Вадим Кожевников
Щит и меч (53)

53.

Йохан крачеше по изтърканите плочи на крайбрежната улица и мислеше дали действа правилно спрямо Хайнрих. На пръв поглед всичко изглеждаше логично, оправдано от сложните обстоятелства и от крайната цел. Сега трябва да спаси Хайнрих, за да го привлече на своя страна. И все пак като анализираше подробно замислената от него операция, Йохан стигаше до мисълта, че тя не е обоснована достатъчно дълбоко и всестранно.

Заслужаваше ли да излага на опасност живота на Зубов и на международната му бойна компания само за да избави Хайнрих от опасното изпитание?

Йохан стигна до Саксонския парк и се отпусна на една пейка. В зеления влажен здрач от дърветата се носеше тръпчив мирис на тополени лепкави пъпки. Йохан се чувстваше уморен, опустошен като никога. Тежко му беше на душата.

До пейката докрета на патерици мършав германски войник в мундир, с кокалесто сърдито лице и седна до него.

Спасяването на осъдените на смърт е удар по мозъците и душите на германците, унищожителен удар по хитлеристката пропаганда. Към обречените на смъртта ще се протегне ръката на борците антифашисти, мразещи фашистка Германия, но страдащи за ония германци, които са станали нейни жертви.

И още едно обстоятелство, дори не едно, а две: тая операция ще бъде ново потвърждение, че „щабът Вали“ е уж обкръжен от партизани, и едновременно ще спаси Хайнрих Шварцкопф от пълното с опасности нравствено мъчение.

 

 

Зубов посрещна нелюбезно Вайс. Заведе го в кабинета с тъмни сукнени завеси на прозорците, нареден по вкуса на бившия собственик с тежки мебели от черен дъб, покани го да седне в едно кресло с високо облегало, украсено с изкусна резба, и попита с досада:

— Е, какво има още? — Усмихна се. — Макар че отвличането на твоя есесовец с благородни цели е малко разбираема работа за нас, момчетата са съгласни. Но не им харесва тоя план, доколкото разбрах. Ти ще извиняваш, разбира се. Ти виждаш по-добре.

— Правилно! — радостно се съгласи Йохан. — Правилно е, че не им харесва. — Прегърна Зубов и попита: — Съгласни ли сте да спасите осъдените на смърт честни германци? — Не го остави да отговори и повтори: — Да ги спасите! Разбираш колко чудесно ще бъде това! Слушай: поради преместването на „щаба Вали“ при четвъртия километър от разположението махнаха есесовския контролно-пропускателен пункт. А ние ще го възстановим. Автомобилът със затворниците ще тръгне по това шосе. Обикновено там спираха всяка минута и на всеки пътуващ, който и да е той, проверяваха документите. И ние ще постъпим така, нищо повече. Ясно ли ти е?

Зубов тръсна глава и се ухили до уши.

На другата сутрин Йохан реши да намине към Дитрих, за да научи допълнителни подробности по екзекуцията на германските военнослужещи.

В коридора на богатата частна къща, където се намираше замаскираният като балнеосанаториум клон на „Вали III“, той видя господин Душкевич. В миналото тоя господин Душкевич беше помогнал на майор Щайнглиц да намери в околностите на Варшава подходящи имения за настаняване на разузнавателните школи. Оттогава Йохан не беше се срещал с него.

Душкевич току-що излезе от заеманата от Дитрих стая.

Почти механично, по отдавна създадения навик да свързва мигновено всичко относно един или друг човек, да открива дали тоя човек има връзка със задачата, която в най-близко време трябва да се реши, и като си спомни казаното от Зубов за намерението на полските партизани да извършат покушение срещу Хайнрих, Йохан разсъди: „Господин Душкевич е агент-провокатор. Със знанието на контраразузнаването той е също така агент на полското емигрантско правителство в Лондон. Проникнал е в средата на полската патриотично настроена интелигенция, където завербува отделни хора, осъдени на смърт, за да участват в ефектни терористични актове, които всеки път завършват със самоубийство или пък със залавяне на героите. Тия провокации за SS са също така повод да екзекутират заложници и да вършат масови арести сред полската интелигенция, уж за да открият огромната терористична организация.“

Душкевич беше излязъл от стаята на Дитрих.

