За изпълнение на задачи при десант се формираха малки групи. За началник на групата се назначаваше обикновено радист, но понякога началник можеше да бъде и обикновен разузнавач пехотинец.

Повечето слушатели на школата за разузнавачи радисти не бяха запознати с радиоделото. Когато попадаха в плен, съветските бойци радисти обикновено криеха упорито от неприятеля военната си професия. А ония от тях, които ставаха предатели на родината си, криеха също, макар и по други подбуди, че са радисти, и в школата като че ли за първи път изучаваха радиоделото, като се прикриваха повече или по-малко.

Още в първия ден на заниманията се правеше контролна писмена работа по руски език. Поради ниската грамотност, привидна или действителна, част от курсистите веднага се пресяваше и се зачисляваше в школата за обикновени разузнавачи.

Заниманията в класните стаи, съоръжени с предаващ зумер и телефонни слушалки, се водеха по седем часа на ден. Първите две седмици се определяха за изучаване на азбуката по слух. На ден се учеха средно по две букви.

След едномесечно учение ония, които бяха неспособни или се преструваха на неспособни да усвоят морзовата азбука по слух, бяха отчислявани от школата за радисти и изпращани в бараката за обикновени разузнавачи. Йохан изучаваше внимателно тия отчислени, за да открие кой от тях наистина не притежава способности и кой е сметнал за необходимо да си спечели име на полуграмотен тъпак.

Тренировъчният период в групата се смяташе за завършен, когато курсистът с най-ниска способност за приемане на скорост приемаше най-малко седемдесет буквени знаци в минута.

След това групата изучаваше кода, правилата на шифрирането и дешифрирането. Разделени по двама, от съседните класове си разменяха радиограми. Инструкторът включваше слушалките си, контролираше двойките и когато предаването завършваше, правеше разбор на грешките.

След това преминаваха към работа с радиостанциите. Отиваха в гората и влизаха в радиовръзка, при което разстоянието от една група до друга беше от три до пет километра. Горските участъци, където се водеха заниманията, се патрулираха от охрана с много полицейски кучета.

За овладяване на късите вълни се отделяха десет дни.

За овладяване на дългите вълни се отделяха също десет дни. Насрещен кореспондент беше една от кьонигсбергските радиостанции — клон от разузнавателния център на Абвера, специализирал се дълги години в изучаване на Изтока.

Срокът за подготвяне на радисти слухари беше от три до четири месеца в зависимост от способността и усърдието на ученика. Групите радисти имаха четни номера, обикновените групи (пехотинците) — нечетни.

Йохан изпитваше особена погнуса към радиста по прякор Фазата.

Тоя около деветнадесетгодишен момък, доброволец от Московското опълчение, беше, както изглежда, радиолюбител преди войната, но изпъкваше тук не само със способностите си към радиоделото. Той успя с мазна любезност и гъвкаво ласкателство да спечели разположението на много ръководители в школата, още повече, че за късото време тук се научи да говори ловко немски.

Той беше безочлив, разхайтен, по слабото му лице с остър нос постоянно блуждаеше иронична усмивка. С курсистите се държеше високомерно, не дружеше с никого. Съчинението му на задължителна тема се отличаваше не само със самохвална, предвзета литературност, но и с възторжени разсъждения, възхваляващи фашисткия кодекс за всевластието на силната личност.

Повикан веднъж от Вайс на разговор, той се държеше без ни най-малко угодничество. Обясни пресметливо и умно защо споделя фашистките убеждения. И дори си позволи да укори Вайс в старомодни възгледи за нравствеността. Заяви, че не се готви да издига като висш морал такива отвлечени понятия като родина, военна чест и други такива. Каза, че действителността управлява разума на здравомислещия човек. И ако фашистка Германия е доказала на практика, че е по-силна от Съветския съюз, естествено право на всеки свободен индивид е да застане на страната на силния.

Той процитира по памет съответстващи на изказванията му места от антисъветски брошури, с които изобилно снабдяваха курсистите. Но процитира с такава убеденост, че у Йохан не остана дори сянка от съмнение — пред него стои не само завербуван от германците предател, но и рядко подъл екземпляр, искрено и безвъзвратно предал съветските си вярвания. Неговата малко неврастенична възбуденост Йохан приписа на безочливата нетърпеливост, с която тоя тип искаше да заеме привилегировано положение, издигащо го над другите курсисти.

При изучаването на постъпващите от различни източници сведения за благонадеждността на курсистите Дитрих отдели Фазата и след разговор с него реши, че той заслужава особено доверие, а способностите, с които тук несъмнено се отличаваше, дават всички основания да се назначи като инструктор по радиодело.

Вайс разбираше какви допълнителни трудности в дейността му ще създаде зачисляването на Фазата в преподавателско-инструкторския състав на школата и се опитваше, но, уви, безуспешно, да възразява на Дитрих. За учудване на Йохан възраженията му срещу тая кандидатура бяха поддържани от оберлейтенанта Герлах, заместник-началник на школата, който бе изминал тежък път в живота.

Той беше опасен за Вайс не само с непрекъснатата си подозрителност: беше тук може би единственият, който разглеждаше работата си в разузнавателно-диверсионната школа не просто като изпълняване на армейската служба, а като своеобразно служене на висшето същество и даваше себеотдайно, самоотвержено всичките си сили на делото, без да се интересува от нещо друго, освен от делото.

Към съветските военнопленници чувстваше зверска омраза и не допускаше дори мисълта, че тия низши същества могат да служат на Германия, ръководени от някаква друга подбуда, освен от страха пред смъртта. Затова не вярваше, че курсистът Фаза е сигурен. И присъедини аргументите си към възраженията на Вайс.

Но Дитрих държеше непреклонно на своето. Тая упоритост беше предизвикана очевидно от враждебността, която изпитваше към Герлах, към тоя безсрамен пришълец от низините. По-рано такива като Герлах бяха на мястото си, изпълниха отлично ролята си на палачи, разправиха се с представляващото доста голяма опасност германско социалистическо работническо движение, но сега те бяха свършили вече работата си.

Началник на разузнавателно-диверсионната школа беше ротмистър Герд — зет на фабриканта Вентлинг.

Герлах знаеше, че Герд не ще поиска да усложнява отношенията си с офицерите от трети „Ц“ отдел заради някакъв си курсист и затова се видял принуден да отстъпи пред настояванията на Дитрих. Но все пак посъветва Вайс да даде доклад за съображенията си относно курсиста по прякор „Фазата“.

След заниманията, водени край обемистия макет на един съветски град, и гледането на документален филм за металургичния комбинат в този град — заводът трябваше да стане обект за диверсионен акт — до Йохан се приближи курсистът Хрущял и му пошепна, че разполага с тайна информация.

Хрущяла се представяше за син на бивш собственик на конезавод от Салските степи, служил през гражданската война като адютант при генерал Гнилорибов. При съветската власт Хрущяла бил ветеринар в конезавод на Дон. Твърдеше, че е казак, макар че в действителност беше син на орловски пристав.

Във военнопленническия лагер Хрущяла даде молба да му разрешат да формира казашки ескадрон, но при проверката се разбра, че не познава кавалерийската служба.

Възбял, с меко женствено лице и светли овчи очи, страхлив, мързелив и глупав, Хрущяла, попаднал в разузнавателно-диверсионната школа, доносничеше, както можеше. Но курсистите го избягваха. Той ги дразнеше с натрапчивостта, с хленченето и с грубите си опити да разпитва за забранени неща и понякога дори тайно го понабиваха. Доносите на Хрущяла бяха толкова маловажни, че Дитрих заповяда да го задраскат от списъка на осведомителите.

Обикновено преподавателите и инструкторите изслушваха доносите в специална за тази цел стая до канцеларията. Тя беше малък килер, нещо като склад за провизии, с отделен изход към двора. Хрущяла съобщи на Вайс, че чул как в разговор с курсиста Гвоздей курсистът Туз казал: „По-добре е красиво и гордо да умреш за делото, отколкото да си продължиш живота с подлост.“ И Гвоздея се съгласил. И казал, че ще помисли.

Вайс рече убедено:

— Смятам, че е имал пред вид делото на велика Германия.

Хрущяла се присви, но набра храброст и възрази:

— Неточност. Той мисли точно обратното. И с други си шушука.

— Добре — прекъсна го Йохан. — Ясно. — Заповяда: — Ако узнаеш още нещо, донеси ми лично. Аз сам ще се заема с Туза.

— Слушам! — Хрущяла се поколеба и прошепна: — А и тоя, от интелигентите, Фазата… Той разясняваше, че уж Хитлер дал напътствие да позволяват само четирикласно образование на всички жители в окупирана Русия. И да забранят всякакви ваксинирания, за да умират, значи, децата свободно. Ще регулират там броя на населението. С една дума тоя Фаза ни вдъхваше песимизъм.

— Защо?

— Ами за да се разтъжим, а той, подлецът, печелеше пред нас със своята бодрост.

Вайс се замисли. Заповяда:

— Напиши ми рапорт за него.

Йохан подписа рапорта на Хрущяла с доноса за Фазата, постави дата и го сложи в папката за доклади до оберлейтенанта Герлах.

Все пак той не беше изгубил надеждата, че вместо Фазата ще успее да подбере по-подходящ кандидат за длъжността инструктор по радиодело. А пък Туза трябва да бъде отчислен от школата, колкото може по-скоро. Йохан знаеше, че Хрущяла няма да се ограничи само с донос до него, а ще извърши донос до всички преподаватели и инструктори.

Възползвал се от жалбата на администрацията на експерименталния лагер, че капитан Дитрих е взел в школата почти всички лагерни агенти и е поставил лагерното ръководство в трудно положение, Йохан посъветва Дитрих под тоя предлог да върне Туза обратно в лагера.

На Дитриховия въпрос дали този курсист представлява някаква ценност, Вайс отговори пренебрежително:

— Психично неуравновесен, изложен на носталгия. Крайно изтощен физически. Само в лагера му е мястото.

Дитрих подписа заповедта и Вайс извика Туза, за да му даде наставления как трябва да изпълнява по-нататък функциите на лагерен агент. Туза получи от него важни препоръки относно работата на Военнопленническия съюз.

Най-напред Вайс посъветва на всички хвърчащи позиви пуснати от Военнопленническия съюз, да се слага адрес: Берлин. Това ще придаде внушителен вид. И ще замаскира истинското местоположение на организацията.

— Гений! — каза Туза. — О, просто гений!

Йохан беше обърнал по-рано внимание на ония курсисти, които Туза предложи вместо себе си, и затова се зарадва, че наблюденията им съвпадаха.

На раздяла Туза протегна ръка на Йохан и каза сърдечно:

— Добър момък си ти. — Помълча и добави: — Аз не почитах много-много тия като вас. А сега виждам какви хора имате: партийна изработка. — Усмихна се: — Сега тук всички ние сме чекисти срещу фашистите. Щатни и нещатни, но сме чекисти.

