Вадим Кожевников
Щит и меч (44)

44.

През тия дни, докато момичето гостуваше у баронесата, Вайс се занимаваше с обикновената си служебна работа в разположението на „щаба Вали“.

Между новите, наскоро пристигнали курсисти имаше хора, препоръчани от нелегалните лагерни организации. Но сега Вайс доби възможност да не влиза в пряк допир с тях. За тая цел той имаше свръзка, по прякор Ножа — моряк от морската пехота, който се справяше успешно с възложената му работа и на свой ред имаше свръзка.

Когато едно от заледените въжета на високата антена на радиостанцията в щаба се скъса и германските войници бяха безсилни да отстранят повредата, Ножа с позволение на Вайс се покатери на почти тридесетметровата мачта, заработи като акробат под купола на цирк, вдигна въжето и го закрепи. Това даде възможност на Вайс да го настани на постоянната длъжност монтьор. Ножа се хареса на германците с безумната си смелост. На разпита у Дитрих той обясни така мотивите, които го бяха подтикнали да служи на германците:

— Аз съм цирков артист. — И даде да попипат твърдите изпъкнали мускули на ръцете му. — Атлет от международна класа. А в нашата страна не се ценят мускулите, ще ти окачат значка или медал и това си е. А у вас, разправят, за всяко излизане — купища пари. — Предложи: — Щом изслужа, моля да ме наредите в цирка, за благодарност съм съгласен лично да ви давам проценти.

— Истински дръвник — с удоволствие установи Дитрих.

Шестима курсисти от диверсионната група загинаха през време на заниманията от внезапно избухване на минни снаряди. Ножа каза на Вайс с лукаво свити очи:

— А аз? Аз не бях там. Не са спазили техниката на безопасността и това си е. А после, защо ще ги жаля? Гадове. Опитах се да ги пропагандирам, нищо не излезе. Е, господ ги и наказа.

— Значи, тоя господ се е научил да поставя така изкусно взривателите, че те задействат преди определеното време?

— Затова е и господ: съобразява! Но затова пък вместо тях убедих още двама.

— Как?

— Много просто. Казвам на единия за другия: „Ти потършувай във вещите му, особено под стелките на обущата. Ако намериш нещо, доложи ми.“ И на другия дадох също такава задача. После ми докладват: „Няма нищо.“ Всичко е ясно, момчета с перспектива.

— Защо?

— Ами аз със собствените си ръце им поставих позиви. И така, значи, двамата ги улових като рибки. Набих ги по отделно. Разбира се, внимателно, за да не ги осакатя. Не признават. Е, тогава аз им признах. Зарадваха се. Зачислих ги в кадрите.

Такива щастливо открити хора Вайс успяваше да изпрати в другите школи. Всяка тройка имаше по една свръзка, на която се възлагаше да приема и да предава съобщения чрез скривалищата. Това беше тежка, прецизна работа, която изискваше педантична точност и непрекъснато наблюдение. Най-мъчно може би беше да се сдържа самодейният почин: хората, зарадвани, че могат пак да се борят с неприятеля, се хвърляха много нетърпеливо в борбата.

Така стана и с Гвоздея. В се пак той се съгласи да постъпи в болницата.

С упоритостта на маниак, обзет от своята „новаторска идея“, Дитрих придума Гвоздея да лекува крака си, макар че Гвоздея знаеше какво го чака в болницата. И дори направо каза това на Дитрих.

Но Дитрих никак не се смути.

— Това ще бъде гениален начин за маскиране. Диверсант инвалид. Грандиозно! Такъв още не е имало досега. Много ви се моля. Такъв случай заслужава да се запише в страниците на историята.

Вайс успя да убеди Лансдорф да забрани опасния опит. Каза, че в резултат ще бъде изгубен един вече проверен агент. Станал инвалид, човекът рано или късно ще схване своята непълноценност. Тогава ще изгуби психичната си устойчивост и в края на краищата ще направи самопризнание, като ще се надява, че околните ще го съжалят.

Но Вайс закъсня. Когато пристигна в болницата със заповед от Лансдорф, той завари Дитрих при леглото на Гвоздея. Капитанът беше извънредно доволен от смелостта, с която Гвоздея понесе операцията, и от бодростта му след нея. Потупа приятелски подчинения си по рамото и отиде да търси хирурга, за да му поблагодари за сполучливата операция.

Йохан остана насаме с Гвоздея и го попита сломено:

— Защо позволи така да те осакатят, Тихон Лукич? — И взе тежката му уморена ръка в дланите си.

— Та не е целият бут — отговори Тихон Лукич, — само малко под коляното. Грижливо, за протеза. — Прибави замислено: — А и между германците има добри хора. Гестаповците прибраха двама лекари, задето отказаха да ме режат, едва се намери трети, по-отстъпчив. — Усмихна се: — А и Дитрих е отстъпчив. Съветвам го: „Вие ме прехвърлете преди пълното зарастване. С прясна рана ще се намъкна в някоя болница, ще полежа около една седмица, а после ще изляза със служебна бележка. Документ. Не е като немските «фалшификати».“ Е, одобри. Каза, че главата ми работи добре, умея да разсъждавам. А иначе — няма що, Дитрих държи на думата си. Посещава ме. Заповяда да ми дават офицерска дажба. Бира, вино, цигари. В отделно помещение ме сложи. Обеща да ми издейства медал. Няма що, смятам, че го изкарах заслужено. Ще го нося в нашия край. Пречупения кръст на опакото, а на лицевата страна ще надраскам: „От благодарните покойни фрицове на незабравимия Тихон Лукич.“ Смешно, а?

