Вадим Кожевников
Щит и меч (52)

52.

Постепенно къщата на Зубов стана добра конспиративна явка. Бригите Вайнтлинг вярваше безусловно на всичко, което говореше Зубов. А той й каза, че е сътрудник в една тайна служба и затова е принуден да излиза често от къщи в интерес на райха. И тя се гордееше дори с тая негова тайнствена нова служба. При все това той, както изглежда, възпитаваше своята „съпруга“ съвсем не във фашистки дух. И макар че симпатизираше на домакинята благодарение на това възпитание, Вайс се тревожеше много повече да не би Зубов да отиде твърде далеч в опитите си да превъзпитава Бригите.

Веднъж Хайнрих каза на Йохан между другото, че се среща с Ангелика Бюхер.

— Да не би да ти харесва?

— Никак. Тя е психопатка, която мечтае да стане героиня на райха.

— Тогава защо ти е?

— Така, за да разваля настроението на Фон Залц. — Забеляза присмехулно: — Тоя надут прусак излезе най-обикновен страхлив слабак. На младини се обърнал към един хирург да му направи с обезболяване резки на лицето и цял живот се прави, че тия белези са следи от рапира и че ги е получил на дуел. Наскоро му казах, че костеливите ключици на госпожица Бюхер оскърбяват естетичните ми чувства. А той не отговори нищо, като че не разбра за какво става дума.

— А ако без много да му мисли те беше застрелял за тая дързост?

— Щеше да бъде великолепно — отпуснато процеди Хайнрих. — Щеше да ме освободи от тоя смрадлив живот.

Вайс помисли, че той е пиян, но очите на Хайнрих бяха като никога трезви, студено безизразни и безжизнено мътни.

Йохан се престори, че му е омръзнал този разговор, протегна се и каза:

— Колкото повече забогатяват круповци, тисеновци и стинесовци, толкова повече закрепва нацията, нейното икономическо могъщество и като даваме възможност на „Фарбен“ да печели, с това закрепваме патриотично мощта на райха. Това е елементарна истина.

— Така ли мислиш?

— За ония, които мислят другояче, „Фарбен“ произвежда „циклон Б“.

— Но ти си се изучил чудесно да мислиш като истински нацист.

— Да кажем, малко по-другояче: да разсъждавам — поправи го Вайс.

— Значи, не искаш да бъдеш откровен с мене?

— Излиза, че ти си дрънкал всичко това, за да ме накараш да бъда откровен? — Вайс се усмихна и напомни строго: — Имай пред вид, че съм добил известен опит, и когато работя с агентите, сам осъждам пред тях някои страни на нашата идеология. Това помага, тъй да се каже, да се разслаби обектът, да се направи доверчив, да се подтикне към откровеност. Груб, елементарен похват, но плодотворен.

— Значи, ти ме смяташ…

— Не се горещи — Йохан сложи ръка на рамото му и го накара да седне отново. — Аз смятам, че ти като мене си знаеш работата и може би дори по-добре от мене. Нима не мога да ти изкажа своето искрено професионално уважение?

Хайнрих го гледа мълчаливо, напрегнато и изпитателно толкова дълго, че Вайс се почувства неудобно от жадно търсещия му поглед. Най-после той каза бавно, сякаш едва намираше думите, като продължаваше да не откъсва очи от лицето на Вайс:

— Най-напред мислех, че ти само хитруваш с мене, че си станал съвсем друг — такъв, каквито са всички тук. Но сега се убедих в обратното. Ти чудесно ми даде да разбера какъв мръсник съм.

— О, какво говориш! Как съм могъл! — запротестира Йохан.

— Но ти можа — тържествуващо заяви Хайнрих. — Можа, когато каза така иронично за професионалното уважение към мене. Това беше казано иронично и аз разбрах, че ти не си като другите.

— Уверявам те, че се лъжеш — механично рече Йохан.