— Добре — рече Вайс. — Пази се.

— Непременно — обеща Туза. — Нали сега аз съм държавна ценност.

Оберлейтенантът Герлах реши все пак да провери Фазата и разработи твърде хитро плана за тази проверка. Той му даде билет за отпуск в града и пистолет с изпилено жило и с патрони, от които беше изваден барутът. Съобщи на унтершарфюрера Флинк да стегне съответното момиче. Освен това поръча на агента, който изпълняваше ролята на избягал лагерист, да се опита да събуди съчувствието на младия курсист към себе си. След като се подготви тъй основно, Герлах зачака с нетърпение резултатите.

Но резултатите от проверителната комбинация излязоха катастрофални за цялото ръководство на школата.

На шосето намериха обезоръжен мотоциклетист, главата на когото беше пробита с пистолет. Този мотоциклетист трябваше да откара Фазата във Варшава. Самият Фаза беше изчезнал. Но бяха изчезнали също и радиокодовете. Сигурно бяха откраднати от Фазата: навярно е мислел, че тия кодове се използват не само за заниманията.

В школата пристигна следствена комисия от Берлин. Йохан Вайс не знаеше всичко това. В деня, когато Туза беше изпратен обратно в лагера, Вайс замина в командировка. Възложиха му да подбере от трофейния фонд съветски документални филми, които са подходящи за обучаване на агентите, подготвяни за прехвърляне в определени градове и райони.

Това бяха три мъчителни денонощия за Йохан. Той се върна в „щаба Вали“ без сили, като след болест, когато температурата и бълнуването изтощават толкова физическите и нервните сили на човека, че той може да заплаче от най-дребни неща — от груба дума, от внезапен шум — и да изпадне в истерия, ако копчето на ризата не се закопчава.

И веднага Вайс беше извикан на разпит в пристройката на щаба.

Членовете на следствената комисия седяха край масата. Ръководителите на школата — на столове, малко по-далече.

Вайс не можеше да не забележи колко е бледо, опънато лицето на Дитрих, как тържествува Герлах, колко е разтревожен Щайнглиц, колко е загрижен Лансдорф. Само Герд седеше равнодушно, спокойно, сякаш всичко тук не го засягаше.

Колкото и невероятно да се стори на Йохан бягството на тоя Фаза, в измъчения му, уморен мозък се мярна само учудване. И лицето му отрази това учудване.

Сега той нямаше дори сили да се накаже мислено за глухата, злобна омраза, която изпитваше към този момък.

Той просто се учуди тъпо — и нищо повече. Навярно разкаянието, гневът за неговата непрозорливост, за липсата на остра наблюдателност ще дойдат по-късно, непременно ще дойдат и ще го гризат безмилостно, мъчително. Но сега той има сила само да се учуди.

Сякаш всичко това става насън. Нямаше желание да мисли за нищо. Всъщност в цялата история с тоя момък той е абсолютно чист и нищо не го заплашва. И това чувство за безопасност като че ли приспиваше всичките му други чувства.

„Е, какво има?“ — отпуснато мислеше Йохан. Та той възразяваше на Дитрих, заедно с Герлах смяташе, че тоя хлапак не трябва да се прави инструктор, предупреждаваше началника на школата.

Заради тоя Фаза капитан Дитрих напоследък започна да се отнася към Вайс много по-студено. Е, сега нека си заплати за това.

Да, Дитрих ще заплати. Но нима Дитрих не е потребен вече на Вайс? На негово място ще дойде друг. Кой? И как ще се отнася към Вайс? А Щайнглиц, все пак той се смята за приятел на Дитрих, има полза да дружи с Дитрих. Какво ще стане с Щайнглиц, ако Дитрих бъде отзован? Ами Лансдорф, той е разположен всъщност към Дитрих и не защото вижда способен работник в лицето му: той цени немския аристократ в него. И кой ще спечели от всичко това? Герлах. Фашист, фанатик, работлив човек, най-полезният тук за школата. Щом е най-полезният, значи е най-опасният за Вайс.

Докато тия мисли минаваха най-напред мудно, а след това все по-бързо в главата на Йохан, постепенно се възстановяваше обикновената за него напрегната и остра яснота, бойната въоръженост на мисленето, която беше на път да изгуби, като смяташе, че сега няма нужда от такова оръжие. А има нужда. И ако мисълта му не беше стегната, той би могъл да изгуби безвъзвратно онова, което толкова дълго и търпеливо, с невероятна гъвкавост и отзивчивост търсеше в сближението с тия хора.

Йохан вирна брадичка, очите му светнаха и той каза сдържано и равнодушно на ръководителя на следствената комисия:

— Господин щандартенфюрер! Признавам, че най-напред не разполагах с отрицателни материали за бившия курсист по прякор Фазата, но капитан Дитрих заповяда настоятелно да бъде следен. След това получих донос за курсиста Фазата от курсиста Хрущял и го изпратих на господин оберлейтенанта Герлах, но той остави информацията без внимание. — Обърна се към Герлах. — В същност вие, оберлейтенант, бяхте на гледна точка, съвсем противоположна на възгледите на капитан Дитрих, и аз бях принуден да се съгласявам с вас като ваш непосредствен подчинен. — Загледа в очите на щандартенфюрера и съобщи: — Доносът с датата и моя параф се намира в папката с рапортите до оберлейтенанта Герлах.

По заповед на щандартенфюрера един есесовец излезе от стаята и донесе папката. Доносът на Хрущяла започна да се предава от ръка на ръка между членовете на комисията.

На Йохан казаха, че засега е свободен.

И не го извикаха повече.

Герлах напусна школата, охраняван от есесовци.

Но само Щайнглиц сметна, че може да оцени откровено постъпката на Вайс. Като го срещна в коридора, той му намигна, потупа го по рамото, пипна с пръст челото му и каза приятелски:

— Тук има нещичко!

Ротмистърът Герд започна да се държи с Вайс с особена учтивост, зад която се криеше напрегнато внимание.

Веднъж Лансдорф забеляза с подигравателна усмивка:

— Низш чин спасява живота на офицер. Излиза, че ти си хитро прусаче. Аз мислех, че си простодушен.

А пък Фон Дитрих започна да избягва Вайс и при срещи го поглеждаше със студени очи толкова изпитателно, внимателно и подозрително, сякаш искаше да накара Йохан да почувства: каквото и да е, той, капитан Оскар фон Дитрих, е контраразузнавач и не вярва в никакви благородни човешки подбуди.

Йохан доста мисли с какво го заплашва тази неочаквана враждебност на Дитрих и се опитваше да установи причините й.

Може би високомерният, гнуслив аристократ Дитрих се отвращава, че дължи спасението си на низш чин. Не е изключено и друго: прибягнал до лъжа, той смята за обременително, че Вайс, както Лансдорф и Щайнглиц, е станал свидетел на унижението му. Може да се допусне и друг вариант: веднъж свързал сега съдбата си с Вайс, Дитрих чака с погнуса, че той ще напомни за услугата си и дори нещо повече — нахално ще поиска награда.

Но всъщност Вайс не извърши нищо такова, той каза само на членовете на следствената комисия, че Дитрих е заемал позиция, противоположна на Герлаховата. А пък че Дитрих при несъмнената подкрепа на Лансдорф и Щайнглиц беше успял след това да изскочи енергично през отворената за него вратичка, това вече не засяга Вайс, това е работа на самия Дитрих.

Как да постъпи? Да даде на Дитрих да почувства, че той, Йохан, не придава никакво значение на постъпката си и дори не разбира колко бързо можеше да се провали кариерата на капитана?

Не, сега спасителното простодушие е вече изключено от арсенала на Йохан. Той затвърди толкова доброто си име на съобразителен, доста умен човек, че в дадения случай престорената наивност може само да му навреди, да го издаде.

Значи, най-добре е да чака търпеливо, да остава през цялото време нащрек и с хладнокръвно равнодушие да уталожи раздразнението на Дитрих.

След няколко дни Йохан намери в скривалището, посочено от Елзе, дългоочакваното писмо, което беше поискал от Центъра — писмото от жената на курсиста Гвоздей до мъжа й.

Препоръката на Туза и непосредствените наблюдения над Гвоздея затвърдиха увереността на Вайс, че може да започне работа с тоя човек.

Извика Гвоздея на поредното политическо събеседване и започна отдалече:

— Както заяви маршал Гьоринг, в интереса на бъдещата продължителна икономическа политика всички отново окупирани територии на Изток ще бъдат експлоатирани като колонии и с помощта на колониални методи. Ето защо отделни представители на източните народи, отдали се да служат на велика Германия, могат да разчитат на известни привилегии в сравнение със сънародниците си.

— Ясно — каза Гвоздея. — Благодаря за разяснението, че инак някои глупаци мислят: немците са само срещу болшевизма. А излиза, че сте умни, мислите като стопани. Колония — и точка.

— За освобождаването на източните народи от болшевишкото иго, за такава услуга Германия трябва да получи икономическа компенсация и това е справедливо — забеляза Йохан и внезапно попита сурово и рязко: — Вие доброволно ли се предадохте в плен?

Гвоздея погледна изпитателно в очите на Йохан. От лицето му изчезна усмивката.

— Тъй като бях в безсъзнание поради контузията, държах се много деликатно, напълно като жив мъртвец.

Вайс каза пренебрежително:

— Значи, се предадохте като страхливец. — Повтори злобно: — Като страхливец!

Гвоздея направи движение, за да се понадигне. Опомни се и разслаби свилите се юмруци.

— Така е. — Наведе се и попита: — А да не би да желаехте да бях храбрец?

— Да!

— В какъв смисъл го казвате? За да бия на фронта, значи, вашите, а после по същия начин своите, а? Няма го това. Оня, който на фронта бие старателно вашите, няма да пипне своите. Разкъсвай го на части — няма да ги пипне!

— Значи вие смятате, че всички тук са само страхливци?

— Не, защо пък? Герои! Че къде ще вървят по-нататък! Няма къде.

— Няма къде?

— Не, защо пък, има един адрес: на бесилката.

— Къде?

— И тук, и там.

— И къде предпочитате вие?

— Я не ме ловете, недейте — снизходително забеляза Гвоздея.

— Комунист ли сте?

— Добро утро. Пак ли искате да ме навивате?

— А Туза комунист ли е?

— Кой е той?

— Член от комитета на Военнопленническия съюз.

— Не познавам такъв и нищо не зная.

— Добре, да поговорим другояче.

— Желаете да ме биете ли? Дребна работа, може. След лагера поотвикнах, разбира се. Но излиза, че напразно съм отвикнал.

Вайс продължи, сякаш не го чу:

— Туза даде показания, че ще се съгласите да изпълните задачата му.

