Вадим Кожевников
Щит и меч (50)

50.

През това време Александър Белов беше сформирал в неприятелския тил целенасочена, организационно затвърдена разузнавателна мрежа.

За създаването на такава структура е необходима не само организаторска, оперативна и професионална дарба у разузнавача — нужна е и способност да познаваш човека. Дори най-малката неточност, когато се преценяват психологическите особености на човека, се равнява по своите последици на грешка, извършена от подривник. Изтъкват се извънредно много причини за загиването на подривника, но не може да се установи оная, единствената, която е довела до взрива, защото е унищожено всичко, което може да загатне дори най-малко за истинската причина на катастрофата.

Напоследък разузнавателните и диверсионните операции на „щаба Вали“ се проваляха една след друга. Това показваше, че Йохан Вайс и ония, които беше направил свои сътрудници, като им бе доверил живота си, са работили успешно.

Химлер изпрати най-опитните контраразузнавачи в „щаба Вали“, за да открият причините за провалите, и тук се създаде крайно опасна, напрегната обстановка. Заплахата надвисна и над началството, и над обикновените сътрудници. Всяка крачка, всяка постъпка на всеки, който имаше връзка с „щаба Вали“ — било някой ръководител, било преподавател в разузнавателно-диверсионната школа, човек от охраната или курсист, — се подлагаше на грижлива проверка. Всичко и всички се намираха под най-строго наблюдение и от ден на ден Вайс все по-трудно намираше възможност да общува с хората си. Всяка минута опасността ги дебнеше, включително и него.

Създадоха се такива условия, че трябваше да се решава какво да се прави по-нататък: да се сведе до минимум работата на системата, създадена с невероятен труд от Вайс вътре в „щаба Вали“, или дори да се прекрати временно дейността й.

Разбира се, би могло просто да се спотаят и да изчакат в бездействие, докато контраразузнаването преустанови разследването си. Да, постепенно активността му ще се намали, бдителността му ще отслабне, а после, току-виж и съвсем отстранили контраразузнавателната група от следене на „провинилия“ се обект, като я прехвърлят на друг.

Но имаше и друг изход от създалото се положение: Вайс и другарите му да намерят възможност да се преместят на друга арена, за да продължат там дейността си, без да я прекъсват.

Йохан избра този път.

Той заповяда на Зубов и на международната му група да се активизира. С помощта на Бригите Зубов настани поляците, чехите, унгарците и русите, които влизаха в тая група, на работа в домовете на познатите й. Денем те изпълняваха мирно длъжностите на готвачи, портиери и градинари, а нощем, начело със Зубов, извършваха насилнически действия, част от които по препоръка на Вайс, приписваха на някакъв си тайнствен щурмовашки съюз, носещ името на Рьом и уж отмъщаващ на есесовците и гестаповците за екзекутирането на своя водач.

Що се отнася до вдигането във въздуха на железопътните ешелони и на складовете с боеприпаси и бензин, тия операции оставаха анонимни.

На съвещанието на командния състав от „щаба Вали“, в което участваха и пристигнали от Берлин сътрудници на СД, беше изказано следното предположение: не е изключено разузнаването на противника да е засякло разположението на „щаба Вали“ и да го е сложило под наблюдение.

Това предложение изказаха самите абверовци ръководители на „щаба“. Представителите на СД възразиха, че тук виждат по-скоро отделни терористични действия на разпокъсани групи полски патриоти.

И все пак в резултат от продължителните обсъждания и спорове беше решено „щабът Вали“ да се премести в района на Кьонигсберг.

Представителите на СД признаха, че редът в „щаба Вали“ и в подчинените му разузнавателно-диверсионни школи е задоволителен. Съвместно с абверовците те подписаха протокола за анкетата и го приложиха към доклада за райхсфюрера на SS Химлер, крайно обезпокоен от създаденото положение в „щаба Вали“.

И макар че враждебността на Химлер към Канарис беше много голяма и той гореше просто от желание да сложи динена кора на адмирала, в дадения случай интересите на райха възтържествуваха.

По тоя начин в резултат от дейността на Вайс и на разузнавателната му мрежа сътрудниците на Абвера бяха принудени да напуснат прекрасната, със здрав климат вилна местност близо до Варшава и да се преместят в каменистата, влажна и ветровита Прибалтика. С пренасянето бяха свързани не само личните битови неудобства. Преместването на целия „щаб Вали“ изискваше много време и всъщност изкарваше за дълго време от строя един от най-важните разузнавателни органи на Вермахта.

Вредата от това прекъсване в нормалната работа на „щаба Вали“ се равняваше на най-голяма диверсия, донесла загуби, които мъчно могат да се изчислят — толкова те са сериозни.

Но независимо от всичко друго за Йохан Вайс беше особено важно, че заедно с личния състав, съоръженията и зачисленото към „щаба“ имущество се прехвърляха в пълна изправност на новото място и ония хора, които той беше намерил и обучил и които работеха в сложната мрежа, настанена вътре в Абвера. И тия съветски хора, сътрудници на Вайс, ще изпълняват дълга си и в новите условия. И нашето разузнаване ще знае за всички неприятелски кроежи, узряващи под бетонното теме на „щаба Вали“, където и да се намира той — в закътаната гора край Варшава или на каменистата почва в района на Кьонигсберг. И не е важно, че тук разположението на „щаба Вали“ е скрито вече не с дъсчена, а с непристъпна железобетонна ограда: зад нея има и свои, съветски хора.

Вече втори месец в техническата лаборатория на „щаба Вали“ работеше химикът Петер Химел — специалист по изработването на симпатични мастила. Негово задължение беше също да инструктира курсистите как да ги използват.

Той беше стар член на националсоциалистическата партия, фронтовак, тежко ранен край Смоленск. След болницата го бяха изпратили в системата на Абвера.