Той беше ядосан на себе си. Следователно той не беше успял да скрие мислите си, беше ги издал с тона си, ако не с думи. Възмутен от себе си, той извика разпалено:

— Напразно се отнасяш толкова подозрително към мене, Хайнрих! Не очаквах това. — Предложи настойчиво: — Моля ти се, ако мислиш, че може и по-нататък да ме смяташ за свой приятел, направи справка за мене в Гестапо. Така ще бъде по-просто. И освен всичко друго, това ще те освободи от естествената необходимост да проверяваш лично моя начин на мислене.

Йохан говореше с делови, но приятелски тон, внимателно, доброжелателно, с мека усмивка.

Но при тая молба върху лицето на Хайнрих се изписа само погнуса. Очите му помътняха отново, стиснатите му устни побеляха, едната му вежда се издигна високо, като от пристъп на главоболие.

Йохан се зарадва от тая реакция, но с нищо не издаде чувствата си. Наслаждавайки се тайно на Хайнриховите душевни мъки като на щастлива, скъпоценна находка, той продължи със същия подправено задушевен тон:

— Ти трябва да ме разбереш правилно, Хайнрих. Защо се гордея толкова с тебе? Ти беше първият истински нацист в живота ми, образец за мене. Още в Рига ти, като истински ариец, успя да се издигнеш над баща си, който дружеше с професор Голдблат, и даде открито урок на тоя евреин заедно с дъщеря му, като им изказа презрението си. А пък в това време аз си позволявах да ги смятам не само за пълноценни хора, но дори за привлекателни и благородни, и ти завиждах, защото Берта ми харесваше. Помниш ли Берта? Тогава мислех, че е хубавица.

— А сега грозна ли ти се струва?

— Разбира се! — бързо се съгласи Йохан. — В лагерите тоя материал има много непривлекателен вид. Може би там не бих я познал. Между другото, ти знаеш ли какви наказателни мерки практикува щандартенфюрерът Лихтенбергер в рижките концлагери? Провиненият се закопава чак до шията в земята, а след това карат затворниците да ходят по нужда на главата му. — Забеляза, че лицето на Хайнрих посивя внезапно, и прибави осъдително: — Но аз лично съм противник на такива прекалености. Друго нещо е, когато закопават там затворниците голи в снега: резултатите от това преохлаждане принесоха полза при лекуването на нашите войници, измръзнали на Източния фронт. В Дахау, например, хауптщурмфюрерът от SS доктор Рашер прави много успешно опити с преохлаждане. Наскоро той изтъкна, че сгряването на силно простудени хора с топлина на животни може да се препоръча само в ония случаи, когато няма под ръка други начини за сгряване, или когато става въпрос за слаби индивиди, които лошо понасят силното затопляне. Като пример приведе опитите с преохлаждане на кърмачета. Излиза, че те се сгряват най-добре при тялото на майка си, особено ако се прибави и бутилка с гореща вода. — Предложи услужливо: — Мога да ти покажа препис от доклада на доктор З. Рашер. Там ще намериш много интересни неща.

Очите на посивелия Хайнрих светнаха студено и жестоко. Стиснал юмруци, той целият се беше навел към Вайс и го гледаше с омраза. Но Вайс сякаш не забеляза това и продължи със същия делови тон, само че вече с известна отсянка на тъга:

— Ти знаеш навярно, че, имайки пред вид превратностите на войната, ръководството на SS нареди да се опитват силни отрови върху затворниците. За в случай, че се наложи да се възползваме самите ние от тия ампули. Много предвидливо начинание! Опитите се ръководят от доктор Шулер, а се правят обикновено в присъствието на лагерния ръководител от SS Тоберт, щурмбанфюрера от SS доктор Конрад Морген и хауптщурмфюрера от SS доктор Венер. Всички тия хора стоят зад завеса и наблюдават през отвори в нея как действат отровните вещества върху руските военнопленници — дават им ги в супата. Е, и разбира се, при това се измерва времето. — След късо мълчание попита: — Ти бил ли си в Освиенцим? — И продължи, без да чака отговор: — Докато там не бяха построили муфелни пещи за крематориум, районите около лагера се бяха превърнали в цели гниещи блата. Вонята беше непоносима. Труповете бяха засипани с тънък пласт пръст и затова там почвата беше заприличала на тресавище. — Рече с усмивка: — Разбира се, при такива условия службата на SS не е за завиждане. Но в същото време е просто възмутително, че пълномощникът на райхсфюрера на SS, който превозваше ценности от Освиенцим, открадна четиридесет килограма златни зъби и се скри. И представи си, и до ден-днешен не могат да го намерят. Такива типове позорят мундира на SS! — заяви Вайс с негодувание. И прибави загрижено: — След като в Галиция ликвидираха гетото, службата на SS представи на еврейската община сметка от три хиляди и сто злоти за изразходваните патрони и поиска да се плати веднага. Тия усърдни служители, ръководени от чувство на пестеливост, се грижат неуморно за държавните доходи на райха. Надзирателят на лагера Заксенхаузен, Вилхелм Щуберт, например прибягва до измислен от него начин за умъртвяване на затворниците. Той дава на осъдения въже, гвоздей и чук, затваря го в будката на пазача и му заповядва да се обеси там собственоръчно. В противен случай много своеобразна екзекуция чака затворника: той сам забива стълб в земята, а след това го окачват на тоя стълб за извитите ръце и той виси на тях дотогава, докато не предпочете по-ефикасния начин на обесване. Така затворниците се екзекутират един вид почти доброволно. Такива самоубийства са много популярни и в други лагери.

— Защо ми разказваш всичко това? — пресипнало попита Хайнрих.

— Извинявай — рече Вайс, — очевидно в бъбренето ми няма нищо ново за тебе. Но ти си офицер от SS и аз просто исках да кажа, че разбирам при какви условия трябва да работите. В сравнение с вас Абверът е занаятчийска работилница. И всъщност ние сме ви много задължени. След вашето обработване нашите агенти имат съвсем сигурен вид. И ние сме ви много благодарни. И аз искам да изкажа служебната си благодарност и на тебе като на офицер от SS.

— Значи, ти смяташ, че съм като всички ония, за които ей сега говори?

— Виждаш ли — уклончиво отговори Вайс и извади бележник от джоба си, — райхсфюрерът Химлер ни изтъкваше в речта си в Познан… — И прочете: — „Умират ли другите народи от глад, това ме интересува само дотолкова, доколкото те са ни необходими като роби за нашата култура. Повечето от вас знаят какво са сто трупа, лежащи един до друг, или петстотин, или хиляда лежащи трупа. Да издържаме това докрай и при това, като не смятаме отделни прояви на човешка слабост, да оставаме почтени хора — ето какво ни закаляваше. Това е славна страница в нашата история, която още не е написана и която никога няма да бъде написана.“

Вайс затвори бележника, сложи го отново в джоба на куртката си и попита с едва забележима усмивка:

— Тия думи обясняват точно нашата мисия, нали? И ония, за които се отнасят, уверен съм, ще заслужат честта да бъдат записани в страниците на историята. И аз мисля, че семейството Шварцкопф ще заеме мястото си там.

— Кой Шварцкопф имаш пред вид? — яростно се нахвърли Хайнрих.