Гвоздея начумерено погледна под краката си и рече:

— Слушай, ефрейторе, стига си ме оплитал. До гуша ми е дошло от такива думи, пред мене не минават!

— А, значи така! — Йохан разкопча кобура си.

Гвоздея се усмихна.

— Защо ще цапате пода на помещението? После вашето началство ще бъде недоволно.

— Да вървим! — заповяда Йохан.

Той заведе Гвоздея до оградата зад складовото помещение. Изправи го с лице към стената от греди, няколко пъти внимателно мушна цевта на пистолета в тила му и каза:

— Е, питам те за последен път!

— Карай — отговори Гвоздея. — Карай, фриц, не се разтакавай.

— Наведи се — рече Вайс.

— Какво, гад такава, желаеш за удобство и да ти се кланям? — Гвоздея се обърна рязко, погледна разярено в очите на Йохан и викна: — Стреляй в сурата! Е?

Вайс сложи пистолета в кобура.

— Аз бях принуден да прибягна към това. — Посочи гредата наблизо и предложи: — Да поседнем, а? — Извади навито като цигарена гилза писмо на папиросна хартия и го подаде на Гвоздея. — Това е от жена ви. — Обясни: — Надявам се, че сега няма да има никакви съмнения.

Гвоздея взе недоверчиво книжното цилиндърче, разви го, зачете и постепенно лицето му започна да губи твърдостта си, да отслабва, а после започна да трепери. И изведнъж Йохан чу нещо средно между кашлица и прегракнал плач.

Той стана и отиде настрана.

По небето бавно се влачеха сиви, хилави, поради снега морави облаци. Между тях светеха звезди. Земята, покрита с воднист, нечист сняг, миришеше на кисела нечистотия.

Високата тъмнична ограда с дъсчен навес, обвит с бодлива тел, хвърляше черна сянка, сякаш край оградите зееше безкраен ров. Беше тихо като в яма.

Гвоздея се приближи. През тия няколко минути лицето му се беше смъкнало, но очите му светеха. Запита шепнешком:

— Ще ми позволите ли да ви кажа „другарю“? Позволено ли е това? Или още не бива, докато не докажа с нещо?

Йохан му подаде ръка. Обясни:

— По причини, които ви са ясни, оставам за вас ефрейтор Вайс.

Гвоздея стисна жадно ръката му.

— Механик-водач, сержант Тихон Лукин.

— Слушайте, сержант Лукин — каза Йохан делово. — Първа задача. — Ще се занимавате така, че да излезете отличник по всички предмети. По политическа подготовка също. Не пренебрегвайте цялата тая антисъветска пропаганда: ще бъде от полза за разговори с други курсисти. Ами забелязах, че я пренебрегвате. След пет дни се обърнете към мене след заниманията с някакъв въпрос. Ще ви повикам на събеседване. Няма друго. Вървете в бараката.

— Другарю — изведнъж жално замоли Лукин, — разрешете ми да поседя малко тук. — Призна виновно: — Нещо краката не ме държат, все пак преживях последния си час от ръката ви. Когато насочихте пистолета, бях се стегнал целия. А сега отмина и аз се отпуснах.

— Добре — съгласи се Вайс. — Починете си. — И прибави умолително: — Все пак прощавайте за вашите преживявания.

— А писъмцето на жена ми не може ли да се запази? — със стенещ шепот попита Лукин.

— Не — каза Йохан. — В никакъв случай.

Той изгори цигарената хартия, стъпка пепелта и си отиде, без да се озърта. Струваше му се, че лицето му свети в тъмнината: такова щастие го обзе изведнъж. Всъщност това е щастие — да спасиш човек от най-страшно, от гибелно падение. Щастие от постъпката, постигнато благодарение на най-внимателни наблюдения върху най-леките отсенки на човешките чувства, макар понякога да изглеждаше, че оня, на когото Йохан обърна внимание, се бе свлякъл неизбежно в пропастта на предателството, че тук няма истински хора, има само отпадъци.

Това беше двубой върху смъртоносно острие. Двубой за човек. Тоя човек бе заслужил наказание, но Йохан се бореше, за да го спаси от възмездието, като му даде възможност да изкупи вината си с подвиг.

А колко е мъчно това — да проникнеш в душата на човека, смазан от тежестта на извършеното предателство…

Тоя момък, по прякор Фазата… Уловиха го няколко дни след бягството. Преследвачите го бяха сгащили върху покрива на къщата, в тавана на която се криеше. Той се бранеше до последния патрон и скочи от покрива на земята така, както навярно скачаше от трамплина във водата — като лястовица.

Бяха го домъкнали умиращ на разпит. Мълчеше. С последни сили сложи палец между показалеца и средния си пръст, но не можа да вдигне ръка, за да го приближи до наведеното лице на преводача. Така и умря, без да разтвори пръстите си.

Йохан изпитваше чувство, като че сам е виновен за смъртта на момъка. На каква скрита в страшната самота маскировка се бе обрекло това момче, за да отмъсти дръзко, отчаяно на неприятелите си! А Йохан не долови дори далечно, призрачно полузагатване за това, което ставаше в душата му.

На курсистите съобщиха, че курсистът Фазата е преместен в един от клоновете на школата.

Йохан разправи истината на Гвоздея и му препоръча да разкаже предпазливо всичко на ония, които смята, че заслужават доверие. Той съобщи също така на Центъра за героичната постъпка на Фазата — доброволеца от опълчението Андрей Андреевич Басалига, роден в 1922 година, студент от МГУ^[1], както се изясни от досието на курсиста.

Бягството и „предателството“ на курсиста Фазата легнаха като петно върху Централната показна разузнаваческа школа при „щаба Вали“ и станаха причина да се усили наблюдението с всички достъпни средства не само над курсистите, но и над преподавателско-инструкторския състав.

Дитрих заедно с подчинените му сътрудници от контраразузнавателния отдел разработи цяла система от съответни мерки и на проверителни изпитания трябваше да бъдат подложени дори твърде уважавани сътрудници на Абвера.

Като следваше напътствията, получени от Вайс, Гвоздея започна да изпъква силно по успех между другите курсисти. Усърдното четене на антисъветска пропагандна литература му даде възможност да одобрява твърде смислено политиката на Хитлер. При това сега той беше пример на бодрост и жизнерадост и това правеше най-благоприятно впечатление. Всичко това стана причина да назначат Гвоздея за началник на групата, съставена за извънредно поверителна задача.

Тази група беше преместена в отделно помещение. Тук един офицер от Абвера запозна курсистите с два най-нови германски снаряда за диверсионни действия и ги учеше търпеливо как да си служат с тях.

Първият снаряд беше за вдигане на железопътна линия във въздуха. Той представляваше метална конусовидна тръбичка, напълнена в основата с леплива маса, която залепваше всеки предмет. На върха на тръбичката имаше отвинтващо се капаче, на което бе закрепен шнур от взривател.

Снарядът трябваше да се прилепи към релсата, а след това да се отвинти капачето, да се дръпне шнурът и да се бяга презглава в закритието, защото взривът избухваше почти мигновено.

Вторият снаряд, който служеше за разрушаване на телеграфни и електропроводни стълбове, приличаше на салам. Тестообразното вещество бе завито в непромокаема хартия. Преди взрива в „салама“ се пъхаше капсула, поставена в края на бикфордов шнур.

Освен това офицерът демонстрира пред курсистите комплект запалителни средства, на които германците, както е известно, са големи майстори.

От всичко това следваше, че групата ще изпълнява диверсионни задачи.

Прочетоха последните лекции: разясниха как курсистите да избягват следенето, как да се държат при задържане и на разпити.

За държането в затворите учеше солиден лектор, който поради прекалената си затлъстялост страдаше от задух. Той така цветисто и живописно, с такова великолепно познаване на въпроса разказваше за тъмничните обичаи и за начините за приспособяване към тях, така хвалеше собствената си ловкост и хитрост, щото неволно изникваше мисълта, че престояванията в затворите са най-хубавите страници в живота на тоя тип.

Всеки курсист беше фотографиран три пъти: веднъж във военна униформа и два пъти в различни цивилни дрехи — за паспорт и удостоверение. Снимките се подлагаха на химично обработване, за да не изглеждат толкова нови върху документите.

Йохан успя да си набави образци от шрифта на пишещата машина, на която се пишеше текстът на удостоверенията, и да открие, че обложката на подправените партийни билети е малко по-ярка и ако се погледне по дължината й, ясно се вижда искрист отблясък. Той забеляза също така, че когато Бабашкин отрязваше от платежните кочани на командния състав талони за получаване на заплата, малките ножички, с които си служеше, оставяха зигзагообразна следа върху гърба на кочаните.

Всички тези сведения, а също и образци от лепилото, с което залепваха снимките върху документите, той препрати чрез скривалището в Центъра.

Преди да дадат документите на курсистите, ротмистърът Герд събра групата за последни упътвания.

Той каза строго, че чака чиста работа. Безсмислено е да се измислят разузнавателни данни: всички сведения ще се препроверяват. Всеки опит за обръщане към НКВД ще доведе само до загиването на самия разузнавач, а на германското командване ще нанесе само незначителна материална вреда.

След това стана и каза с блага усмивка:

— Който се колебае или се страхува, нека сега заяви това. Дава ви се последна възможност да решите дали да работите с нас или не. Ако някой се откаже, няма да му се направи нищо лошо. Ще бъде изпратен обратно в лагера или на друго място, където работата ще му бъде по силите.

Герд почака. Наивни простаци, които доброволно да направят такива признания, не се намериха.

За цялата тая процедура Гвоздея беше предупреден от Вайс и той подготви съответно двама души от групата си, заслужаващи най-голямо доверие.

Няколко дни преди отпътуването започна екипировката на заминаващите. Те получиха топли долни дрехи. Бели бархетни и оранжеви трикотажни долни гащи. Сини ризи. Сиви пуловери със зелена обшивка на яката и ръкавите. Съветските партенки са топли, фланелени — разрязваха ги на две и те ставаха квадратни. В склада бяха останали само червеноармейски панталони — с диагонални черти, а шинели от командния състав на РККА^[2] съвсем нямаше.

Цивилни костюми с чуждестранна кройка: два задни джоба на панталоните, едноредни сака със силно закръглени долни поли. Горните ризи обикновено без яки. Понякога ги пришиват в работилницата, като вземат за тая цел плат от долния край, и това се забелязва веднага, а ако платът е раиран, райетата на яката излизат не хоризонтални, а отвесни.

Почти на всички дадоха сиви платнени половинки обувки с черни бомбета.

Забранено беше да се носят в лагера получените дрехи и обувки — веднага след премерването всичко трябваше да бъде опаковано. Ако изпращането на групата се забави, екипировката трябваше да се предаде обратно в склада с етикетчета, на които е означено кое на кого принадлежи.