Педантичен, малко приказлив, той имаше извънредно високо мнение за своята личност, като смяташе че двата ордена на железния кръст, първа и втора степен говорят сами за себе си. Семейството му беше загинало още през първите месеци на войната при бомбардирането на Кьонигсберг от съветската морска авиация. Ето защо на всички бяха ясни причините за навъсеността и необщителността му.

Така и без усмивка Петер Химел, а всъщност Петрус Матусов, доложи на Вайс за себе си, като му предаде затворена пощенска карта на Центъра.

През първите дни на войната Матусов с група белоруски чекисти беше организирал партизански отряд и се би в тила. След това го отзоваха в партизанския щаб. Командваше отряд, беше тежко ранен, лежа в болница. По-късно изкара военната служба като санитар в една болница за ранени германски военнопленници. Знанието на немски език му помогна да се грижи добре за германските войници и офицери, а също така да узнава онова, което трябваше да знае един човек, пожелал да работи в неприятелския тил.

След като повиши по такъв начин не само медицинската си квалификация, но и квалификацията си на разузнавач, сред картотеката на германските военнопленници беше избран съответен образ с подходяща биография. След това Матусов беше прехвърлен през фронтовата линия, мина през редицата от явки и попадна в разположението на „щаба Вали“ на гореспоменатата длъжност.

Като запознаваше постепенно Матусов с работата, Вайс стигна до убеждението, че има на кого да се довери, ако стане нужда да предаде длъжността си — не оная, която фигурира в щата от сътрудници на „щаба Вали“, а тая, която тук трябва да изпълнява съветският разузнавач. Петер Химел ще се справи напълно с работата на Йохан Вайс, напреднал в служебната си кариера вече до чин оберлейтенант от службата на Абвера.

 

 

Очевидно, имперският съветник Фон Клуге беше поговорил по телефона с Герд и Лансдорф за Йохан Вайс.

Във всеки случай в такова горещо време, когато всички сътрудници на „щаба Вали“ бяха погълнати от организирането на преместването, Вайс получи нареждане да отиде в командировка, за да посети няколко концентрационни лагера, посочени му от имперския съветник.

Александър Белов се беше вживял толкова дълбоко в Йохан Вайс, че искрено се чувстваше обиден. Възмути се не на шега от несправедливото отнасяне към Вайс: никой от ръководството не се възпротиви на командировката му, никой не изказа съжаление, че толкова ценен работник — а Йохан Вайс имаше всички основания да се счита ценен за Абвера човек — заминава в трудно за „щаба Вали“ време.

Ръководен от тая логика, Вайс се държеше пред Лансдорф с подчертана студена почтителност и изразът на оскърбено достойнство не слизаше от лицето му. Може би той се опиваше дори от съзнанието за нанесената му обида. И за това имаше причини.

Обидиха го явно несправедливо — значи, по-късно може да се надява на компенсация. Но по-важно беше друго. Засега тая съвсем безперспективна в служебно отношение командировка му освободи неочаквано няколко дни, които бяха необходими, за да намери Елзе.

Във всички сведения, които Йохан беше събрал от най-различни източници, нямаше ни най-малко указание за причините за Елзиното арестуване. Но той научи в кой затвор я бяха хвърлили.

Тоя затвор се намираше доста далеч — в една планинска област, в територията на старинен замък. Древни стени скриваха малка железобетонна сграда със съвременна конструкция. Тя беше предназначена за особено важни политически престъпници. Обикновено там се държаха двадесетина затворници. Съответно малка бе и охраната.

 

 

Йохан разработи прецизно заедно със Зубов план за освобождаването на Елзе. Стана нужда да изразходва доста душевни сили, да прояви страшно голям такт и дори да прибегне към жертви, за да внуши на Зубов, че тоя план е безукорен. Отначало Зубов го нарече жалка и страхлива комедия, достойна само за човек, толкова навикнал на лицемерие, че не се решава да се изложи направо и открито на опасност дори за спасението на свой другар, животът на когото виси на косъм.

— Чекистки измислици — казваше Зубов. — Научили ви там да правите ребуси! Това не е бойна операция, а сюжетче за филм!

В разгара на спора той се позоваваше на авторитета на Дзержински, който сам, без каквато и да е охрана, се беше бил безстрашно в леговището на въстаналите анархисти. Не остана доволен от това и нарече Йохан типичен бюрократичен разузнавач, комбинатор, а не боец.

И все пак трябваше да отстъпи. Изчерпал приятелското си търпение, Вайс престана най-после да убеждава Зубов в уместността на предлагания от него план, стана и каза с каменно лице:

— Другарю младши лейтенант! Заповядвам ви.

И Зубов се подчини.

Гравьорът на „щаба Вали“ Бабашкин успя да приготви всички необходими документи за Вайс. Наложи се да се бърза, защото целият технически отдел на „щаба“ трябваше да тръгне всеки миг с автоколоната за Кьонигсберг.

За сборно място на Зубовата група беше определен залесеният планински масив на четиридесет километра от затвора. Това място избраха по картата.

Зубов трябваше да пристигне там през нощта заедно с всичките си хора, снаряжението, оръжието и военното обмундироване. Трябваше да намери също така дрехи за лагерни затворници и главно белезници и окови, които Гестапо употребява при арестуването на особено важни престъпници.

Йохан трябваше да пристигне отделно на сборното място.

След като изпрати колегите си и се сбогува приятелски с тях, Вайс потегли. Зад кормилото на автомобила му седеше чехът Пташек. Висок и слаб, с необикновено умърлушен израз на лицето, тоя човек се подвизаваше успешно все пак в ролята на клоун атлет в кабарето, където на времето си Вайс го нареди чрез Елзе, когато Гестапо наказа със смърт актьора, който представяше Чарли Чаплин. Тоя актьор си позволяваше понякога за миг да изобразява в карикатурен вид образа на фюрера и заплати с живота си за това.