— Двамата: и Вили, и Хайнрих — сдържано обясни Вайс. Попита: — Надявам се, че чичо ти е напълно доволен от тебе и ти е простил отдавна младежкото увлечение по Берта, а? Или ти го скри от него? — И без да дава възможност на Хайнрих да отговори, посъветва го бързо с приятелски тон: — Ако бях на твое място, все пак бих посетил женския концлагер в Равенсбрюк. Може би Берта е там. Интересно е как изглежда сега. Наистина с младите еврейки обикновено правят медицински опити — присаждания на кости, заразявания, експериментални хирургически операции, ваксинирания. След това от тях вземат кръв за приготвяне на ваксини. Останалите живи се стерилизират и после се проверяват резултатите от обезплодяването в публичните домове, уредени в лагерите за чуждестранните работници. Така че едва ли е останало нещо от нея, от предишната Берта. И може би не заслужава да си губиш времето за това. Макар че би било ефектно, ако тя те види такъв, какъвто си сега, а ти я видиш такава, каквато е станала. Мисля, че ще бъдеш възнаграден. Впрочем, на времето си тя се отнасяше към тебе малко пренебрежително…

Плесница зашемети за миг Вайс. Той сложи неволно ръка върху кобура на пистолета, но се овладя бързо. Усмихна се. Усмихна се без каквото и да е вътрешно усилие, защото искаше Хайнрих да реагира по какъвто и да е начин на думите му, стремеше се с цялото си сърце, с цялата си воля, с целия си разум към това, чакаше това, като се надяваше, че не всичко още е изгубено. И не се интересуваше от цената, която трябваше да заплати за откритието си, а вървеше към целта упорито, методично, пресметливо, като не предполагаше, наистина, че търсенето му ще се увенчае именно с плесница. Може би не трябваше да прибягва към такава крайност, за да накара Хайнрих да разкрие онова човешко, което още беше останало у него. И все пак в края на краищата това не е грешка, а успех. И сега трябва само да помисли как да го използва по-добре.

Йохан загледа Хайнрих в очите и каза с официален тон:

— Господин Шварцкопф, вие ме обидихте като офицер. Вие, естествено, разбирате, какво е офицерска чест и как се защищава, нали?

— Ти искаш да се дуелираш с мене? — подигравателно попита Хайнрих. — Моля!

— Хайде де! — рече Вайс. — Не желая да ме съди военен съд.

— Тогава какво желаеш?

— Ти играеше добре на шах — замислено каза Вайс. — Ако не си го забравил, ще бъдеш ли тъй добър да изиграеш една партия с мене?

— Защо?

— Изгубилият ще плати с живота си. По начин, какъвто си избере. Нищо повече.

— Съгласен съм — без колебание отвърна Хайнрих.

— Отлично! — с излишна разпаленост извика Вайс.

— Да не би да мислиш, че ще се помирим при играта? — попита Хайнрих, като погледна подозрително Вайс.

— Не! — решително отсече Вайс. — В никакъв случай. Но само, знаеш ли, хайде да забравим до турнира онова, което стана сега между нас. Да се опитаме да бъдем волеви хора, а? За мене това ще бъде по-мъчно, отколкото за тебе. Но аз ще се помъча да забравя обидата за известно време.

— За дълго ли?

— Утре вечер ще играем.

— Защо не днес?

— Ако настояваш.

— Добре, утре — сухо каза Хайнрих и веднага прибави: — Но помни: ако се готвиш да ми простиш плесницата, аз не се готвя да ти прощавам думите ти! И така, до утре!

Хайнрих поиска да стане, но Вайс го спря с движение на ръката.

— А защо да не останем сега заедно? Да не би да се страхуваш от мене?

— И таз добра! — пренебрежително отвърна Хайнрих. — Ти се уплаши, не ме застреля веднага, на място.

— Също така, както ти се уплаши и не ме застреля — озъби се Вайс. — А сега се страхуваш, че като постоиш с мене, ще омекнеш и ще ми искаш прошка.

— Никога! — решително каза Хайнрих.

— Е, тогава хайде да пием — предложи Вайс — и да поприказваме просто така, за нещо друго. При играта трябва да мълчим, а после един от нас ще млъкне завинаги.

— По-скоро ти.

— Добре де — примирително се съгласи Вайс. Попита: — Та как прекарваше в Берлин?