Всички тия дребни и наглед съвсем незначителни подробности, открити от Вайс, имаха съществено значение: те ще послужат като улики за разпознаване на престъпниците. Дори това, че германците не дават на агентите си възможност да поизносят дрехите, може да стане отличителен знак за острата наблюдателност на съветските хора. Неизносеното облекло през войната и годините на лишенията е униформа най-малко на крадец или дезертьор.

Щайнглиц наблюдаваше скептично изпробването на униформеното облекло.

Преди нападението върху Съветския съюз, през войната с европейските държави, Хитлер даде широк размах на косвените военни действия и вложи особено съдържание в тях. Той разчиташе на доброволни и случайни агенти от управляващите класи на тия държави, на егоистичното им честолюбие, на авторитарните им наклонности. Най-големите финансисти и индустриалци сътрудничеха успешно с германските си партньори в международните концерни, като се обогатяваха за сметка на независимостта на своите страни.

Досега германското командване насочваше главното си внимание не толкова към преките военни действия, колкото към нападението върху противника откъм тила в една или друга форма.

Щайнглиц знаеше, че по-рано Хитлер започваше войната с деморализиране и дезорганизиране на противника. Да отрови, да сломи волята на противника за съпротива — това е висшата цел на тайната война.

Щайнглиц гледаше мълчаливо и подигравателно как агентите си премерват екипировката. И дори тия евтини дрехи без европейски блясък и шик го караха да изпитва погнуса.

Очевидно същите чувства изпитваше и Лансдорф. Случаят с курсиста Фазата му направи тежко впечатление. Сега той се ограничаваше с докладите на ротмистър Герд, като му искаше не устна, а само писмена информация, за да представи нещо, специално подбрани документи и да унищожи ония, които могат да свидетелстват не в негова полза.

И сам Дитрих, разярен от случая с курсиста Фазата, с необикновена и може би присъща нему енергия следеше усърдно всички етапи от подготовката на специалната група. Така той забеляза, че един курсист премерва небрежно обувките, а когато магазинерът обърна внимание на тоя курсист, че подметката на едната обувка като че ли се отпаря, курсистът каза лекомислено: „Е, добре, ще мине…“ И това беше достатъчно за Дитрих, за да отстрани веднага курсиста от специалната група.

Вайс извади заключение, че напрегнатото внимание на Дитрих сега става особено опасно и за самия него.

Той се държеше с Дитрих с подчертана деловитост и избягваше разговори, които имаха пряка връзка със службата.

Опитите на Дитрих да узнае какво впечатление му е направила смъртта на курсиста Фазата, Йохан пресече с небрежни реплики:

— Истеричен хлапак. Страх го беше от агентурна работа, затова и избяга.

— Но той се бранеше до последния патрон!

— От страх пред наказанието за бягство. — И прибави насмешливо: — От отчаяние. Страх го беше от бой и нищо повече.

Началникът на школния лагер беше военнопленник и носеше прякор Синигер — тежък, отпуснат, извънредно властен и безмилостно взискателен към курсистите.

Той им казваше:

— Русите са народ от селяци и войници, а генералите ни са били винаги само германци. Вярно е, германците нямат душа. Душа имаме ние, славяните. Но тя докарва само фантазии и глупости. Германецът какво обича? Редът. Чистотата. Акуратността. Онова, което го нямаме ние. Спазвай ги, и ще бъдеш здрав и читав.

Груб, тъп военен, той се стремеше да подчертае още повече тия си качества, за да спечели доверието на началниците си.

Ротмистърът Герд смяташе Синигера за образцов екземпляр на славянин.

Станал мнителен, Дитрих подозираше, че Синигера е таен сподвижник на руските монархисти, привърженици на единна, неделима, велика Русия, на ония, които мислеха наивно, че щом Русия бъде освободена от болшевиките, на престола й ще се качи руският цар, а германците ще се оттеглят доброволно. Дитрих смяташе, че тоя начин на мислене поражда не само излишни, но и вредни илюзии. Русия, Украйна, Кавказ са безспорни колонии на великата германска империя. И никакви други форми на управление в тия територии не са приемливи. Мислещият другояче вдъхва подозрение. Дитрих нареди Синигера да бъде под наблюдение.

Не вдъхваше доверие на Дитрих и радистът на щабната радиостанция, бившият щурмовак Хаке, когото подозираше, че съчувства на Рьом, екзекутиран от фюрера заедно с други главатари на щурмоваците на 30 юли 1934 година за угода на германския генералитет. Член на националсоциалистическата партия от 1930 година, Хаке беше също такъв предан нацист, както и оберлейтенантът Герлах, но беше малко по-умен от него. По-точно, имаше достатъчно ум да разбере, че след като щурмоваците извършиха най-черната, палаческата работа, тероризираха германския народ и Хитлер спечели признанието на германските магнати и получи от тях командата да готви войната под надзора на генералния щаб, вече на нацистките низини се отрежда заради всичките им мръсно кървави подвизи чисто и просто ролята на немислещи, бесни фанатици, на спомагателни ударни наказателни сили на Вермахта. И затова Хаке, както и Герлах, чувстваше мрачна враждебност към Дитрих, като виждаше в него един от представителите на вечно управляващата класа — пруската аристократична военщина.

Също така се отнасяше към Герд, като разбираше, че за него сътрудничеството с нацистите е само форма на взаимодействие между нацистките управници и капиталистическите монополи. Но не повече.

Тук животът на Вайс се състоеше не само да долавя различните отсенки в държането на околните към него и въз основа на тях да обмисля как да се държи с всеки. Не можеше да съсредоточи всичките си сили и само върху това, което общо взето представляваше трудът му на разузнавач: да събира, да обработва, да подрежда материалите и да ги пренася, а също така да изучава ония, които се намираха в зрителното му поле.

За да има възможност да изпълнява пряката си задача, той трябваше да бъде смятан най-напред за примерен служител на Абвера. И тъй като не беше командващо лице, а само изпълняващ командата, подчинен на мнозина други, естествено е, че трябваше да извършва не само своята работа, но и част от работата на ония, на които беше подчинен. И не просто да я извършва, а да я извършва блестящо, с оная педантична точност, която — така мислеха абверовците — е в кръвта на истинските германци.

Вайс знаеше: достатъчно е да допусне най-малката грешка в службата си, дори да се покаже на някого неизпълнителен, и неизбежно го чака изпращане на фронта. И през цялото време трябваше да проявява двойна бдителност: от една страна — служебна, като не забравя нито за миг, че е абверовец, от друга — бдителност на съветски разузнавач, чийто успех в работата зависи пряко от успешността на службата му в Абвера.

С една дума, ако отхвърлят моментите на психологичния характер и не мислят за крайните високи цели, които ръководеха Вайс, ако вземат работата му, като се абстрахират от предназначението й, специалистите, които изучават хигиената на умствения и физическия труд, биха стигнали сигурно до заключението, че съчетаването на толкова интензивна и разнообразна дейност изисква от човека такава висока умствена и нервна възбудимост, каквато е присъща на хора само в порив на себеотдайно вдъхновение.

Само за задълженията на преводач-инструктор всеки ден отиваха девет-десет изцяло запълнени часове и тая длъжност отнемаше не само времето, но и умствените му сили. За да се справя успешно с нея, беше необходима непрекъснато съобразителност. При това трябва да се прибавят канцеларските и стопанските задачи, които постоянно му възлагаха, и необходимостта при общуването си с колегите вече в неработно време да бъде бодър, свеж, съобразителен и приятен в обноските, като всеки добре възпитан човек.

Ето защо той сякаш пресоваше трохите свободно време, които му падаха в ръцете, в концентрат, уплътнен обмислено до последна възможност.

Колкото и къси да бяха пътуванията до Варшава, Йохан се мъчеше да ги използва с максимална полза. Така веднъж успя да се запознае с един дребен имперски чиновник от групата, която инспектираше доставката на вълна в генералгубернаторството.

Йохан направи малка услуга на чиновника, като нареди колата му да бъде ремонтирана във военния гараж.

В замяна на това, като се стремеше очевидно от своя страна да се издигне в очите му, чиновникът се похвали, че възложената му задача има особено важно значение. Доскоро се доставяли зимни дрехи само за окупационните части. Но сега е получена заповед да се снабдят с топли вещи всички армии на Източния фронт.

Това показваше, че въпреки обещанието на Хитлер и генералитета му да свършат с Русия до края на 1941 година, генералният щаб се готви постепенно за продължителна война.

Йохан проявяваше особено внимание към механика специалист по сметачни машини, изпратен от Берлин за поправка на криптографа — шифровъчен апарат, инсталиран в помещението на радиостанцията.

Криптографите се произвеждаха от една шведска фирма, но преди няколко години хитлеристите успяха да купят контролния пакет акции и да станат нейни фактически господари. Фирмата снабдяваше с изделията си специалните служби на много страни в света. И ето тя отказа внезапно да замени бързо износващите се запасни части на криптографите, инсталирани в ония европейски страни, които готвеха нападение срещу хитлеристите. Апаратите излизаха от строя точно когато от специалните служби на тия страни се изискваше особено интензивна дейност.

Механикът се държеше с професорска важност. Йохан го посрещна на Варшавската гара, заведе го в разположението на „щаба Вали“ и дори му отстъпи стаята си, като получи срещу това правото да разговаря вечер с него.

Йохан имаше известна представа за конструкцията на такива машини. Академик Линев смяташе, че след време те могат да бъдат използвани като баснословен информационен склад на запаметявания и твърдеше, че тия машини имат голямо бъдеще.

В разговора с механика Вайс подлагаше иронично и жлъчно на съмнение възможността за ясна и безукорна комбинационна работа на механизмите като криптографа, с което страшно дразнеше събеседника си. Но той подкрепяше консерватизма си с техническата си осведоменост. И за да го опровергае, механикът не само обширно и ясно го запозна с устройството на криптографа, но и в разгара на спора му обясни, като начерта на лист, как нагласява системата на кодирането, как се осигурява самоконтрол на шифровъчните знаци и какви именно части с неясната си работа могат да нарушат правилността на шифрирането и дешифрирането. И при разясняването показваше образците на брак, къде, на кое място ставаше преиначаването.

Йохан предаде всички тия разпокъсани сведения в Центъра и там намериха ключа за разкриване на кода.

Както е известно, тая тайна се пази в огнеупорна каса, отваряна едновременно с два ключа, пазени у различни лица, освен това съществува наборен шифър за специална трета ключалка, който се сменяваше почти всяка седмица.

За открадването на такива тайни от други чуждестранни служби Абверът разработваше операции, като прилагаше подкупи, убийства и взривове, и в тях участваха цели групи най-изпечени разузнавачи. Йохан беше подпомогнат не само от изобретателността и находчивостта си, но главно от изключителните си математически способности, които бе принесъл в жертва на новото си трудно поприще.

И макар че кодът се сменяваше периодично, за известно време, докато той действаше, Центърът успя да дешифрира кореспонденцията на радиостанцията в „щаба Вали“.