Когато на времето си завербува Пташек, Вайс трябваше да напрегне доста много паметта си, за да си спомни имената на всички известни съветски спортисти. Пташек поиска това за доказателство, че Вайс е руски разузнавач.

А след като повярва, той се подчини с възторг на Вайс и се почувства толкова щастлив, че лицето му, наистина оставайки умърлушено както винаги, придоби и чертите на гордо високомерие, което самият Пташек обясняваше с това, че отсега трябва да вдъхва ужас на фашистите. Действително след като Вайс срещна Пташек със Зубов, те започнаха да действат заедно. И по думите на Зубов Пташек извършвал всички операции с такова професионално хладнокръвие, сякаш се срещал на стадиона с противници, спортните данни на които, както вече предварително му е известно, отстъпват явно на възможностите му.

Вайс го укори веднъж, че е излишно, опасно усърден. Пташек отговори меланхолично:

— Ако ме убият, все пак по точки съм ги бил. — И като свиваше жилестите си дълги пръсти, той изброи щетите, които е нанесъл собственоръчно на противника при нощните им акции със Зубов.

Пътуването на германски офицер по пътищата на Полша с лека открита кола и без охрана беше вече само по себе си подвиг. Йохан знаеше отлично, че полските партизани, съветските оперативни групи и самодейните отряди на избягалите от концлагерите военнопленници няма да изпуснат такава плячка. Той сподели страховете си с Пташек, който го запита:

— Значи те е страх?

— А тебе?

Пташек призна печално:

— Като никога в живота ми! Страх ме е, че ще получа куршум от своите. Това е ужас!

За по-голяма безопасност те решиха да пътуват цивилни. Пташек препоръча дори да се запасят с някои документи от полските нелегални, но вече не оставаше време за това.

За щастие всичко мина благополучно и те стигнаха безпрепятствено до определеното място.

Хората на Зубов се бяха настанили вече в обраслата с храсти клисура. Тук Зубов беше докарал един товарен автомобил, откраднат от снабдителната база, която се намираше на доста голямо разстояние от града. Той бе покрит с шперплат и наглед не се различаваше по нищо от затворническа кола.

Осем души, включително и Зубов, бяха в есесовски мундири, останалите — в лагерни дрехи на райета и сандали с дървени подметки. На гърдите беше пришито късче плат с буквата „К“ — от думата „кригсгефангенер“ (военнопленник).

Тук Зубов острига с машинка половината глава на един от тях, на друг избръсна пътека на главата, на трети острига съвсем косата, защото всеки концлагер имаше свой начин за белязване на затворниците.

Никой не оставаше в бездействие. Нанасяха с туш лагерни номера на ръцете. Мажеха лицата с пръст. Пташек също се залови веднага за работа — изкусно гримира ония, чиито лица, въпреки всички хитрувания, не изглеждаха изтощени.

Тоалетът на „затворниците“ отне доста много време и Йохан едва успя да се преоблече в приготвения специално за него капитански мундир.

Той се чувстваше отлично в тоя мундир. Лустросаното му великолепие, обноските на прусак, кичещ се с военното си родословие, и студеното презрение, с което гледаше околните, бяха съвсем естествени. И лицата на ония, които го виждаха сега, добиваха неволно жесток, враждебен израз.

Жилави храсти. Сив трошляк. Шуртене на извор, който сякаш изтича от почвата под тежестта на мъхестите скали. Полумрак в клисурата и светещо, гъсто обсипано с кротки звезди небе.

Тук много бойци^[1] се виждаха за първи път. Сега те се бяха събрали само за да изпълнят задачата. И после, когато възложената им работа се свърши, те няма да се видят вече никога. Все пак в общата система на разузнаването има строга специализация, разделение на труда — всеки на поста си. Можеше да им попречи да се срещнат отново и друга причина, проста и естествена — загиване при изпълнението на тая бойна задача.

Но човек, който не знае за какво се бяха събрали тук, можеше да остане с впечатлението, че тия хора са извънредно доволни от нещо. По толкова нееднаквите лица беше изписана еднаква радост. А те се радваха съвсем не затова, че не разбираха или подценяваха опасността на предстоящата операция. Напротив, всеки от тях съзнаваше ясно колко трудно ще бъде да се осъществи смелият план. Може би нито един от присъстващите тук няма да остане жив.

Всички бяха свикнали отдавна с безшумните стъпки на смъртта, която крачеше наред с тях. Знаеха, че ще бъдат сами в последния си час. Че целият смисъл на тоя последен за тях час е да понесат мълчаливо всичко. Да не си кажат името. За враговете ти си Никой. И трябва да загинеш като Никой — човек без име, от неизвестен произход.

Безименната смърт е най-големият и най-трудният подвиг за разузнавача. За него трябва да бъдеш готов. Трябва да забравиш себе си, да унищожиш в паметта си всичко, преди да те унищожат. Трябва да убиеш спомена за себе си в своето съзнание, преди да убият тебе самия, та никакви мъки да не те принудят да си спомниш кой си.

А тук е друго! Явен бой рамо до рамо с другарите. И те чакаха радостно тоя бой, като знаеха, че ако загинат, ще загинат с оръжие в ръце, като войници на бойното поле, ще паднат в яростен сблъсък с неприятеля. А това само е вече щастие.

Всички работеха тайно в неприятелския тил и почти всички нямаха в себе си не само пистолет, а и джобно ножче. Трябваше да се маскират, като спазват правилата за битовата безопасност с грижливостта на еснаф, който се е примирил с окупаторите и работи с робска покорност за тях.