Ами ако Дитрих е възложил на Душкевич не просто да сплаши Хайнрих, а да го убие? В такъв случай той си е направил ловко сметката. Убийството на племенника на Вили Шварцкопф, сподвижник на райхсфюрера Химлер, е великолепно, шумно дело! Това убийство ще повлече след себе си изключителни наказателни мерки и ако Дитрих е набелязал предварително виновниците, за залавянето им ще получи благодарност лично от райхсфюрера.

Всъщност защо контраразузнаването не пазеше Хайнрих? Е, естествено е защо: по чин не му се полагаше лична охрана. Наистина, можеха да се вземат под внимание роднинските връзки. Но не ги бяха взели.

Жегнат от предположението си, Йохан разбра, че не бива да губи нито миг, но едновременно не бива да губи и разума си. Без да отговори на учтивия поклон на господин Душкевич, повика го с пръст, сякаш едва го позна и го попита:

— А, вие сте бил. Нима още не са ви обесили?

— За какво, господин офицер?

— Да се върнем за минутка — и Вайс отвори вратата на Дитриховата стая.

Щом вратата се затвори след Душкевич, той го удари в челюстта. Душкевич падна на пода и, навярно съвсем зашеметен, не се опита да стане.

Дитрих скочи иззад масата. Но Вайс го спря с движение на ръката и заповяда:

— Седнете! — След това се наведе към Дитрих и каза разчленено: — Ей сега тоя мръсник ми се похвали, че вие лично сте му поръчали да организира покушение срещу Хайнрих Шварцкопф. Аз ви арестувам, капитан Дитрих. — И като държеше пистолета в дясната си ръка, с лявата извади от кобура пистолета на Дитрих.

— Не е вярно! — извика побледнял Дитрих. — Не съм поръчвал това на Душкевич, той сам ни предложи да организира покушение.

— А вие разрешихте, нали?

— Разреших, но само за да заловя престъпниците: готвех се да изпратя групата си на мястото на засадата. И животът на Шварцкопф щеше да бъде в пълна безопасност.

— Напишете накратко всичко, което ей сега ми разказахте.

— Защо?

— Затова, че ако върху Шварцкопф бъде извършено покушение и той загине, вие ще го последвате. Само че ви чака не куршум, а бесилка.

— А ако не напиша?

— Още сега ще съобщя на Вили Шварцкопф за вашето престъпно намерение.

— А къде са доказателствата?

— Ето ги! — Йохан кимна към лежащия на пода Душкевич, който вече беше започнал да дава признаци на живот.

— Добре — съгласи се Дитрих и попита, като гледаше с омраза Вайс: — Но после ще ми върнете тоя лист, нали?

— Може би — кимна Вайс. — Кажете кои са изпълнителите?

— Това е служебна тайна. Нямам право да я разгласявам.

— Вие искате да получите обратно листа?

В отговор Дитрих кимна утвърдително.

— Тогава слушайте: вие ще го получите в деня, когато Шварцкопф замине.

— Заклевате ли се?

— Стига, не сме в кадетски корпус! Казах и така ще бъде.

Дитрих показа с очи папката, в която се намираше донесението на Душкевич. Вайс го прегледа набързо, извади листа от папката, сгъна го грижливо и го скри в джоба си.

— Какво правите? Та то е вече зарегистрирано! — разтрепери се Дитрих.

— Нищо — спокойно каза Вайс. — Във ваш интерес е да поставите под тоя номер някое друго донесение.