Всичко това влизаше в обикновения труд на разузнавача Александър Белов, който бе неделим от труда на ефрейтора Йохан Вайс. Освен всекидневната преводаческа работа в школата, той беше натоварен да съставя канцеларски отчети и конспекти с различни сведения за съветските райони, където се предполагаше да се изпратят диверсионни групи. Също така много време отнемаха различни поръчки на командния състав, като се почне от изпращането на колети до семействата и се свърши с финансовите отчети, които Вайс пишеше вместо помощник-началника на школата по материално-стопанската част.

При това трябваше неуморно да следи ония курсисти, които Йохан беше набелязал за целите си. И Гвоздея узнаваше предпазливо съкровените им мисли, като се научи твърде бързо да докладва кратко за тях на Вайс при срещите им в движение — от плаца до бараката.

Въпреки извънредното натоварване, работите на Йохан вървяха добре. Толкова по-неочаквана за него беше внезапната заповед на ротмистъра Герд да се качи с него в автомобила, за да придружават специалната група до крайфронтовото летище.

Ротмистърът му разреши да излезе само за една минута: да смени обувките си с ботуши и да вземе чифт топло бельо.

Йохан забеляза, че до шофьора на камиона-фургон, в който се бяха настанили агентите, седи с навъсено лице радистът Хаке. А между агентите по неизвестни причини беше и лагерният началник Синигера, когото не смятаха да изпращат в тила.

Ротмистърът придружаваше групите до летището в крайно редки случаи. Обикновено това се възлагаше на някои от офицерите.

Почти през целия път той разговаряше благосклонно с Вайс и дори сметна, че може да сподели с него мисли на тема колко е полезна службата в разузнавателната школа. На него лично, например, тя дава много, защото тук той придобива ценен опит, който безспорно ще приложи в по-нататъшната си търговска дейност. Вайс очевидно знае, че съществува бюро „Н-В-7“ на икономическото разузнаване на „ИГ Фарбениндустри“, което дава възможност на този извънредно голям концерн да получава сведения от първа ръка. И опитът от агентурната работа на „щаба Вали“ ще обогати сигурно начините за търговско разузнаване, без което нито една солидна фирма не може да се развива успешно.

И той посъветва доброжелателно Вайс да се специализира в областта на икономическото разузнаване, защото, макар и Германия да завладее световното пространство и да няма конкуриращи я държави, ще остане конкуренция между световните германски концерни, които ще имат нужда от опитни разузнавателни агенти.

Йохан слушаше разсеяно ротмистъра, като пресмяташе какви дела останаха незавършени поради ненадейното заминаване и коя е причината на тая ненадейност. Мислеше също, че тази ненадейност не е случайност, а похват, целта на който не можеше да открие, колкото и да се опитваше да прехвърли разговора на тревожещата го тема.

Щом Вайс засягаше тая тема, Герд започваше веднага да се мръщи загрижено и замлъкваше. Поведението му затвърдяваше все повече предположението на Йохан, че ненадейността на заминаването му е била предвидена от някого. Но от кого?

Всичко наоколо бе покрито с чист, сух от студа сняг.

Ротмистърът беше облякъл самолетен комбинезон с електрогрейка, шнурът от която включи в запасните акумулатори, поставени специално за тая цел върху пода на кабината.

Освен това в държалките имаше два големи термоса с горещо кафе. Но като си наливаше кафе от термоса, ротмистърът забравяше всеки път да предложи на Вайс, както не раздели с него и закуската, наредена грижливо в пътния несесер със закрепени на капака пластмасови чинии, сгъваеми комплекти от лъжици, вилици, ножове и дори сокоизстисквачка.

Започна виелица. През белия движещ се здрач Вайс виждаше как населението от околните села и градчета разгребва снега от пътя под надзора на войниците и че не всички държаха лопати — гребяха и с дъски.

Ротмистърът спеше. В съня лицето му се отпусна, устните му увиснаха и сякаш това не беше живо човешко лице, а маска.

Бяла, шумоляща в стъклата на автомобила, сипкава, снежна мъгла. Равномерно като метроном, скърцащо движение на чистачките, триещи предното стъкло. Приспивателното им движение напомняше люлеенията на махало, което отчита неизвестно за кого бавно влачещото се време.

Едва сега, в това състояние на безделие, Йохан почувства — имаше най-после време да почувства — колко страшно е уморен, съсипан. Отрази се почти мигновеният преход към покой от невероятното напрежение, от необходимостта от постоянно остро комбинационно мислене, решаване на уравнения с много неизвестни, неуморно жестоко самонаблюдение и лесно възбудимо, напрегнато внимание към всички други. Всичко това напомняше непрекъснат двубой на един с всички, който се продължава безкрайно всеки ден, всяка минута.

И сега из пътя той се отдаде доброволно на почивка без каквито и да е мисли, почти на вялост, оная тъжна вялост, която обзема човека след страшно напрежение на всички сили.

И в съзнанието му без съпротива се понесоха спомени, на които преди не си позволяваше да се предава, смятайки това за слабост.

Ротмистърът Герд полулежеше свободно на седалката, като изтика безцеремонно Вайс към бронираната студена стена на всъдехода. След приятния сън в електрически отоплявания самолетен комбинезон, след кафето със значителна порция коняк той изпадна в добродушно настроение и нямаше нищо против да побъбри с Вайс.

Очевидно Герд пожела да разясни на спътника си, че макар чинът му да е нисък — той е само ротмистър, — положението му в германската индустрия е равно на генералско и дори нещо повече. И по същество хората, които като него имат голям капитал, са толкова независими, че могат да си позволяват да говорят такива неща, които дори и най-изпечените нацисти не ще посмеят да изкажат безнаказано с висок глас.

Герд смяташе, че Гьоринг е най-прозорлив от всички нацисти. Слабостта му към ордени и чинове е извинителна, защото е тръгнал по солиден път и неговият концерн ще му позволи да влезе в средата на истинските германски управници като господата Стинес, Борзинг, Круп и Тисен. Именно те представляват германската империя. Политическата дарба на Хитлер е именно тази, че той е разбрал това преди другите ръководители на националсоциалистическата партия.

Герд каза, че когато при разработването на плановете за бъдещата война висшите чинове на генералния щаб провеждали през 1936 година в Дрезден учения, на тях присъствали Бош, Фьоглер, Шпрингорум, Сименс, Тисен, Круп, Борзинг, а също и други големи индустриалци които подготвяли икономическото осигуряване на тази настъпателна война. Но докато германският генерален щаб и имперското правителство мислят в рамките на тяснонационалните интереси, големи индустриалци се отличават с широта на мисленето и техните международни икономически връзки не зависят от това дали държавите се намират в положение на война помежду си или не.

Така например още преди Първата световна война Круп сключил сделка с английската военна фирма „Викерс Армстронг“ — продал й патента на взривател за ръчна граната. При сключване на сделката било уговорено, че за всяка използвана граната се заплаща по един шилинг и съгласно това условие англичаните изплащат дивиденти на Круп. Също такива доходи получават другите германски фирми за оптически прицели.

От своя страна германските индустриалци изплащат дивиденти за такива сделки на чуждестранни фирми, включително на най-големите концерни в САЩ, както и те от своя страна им дават.

— Ето защо — наставнически каза Герд — нашият поход срещу Русия е един вид свещена война, свързана не само с интересите на райха, но и с главната цел: да се унищожи комунизмът, който е опасен с това, че се опитва да подкопае у европейските народи доверието към цивилизацията, която почива на твърди основи.

Йохан попита:

— Ако съм ви разбрал правилно, колкото повече английските войници хвърлят върху нас гранати с наша система взриватели, толкова по-голям приток от английски фунтове ще имаме ние, така ли?

— Съвсем вярно — съгласи се Герд. — Затова колкото и да е разрушителна войната между цивилизованите държави, в краен резултат тя закрепва икономическата и финансовата мощ на най-могъщите индустриални обединения, без да засяга политическите и икономическите устои. Именно благодарение на тези обстоятелства ние излязохме от огъня на Първата световна война като птицата феникс и с още по-голяма енергия и въоръженост влязохме в нова силова акция.

— Вие сигурно ще бъдете министър! — възхитено извика Вайс. — Вие притежавате изключителен аналитичен дар.

— Аз само наричам нещата с имената им — поскромничи Герд. Прибави добродушно: — Някои наши млади хора смятат, че представителите на деловия свят са безделници, които живеят в разкош и празнота. Както виждате, аз влагам всичките си сили в работата, изпитвам лишения наред с всички други офицери, не си позволявам никакви излишества. И служа на фюрера с преданост и благодарност за изключителната решителност, с която ни избави чрез широки насилствени мерки от опасността, заплашваща целостта на исторически създалата се система, управлявана от ония, които са достойни за това по правните принципи на собствеността.

Отседнаха да нощуват в Гомел, в разположението на абвергрупата №315.

Както обикновено, абверовците — офицери от тая група — бяха цивилни. Държаха се един към друг свободно, другарски. Повечето от тях бяха от интелигентни семейства, възпитани и тактични и на представителите на „щаба Вали“ те дадоха приятно, без сянка от подлизурство и едновременно подчертано вежливо гостоприемство.

Разговорите с гостите имаха характер на светско бъбрене. Абверофицерите нямаха нищо против да покровителстват и осмиваха дружелюбно различни дребни произшествия, участниците в които се отнасяха твърде търпеливо към това, че бяха избрани като мишена за шеги край масата.

Така през време на вечерята, уредена в чест на Герд и Вайс, обект на приятелско шегуване стана зондерфюрерът Вили Крахт. Загатваха за донжуанските му приключения, което несъмнено го ласкаеше.

Вили Крахт предложи на Вайс да пренощува в стаята му.

Крахт взе сдържаността на госта за един вид надутост, присъща на хората от дворянски произход, и в желанието си да го предразположи към себе си му разказа подробно историята на сближаването си с Рая Мокина.

След виното той беше настроен сантиментално. Легнал на леглото и запушил цигара с дълго кокалено цигаре, говореше, мечтателно притворил очи:

— Не можете да си представите колко занимателно същество беше тя! Колко свирепо ме мразеше в началото! Но за да я смекча и да я направя по-приятна, аз се възползвах от дружбата си с началника на местното отделение на СД Вили Шулц, помолих го да бъде временно малко по-снизходителен към затворниците, които, както твърдеше Рая, били абсолютно невинни. И дори й донесох писмо от тях. Е, и си позволих също така да бъда обект на пропагандата й. Унизих родителите си до степен на работници. Разказах й коледна приказка за себе си: бедно момче събира пфениги, за да се учи в училището. Представете си, това измъчено от разговорите в СД същество започна дори да ме съжалява, като заблудена овца в глутница вълци.

