Вадим Кожевников
Щит и меч (23)

23.

В болницата започнаха да постъпват танкисти с изгаряния трета степен.

Йохан беше слушал много пъти разсъжденията на Щайнглиц за предимствата на танковите съединения. Майорът говореше на Дитрих, че още в средата на тридесетте години Сталин извършил съдбоносна грешка, като разформирал мощните механизирани корпуси и ги заменил с по-дребни танкови бригади. Също така необмислено постъпила и Франция. Като разпръснала значителните си танкови сили, тя създала най-добри условия за придвижване на мощните моторизирани германски съединения. И Германия не закъсняла да се възползва от това: светкавично забила мощно съсредоточени танкови клинове в самото сърце на страната. Щайнглиц твърдеше също така, че Съветската армия не разполага не само със специална противотанкова артилерия, но дори с противотанкови пушки. И това, че по съветския полеви устав командирът трябва да бъде винаги напред, да води частта или поделението си в боя, е неоценима услуга за противника: командният състав може да се избива като на полигон. Щайнглиц говореше също, че Съветската армия не е достатъчно снабдена с радиоапаратура и повече се осланя на телефонната връзка. За германските диверсионни групи не ще бъде така трудно да разрушават жичната връзка и по този начин да лишават съветските щабове от възможността да управляват войските.

Йохан информира Центъра за всичко това. Той не знаеше, разбира се, и не можеше да знае как беше посрещнато шифрованото съобщение, когато Баришев доложи на Берия за него. Берия бе казал:

— Какво е това? Стои отвъд границата и безсрамно клевети нашите въоръжени сили! Трябва да се провери тоя тип на кого още служи там!

И ако не беше Баришев, може би Александър Белов щеше да го постигне участта на ония съветски разузнавачи, които упорито настояваха, че нападението на фашистка Германия върху СССР е неизбежно в най-близко време. Като разбираха, че Берия няма да ги слуша — известно беше как той се отнасяше към онези, които се осмеляваха да не се съгласяват с него, — те се опитваха да го заобикалят, с невероятен труд си пробиваха път до Сталин. Но Сталин насочваше всички към същия Берия. И срещу разузнавачите се повдигаха обвинения „в лъжлива провокационна информация, имаща за цел да сблъска СССР с Германия“.

И Бруно също очакваше да го постигне такава участ. Той подаде обширна докладна записка за наблюденията си, изводите от които противоречаха на твърденията на Берия. Бруно считаше, че репатрирането на германците от Прибалтика е проведено в Германия, за да попълни специалните части на Вермахта с контингент, запознат с местните условия. Те ще се върнат обратно в Прибалтика вече като завоеватели. Той получи сведения, че тези части преминават армейска бойна подготовка в местност, която напомня условията на Прибалтика.

Бруно посети районите на демаркационната линия и видя как специални команди, които германското правителство беше отделило от разузнавателната служба на Абвера, пренасят останките на падналите в бой с поляците германски войници, за да ги погребат на полска земя, станала сега германска територия. И Бруно установи, че с този акт германците искат само да заблудят съветското правителство. С факта, че погребва труповете на германски войници на „своя“ земя, Германия сякаш потвърждаваше, че няма намерение да посяга на съветска територия. Но погребването на покойниците е само маскировка, необходима на германското разузнаване да изучи граничните райони. Бруно „засече“ един германски разузнавач от тази погребална команда през време на работата му, която нямаше почти нищо общо с печалната официална мисия.

И всичко това, както и много други неща, Бруно изложи в докладната си записка.

Но можеше ли Бруно да знае, че Берия докладваше на Сталин друго: пълното репатриране на германците от Прибалтика е неоспоримо свидетелство, че фашистка Германия е вярна на сключения пакт със Съветския съюз. И сведенията, че германски команди извозват труповете на войниците си от освободените земи в западните области на Белорусия и Украйна, се поднасяха от Берия също като свидетелство за мирните стремежи на Хитлер и политическата прозорливост на Сталин по този въпрос.

Баришев разбираше какво заплашва Бруно и как ще бъде приета докладната му записка. И не скри това от него. И за да го запази, изпрати го с важна задача в неприятелския тил, като смяташе, че там ще бъде може би в по-голяма безопасност, отколкото в родината си.

Берия имаше нужда само от онези, които с донесенията си ловко потвърждаваха мненията на Сталин. И той преследваше жестоко онези разузнавачи, верни на принципите на Дзержински, ония съветски чекисти, които смятаха за свой пръв дълг да казват истината, колкото жестока и горчива да е тя. Само истината. И за да постигнат тази необходима на партията, на народа истина, те се излагаха на всичко и ако беше нужно да заплатят с живота си за тази истина, те заплащаха, без да се замислят, както направи Бруно. Но колко често животът им не беше още най-скъпата цена!…

И обстоятелството, че Йохан Вайс толкова дълго време не получаваше целенасочена задача и действаше всъщност на своя отговорност и риск, не беше случайно.

Докато работеше в гаража на преселническия център в Лодз, Вайс успя да изясни как се шифрираха номерата на военните коли и дешифрира условните означения. Грижливият системен анализ го наведе на обобщения. Младият разузнавач остана смаян от изчисленията, които направи, и веднага съобщи в Центъра. Потвърждаваше се, че германските части са осигурени с транспортни средства значително по-добре от съответните съветски части. Германците имаха също и повече влекачи на една артилерийска батарея, а за щабния и тиловия автотранспорт да не говорим. Всичко това свидетелстваше за подвижността на германските съединения и следователно за тяхната маневреност.