Тия хора смятаха за унизително да прибегнат към ампула с отрова, смятаха, че това е нещо като капитулация резултат от слабоволие, от изгубване на вярата в последния шанс, който непременно ще им се представи и ще им даде възможност да се измъкнат от следствената мрежа.

Това беше висшата етика, която ръководеше съветските разузнавачи в тяхната борба. Никой не им я предписваше, но тя беше станала нещо като духовен правилник за тях. Докрай да останеш боец. Боец без име. Твоето име е Никой.

И хората, не казали името си и умъртвени без име, се удостояват с висши почести от съратниците си. За тях казват: той загина като чекист. Това значи: човекът не каза нищо и беше умъртвен без име в затвора. Неприятелят не узна името му. Никой — това е неговото име за неприятеля.

Безмълвната безименност е висша доблест за човек, който сякаш е избрал за девиз на живота си думите на бележития български революционер Васил Левски: „Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя, губя само себе си.“

В тия думи се крие същността на разузнаваческата работа в неприятелския тил. С тия думи се определя значението на подвига, извършен от разузнавача.

Йохан гледаше хората, които се бяха скрили в храстите. Постлали куртките си на земята, те чистеха грижливо пистолетите и шмайзерите, проверяваха всеки патрон. Криеха оръжието под лагерните си дрехи така, че да не може да се открие при повърхностен преглед. Най-здравите физически се надяваха, че ще вземат оръжие от неприятеля, и за тая цел се бяха запасили кой с брезентова ръкавица с оловни стружки, кой с болт, мушнат във варена бяла ряпа, кой със свита в спирала грамофонна пружина с наточен като острие на бръснач край — криеха я в грубия ръб на панталоните.

Още отдавна Йохан Вайс си беше изработил маниер да се държи независимо и самоуверено със своите колеги от Абвера. Той разбираше добре как трябва да се държи с всеки от тях, за какво трябва и може да приказва и не полагаше усилия при общуването с тях: действаше един вид автоматично. А когато се срещаше с някого от съратниците си, трябваше да пести крайно много времето и съобразно с правилата на конспирацията да говори само за това, което се отнася до задачата, и да изслушва в отговор само онова, което е пряко свързано с работата.

Сега, намерил се в такава голяма компания от скъпи хора, Йохан почувства радостно смущение. А и как да не се смути, когато неочаквано изчезна обичайната необходимост да се крие, да пести всяка секунда от времето, да бъде напрегнат като запънат спусък на пистолет.

Той ходеше безцелно между бойците със смутена, някак жална усмивка. И лицето му под есесовската фуражка веднага се измени неузнаваемо. Изчезна Йохан Вайс, Тук, в клисурата, беше само Саша Белов, кой знае защо преоблечен в униформата на германски офицер. И ходеше тук развълнуван, както ходи неспокойно зад кулисите участник в самодейно представление. И самият той се вълнува, и всички се вълнуват заради него: а ще успее ли тоя момък, такъв русин, да изиграе ролята на германския фашист Йохан Вайс? Та в цялата му външност няма нищо, което би могло да му помогне да изиграе тая роля. На всички тук, навярно, минаваше през ума, че Белов с добродушното си лице и тъжно замислените си очи ще се справи доста трудно с ролята на германски офицер — вироглав, надменен и властен. А той мислеше колко са далеч тия момчета с тяхното държане на трудещи се хора от механичния стоеж на войници от конвойна команда.

А да не говорим за ония, които са със затворнически дрехи на райета. Нима те са лагеристи, тия хора с блестящи, закачливи очи, дръзко кривнали към ухото или отметнали на темето кръглите затворнически шапчици от раиран плат? Не, не, това е явен маскарад. Съвсем очебийно ги издава липсата на оная мъртвешка отпуснатост на обречени, която е присъща обикновено на осъдените на смърт. Със своите вдъхващи ужас затворнически дрехи те се бяха изтегнали в храстите така безгрижно, сякаш бяха по пижами, облечени за през нощта, не за по-дълго.

Но същевременно в поведението на всички тия хора се чувстваше строга, сурова подготовка. Те не се питаха един друг: „Кой си?“, „Откъде си?“. Не трябваше да се обременяват с излишни сведения. Сега почиваха. И дори това, че се бяха разположили строго по двойки, не беше случайно. Всяка двойка бе получила точна задача, всеки знаеше как трябва да действа при бойната операция. Всичко беше предвидено до най-малките подробности: и различните варианти на взаимозаменяемост съобразно с обстановката, и това кой ще възпламени пълните с взрив цилиндрични кутии за газови маски, за да прикрие групата в оня краен случай, ако операцията се осуети и стане нужда да се оттеглят, да се скрият.

На разсъмване един мотоциклетист в гестаповска униформа пристигна в затвора и донесе на началника му таен пакет, адресиран до него. И пакетът, и заповедта да приеме затворниците бяха изготвени в работилницата на „щаба Вали“.

Още в предутринния здрач един боец залегна в ямата, изкопана под кабела на свързочната линия, която идеше от затвора. Но той не преряза кабела, а само го изключваше и включваше, като пречеше на чуването до такава степен, че телефонният разговор не можеше да се състои.

Надвечер групата се настани в товарния автомобил, като спазваше строго всички правила за обикновено конвоиране на затворници.

Зубов в есесовска униформа седна в колата на Вайс.

Мястото до шофьора Пташек зае облеченият в гестаповска униформа парашутист Мехов, назначен за личен телохранител на Йохан.

Мехов имаше голям опит на подривник и казваше за себе си, че е човек с отслабнал слух поради твърде шумната работа. И дори твърдеше, че сега му е все едно какъв филм ходи да гледа — звуков или ням. И ако остане жив, след войната ще трябва да окачва като старец слухов апарат на гърдите си. Но Мехов преувеличаваше: той чуваше много добре всичко, което беше необходимо.