Нейната наивност беше толкова трогателна и възхитителна, че, откровено казано между нас, аз просто се влюбих. За съжаление насаме тя ми говореше такива неща, че бях принуден да доложа официално на Шулц за нейната неблагонадеждност.

— И какво стана след това?

— Чухте вече: наказаха я със смърт.

— Имаше ли основания?

— Да, Шулц имаше някакви основания… Макар че той, тоя груб баварски простак, би могъл да почака; най-малко от уважение към чувствата ми.

— Спомняте ли си за нея?

— Да, разбира се. Тя е несъмнено Гретхен, макар и съветска, с присъщата й наивност, чистота и страшно упорита убеденост.

Йохан гледаше Вили Крахт — такъв деликатен, благовъзпитан. Гледаше високата му чиста шия. Лицето му, малко бледо, тясно, с правилни черти. Изпъкналите му, със синкава отсянка очи. Безмускулните му, като на жена, ръце. Топлия пуловер, който беше облякъл, за да не настине през нощта под пухената завивка, донесена навярно от къщи.

Той видя на тънката му шия златна верижка с връзка от медальони-иконки, които преди да си легне в леглото, целуна внимателно, след като прошепна молитвата си.

Вили му показа портрета на сестра си. Каза, че са близнаци. Нежно се обичат. И единият от медальоните е талисман, който сестра му купила скъпо от известен в Мюнхен астролог, и тоя талисман трябва да го опази от насилствена смърт.

И като гледаше тънката шия, на която висеше талисманът, Йохан не можеше да си позволи дори да помисли с каква наслада би стиснал тая шия с пръстите си.

Полузатворил очи, той повтаряше мислено номерата на автомобилите, които, както успя да забележи, разнасят дажби с продукти по конспиративните квартири на Абвера в Гомел. Като знаят номерата на тия автомобили, оперативната или партизанските групи ще могат да открият местата, където германските агенти си правят конспиративни срещи.

И докато той запечатваше цялата тая номерация в паметта си, Вили, удобно легнал на възглавниците, клюкарстваше с по-нисък глас. Говореше главно за началника си.

За себе си Вили каза, че не понася викове. И не може да разбере, как ги понасят другите му колеги. И изобщо това е ужасно, че ние, германците, сме принудени да подронваме достойнството си с тия хора, който не желаят да разберат цялата безсмисленост да се съпротивляват на новия ред.

Вайс попита:

— Е, ами ако смекчим малко отношението си към местното население?

— Какво говорите! — ужаси се Вили. — Това би се възприело от тях като проява на слабост и те биха започнали да ни нападат още по-често. Не, не, колкото и да е жестоко, това е единственото средство. Както знаете, смята се, че се намираме в тила. Но опасностите, на които се излагаме тук, съвсем не са по-малко, отколкото на фронта. — Оплака се: — А дават по-малко награди. Това не е справедливо.

— Вие ще си получите своето — твърдо каза Вайс. — Аз ви обещавам това. — И тонът, с които изрече тия думи, му се стори на него самия непростимо откровен.

Но Вили не забеляза нищо.

— Разбира се, вие можете да кажете добра дума за мене в „щаба Вали“ — рече той. И пожела учтиво: — Лека нощ, друже!

А какво оставаше на Вайс? Да отговори по същия начин.

Сутринта, още преди закуската, Йохан напомни на Вили Крахт желанието му да бъде препоръчан на „щаба Вали“ откъм най-добрата му страна и във връзка с това го помоли да бъде любезен да го осведоми чисто по другарски за положителните черти и недостатъците на агентите, които работят в групата №315. Вайс обясни, че на ротмистър Герд е възложено да подбере кандидатите за разузнавателните школи, но по напълно обясними мотиви капитан Дрес ще предпочете да остави най-добрите агенти в своята група и затова може да ги характеризира необективно.

Крахт се обърка и напомни правилата за служене с поверителната документация.

Вайс сви учудено рамене.

— Но нима моля да ми дадете списъците в ръцете? Съвсем не. И ще ги чета не аз, а вие. Просто ще погледна това, което четете, и ако агентът не заслужава доверие, е… ще се ограничите само с мимика. — Сложи ръка на рамото му и каза доверително приятелски: — Само между нас — вие знаете ли чий зет е господин Герд?

— О! — извика Вили. — Не ще и питане!

— Та така, ротмистър Герд не притежава някои качества, необходими за офицер от Абвера и, както изглежда, не се стреми да ги придобие. Капитан Дрес ще го изиграе лесно. Но ако Герд научи, че вие сте му направили тая мъничка услуга… — Вайс погледна нагоре и рече замислено: — В края на краищата след войната на мен и на вас, Вили, както и на много млади хора, благодарността на съпритежателя на такава голяма фирма, каквато представлява Герд, може да даде значително по-добро положение в обществото, отколкото железните кръстове от всички степени. Аз лично мисля именно така и постъпвам така.

Крахт се заколеба.

— Но как мога да бъда уверен в това… — той се забърка малко, лицето му порозовя, — е, в това, че няма да си припишете моята заслуга?

— Ако ротмистърът не ви изкаже благодарността си, вие без всякакви церемонии можете да ме представите пред него в най-неблагоприятна светлина — решително заяви Вайс. И прибави с усмивка: — Но кълна ви се, Вили, не ще имате нужда да прибягвате към това.

Вили Крахт изпълни молбата на Йохан Вайс. Тренираната памет помогна на младия разузнавач да запечата с автоматична точност почти зрително онова, което го интересуваше.

Оставаше Герд. Тук беше въпрос на чисто въображение.

Йохан попита Герд дали не смята за разумно да вземе като спомени няколко икони от старинен руски храм. Сега иконите се смятат за модно украшение в най-богатите германски къщи.

Герд се зарадва.

Тогава Йохан рече с тон на заговорник:

— Капитан Дрес възнамерява да ги придобие за себе си, но зондерфюрерът Крахт желае да ви достави удоволствие и ми съобщи къде се намира този храм.

— Отлично! Извънредно съм му признателен.

Вайс каза настойчиво.

— Аз мисля, господин ротмистър, че ще изкажете своята благодарност на Крахт, но само в най-общи изрази, за да не го поставите в затруднено положение пред капитана.

— Можете да бъдете уверен в това — решително обеща Герд.

И той изпълни обещанието си. Горещо стисна ръката на Крахт, даде му визитната си картичка. И заяви многозначително, че няма да забрави любезността му.

Йохан узна за черквата, превърната в склад за боеприпаси, от един бивш дякон, който служеше в абвергрупата №315 като колар.

Той беше приказвал много пъти с тоя типичен „брадат“ русин, който го интересуваше главно защото разнасяше продукти на агентите, които живееха из различни краища на града.

По пътя към летището те се отбиха в склада и Герд получи безпрепятствено „модните украшения“ за вилата си.

Първата и много неприятна изненада причакваше Вайс в секретното летище на абверчастта, където имаше само няколко транспортни самолета. Тук се намираше групата агенти, подготвени в школата „Зет“. Те не се отличаваха с толкова основна и грижлива техническа подготовка, както агентите от Варшавската централна школа при „щаба Вали“, но в замяна на това притежаваха други особености, характерни за стила на тая специална школа.

Почти всички биваха принуждавани да изпълняват смъртни наказания и направените в тоя момент снимки заместваха в досиетата им писмените работи на курсистите от Варшавската школа, в които те обясняваха защо се смятат за врагове на съветската власт. Тренираха ги в техниката да извършват терористични актове. Те бяха съвършени мерзавци, изгубили човешки чувства, затъпели, готови на всичко.

Групата на Варшавската школа беше включена в групата агенти на школата „Зет“ и началник беше вече не Гвоздея, на когото Вайс си градеше плановете, а един агент от школата „Зет“ по прякор Бич, извършил вече доста операции.

Съгласно инструкцията един час преди излитането Вайс даде на курсистите си карта на обекта за разузнаване с мащаб 1:30 000, карта на пътя от мястото на слизането до обекта с мащаб 1:100 000, нагани с патрони, компас — един на двама души, джобно електрическо фенерче — едно на двама, съветски банкноти — по 10 хиляди рубли на всеки, ръчен часовник, сгъваеми ножчета.

Като изключение накара радиоинструктора да опита заедно с Гвоздея неговите сигнали и сигналите на кореспондента му. Още веднъж провери буквата, означаваща подписа му, паролата в случай на преминаване обратно през фронтовата линия, личния номер за представяне в щаба на която и да е германска част. Даде му граната, с която при крайна нужда Гвоздея беше длъжен да унищожи радиостанцията.

Вайс знаеше, че ръководството не смесваше никога в една операция училите в различни школи. Необикновената постъпка от страна на педантичното началство го накара да застане нащрек и да вижда нещо недобро и опасно във всичко, което ставаше.

По израза на очите той разбра, че Гвоздея вече се беше досетил: планът се осуетява и Бича с хората си заема господстващо положение.

Вайс го задържа под предлог, че уж иска да провери как е нагласил с ремъци на гърдите си увитата в дрехи радиостанция.

— Лошо! — прошепна Гвоздея.

Йохан кимна.

— Поне да скоча пръв.

— Защо?

— Имам си съображение. — Погледна в очите на Йохан и прибави твърдо: — Трябва.

Йохан знаеше, че съгласно инструкцията качването в самолета става в ред, обратен на реда на скачането (оня, който се качва последен, скача пръв), и каза това на Гвоздея.

На всичко това отгоре изведнъж Гвоздея получи заповед да свали радиостанцията от себе си и да я предаде на радиста от школата „Зет“. По тоя начин се губеше възможността да се съобщи в Центъра с радиосигнали за мястото на групата след приземяването. Но като взе радиостанцията от Гвоздея, новият радист забрави да му поиска полагащата се към нея граната и тя остана у Гвоздея.

Точно преди качването Гвоздея седна на земята и започна да се преобува.

Поради това забавяне той се качи последен по стълбата. Обърна се, видя Йохан, който гледаше тъжно и смутено след него, и изведнъж се усмихна успокоено и тържествуващо.

След като се върна от летателното поле, Вайс завари в щабната барака Хаке и Синигера. Отначало той се учуди на пътуването им заедно с курсистите, но след това се случи така, че не се замисли над тая особеност, и едва сега, като видя разтревожените им лица, разбра, че всичко това не е току-тъй и навярно има някаква връзка с него, защото двамата впериха явно неспокойно въпросителни погледи в него.

Влезе ротмистърът Герд с коменданта на летището. Като държеше в ръце телеграфна лента, той прочете със запъване заповед на щаба. Нареждаше се веднага да се свали в тила на противника за изпълнение на специална задача група в следния състав: Вайс — началник, радист — Хаке и Синигера.

На групата ще се съобщи за целта на задачата веднага след приземяването й.

Щом Герд свърши да чете заповедта, комендантът поиска от членовете на групата да предадат личното си оръжие, за да бъде заменено със съветски пистолети „ТТ“. И веднага един войник внесе съветска обмундировка: долни дрехи, чорапи, ботуши и дори съветски цигари и кибрит.