Хайнрих започна да разказва без желание за службата си под ръководството на Вили Шварцкопф, но скоро се обърка и каза — устата му се закриви нервно:

— Знаеш ли, ти или се преструваш, или имаш железни нерви. Не мога да приказвам с тебе след всичко, което се случи. — Стана. — И така, значи, до срещата! Утре вечер в стаята ми. Удобно ли ти е?

— Напълно — рече Вайс. И си отиде, без да се сбогува.

 

 

Йохан не се безпокоеше много от изхода на шахматния дуел с Хайнрих. Във всеки случай не се страхуваше, че ще загуби, защото се надяваше не само на самообладанието си, но и на несъмненото си превъзходство над Хайнрих в тая игра. Тревожеше го друго: ами ако изведнъж Хайнрих прояви малодушие и просто се скрие, замине или, още по-лошо, използва положението си и предприеме такива действия, че след това Вайс да изпадне в отвратителното положение на човек, обвинен от офицер на SS в какво ли не.

Но засега като че ли нямаше основания да подозира Хайнрих в такава подлост. Напротив, неговата буйност и сприхавост съвсем не се съчетаваха с коварството. Но ако е приел напълно сериозно предизвикателството, Хайнрих няма да се откаже от дуела. Ако пък Вайс откаже да се дуелира, Хайнрих ще има всички основания да го смята за страхливец и с презрение да се отвърне завинаги от него.

Това значи да изгуби Хайнрих. И да го изгуби именно тогава, когато успя да открие в него оная частица човещина, която може би крие в себе си нещо нужно, полезно в бъдеще за Вайс, за делото му.

Като си припомняше, като възстановяваше в паметта си всички отсенки на преживяванията, които долавяше по лицето на Хайнрих, когато му говореше за лагерната инквизиция, Йохан стигаше до мисълта, че тия разсъждения можеха да вдъхнат на Хайнрих омраза към него, към Вайс, като към човек, който споделя напълно нацистките методи. И тогава Хайнрих може да се възползва от предизвикателството и да убие безмилостно Вайс, както би постъпил и Вайс на негово място, ако му се представеше толкова удобна възможност. Ако това е така, значи, Вайс е прекалил и животът му е в опасност. Впрочем, всеки от тях, преди да седне край шахматната дъска, ще даде на другия бележка: „Моля да не бъде обвиняван никой за смъртта ми.“ Като получи от Вайс такава бележка, Хайнрих, без да дочака края на играта и дори без да я започва изобщо, може да му забие куршум в челото. И ще постъпи правилно, ако е такъв, какъвто се стори днес на Йохан. Разбира се, това е прекрасно, ако Хайнрих е такъв. Това е чудесно, ако е такъв. Тогава той е неоценим човек за делото, на което служи Вайс. Но в тоя случай Вайс се излага на опасност. И трябва да намери начин да избегне тая опасност.

А ако Хайнрих просто е разигравал Вайс, за да го провери? Ако го е разигравал талантливо, като контраразузнавач от SS, великолепно усвоил всичко, на което го е учил Вили Шварцкопф, изпечен есесовец, специалист по претърсванията на душите не само в затворите на Гестапо — той тършува в душата на всеки свой най-близък приятел. Тогава какво? Разбира се, може да действа направо. Може да отиде при Хайнрих и да сложи пред него на масата материалите от следствието по делото за убийството на Рудолф Шварцкопф, извършено от Функ по нареждане на Вили Шварцкопф. И веднага ще се види с кого ще тръгне Хайнрих.

Но тогава Йохан трябва да се открие пред Хайнрих. И ако Хайнрих избегне да избере съдбата си, да реши с кого да тръгне, Йохан ще бъде принуден да го убие.