Ниски, тежки облаци, сякаш пронизани от върховете на скалите, изливаха потоци дъжд. Беше навъсено и възтъмно. Над езерото се издигаше воден прах, който тежкият упорит дъжд изкарваше от повърхността на езерото.

Пътят се виеше в каменистите стръмнини. Леката кола на Вайс изпревари товарния автомобил и скоро се приближи до привидно запуснатите мрачни развалини, които само със силуета си напомняха старинен замък.

Щом Вайс показа документа от Абвера, външната охрана пусна безпрепятствено колата да мине зад крепостната стена. Преминаха през древните врати с груба каменна зидария, влязоха във вътрешния двор на замъка. Тук се изпречи втора, бетонна стена, над която бяха опънати проводници с високо напрежение. И ето че не пуснаха колата да мине през металната врата на тая стена. Охраната разреши само на офицерите — Вайс и Зубов — да влязат в караулното помещение през тясната врата, която се намираше далеч от вратите.

 

 

Тук ги помолиха да почакат.

Яви се дежурният оберефрейтор от SS, провери грижливо документите на пристигналите, повтори молбата да почакат и излезе, като взе документите със себе си.

Не чакаха дълго, само няколко минути. Отново се появи оберефрейторът, тоя път придружен от двама души от охраната, и покани господа офицерите да минат в квартирата на коменданта, разположена до канцеларията.

Началникът на затвора или, както го наричаха тук, господин комендантът, висок и мършав, но с голям увиснал корем, едва се понадигна зад масата и с ръка покани офицерите да седнат срещу него в старинните кресла, високите облегала на които бяха с резба.

Пред него лежеше заповедта, донесена от човека на Вайс, и документите на пристигналите, които оберефрейторът беше взел от тях.

— Слушам ви, господа — каза началникът на затвора, а след това погледна умърлушено висящия между сухите си крака корем и го поглади предпазливо.

— Тъй ли? — рече Вайс. И като загледа нахално в мътните очи на коменданта, попита: — Вие, навярно, нямате тук тоалетно помещение?

— Имаме. Ще заповядам да ви заведат там.

— Аз нямам нужда — продължи Вайс. — Но ние като че нарушихме вашето усамотение, а? Не се стеснявайте. Ние разполагаме с време. — Обърна се към Зубов и забеляза небрежно: — Ние сме готови да окажем такава любезност на господин коменданта, нали?

— Заповедта е съставена не по точно установената форма — рече комендантът и побутна с жълтата си ръка към Вайс листа, дебело подчертан на няколко места със син молив.

Вайс не погледна заповедта и се усмихна:

— Господин комендант, смея да ви доложа, че не съм щабен писар. И не намирам за нужно да обръщам внимание на такива дреболии.

— Но документът е съставен не по установената форма — настойчиво повтори комендантът и изпитото му лице доби упорит израз. — И без документ, съставен по установената форма, аз не мога да приема вашите затворници, още повече, че няма къде да ги настаня.

— Не можете ли? — запита Вайс.

Комендантът разпери безпомощно ръце.

— Отлично! — каза Вайс. И продължи с усмивка: — Вашият отказ ни допада напълно. — Стана и рязко наведе глава: — Имам чест да се сбогувам, господин комендант.

— Толкова ли бързате? Не ще ли позволите да ви предложа чашка ракия?

— Моля — милостиво се съгласи Вайс, — но само след като дам команда на хората си и видя как ще се изпълни. — И сякаш за успокоение прибави: — Това ще отнеме само няколко минути.

— Какво именно? — попита началникът на затвора.

— Как какво? — Вайс дори се учуди. — Ще изпозастреляме тия мърши край стените на вашето заведение. И туй то. Няма да ги мъкнем обратно я!

— Позволете — обезпокои се комендантът, — но защо на наша територия?

— Аз имам заповед да докарам затворниците тук. И аз ги докарах. Вие не желаете да ги приемете. Добре. Аз ще ви ги оставя в такъв вид, при който те няма да имат вече нужда от затворнически килии. Всичко ще бъде наред, уверявам ви. — И Вайс тръгна към вратата.

— Господин капитан! — гласът на коменданта трепна. — Аз се опитвах да се свържа с командването, за да получа уточнение, но свръзката работи страшно лошо. — И приближи телефонния апарат към Вайс. — Можете да се убедите.

Вайс каза презрително:

— Не се съмнявам, господин комендант, че дори свръзката ви е в лошо състояние. И бъдете уверен, че ще доложа на командването за това.

— Аз изпратих вече свързочник да провери линията — рече комендантът. И прибави умолително: — Малко търпение, господа офицери.

Вайс попита подигравателно:

— Мога ли да ви помоля за същото, господин комендант? Цялата операция ще отнеме двадесетина минути, не повече. Всъщност ние ви правим услуга, като скъсяваме тукашния престой на вашите затворници.

— Добре — рече комендантът, като спря Вайс вече на вратата. — Нека вашите затворници бъдат вкарани във вътрешния двор. — И заповяда на оберефрейтора: — Разпореди се!

— Но не нашите, а вашите затворници — поправи го Вайс. След това се обърна към Зубов и го помоли:

— Бъди така добър, предай тая заповед на нашите хора, защото господин комендантът мисли, че те се подчиняват на неговия оберефрейтор, а не на своите офицери.

Зубов и оберефрейторът излязоха от канцеларията.

— Слушайте — примирително каза комендантът. — Всяка работа си има строг ред. За вас, абверовците, да ликвидирате десетина-двадесет затворници, е… — И той сви устните си така, сякаш издухваше прашинка от ръкава си. — А за нас, администрацията на затвора, всеки затворник е цяла система от отчетност. За вписването на всеки смъртен случай в съответната графа е необходима аргументация, и то непременно медицинска.

