия ленив тон тя продължи:

— Аз не ям почти нищо.

— Няколко листенца салата ще позволите ли?

— Само за да ви направя удоволствие. Налейте ми, моля ви се, вино. — И за пръв път го погледна внимателно. Попита: — Вие фронтовак ли сте?

Йохан поклати отрицателно глава.

— Нищо, ще станете! — твърдо го увери Ангелика. Вдигна очи и каза многозначително: — Но имайте пред вид, че най-напред падат убити страхливите и неопитните.

— Няма нужда от такива мрачни мисли на веселата маса — забеляза Йохан автоматично.

— А на мене не ми е жал за такива. Никога! Не мога да съжалявам ония, които не искат или не знаят да се бият.

Най-напред тая откровеност се стори подозрителна на Йохан и той каза мазно:

— Всички сме смъртни, госпожице, но душите ни са безсмъртни. И там, горе — той вдигна очи към небето, — ни чака всевишният.

— Глупости! — с погнуса подхвърли момичето. — Никой никъде не ни чака.

— Ангелика! — нежно напомни госпожа Бюхер от другия край на масата. — Сложи, моля ти се, ей това късче на господин Вайс. — И погледна плахо дъщеря си.

Ангелика дори не обърна глава към нея. Като разтваряше с усилие бледите си устни, попита:

— О, аз още не мога да любезнича с мъж. Нали? — Помълча и каза сериозно: — Ние с вас принадлежим към едно поколение. Поражението в миналата война уби душата на нашите родители. Това е у едни. На други взе живота… — Прибави с подигравателна усмивка: — Аз имах късмет: мама разправяше, че през ония години се раждали деца без нокти и без коса — изроди. Майките нямали мляко, децата били хранени изкуствено. Едни такива вагнеровски хомункулуси. И ние имаме право да отмъщаваме за това. Да, да отмъщаваме — твърдо повтори тя. — И бих искала да служа в спомагателните женски части, за да отмъстя за всичко.

— На кого? — попита Вайс.

— На всички. На всички.

— Членка ли сте на Съюза на германските девойки?

— Да — решително отговори Ангелика и при това така тръсна глава, че бухналите коси с цвят на есенна трева се разсипаха по раменете й. Поправи прическата си и продължи: — Но не обичам да слушам радио. Не мога да понасям викащите говорители. Ние имаме право да говорим с целия свят дори шепнешката, но целият свят трябва да ни слуша със страхопочитание.

— Извинете, госпожице, но аз съм бъдещ войник и смятам, че командата трябва да се дава с висок глас.

— Значи, аз също трябва да викам — усмихна се Ангелика.

— Ако поискате да ме командвате.

— А вие обичате ли да ви заповядват? — попита момичето.

Госпожа Бюхер се заинтересува гръмогласно:

— За какво приказва младежта?

Йохан се усмихна и също тъй високо запита:

— Ще позволите ли, госпожо Бюхер, да вдигна тая чаша за здравето на вашата дъщеря?

Гостите заръкопляскаха.

Ангелика хвърли недоволен поглед на Йохан, наведе очи и прошепна:

— Прекалено сте любезен.

Момичето се обърна демонстративно към съседката си и престана вече да приказва с Вайс, не му обръщаше внимание.

Госпожа Бюхер, която с остър поглед наблюдаваше всички, видя веднага, че между дъщеря й и Вайс се беше случило нещо: върху лицето на госта се появи виновен израз. Тя запита високо:

— Господин Вайс, вие струва ми се искахте да купите гараж или авторемонтна работилница, нали?

Йохан разбра, че госпожа Бюхер иска да го представи пред гостите като младеж със сериозни, делови намерения. И за да се покаже пред тия хора откъм най-добрата си страна и за да направи удоволствие на госпожа Бюхер, той започна да споделя въодушевено плановете си за живота.

Но думите му направиха съвсем друго впечатление на гостите, обратно на онова, на което се надяваше.

Трябваше да си признае, че беше сбъркал много в сметката си: беше подценил богатия опит в лицемерие на присъстващите. Та тия хора не само постоянно лицемереха сами, но всеки ден откриваха изпитателно най-малката проява на лицемерие у другите — у ония, с които бяха в постоянен допир. Като виждаха подлостите, хитрините и лъжата на господарите си, като знаеха доста мръсните им тайни и дребнавата им суетност, тия хора, с човешкото достойнство на които господарите не се съобразяваха никога, бяха придобили тънката способност към лицемерие и умението да го разкриват мълчаливо и с дълбоко скрито презрение у другите.

Вайс долови бързо смисъла на ироничното мълчание, с което гостите слушаха разсъжденията му. Да, той сгреши и разбра това, като все още продължаваше да говори за плановете си в живота.

За тия хора искреността е признак на глупост. И ако не го сметнат за глупак, с положителност ще го сметнат за лицемер, който крие истинските си намерения. А това е още по-лошо, отколкото да мине за простодушен глупак. Освен него, никой тук не се опитваше да привлече вниманието към особата си с разсъждения за нещо лично. А Вайс извърши това необмислено бързо и може би безцелно. Само за да провери дали ще го приемат за свой в тая среда. И сбърка. Прекали. Тоест, извърши грешката, за която неведнъж го предупреждаваше инструкторът ръководител: забрави самоконтрола, допусна разпуснатост на въображението, изгуби безмилостната, но единствено сигурна опора — разбирането на реалната обстановка.

И като продължаваше да говори, Вайс търсеше усилено изход, за да излезе от опасното положение, създадено от самия него. Изведнъж се усмихна мило и попита:

— Как ви се харесват мечтите на един такъв „Михаел“? — И прибави сериозно: — Що се отнася до мене, аз ще бъда там, където ми заповядват интересите на райха.

— Браво — каза госпожа Бюхер, — ловко се пошегувахте с нас, господин Вайс!

— Тоя момък знае за кой край трябва да се държи пушката — забеляза Паул одобрително.

— Господин Вайс — извика госпожица Ева, — вие ще изглеждате отлично в офицерски мундир!

Паул го предупреди:

— Пазете се, тя ще поиска да ви го изглади сутринта!

— Вие сте циник, Паул — нежно каза Ева.

След това интересът към Вайс изчезна, никой вече не му обръщаше внимание.

Оставен сам, Йохан седна край една масичка в ъгъла и запрелиства албум с цветни картички, изобразяващи изгледи. На една от тях видя толкова добре познатото му пристанище в Рига.

Мислите му се пренесоха неволно в тоя град.