Тогава не остава нищо друго, освен да убие Хайнрих. Най-добре е може би да постъпи така: след като получи бележката от Хайнрих с молба да не обвиняват никого за смъртта му и с това осигури безопасността си, Йохан ще трябва да го запознае с материалите от следствието. Ако Хайнрих прости на Вили Шварцкопф за убийството на баща си — само за това трябва да го унищожи като подлец, нехранимайко.

Не е изключено и друго: зашеметен от показанията на Функ, объркан, Хайнрих да се отрече от чичо си, от всички гестаповци, взети заедно, и движен само от отчаянието, да се съгласи да помага на Вайс. Но отчаянието е неустойчиво чувство. То може да отмине също така бързо, както бързо е дошло. А после ще дойдат други чувства, други мисли — всичко онова, което подхранваше Хайнрих във фашистка Германия — и те ще изтикат отчаянието, ще подскажат коварно начини да се избави от мъчителната скръб по баща си. Всичко може да се случи.

Устойчива е само убедеността. Но тя не озарява човека внезапно, не идва като някое светкавично просветление. И не може да се разчита, че Хайнрих ще промени веднага убежденията си, след като се запознае с материалите на Функ.

А и Йохан няма нужда от такъв Хайнрих — зашеметен, объркан, готов на всичко в дълбокото си отчаяние. Той има нужда от друг Хайнрих — убеден, че за смъртта на баща му е виновен не само Вили Шварцкопф. Не само той, подлият братоубиец. Главният убиец е хитлеристка Германия, която унищожава планомерно другите народи и подтиква народа си към самоубийство, като го кара да върши чудовищни злодеяния.

И когато разбере това, Хайнрих ще стигне до убеждението, че единствено правилният за него път е да застане на страната на съветския народ, за да помогне да се спаси германският народ от загиване, от унищожение.

Но как да внуши всичко това на Хайнрих, как да провери дали е такъв германец, способен да разбере Йохан и да реши да се бори за оная Германия, която сама първа стана жертва на фашисткия терор?

 

 

Напоследък Дитрих с група специално излъчени лица разследваше делото за петте германски военнослужещи, отказали да участват в разстрелването на заложници.

Всички те бяха осъдени на смърт. И смъртната присъда трябваше да се изпълни през нощта във Варшавския военен затвор, където специално за тая цел бяха издигнали гилотина. Но конструкцията й излезе недостатъчно съвършена и затова решиха да прибегнат към първобитен начин — да използват като оръдие за екзекуцията брадвата на месаря. На осъдените съобщиха, че на ония от тях, които пожелаят да изпълняват ролята на палач, смъртното наказание ще се замени с изпращане на фронта в наказателните щурмови поделения. Но нито един осъден не се съгласи да стане палач.

Тогава Дитрих реши, че в такъв случай честта да се унищожат предателите на райха ще се възложи на абверовски офицери, имената на които той ще каже точно преди екзекуцията. Между другото по тоя начин ще се провери и устойчивостта на някои офицери, проявили недостатъчна активност при разпитите на престъпниците. Поради всичко това Дитрих се и забави във Варшава.

Лансдорф одобри идеята на Дитрих, извика го при себе си, съобщи му накратко, че във Варшава е пристигнал Хайнрих Шварцкопф, племенник на оберщурмбанфюрера от SS Вили Шварцкопф, и каза, че би било много уместно да се осигури присъствието му при екзекуцията на военните престъпници и дори участието му в нея.

В знак на благоволение обясни:

— При случай това ще ви даде възможност да се представите в най-добра светлина пред оберщурмбанфюрера благодарение на племенника му. Освен това на оберщурмбанфюрера ще бъде приятно, ако роднината му демонстрира в генералгубернаторството, че е достоен за чичо си — най-близкия сподвижник на райхсфюрера на SS.

Дитрих се зарадва много от перспективата да се запознае с такава важна персона. И дори излишно бурно поблагодари на началника си за тоя много ценен съвет.