— Разбирам ви — благосклонно се съгласи Вайс. И предложи: — При все това хвърлете един поглед на престъпниците. Някои от тях все пак ще останат дълго време у вас. Толкова важни персони са, че делата им ще бъдат донесени от специален куриер.

— Направи ми впечатление, че нямат лични картони, и си обясних това именно с мотивите, които току-що изложихте — съгласи се комендантът.

Той метна черната мушамена пелерина на раменете си, учтиво даде път на Вайс и го преведе по желязната вита стълба във вътрешния двор на затвора, където през това време влезе товарният автомобил със „затворниците“.

Десетина души от тъмничната охрана заеха позиции малко настрана от автомобила.

Групата бойци, облечени в есесовски мундири, се строиха край автомобила. Те представляваха страшна картина: автоматите насочени, кобурите на пистолетите разкопчани. Те се държаха така, сякаш не забелязваха тъмничната охрана и смятаха, че конвоирането на затворниците е възложено изцяло на тях.

А затворниците слизаха на каменните плочи в двора по желязната стълба, спусната от каросерията на автомобила. Двамина, покрити с книжни чували, бяха свалени на носилки от самите затворници и бяха оставени малко настрана.

Вайс кимна небрежно към носилките и успокои коменданта:

— О, тия са още напълно живи. Но те, знаете, имат изпадане на правото черво.

— Да — каза комендантът, — зная: от очистителното. И ние прилагаме това средство.

Валеше дъжд, тежките капки се удряха отмерено по пясъчниковите плочи, с които бе постлан тъмничният двор, и се разбиваха във воден прах.

Водата се стичаше на потоци от каските на конвоиращите. Затворниците се бяха прегърбили, бяха се свили под поройния дъжд. Но те не толкова се защищаваха от дъжда, колкото пазеха от водата скритото под дрехите си оръжие. Някои пъхаха зиморничаво ръце в пазвите си — не защото им беше студено: искаха да запазят ръцете си сухи, за да не се плъзга оръжието в тях.

Вайс обясни защо затворниците се държат не по установения ред:

— По пътя моите хора строшиха на някои от тях пръстите, а може би и нещо друго. И все пак, както виждате, стоят на задните си лапи. Аз мислех, че след това те ще ходят само по ръце и крака.

— Съпротивляваха ли се? — попита комендантът.

Вайс сви рамене и се усмихна:

— Съвсем не! Тогава нямаше да има нужда да ги влачим толкова далеч.

— Храбри момчета имате — похвали комендантът бойците.

— Откровено казано, самите те едва се държат на краката си — каза Вайс. — Сега службата по безопасността работи като на фронта. Извънредно много задачи. — Запита лениво: — Да се върнем ли?

— Да — съгласи се комендантът, — съвсем не е задължително да киснем двамата под дъжда. — И повика с пръст да ги последва един прегърбен човек с увиснали рамене и тясно лице с гърбав нос.

В канцеларията комендантът представи тоя човек на Вайс:

— Господин Шварцберг, мой главен помощник. — Прибави многозначително: — Притежава изключителни волеви качества. Толкова е настойчив, че дори най-упоритите започват да цвърчат в ръцете му като канарчета.

Шварцберг се усмихна на Вайс така, както се усмихват знаменитостите, навикнали на всеобщо възхищение. Помоли скромно:

— Господин капитан, бъдете тъй любезен да кажете номерата на ония, с които трябва да се заема най-напред. Желателно е също така да се знае къде са били подложени на предварителна обработка. В методите и средствата ние се стремим да избягваме повторенията. — Прибави с многозначителен тон: — Преди да определя даден режим на затворника, аз обмислям и претеглям грижливо всички обстоятелства от предварителния опит, който е получил. Все пак винаги е резултатно само новото, още неизпитаното.

— Отлично — съгласи се Вайс, — виждам, че тук у вас всичко е организирано сериозно — и спусна ръка към планшета, който висеше до кобура на пистолета.

Не можеше да се чака повече. Йохан измъкна парабела и удари силно в челюстта застаналия малко зад него Шварцберг. След това насочи пистолета към началника на затвора и ритна в слепите очи проснатия без чувства на пода Шварцберг. Обезоръжи коменданта и му заповяда да занесе Шварцберг в банята. Очевидно, комендантът се обърка съвсем от всичко станало и повлече безропотно безчувственото тяло на помощника си по коридора. В банята Вайс ликвидира двамата мигновено и почти беззвучно. Претършува бързо джобовете, взе всички ключове. Затвори вратата с резето, огледа се наоколо, мушна пистолета в джоба и слезе по витата стълба в двора.

Потоците дъжд продължаваха да шибат силно и с плясък по каменните плочи. Затворниците не се виждаха вече. Бойците се бяха пръснали из двора, уж за да се защитят от дъжда.

Само дисциплинираните тъмнични пазачи стояха като преди край стените под дъжда.

Зубов се приближи. Вайс се обърна към него и каза високо:

— Господин лейтенант, ще идете ли да се сбогувате с коменданта? — и му мушна връзката ключове, взети от Шварцберг.

Мехов тръгна след Зубов, като пристъпваше тежко.

Вайс запуши, за да даде време на Зубов и Мехов да се отдалечат и да започнат с групата си действия във вътрешните помещения на затвора. Смукна дълбоко няколко пъти от цигарата, хвърли я, даде команда: „По местата си“ и залегна.

Четирима бойци последваха примера му. Останалите откриха огън, като стреляха в хората от тъмничната охрана, замръзнали от изненада край стената.

Убедил се, че всичко тук се развива така, както бе замислено, Вайс изтича в помещението на затвора. В коридорите сражението беше вече почти завършено.

На пода до труповете на пазачите лежаха загинали другари: те бяха влезли първи в бой, като бяха използвали скритото под затворническите си дрехи оръжие.