А комендантът нареди на масата военните документи, изработени в работилницата на Абвера. За Вайс беше приготвена орденска книжка.

След като се преоблече, Йохан се помъчи да разбере защо веднага му взеха личното оръжие. Ако не му дадат друго, значи… Но какво значи? Къде е допуснал грешка, пропуск? И после той не е сам, с него са Хаке и Синигера. Не, тук явно се крие нещо друго.

А ето и комендантът. Донесе пистолети, свери ги по номерата и ги сложи до документите. И тури на масата дори гранати-лимонки. Това е добре. Значи, тук има нещо друго.

Вайс се приближи до масата и помоли усмихнато коменданта да му обясни дали има някакви особености в съветското оръжие, които трябва да вземе под внимание.

Комендантът даде необходимите обяснения с вежлива готовност.

Но Вайс забеляза, че при това ротмистърът го погледна въпросително и учудено.

Той разбра, че е прекалил в играта си. Нали в школата изучаваха всички образци на съветското оръжие. И веднага каза на коменданта, че познава отлично конструктивните особености на съветското оръжие. Но е задал въпроса си, за да узнае дали е пристрелян пистолета му и какви особености са открити при това, защото всяко оръжие си има особености и те трябва да се вземат под внимание при стрелбата.

Комендантът каза:

— Не, не е пристрелян.

— Напразно — укори го Вайс. — Значи, ако не улуча, ще отговаряте вие.

— Така е — съгласи се Герд. — Това е сериозен пропуск.

Комендантът погледна часовника.

— Време е. Ще трябва да обядвате в самолета.

Един войник им помогна да си сложат парашутите.

Вайс се приближи до Герд и протегна ръка:

— Довиждане, господин ротмистър.

Но Герд сякаш не видя протегнатата ръка и с недостъпен израз на лицето рече сухо:

— Желая ви да изпълните дълга си с чест.

Йохан улови бегло мрачния, недоброжелателен поглед на Герд и извади заключение, в което наистина още не беше напълно уверен.

Герд не гледа на спускането им в тила като на подвиг. Това е ясно. Той не успя да се престори, че уж го изпраща като герой за подвиг, и по този начин издаде нещичко на Вайс. Той е загрижен от нещо. Дали не е от това, че е приказвал така откровено с Вайс, и когато бяха в абвергрупата №315, твърде много подчертаваше разположението си към него пред офицерите? Но защо сега го безпокои това?

Йохан реши да се качи пръв по стълбата в самолета, за да скочи последен. Защо? За да спечели няколко минути повече. Те могат да дотрябват.

Прозорците в кабината на самолета бяха облепени с черна хартия, с каквато обикновено обвиват фотографните ленти.

Самолетът потегли веднага, щом се хлопна вратичката след Хаке — на неговите гърди беше окачена радиостанцията, той влезе последен.

Захранващите батерии се намираха у Синигера.

Няколко минути летяха в пълен мрак, след това светна лампичката на тавана.

Синигера заяви, че няма намерение да умира с празен стомах, и разви пакета си с ядене. За всеки имаше по бутилка ракия.

Хаке почти не се допря до яденето, но държеше бутилката в ръка и често отсръбваше по малко от нея.

Синигера ядеше и пиеше с апетит. Той се опи бързо, разбъбри се. Заподхвърля на дланта си ампула с отрова и каза, като я поглеждаше нежно:

— Разправят, мигновено: глътваш — и готово.

— Кой разправя? — попита Вайс. — Ония, които са опитали ли?

— Добре го рече! — разсмя се високо Синигера. След това попита с надежда: — Все пак е химия, а вие, немците, сте големи майстори в нея, не сте като нас… некадърници. — Въздъхна: — Ех, Русия! — Духна на другата длан: — Беше и изчезна. — Оплака се: — А все пак аз съм обесник.

Вайс попита:

— Обесник? Какво е това на руски?

— Ами… — печално каза Синигера. — Нещо като ония, които сами се мамят, а не умеят да мамят другите. Май че ония, който са по-умни, си седят в Берлин на заседания и съчиняват контрареволюции, а ония, които са по-прости, като мене на, ги хвърлят като боклук от балкона върху главите на минувачите.

— Не ви ли харесва това?

— Не, защо пък! — застана нащрек Синигера. — Всеки със съдбата си.

Хаке презираше явно Синигера, очевидно недоволен от това, че тоя русин сякаш бе поставен в равно положение с него. Той каза поверително на Вайс:

— Аз мисля, че тоя тип трябва да бъде само наш носач.

Вайс кимна. Хаке отсръбна пак от бутилката и промърмори раздразнено:

— Аз мисля, че господин ротмистърът ме избра за тая работа, защото съобщих на партията за някои негови извънредно свободни възгледи.

— И какво от това? — попита Вайс.

Хаке се изчерви силно и отговори озлобено:

— Най-строго ми дадоха да разбера, че господата като Герд са недосегаеми. И ние, нацистите, сме им длъжни, а не те на нас. Как ви се харесва това?

— Доколкото си спомням — строго каза Вайс, — всички най-големи индустриалци и финансисти подкрепиха фюрера още в началото на пътя му, което бих ви препоръчал да не забравяте.

— Да — съгласи се Хаке, — вярно е това. Но аз проливах кръв за фюрера.

— Да, но не на фронта и не своята.

Хаке са замисли, след това каза обидено:

— С гестаповците не се отнасят така, както с мене, не ги изпращат на такива задачи, те работят в тила.

— Защо пък ви е сполетяло това?

Хаке надигна отново бутилката, изчерви се още повече, изкашля се, изтри мократа си уста с длан и прошепна, при което дъх на ракия лъхна в лицето на Вайс:

— Защото аз, както и много други ветерани на движението, зная за множко неща… Та затова — Хаке се потупа по гърба, където като гърбица се издигаше парашутът, — да има по-малко свидетели. Лудвиг Рьом ни предупреждаваше, че фюрерът ще направи компромис на наш гръб. Така и стана — той изкриви устни, — господин Герд е фигура. А аз, старият ветеран, нацистът, съм под чехъла на тоя фабрикант… И фюрерът също.

— Господин Хаке — осъдително рече Вайс, — не желая да слушам разсъжденията ви.

Хаке се отдръпна към стената на кабината, внимателно и дълго гледа Вайс, а след това каза със съвсем трезвен тон:

— Това не са мои разсъждения.

— А чии?

— Ти как мислиш — грубо заяви Хаке, — безразлично ли ми е на мене с кого ще работя? Не, момко, не ми е безразлично. Аз те поопипах. Разбра ли?

— Какво? И?

— Нищо — рече Хаке. — Нищо. Ще минеш за ангелче. Само че, мисля, съветските ще те отгатнат веднага.

— Защо?

— Много си германец, от ония, на които още в „хитлеровата младеж“ втълпяваха какъв трябва да бъде германецът.

— Да, такъв съм — гордо се съгласи Вайс.

— Но никой не ще знае, че ти и с въже на шията ще ревеш: „Хайл Хитлер!“ Никой.

— А ти къде ще бъдеш в това време? — попита Вайс. Предупреди: — Ветеране! Запомни: ако се уплашиш, веднага ще те изпратя при твоя Рьом.

— Правилно — рече Хаке. — Правилно говориш, командире. Истински думи — и му протегна ръка.

Но Вайс не подаде своята. Каза студено:

— Добре, ще видим какъв ще бъдеш там.

— Също правилно. — И Хаке заяви с доволна усмивка: — Як момък си ти, точно такъв, от каквито имаме нужда.

И докато слушаше Хаке и говореше с него, Йохан мислеше упорито каква е причината за решението на „щаба Вали“ да го спусне в тила. Той засече времето на излитането, по негови пресмятания самолетът трябваше вече да минава фронтовата линия и да лети над съветска територия. Но кой знае защо моторите работят на един и същ режим и няма разслабващото усещане за височината. Вайс знаеше, че според инструкцията самолетът трябва да взема над противниковата територия таван от четири хиляди до шест хиляди метра и кабината да бъде снабдена с кислородни апарати. Чудно!

След това той започна да мисли, че ще се наложи да завладее веднага радиостанцията на Хаке. Трябва да съобщи на Центъра за опасността, която сега представлява групата, където влиза Гвоздея, а също и за мястото на приземяването си. Но как да завладее радиостанцията? Да употреби оръжие?

Може да застреля и Хаке, и Синигера още във въздуха, когато ще висят под него на парашутите: нали той скача последен.

Но тогава безвъзвратно ще загине Йохан Вайс. Ще остане само Александър Белов, погубил всъщност ефрейтора на Абвера Вайс, безценен човек. А неговият дълг е да спаси Вайс, да запази Вайс и да върне Вайс там, където той трябва да се намира сега. А тогава как да предотврати злодеянията на групата, където Гвоздея беше блокиран от агентите на школата „Зет“? Заедно с него са само двама — той успя да обработи двамата и своевременно съобщи това на Йохан.

В кабината влезе вторият пилот и заповяда да се готвят.

Парашутите бяха с полуавтоматично действие: не парашутистът, а въжето, закрепено на самолета, дръпва щифта на капачката. Над люка за спускане е опънато стоманено въже, а върху капачката на парашута е навито като змия въже, дълго осем-десет метра, с карабинка накрая.

Преди скока част от въжето се отпуска, карабинката се закача на въжето и разузнавачът се плъзва по жлебообразния люк с главата надолу.

На курсистите не се дава никаква специална парашутна тренировка, дори обяснения, как трябва да се скача. Само съобщават, че при приземяването краката трябва да се държат събрани, а да се пада настрани.

Същите препоръки получиха Вайс, Хаке и Синигера. Командването на „щаба Вали“, смяташе за неуместно да изразходва моторесурси и бензин за обучаване на курсистите в парашутни скокове. И тъй като обикновено при приземяването някой агент получаваше тежки наранявания, началникът на групата беше длъжен да се избави безшумно от него. Командването на „щаба Вали“ — както и ръководството на другите разузнавателни школи — се стремеше към максимална икономия на всички материални средства и загубите се намаляваха необикновено грижливо. На агентите се даваха нечифтно дори зимните униформени дрехи: към вълнената рубашка — памучни панталони или обратното. Ето защо никой не получаваше доброкачествени съветски офицерски шинели. Ако имаше такива шинели, разпаряха ги и ги изпращаха в колети на домашните си.

Пръв се плъзна по улея Хаке, след него Синигера.

Светещото звездно пространство увисна като океан над главата на Йохан, той потъна в белия мрак на облачността, а след това и в тъмния здрач на нощта.

Той започна да прибира носещите върви от едната страна, за да се приземи малко встрани от другарите си, като се надяваше на случайна среща с някого от съветските хора, когато започне да се приближава.