И където и да попаднеше Вайс, с каквито и явления да се сблъскваше, той се мъчеше да ги осмисли и да предаде съображенията си на Центъра.

Информациите на Александър Белов разгневяваха постоянно Берия. И всеки път при оперативните съвещания у Берия ставаха спречквания със старите съветски разузнавачи. Те преценяваха съвсем другояче донесенията на Александър Белов и се радваха на упоритостта, на твърдата решителност на младия си другар, когато му се налагаше да съобщи най-горчивата истина.

Нападението на фашистка Германия потвърди правотата на съветските разузнавачи, верни на своя дълг. Сега стана невъзможно да не се държи сметка за тях.

Йохан Вайс и не подозираше колко пъти се бе излагал на опасност, и не тук, сред неприятелите, а в родината си, сред своите. Не знаеше и това, че от започването на войната много неща се бяха изменили за него, че е решено да му се възложи особено трудна задача и че Центърът е вече разработил всички подробности на тази задача.

С всеки изминат ден броят на ранените танкисти се увеличаваше. Те се оплакваха, че когато се смятали в пълна безопасност и „се врязвали в мекия търбух“ на съветските пехотни части, войниците хвърляли върху машините им бутилки с леснозапалима течност. Всички войници носят на пояса си торби с такива бутилки и ходят на лов за танкове, като се подчиняват на някакво увлечение, а не на логиката на войната. А нали при съприкосновение с мотомеханизирана част пехотната част трябва да признае безусловно поражението си?

Като слушаше това, Йохан се мъчеше да ги накара да кажат защо за месец и половина Германия е разгромила въоръжените сили на Холандия, Белгия, Франция, сразила е английските експедиционни войски, а тук, в една изостанала страна, изведнъж е срещнала такава съпротива.

— Навярно — предположи той, — защото там, в Европа, пътищата са хубави, а в Русия са лоши.

Танкистите посрещнаха с презрително мълчание това предположение на Вайс.

Тогава той каза, че германската пехота трябва да се въоръжи с бутилки леснозапалима смес, щом тези бутилки са толкова ефикасни.

Но и тия негови думи бяха посрещнати със същото презрително мълчание. Само един танкист, целият обгорен, бинтован като мумия, запита глухо:

— А ти би ли легнал с мина под съветски танк? — Гласът му звучеше като из гроб.

Вайс заяви гордо:

— Ако фюрерът ми заповяда лично!

— Лъжеш, няма да легнеш! А те се хвърлят върху танковете и под танковете без заповед, по своя воля.

— Може би от отчаяние — каза Вайс.

— От отчаяние човек се хвърля не върху танка, а от танка — изхриптя бинтованият. — Те се бият за земята си така, като че тая земя е собственото им тяло.

Йохан имаше голямо желание да види лицето на танкиста, скрито сега в бинтовете. Какъв е той? Но дори ако се свалят бинтовете, лицето не може да се види: то е обгорено. А пък тоя танкист е разбрал нещо и навярно би могъл да каже повече за войната и за съветските войници.

Йохан знаеше, че Гьоринг, назначен през 1936 година за генерален пълномощник по четиригодишния план, милитаризира напълно всички германски промишлени предприятия. Жестокото законодателство закрепости казармено работниците в заводите и фабриките. Фашистките специални служби наказваха безмилостно ония, които се опитваха да бранят дори минималните работнически права. Гьоринг заяви, че няма да се спре пред „прилагане на варварски методи“, и не се спираше: за неизпълнение на норма обвиняваха в саботаж и изпращаха в концлагери, щурмоваци и есесовци убиваха направо в цеховете профсъюзни дейци и работници активисти.

Окървавената, измъчената, съсипаната от фашисткия терор германска работническа класа! Какво е тя сега? Йохан много искаше да знае това. Може би танкистът с обгореното лице е работник. Но Йохан не успя да поприказва повече с него. Някой от ранените издаде обгорения си другар и Фишер премести танкиста в постройката с решетки на прозорците. Очевидно, преценката на танкиста сметнаха за подценяване победоносната мощ на Вермахта. Но в този човек Йохан усети чертите на онази Германия, в чест на която съветската младеж носеше юнгщурмовките^[1]. В тази Германия беше Баварската съветска република от 1919 година, Мюнхенската червена армия, която се сражаваше доблестно през април 1919 година. Нейните синове се биеха в редиците на испанските републиканци. Тя даде на света Карл Либкнехт, Роза Люксембург, Ернст Телман. Това беше Германия на революцията, Германия на любовта и надеждата на съветския народ. И може би танкистът в бинтове със запечена кръв беше от онази Германия, която Александър Белов почиташе?

Така и искаше да мисли Йохан и така мислеше за този танкист.

Всеки ден Вайс можеше да бъде изписан от болницата и ако не беше Елфрида, сигурно още с първия маршови батальон щяха да го изпратят на Източния фронт.

Елфрида установи по номера на полевата поща къде трябва да се търси поделението на майор Щайнглиц и успя да накара Фишер да изпрати Вайс обратно в частта му.

За сбогом тя покани Вайс в стаята си, поднесе му закуска и му даде за из път обемист пакет с продукти.

Йохан едва довлече тежката си торба до шосето, почина си накрай пътя и като заплащаше с цигари на возещите го шофьори, надвечер стигна с мъка до градчето, където се беше разположило поделението на майор Щайнглиц.