— Така е — съгласи се Дитрих и внезапно промени тона: — Надявам се, Йохан, че нямате намерение да попречите на кариерата ми.

— Да — рече Вайс, — точно така. Просто мечтая да станете фюрер.

Дитрих седна до масата и започна да пише бързо собственото си донесение. Вайс го прегледа набързо. Похвали го:

— Вие сте образцов служител. Много точно сте изложили всичко. Точността у вас е талант. — И като върна пистолета на Дитрих, попита: — Вие не се готвите да стреляте в гърба ми, нали?

— Какво говорите, Йохан! — учуди се Дитрих. — Как може! Струва ми се, че уредихме всичко, нали? — И прибави с уважение: — Аз ви разбирам. Хайнрих Шварцкопф е ваш приятел и вашите действия са дори благородни.

— Е, значи, край.

Вайс допря небрежно пръсти до козирката на фуражката си и излезе от стаята.

В коридора той почувства неочаквано тъпа болка в тила. Пред очите му заплуваха святкащи разноцветни петна, които го заслепяваха. Ръцете и лицето му се покриха с лепкава пот.

Йохан се облегна на стената. „Е, разбира се — помисли си той, — нервите не издържат, нервите.“ — И изведнъж си спомни: той не само не беше обядвал, но дори не бе успял да закуси днес. А вчера? — „Това е вече безредие — осъди се той. — Най-безобразно безредие. — Каза си отмъстително: — Сега, каквото и да става, ти ще отидеш в трапезарията и ще изядеш две пържоли и ще дъвчеш полека, като че ли няма за къде да бързаш, като че ли нищо не може да ти попречи да се храниш редовно и да водиш здрав, хигиеничен живот.“ Той си внушаваше да извърши това и все пак дълго време не можа да помръдне от мястото си.

Най-после Йохан надви слабостта си, откъсна се от стената и тръгна бавно по дългия коридор. И в тоя миг от стаята на Дитрих долетя гърмеж. Йохан се обърна, спусна се към вратата и я отвори.

Дитрих закопчаваше кобура си. Той се обърна към Вайс и без желание процеди през зъби:

— Тоя тип се опита да ме нападне.

Като се мъчеше да не гледа безжизненото тяло на господин Душкевич и с погнуса извръщаше лице от тая гледка, Дитрих запита със съчувствен тон:

— Вие сте, навярно, в отчаяние? Уви! Единствен свидетел — и изведнъж… Но какво можех да направя? Действах при самозащита.

— Вие се защищавахте от СД — каза Вайс. — От Вили Шварцкопф.

— Хайде де, няма нужда да ме плашите повече — рече Дитрих. — Сега това са само думи. Вие нямате никакви доказателства.

— А ако все пак поляците нападнат Хайнрих Шварцкопф?

— Сега вече вие сам мислете какво може да се случи и не ме бъркайте повече в тая работа. — Разтърси папката и заяви тържествуващо: — Все пак аз накарах Душкевич да си признае някои неща. Тук лежи малка бележчица от него. Сега съм гарантиран напълно от опитите ви да ми припишете някакви незаконни намерения. Та така, драги Вайс. Сега сме нула на нула. Струва ми се, че така се казва, нали?

 

 

Когато се върна в хотела, Йохан не се изкачи в стаята си, а веднага тръгна към ресторанта с твърдото намерение да се наобядва здравата. И макар че не му се ядеше, особено след всичко станало с господин Душкевич, той надви обзелото го от мириса на храната гадене и влезе насила в салона на ресторанта. И веднага се натъкна на масата, край която в компанията на офицери от СД и Гестапо седеше Хайнрих Шварцкопф, вече напил се здравата, с разкопчана куртка. Щом видя Вайс, той стана с голяма мъка, опита се с несигурни пръсти да закопчае куртката си и обяви:

— Господа, принуден съм да ви напусна. Той — Хайнрих кимна към Вайс — дойде да ме вземе, та… — Мръдна свития си показалец, като че натиска спусък. — Или той, или аз. — Едва се измъкна иззад масата, приближи се до Вайс; облегна се на рамото му и заповяда: — Заведи ме в стаята ми, ей сега ще направя от тебе труп. Искаш ли да станеш труп? Не? А аз не възразявам. Заповядай, на твое разположение съм!