Но Лансдорф прекъсна веднага излиянията му, като каза решително, че в никакъв случай Хайнрих Шварцкопф не трябва да узнае предварително за какво го канят в затвора. В противен случай той ще пристигне на екзекуцията придружен от двама есесовци, които могат да отнемат на Дитрих командването на цялата процедура. За поканата трябва да се намери някакъв служебен повод, който да засяга само лично Хайнрих Шварцкопф.

— Вие имате пълно право — съгласи се Дитрих. — Есесовците са нахалници: мислят, че само те могат да се разправят достойно с предателите. Да не би тоя роднина на високопоставен есесовец да улови пръв дръжката на оръдието за изпълнение на закона. Старшите по чин трябва да имат предимство.

— Е, това вие лично ще му обясните там. — И Лансдорф прибави присмехулно: — Смятам, че вас като организатор не ще се осмели да ви измести, ще ви окаже нужното уважение.

— О, какво говорите, господин Лансдорф! — тревожно запротестира Дитрих. — Аз дори не възнамерявам да се възползвам от правото си. Едно нещо са разпитите с прилагане на различни методи, а друго са екзекуциите. Вие ме познавате. На никого още не съм отнел живота. Това е моя слабост. Да прилагам болезнени средства като начин за постигане на целта е служебен дълг. А финалните действия… — Дитрих разтърси глава. — За това не съм способен. Аз съм чувствителен като жена. — И веднага каза с делови тон: — Значи, всичко ще бъде направено така, както вие посъветвахте.

 

 

Вайс научи от Дитрих за разговора му с Лансдорф след скарването си с Хайнрих и беше обзет от мъчителна тревога. Та ако присъстващият на екзекуцията Хайнрих прояви най-малко малодушие, Лансдорф ще се възползва веднага от това.

Вайс знаеше, че Химлер не е доволен от дейността на Канарис и че Вили Шварцкопф е доверен човек на Химлер. И може би Хайнрих е пристигнал в генералгубернаторството с някакво тайно поръчение, което засяга не само разследването на неуспехите в „щаба Вали“.

И неслучайно като научи, че Вайс е в приятелски връзки с Хайнрих, Лансдорф му възложи да разузнае истинските цели на неговото идване.

Йохан беше разбрал още отдавна хитлеристката механика да се проверява предаността на всеки нацист и знаеше, че всеки, който отбегне да участва в убийство, се смята за предател. Лансдорф се стремеше да изложи роднината на близкия на Химлер човек, за да отмъсти за интригите срещу Канарис.

Йохан си даваше сметка, че Хайнрих ще се погуби, ако прояви човещина. Трябва да го спаси на всяка цена. Най-правилно може би е да направи така, че Хайнрих да няма възможност да бъде в затвора през време на екзекуцията.

 

 

Както винаги, те се срещнаха със Зубов на улицата край Висла, край запустялата брандвахта^[1].

Зубов изслуша Вайс и каза недоволно:

— Добре де, но само извинявай, това ще бъде досадна работа. Твоят Шварцкопф не бива да се уврежда, а той може на нас да уврежда. Някак си не е взаимно.

Йохан се озъби:

— Ако винаги и всичко беше взаимно, ти отдавна нямаше да бъдеш жив.

— Аз сам се чудя, че съм жив — съгласи се Зубов. — Но защо се получава така при мене? Защото задачата е винаги ясна: или ние тях, или те нас. Е, и въодушевявам се. А тука… Той може да посяга на тебе, а ти не можеш. Е, не е ли обидно?

— Не си ли съгласен?

— Какво значи „не си ли съгласен“, щом заповядваш!

— Не заповядвам, а моля като за лична услуга.

— Тъй ли? — учуди се Зубов. — Това е вече нещо ново. Но само че не обичам такава демокрация. Може би все пак ще заповядаш, а?

— Нямам право — тъжно каза Вайс. — Мога само да моля като за приятелска услуга.