Според разработения план засега килиите нямаше да се отварят. Решено беше затворниците да се освободят само след като едната група завърши боя с вътрешната охрана, а другата — с външната.

Вайс излезе отново на двора. Тук вече всичко беше свършено. Бяха изгубили трима. Той заповяда на дотичалия Пташек да поеме ръководството на групата останала в двора.

Време беше да се види какво става във вътрешното помещение на затвора. Както и предполагаше Йохан, Зубов не беше спазил плана на операцията.

Вратите на килиите бяха отворени.

Ядосан на Зубов, Йохан се забрави и викна заповеднически на затворниците по немски:

— Обратно в килиите!

И едва не стана жертва на думите си. Освободените се нахвърлиха с лукава ярост върху него, че сигурно биха го удушили, ако не бяха толкова слаби.

Трябваше да се пести всяка минута. Йохан потисна съжалението си към тия изстрадали хора, мъченици, братя и започна да ги командва твърдо. Трябваше да разхлади сърцата им със студена деловитост — само така можеше да ги прикани към благоразумие. Заради спасението им той беше почти началнически официален, дори груб с тях.

Предаде на всеки документите и карта на местността, на която беше нанесен маршрутът на бегълците. Нареди освободените да хвърлят затворническите си дрехи и да се преоблекат в цивилните костюми, сгънати в товарните автомобили.

След това отиде в канцеларията и се залови да изследва тайните архиви, които се пазеха в огнеупорната каса, разбита от Мехов, но в тоя миг Зубов внесе Елзе и я сложи внимателно на канапето. Господин Шварцберг използваше моргата-хладилник като карцер. Именно там намериха Елзе.

Тя беше в безсъзнание, не даваше признаци на живот.

Йохан заповяда да изхвърлят труповете на коменданта и на Шварцберг от банята.

Напълниха ваната с гореща вода и сложиха момичето в нея.

Пташек разтвори стиснатите зъби на Елзе с нож и наля в устата й ракия от манерката си.

Зубов стоеше бледен, ръцете му трепереха, куртката и панталонът му бяха окървавени.

— Ранен ли си? — попита го Йохан.

— Засега не усещам. — Зубов бръкна във водата и започна да разтрива стъпалата на момичето.

Водата стана червена от кръв.

— Хайде, махнете се оттук! — направи знак с ръка Мехов. — По-добре аз сам. Вие само пречите.

В канцеларията Зубов започна да изстисква мокрите си ръкави и каза сърдито на Йохан:

— Много деликатен беше с тия, коменданта и палача. — Укори го: — Не очаквах това от тебе!

— Какво именно не си очаквал? — учуди се Вайс.

— Е, пусна ги ти!

— Как така съм ги „пуснал“? — Йохан извърна очи към труповете. — А това какво е?

Зубов повтори упорито:

— Пусна ги съвсем леко за оня свят, както се казва. Ако ти беше видял как тя лежеше там, в хладилника, върху труповете. Замръзнала е и запълзяла върху труповете. Те са по-топли от леда, затова запълзяла по тях.

— Но ти не се разпалвай — каза Йохан.

— Студенокръвен си като жаба — отвърна Зубов.

— Точно така!

— Нямам повече сили да се преструвам. Ще замина с групата и край!

— И таз добра! — сурово рече Йохан. Попита: — Да не са те ударили по главата? Да не си замаян?

— Ако тя не остане жива… Махай се със своята конспирация. Аз ще се заема самостоятелно с тях.

— Неврастеник! — презрително рече Вайс.

— Разбираш ли? Там, сред мъртъвците, са я замразявали жива.

Дотича Мехов.

— Елате по-скоро, жива е. — По потното му лице се разля усмивка.

В банята беше горещо, всичко беше потънало в сива пара.

Елзе лежеше във ваната, покрита с шинели. Мехов беше мушнал под главата й шарената хавлия на коменданта.

— Вижте — каза Мехов, — съживи се!

Главата на Елзе с мократа коса приличаше на момчешка. Слепите очи и страните й бяха хлътнали. Кожата беше неестествено розова.

Елзе се усмихна с подутите си устни и откри кривите останки от зъбите. Повдигна отслабналите си, бели като клонки с обелена кора ръце и се опита да ги протегне към Зубов и Вайс.

Зубов коленичи пред нея, наведе глава и заплака.

Елзе изфъфли нещо. Не беше по силите й да говори с разбита уста, въздухът проникваше в останките от зъбите и й причиняваше остра болка. Лицето й се изкриви. Тя млъкна.

Мехов се наведе над нея и отново допря манерката до устните й.

Йохан го погледна въпросително.

Мехов наведе виновно очи и обясни:

— Сега тя е много пияна. Налях я с ракия. Нищо, така й е по-добре.

— Зубов… — Елзе сложи ръка на тила му. — Толкова дълго те чаках, а ти все не идваше… — Каза жално: — Разбира се, заради Бригите. Е, как да е. Нека сега те чака в къщи, в Таганка. Но аз няма да те пусна. И мълчи. Аз вече реших всичко за нас. И както искам, така ще бъде. Ти свикна да ме слушаш, нали? Дори за Бригите ме послуша.

Елзе поиска да се надигне. Мехов я задържа за раменете. Показа с очи към вратата.

Йохан заведе Зубов в канцеларията, накара го да седне на един стол.

Зубов дишаше хрипкаво. Цялата му куртка беше напоена с кръв. Йохан го съблече, превърза раните му — късчета от бомба бяха засегнали ръката и хълбока му. Попита:

— Как се чувстваш?

— Като подлец! — живо отвърна Зубов. Загледа гневно Вайс и продължи: — Заради вас изгубих такова момиче! Няма да ми прости за Бригите.