Изкачиха се по стълбата. Йохан се видя принуден да вземе ключа от Хайнрих и сам отключи вратата на стаята му.

Хайнрих се пльосна тежко на кушетката и затвори очи. Оплака се:

— Аз потъвам, разбираш ли, потъвам! — Ръцете и лицето му бяха бледни и мокри от пот.

Вайс съблече куртката от него, намокри една салфетка с вода от шишето и я сложи на сърцето му.

Хайнрих мърмореше, като гледаше Йохан с мътни очи:

— Разбираш ли, преди да ги екзекутират, опитваха се да ги накарат да викат: „Хайл Хитлер!“ Стреляха в меките части на телата им, за да викат. А те мълчаха. Мълчат като животни.

— Да не би да си се завърнал вече от затвора след екзекуцията?

— Не, водиха ме в концлагера. — Усмихна се: — На излет. Бях се натряскал още от сутринта и те ме отведоха да се проветря.

— Е, и какво, хареса ли ти?

— Да — каза Хайнрих. — Но защо само тях? Трябва и всички нас. Никой да не остане. Само пуста смрадлива земя и на нея никой, нито един човек. Нито един! Човекът е нещо по-лошо от въшката, по-лошо…

Йохан изстиска един лимон в чаша със сода и накара Хайнрих да пие. Хайнрих клатеше глава и гълташе трескаво содата. След това се отпусна на кушетката и дълго лежа неподвижно. Йохан помисли, че е заспал. Но Хайнрих отвори очи, седна и каза с трезвен глас:

— Ти дойде, отлично! — Приближи се до масата, написа бележка бързо, без да мисли, сложи я в плик, залепи го, подаде го на Вайс и рече небрежно: — Аз съм готов.

— Дрън-дрън! — каза Вайс. — Всичко това е глупаво като кошмар на идиот.

— Значи се уплаши?

— Точно така! — разсърди се Вайс. — Уплаших се.

— Но защо лъжеш? — попита Хайнрих. — Защо?

— А за какъв дявол ще ти казвам истината?

— Но нали преди ти казваше…

— На кого?

— Ами че на мене.

— А самият ти можеш ли да кажеш истината?

— На тебе ли?

— Да!

— Какво искаш от мене?

— Кой си ти сега, Хайнрих Шварцкопф? Кой?

— А ти не знаеш ли? Прочети писмото, струва ми се, че успях да си намеря титла.

— Няма да го чета — каза Вайс. — И изобщо ето какво ще направя. — Скъса плика и хвърли късчетата в пепелницата. Приближи до тях запалена клечка кибрит, загледа как гори тоя малък огън и каза с облекчение: — Ето! Глупостта е прах!

— Напразно — възрази Хайнрих. — Все пак аз трябва да оставя писмо, но страх ме е, че не ще успея да го напиша отново тъй пламенно и убедително.

— Но какво е това от тебе?

— Нищо. Просто, както и всички ние, аз съм се увонял от мършата, но за разлика от другите не искам да дишам вече тая воня. — Жилна го злобно: — А ти, разбира се, си свикнал с вонята и мечтаеш само как от помощник касапин в кланицата да станеш касапин.

— Е, да! — рече Вайс. — Аз ти завиждам страшно на тая длъжност.

— Тогава ще я освободя за тебе!

— Как?

— Ето как — Хайнрих кимна към тлеещата хартия в пепелницата.

— Стига, с това не се кокетира — укори го Вайс. — В края на краищата дори и да си участвал в акции…

— Аз не съм убивал никого! — истерично викна Хайнрих. — Никого!