— Значи, току-виж, след това по същия начин като изненада си ми докарал някой фриц в къщи, а? — засмя се Зубов, но веднага отхвърли шеговития тон и започна да се съветва сериозно в каква обстановка е най-добре да се извърши отвличането на Хайнрих Шварцкопф.

И когато всичко беше уговорено, Йохан в знак на благодарност започна да разпитва приятелски Зубов за семейния му живот.

Зубов каза печално:

— Е, нищо хубаво не излиза. Бригите е мила, добра жена, а аз й причинявам само безпокойства. След нападението върху затвора пристигнах у дома превързан. Криех, че съм ранен. А сутринта тя видя, че чаршафът под мене е окървавен, и изведнъж припадна. Изтичах за лекар. Свестиха я. В бъркотията забравих, че самият аз имам нужда от медицинска помощ. Изпратих лекаря да си върви, а тя потъна в сълзи. Обича ме, разбираш ли? Ще й бъде мъчно, ако ме убият. Това е.

— Излиза, че и ти я обичаш?

— Че може ли другояче? Била е сама в живота. А с мене говори откровено и за всичко доверчиво, като че съм й истински, а не просто фиктивен мъж.

— Защо пък фиктивен, щом я обичаш?

— Разбира се, аз й внушавам някои правилни неща, виждам: расте.

— Ти внимавай, малко по-полека! — разтревожи се Йохан.

— Предавам й само моралния минимум, в пионерския мащаб — успокои го Зубов. — Карам тактично. Не съм от ония, които дърпат цветето, за да расте по-бързо. — Забеляза лукаво: — Аз, разбира се, има още много хляб да ям, докато те стигна: не е лесно да превъзпиташ есесовец — ти наистина извърши безподобно чудо. Ако сам той не се заеме лично с тебе в Гестапо.

Йохан разпери ръце:

— Работата, както ти каза, не е взаимна.

— Точно така! Ти искаш да го превърнеш в човек, а той тебе — в месо.

— Добре — каза Йохан. — Значи се разбрахме?

— Май че е така — печално се съгласи Зубов. Въздъхна: — Пак ще дам повод за ревност на Бригите. Обещах й да отида довечера мирно с нея на гости у високопоставени фашисти. И на, излъгах я. Пак ще изчезна за цяла нощ. А в такива случаи тя не ляга да спи, ходи, пуши, после страда от главоболие. И ме разпитва за жени. А какви ти жени, когато сега съм женен! Не разбира тя нашия морал. Макар че, няма що, правилно е да бди. Тук жените са много разпуснати. Отидох с нея, разбираш ли, за първи път в една, мислех си, почтена къща. Домакинята ме поведе да ми показва картини и така нахално се залепи, че ми стана дори неловко. Е, за да не предизвикам антагонизъм, аз й обясних, че на фронта съм бил контузен. Важно семейство, не исках да губя контакта. Съпругът е чиновник в управлението на икономиката и въоръженията при Върховното командване на Вермахта. Занимава се със заграбването, събирането и охраняването на икономическите запаси в окупираните територии. — Той се похвали: — Сега се прославих като любител фотограф. На всички познати подарявам снимките им. Е, между другото в кабинета на тоя чиновник щракнах на лентата някакви документи. След това ги сложих в скривалището за изпращане в Центъра. Предполагам, че после ще ни дотрябват за предявяване на иск.

— Значи, ти растеш! — похвали го Вайс.

— Квалифицирам се — съгласи се Зубов. — С пистолета невинаги можеш да щракнеш така ползотворно, както с „Лайката“. Разбрах го това?

— Добър момък си ти, Зубов — каза Йохан.

— Обикновен. Само че действам в оригинална обстановка. А така — няма що. Аз като тебе нямам право да губя главното си лице.

— Вярно е това — съгласи се Йохан. — Лицето си трябва да пазим повече от живота си. Човек без лице е по-лошо от покойник.