Вайс гледаше Тихон Лукич: бузата му потрепваше от болка. Слепоочията му бяха хлътнали. Но общият израз на лицето му беше спокоен, пропит със спокойно достойнство, и очите му светеха с жива надежда и дори с жар.

А Тихон Лукич говореше на Йохан:

— Ти какво си тук за нас? Съветската власт. Щом разбрах какъв човек си, възкръснах. Момчетата, които сега са наши сътрудници, също ме почитат като съветска власт. — Каза тъжно: — При мене един загази: през време на практическите занимания по миниране открадна заряд. Заловиха се с него в канцеларията на Дитрих: извиха му ръцете и за тях го окачиха на шкафа. После го откараха. Вика ме Дитрих. Казва ми: „Ето, изтръгнахме признания.“ Аз изстинах. Преводачът чете: „Откраднах снаряда, за да вдигна през нощта във въздуха леглото на началника на групата по прякор Гвоздея, задето измени на родината.“ Какъв човек! Гледа смъртта в очите, а мисли как повече да затвърди авторитета ми пред немците. И го затвърди. А самия него го обесиха. Моля ви се, непременно съобщете за него в шифрованото донесение. Герой!

— Кракът как е?

— Че какво е кракът? Човек не е животно. Животното не го бива без крак. А у човека главният предмет е съвестта. — Рече печално: — Ето за какво все си мисля. Разбираш, част от крака ми отрязаха, а аз все го чувствам и дори петата, дето я няма, ме боли. Но има хора, които съвсем са забравили родината си. А родината — това си ти сам, където и да си, тя съществува и боли, дори когато я няма. Кои са те, тия изроди? Ненавистници, малодушни или просто гадове? — Помълча. Оплака се: — Нервите ми издържат да гледам немците в очите. А за тия нямам търпение. Спомням си как тогава шибнах граната в задния отсек на самолета. Лично изпитах голямо удоволствие. — Каза поверително: — Цял змиярник си събрах за компания.

— Само гледай да не се палиш.

— Всичко ще бъде както трябва. Разбирам.

И нито веднъж, дори със загатване, Тихон Лукич не си позволи да се оплаче, че е станал жертва на жестокия план. Дори ликуваше тайно, че е изиграл Дитрих, един вид го е уловил в собствената му клопка. Разправи на Вайс:

— Казвам на тая зараза: „С крака ми го измислихте чудесно. Сега може би ще ви дадат железен кръст. Я започнете масово производство на диверсанти инвалиди.“ И му препоръчвам за тая цел най-големите подлеци. Той си записа прякорите им. Обеща да продължи опита, ако излезе сполучливо с мене. Нека видят, гадовете, как се продава родината.

Като се връщаше заедно с Дитрих от болницата, Вайс слушаше похвали по адрес на Гвоздея.

Той невинаги беше осведомен за крайния резултат на своя начален труд. Но знаеше колко често първичното, напълно точно съобщение става основа за разработване на операции, над които са работили стотици специалисти от различни области на знанието.

Вайс възложи на Ножа да установи чрез един от подчинените си връзка със стария гравьор Бабашкин, който изработваше фалшивите документи в работилницата на „щаба Вали“. След една седмица Ножа доложи, че в началото старецът бил твърд орех. На укорите отговорил:

— Какво съм аз? Само правя фалшиви книжа за фалшиви хора. А цял живот поправях на хората часовници от разни чужди фирми. И смятах, че не е беда, ако няма съветски часовници. Може да се поправят и старите. Но затова пък у нас правят собствени оръдия и собствени самолети. Аз се съобразявах с тоя факт и работех със стари части. А де са те, нашите оръдия и самолети, щом като немците със своите оръдия и самолети и със своите часовници — които, между нас казано, са по-лоши от мозеровските, да не говорим вече за П. Буре — заграбиха нашите градове и нашите хора, както ви е известно. И затова се чудя на съветската власт и съм й сърдит повече, отколкото на финансовия инспектор, който през непа ме облагаше с данък като собственик на механизирано предприятие. А целият ми машинен парк се състоеше от стругче за изглаждане осите на часовниците, което можеше да се побере в цигарена кутия. Но цял живот избягвах да приемам поръчки за каквито и да е „фалшификати“. А сега станах професионален мошеник и правя „фалшификати“ за разбойници. Лъжа съветската власт. И честно служа на немците срещу възнаграждение: продължаване на живота ми като моя лична частна собственост. Затова не ме баламосвайте със съвест!

Но постепенно старецът омекваше.

С големи усилия чекистите намериха дъщерята на Бабашкин и един негов далечен роднина, също старец. И двамата му писаха писмо, от което бликаше гняв и презрение.

След като прочете това писмо и по молбата на един от подчинените на Ножа го изгори на спиртника, гравьорът издуха пепелта и попита просто:

— Та какво има, другарю? С какво мога да ви бъда полезен?

И от тоя ден всички документи, които преминаваха през опитните ръце на гравьора, ставаха неопровержими улики срещу ония, които ги използваха.