— Значи си решил да започнеш от мене? — попита Вайс.

— Ти ме обиди и после… — Хайнрих се замисли, слаба усмивка се плъзна по устните му. — Все едно, аз бих загубил пред тебе във всички случаи: отдавна вече реших.

— Не разбирам защо искаш да стана един вид съучастник в самоубийството ти? — попита Вайс.

— Но от твоя страна би било много любезно да ми помогнеш да осъществя решението си: въпрос на чест, такъв великолепен предлог…

— Ти си болен, Хайнрих. Само болен или луд може да говори така.

— Знаеш ли — презрително каза Хайнрих, — ти си бил винаги страшно логичен. И цял живот ще останеш такъв. Тогава слушай. В Берлин аз четях сведенията, съставени от статистичната група на генералния щаб. Там работят бележити германски математици. Имат под ръка дори изчислителни машини. Те изчисляват колко хора са убивани и осакатявани всеки ден, всеки час, всяка минута, всяка секунда. И те не намират, че заниманията им са ужасни. Но за мене всичко това е непоносимо. Сега има ли нещо по-позорно от това да се наричаш човек?!

— Да не би да са те смутили нашите загуби по фронтовете? Да не би да не вярваш, че ще победим?

— Страх ме е от друго — рече Хайнрих. — Страхувам се да остана жив, ако победим в тая война. Все пак ние, германците, заслужаваме да ни унищожат всичките в лагерите на смъртта, както сега ние унищожаваме другите хора. Или пък изобщо нито един човек не трябва да остане жив. Ако само е човек.

— Доколкото ми е известно от разпитите на военнопленниците — забеляза Вайс, — съветските хора, например, въпреки всичко са убедени, че хитлеристите са едно, а германският народ е съвсем друго.

— Глупости! — разпалено извика Хайнрих. — Германците са си германци и всички те са еднакви.

— Днес ще имаш възможност да се усъмниш в това.

Хайнрих пребледня и каза яростно:

— Да, аз се съгласих да отида в затвора. Но знаеш ли защо? Трябва да зная защо тия германци решиха да постъпят така: от страх, че не ще успеят да станат палачи, или от храброст, защото искаха да бъдат такива германци, каквито не съм виждал, но бих желал да видя.

— Защо? За да участваш в екзекуцията им?

— Ако има такива германци, бих сметнал, че е чест за мене.

— Да бъдеш петия екзекутиран ли?

— Съгласен съм и така да бъде.

— Доста добър подарък за Хитлер! Племенникът на Вили Шварцкопф си слага доброволно главата на дръвника. — Йохан допря ръка на рамото на Хайнрих. — Знаеш ли, ти просто си се объркал. Ако ти откажеш да присъстваш на екзекуцията, ще сметнат, че изменяш на фюрера. — Йохан помълча и каза сериозно. — Аз се безпокоя много за тебе, Хайнрих. Но щом си решил да отидеш в затвора, значи, всичко е наред. — Погледна часовника си и стана. — Време е да си вървя.

— Една минутка — твърдо рече Хайнрих и като изтрезня мигновено, погледна втренчено Йохан в очите. — Ако тия момчета са отказали да бъдат палачи не от страх, а от храброст, кълна ти се, че или ще ги спася от затвора, или ще им направя компания!

— Ще видим — усмихна се Вайс. После забеляза сдържано: — Ти си племенник на Вили Шварцкопф и можеш да изпратиш мнозина на смърт. Но ти не си в състояние да спасиш дори едного от смърт. — Обеща: — Ще намина към тебе, щом успееш да си измиеш ръцете след всичко това. Надявам се, че ще споделиш впечатленията си с мене?

— Все пак какво цинично животно си ти! — извика Хайнрих с негодувание.

— Да! — весело потвърди Вайс. — Точно така! А от тебе май че няма да излезе животно. Може би това не ти харесва, а? В такъв случай извинявай.