Гледайки надолу към изплуващата насреща земя, Йохан забеляза ясната изпъкнала мрежа от синори, които слабата снежна покривка не можеше да скрие, а настрани се мярна острието на католическа черква. Ето разгадката на онова, за което тъй безплодно търсеше обяснения?

Йохан започна да прибира бързо носещите върви, сега вече за да се приближи при приземяването до другарите си. Късно. Той сви крака, посрещна удара и падна настрана върху издутото платнище на парашута.

Откачи парашута, закопа го и закрачи бързо към мястото, където се бяха приземили другарите му. Но изведнъж се спря, извади пистолета, приклекна, свали ушанката си, мушна в нея ръката с пистолета и натисна спусъка.

Щракане. Гърмеж не последва. Дръпна цевта на пистолета, повтори всичко отначало — пак не последва гърмеж. А когато извади от гранатата възпламенителя и го разгледа, месинговата тръбичка с взрива се оказа празна.

„Хитро. Значи, ето какво са ми скроили. Добре.“

Йохан вече не вървеше, а тичаше през поляната към потъмняващия край на гората, където, както и предполагаше, го чакаха другарите му.

Хаке, вече със слушалки на главата, седеше край радиостанцията.

— Има заповед да вървим право по просеката, към къщичката на горския пазач, и там да чакаме по-нататъшни нареждания.

Къщичката излезе необитаема, изоставена. Край печката Йохан видя полуобгорели късчета от полски буквар, а на една празна прашна консервена кутия, която стоеше на подпрозоречната дъска, имаше датски етикет.

Докато Хаке преплиташе с антенна жица въжето за простиране, което висеше на двора, за да замаскира антената, Вайс мислено събираше в едно всичко забелязано, открито от него, и напълно се убеждаваше, че е станал обект на проверителна комбинация, замислена и уредена без подготовка от Дитрих. И съзнанието, че сега може да взема решения не слепешката, му вдъхваше бодрост и увереност в себе си.

Вайс забрани да се пали огън. Вечеряха суха храна. Като заповяда на Синигера да дежури пръв, той предложи на Хаке да се наспи хубаво. И сам легна на дъсчения миндер.

В къщичката миришеше на гнило, на влага. Беше кораво, студено върху голите дъски. Но Йохан си заповяда да заспи, да не мисли за нищо, защото трябва да си почине, да си върне свежата, ясна и отчетлива мисъл.

И като мислеше, че не трябва да мисли за нищо, той заспа.

Прибраха ги на разсъмване.

Синигера седеше на земята, клатушкаше се, пъшкаше и притискаше с длан окървавената си глава. С него не се церемониха, с ритници го накараха да стане.

Хаке, вързан, се превиваше и скърцаше със зъби. Но никой не го би, както не биха и Вайс, само го боляха ръцете, вързани на гърба с късче антенна жица.

В къщичката внесоха като улики два изкаляни парашута.

Един човек с две лентички в петлиците и звезда на политработник върху ръкава командваше заловилите ги бойци.

Хаке и Вайс бяха заведени в избата с лед до къщичката на горския пазач и затворени там.

Значи, разпитът щеше да започне със Синигера.

Те проведоха добре операцията, тия мъжаги. Но ако те са чекисти, защо ги командва батальонен комисар? И защо веднага откриха двата парашута в точката на приземяването и не можаха да намерят третия, който Вайс беше заровил не на определеното място? Всичко подкрепяше предположенията на Вайс.

Един от тия хора непрекъснато, като навит механизъм, псуваше усърдно на майка. Другите си разменяха тихи и къси изрази, като ги подкрепяха със сочещи движения, сякаш не бяха уверени, че думите им могат да се разберат.

Батальонният комисар е с чортови ръкавици. Забавно. Бойна операция, а ръцете му с ръкавици. С ръкавици! Колко точна може да бъде стрелбата с ръкавици? Ясно, той не се е надявал, че ще се наложи да употреби оръжие.

А защо не се е надявал? Нали той е така уверен, че е заловил германски парашутисти. И редно е да е уверен: нима съветски военни ще се спускат сами в тила си с парашути? Та парашутите са открити.

През дървената тръба в покрива, която служеше за отдушник, долетяха виковете и мъченическият писък на Синигера. Вайс не виждаше Хаке в тъмнината, но чуваше, как той се върти на сламата, сложена върху леда.

Хаке попита пресипнало:

— Чуваш ли? — Прибави глухо: — Но аз няма да дам такъв концерт на русите. Дори кожата да ми одерат. — След това се осведоми: — А може би те искат да ни замразят живи тук?

— Не вярвам — рече Вайс. Гласът му звучеше дрезгаво от студа.

— Страх ли те е? — попита Хаке.

— Засега не много.

Синигера престана да вика. Извикаха Хаке.

Той напипа в мрака ръката на Вайс, стисна я. Обеща:

— От мене няма да чуеш нито звук, по-скоро ще си отхапя езика.

Вратата се хлопна. Йохан остана сам. Ослуша се. Освен шум, падане на тяло и глухи удари — нищо. Виж ти Хаке! Як мъжага.

Йохан не се съмняваше вече как ще трябва да се държи. Сега се грижеше само да не настине в избата: та само това е достатъчно, за да остане в най-добрия случай инвалид. Само да не седи неподвижно, иначе ще замръзне. И той започна да подскача, движеше пръстите на ръцете и краката, извиваше се, удряше се в каменните стени на избата.

Най-после извикаха и него, заведоха го в къщичката.

„Комисарят“ седеше зад масичката. Като по-напред той не си свали ръкавиците. На пода мълчаливо лежеше Синигера. Хаке стоеше с лице към стената, с вдигнати ръце и пъшкаше. Бричовете му бяха увиснали, на голото му тяло имаше подути следи от бой.

В ъгъла стоеше войник със слушалки. Пред него на табуретката беше поставена радиостанция в брезентов калъф.

Йохан погледна бегло, но внимателно скалата на регистъра.

Стрелката показваше регистъра, на който работеше щабната радиостанция „Вали“.

Радистът стана и подаде на човека с неподвижното студено лице, облечен в униформа на батальонен комисар, лист, на който беше записана приетата радиограма.

Той го прочете и го скъса. Кимна към лежащия на пода Синигер и каза:

— Той ви предаде. Вие сте спуснати в тила ни като диверсанти. — Посочи с пръст: — Ти си Йохан Вайс, той е Зигфрид Хаке. — Извади от разкопчания си кобур наган, прицели се в корема на Вайс и заповяда: — Е?! Бързо! — Изчака. Запита: — Размръзна ли ти се езикът? Добре. Ще те затоплим с налагане.

Да бъде бит? О, не!

Йохан се наведе и рече:

— Добре. Съгласен съм. Но само — той посочи с очи Хаке и Синигера — развържете ръцете ми, ще дам писмени показания.

Развързаха ръцете му. Той се улови за табуретката, бавно я повлече към масата и изведнъж я вдигна и я стовари върху офицера, като едновременно с лявата ръка изтръгна пистолета му.

Спусна се към вратата. Гръмна и затича през двора, стреляйки в разбягалите се войници.

Зад хамбара стоеше мотоциклет. В коша, закопчан в брезентовото чехло, седеше войник. Той не успя да стане — Йохан го удари по главата с дръжката на пистолета, засили мотоциклета от възвишението, скочи в него и полетя по просеката.

Уловил с една ръка кормилото, разкопча с другата чехлото и, без да спира, изхвърли войника на земята.

На шосето Йохан включи пълен газ. Беше запомнил в каква посока се издигаше островърхата черква. Голямо селище. Там навярно трябва да има германска комендатура.

Преди да стигне до селището, Йохан смъкна рубашката: не беше твърде безопасно да се появява тук в пълна съветска униформа.

Влезе в главната улица на селището. Без труд по многото автомобили пред една от най-хубавите сгради разбра — тук. Спря точно пред краката на смаяния часови. Каза заповеднически:

— Господин комендантът! Извънредно важно съобщение!

Заведоха го в сградата на комендатурата. Но преди да доложи за него на коменданта, дежурният офицер поиска обяснения. Вайс тупна с крак:

— Ти, тилов плъх! Под носа ви са се спуснали съветски парашутисти, а ти още смееш пред един агент от Абвера да разиграваш тук ролята на щабен адютант! — И като ритна властно вратата, влезе в кабинета.

Вайс се изплъзна да участва в операцията по унищожаване на съветските диверсанти, като се извини, че трябва да продиктува бързо на радиста информация за всичко случило се в „щаба Вали“.

След като „щабът Вали“ се видя принуден да потвърди, че Вайс принадлежи към службата на Абвера, дежурният офицер стана извънредно любезен и дори даде на Йохан запасния си комплект униформено облекло, за да може да добие приличен вид.

В тоя ден Йохан не успя да се види нито с другарите си, нито с ония, които им бяха устроили засада. Задържаха го, очевидно по заповед на „щаба Вали“, повече от две денонощия в изолация, обграден с уважение и големи удобства. И само след като тук пристигнаха Щайнглиц и Дитрих, и Вайс прекара насаме с тях известно време, необходимо, за да убеди с клетва двамата офицери, че за всичко станало ще докладва именно така, както те се бяха споразумели, го пуснаха на свобода.

И не само получи свобода — Щайнглиц и Дитрих оцениха официално, че Вайс се е държал героично.

Беше съставено официално донесение, послушно подписано и от коменданта на гарнизона, че в даден район на еди-коя си дата се спуснала група съветски диверсанти. При унищожаването й загинали… по-нататък се изброяваха имената на военнослужещите от поделението на SS, на което беше възложено да проведе операцията за проверяване сътрудниците на Абвера, а също така на войниците от германския гарнизон, паднали при престрелката с ония, които бяха взети за съветски диверсанти.

Трите страни — сериозно нараненият от удара с табуретката офицер от поделението на SS, комендантът на гарнизона и майор Щайнглиц с капитан Дитрих — се договориха, за да спасят доброто си име, и не само своето, за броя на унищожените съветски парашутисти.

За основа взеха съотношението 1:3 — обикновени загуби при всеки настъпателен бой.

В същия ден Синигера беше разстрелян за предателство.

Хаке издържа телесното наказание, но не издържа, когато при разпита след това наказание „комисарят“ каза, че не е никакъв съветски офицер, а гестаповец. Хаке пък си призна, че е сътрудник на Абвера, а с Гестапо няма нищо общо, и заяви, че гестаповците са палачи, а Абверът е военна разузнавателна служба и затова не бива, не трябва да го бесят, а трябва да го вземат в плен и да се отнасят с него като с военнопленник.

Бележки

[1] МГУ — Московски държавен университет. — Бел.прев. ↑

[2] РККА — Работническо-селска червена армия. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Вадим Кожевников Щит и меч (36)

Метаданни

Данни

Щит и меч

Информация

История

Сваляне / Връзки

36.

Вадим Кожевников
Щит и меч (36)