— Е, стига! — уморено каза Йохан. — Стига сте ме обърквали. Едва сте живи, а дрънкате глупости, и то в такава обстановка. Елзе е поне пияна, а ти? — Той махна с ръка и отиде да провери постовете.

Всичко беше наред. Убитите тъмнични пазачи бяха преоблечени в затворнически дрехи и занесени в хладилника.

Автомобилът на коменданта извозваше по няколко затворници и веднага се връщаше за нови.

На двора излезе Мехов, съобщи на Вайс, че Елзе се е стоплила и сега спи. Каза загрижено:

— Не само зъбите й са избити. Май че са я увисвали — ръцете и краката й са изкълчени. Не ще може да ходи. Нека поспи малко, а после ще я увия в одеяло, ще я сложа в мотоциклета и ще я закарам с най-голяма бързина, където трябва. — Рече настойчиво: — Седни да измислиш и да напишеш служебна бележка за нея, за да мога в случай на нужда да я покажа на патрулните постове.

В канцеларията имаше тъмнични бланки, печати и щемпели. Йохан написа на пишещата машина заповед, че заболялата тъмнична надзирателка се изпраща в болницата на SS. Подправи подписа на коменданта — това не беше много сложна работа.

Посред нощ Мехов зави сънливата, слаба, още не съвзела се напълно Елзе в одеяло, изнесе я на двора и я сложи в коша на мотоциклета.

Вайс попита:

— Да извикаме ли Зубов? Нека се сбогува.

— Не — каза Мехов, — няма нужда. Защо ще се мъчат и за това? Какво ли още не ги чака! — И допря края на дланта си до веждите. Натисна силно с крак педала на мотоциклета, за да го запали, и викна злобно: — Но ако се случи нещо, лично аз няма да им я дам вече жива! Бъди сигурен! — и показа с очи пакетите с взрив.

— Само не се горещи предварително — напомни му Вайс.

— Бъди сигурен — обеща Мехов. И се похвали: — Аз съм човек на обмислените действия. Иначе отдавна нямаше да съм жив. — И кимна за сбогуване.

Мотоциклетът зави и излезе през полуотворената вратичка на голямата порта. Дежурният я затвори веднага с тежък стоманен лост.

В паметта на Йохан остана отметнатото назад лице на Елзе върху черната мушамена възглавница на коша. Слабо, изтощено, без капка кръв, сега след всички мъки, понесени от Елзе, то изразяваше само умора. И косата светла, леко пригладена, а не пухкава, ярко червеникаво-бронзова, дръзко бухната, като преди. Мило, просто, много уморено лице, сякаш на оздравяваща след тежка болест.

Сложените на кормилото силни ръце на Мехов бяха ожулени и със синини. От широките кончови на ботушите му стърчаха запасни пачки за шмайзер, а от незакопчаната му кожена чанта за инструментите се подаваше пакет с взрив, който надминаване по разрушителната си сила противотанкова мина.

По всяка вероятност Мехов ще закара благополучно Елзе на определеното място. А после ще я прехвърлят през фронтовата линия и свръзката Елзе ще престане да съществува; и тя ще стане пак — е, как ли й е името? — Лена, Лиза, Надя, Настя, Ксюша или Катюша.

Те ще се срещнат един ден на улицата и ще се разминат, без да се познаят. Няма що, може и това да се случи.

 

 

Като чу, че Елзе е заминала, Зубов изпадна в отчаяние, задето не се е сбогувал с нея, и се нахвърли яростно върху Вайс, който не сметнал за нужно да го предупреди за заминаването й.

— Остави — миролюбиво каза Йохан, — стига си обърквал момичето.

— Защото сега съм женен за германка ли?

— Не, не затова.

— Тогава защо?

— Защото — отговори Йохан — ти си въобразяваш, че си безсмъртен и нахално се навираш към смъртта.

— Че какво, нима трябва да се церемоня със смъртта? Аз съм откровен човек — злобно рече Зубов. — Ако имам възможност да бия, бия чистосърдечно, по войнишки. — Прибави презрително; — И ако не беше ти и твоята дипломация, отдавна…

— Щеше да бъдеш на оня свят — завърши Йохан вместо него. Прибави строго: — И запомни: ако в най-скоро време Бригите стане отново вдовица, значи, ти си причина да изгубим един отличен „параван“.

— Е, нали знаеш, на покойниците не се налагат наказания!

— Докато човек още не е покойник, има възможност да му се потърка сол на главата. На тебе беше заповядано да ръководиш боя вътре в затвора, а ти преди хората ни сам се хвърли във вратата. Футболист! Пак ще се върнеш при Бригите осакатен и при това с разбито лице!

— Е, това си е вече наша работа с нея — озъби се Зубов. — Семейна.

— Не — каза Йохан, — това не е ваша лична работа каква ти е мутрата, а моя. Ако ти не беше такъв хубавец…

— Ах, така — обидено го прекъсна Зубов, — значи аз съм ти нужен само като конте?

— Не на мене, а на Бригите — възрази Йохан.

— Тя ме обича не заради външността — сериозно рече Зубов, — а просто човешки. Ако не беше това, по-лесно щях да гледам Елзе в очите и изобщо всичко щеше да бъде по-лесно.

— Е добре — Вайс стана, — стига с тия вълнения! — Заповяда: — След десет минути си дигай чуковете!

— Защо пък да си дигам чуковете? — възмути се Зубов.

— Защото — кротко отговори Йохан — първи ще тръгнат ония от нашата група, които по положението си в неприятелския тил представляват най-голяма ценност за нас.

— Ето на, значи, ти ще поемеш пръв.

— Да — каза Йохан, — и аз ще бъда в числото на първите.

— Но след мене?

— Именно след тебе.

— Ти ме надценяваш! — усмихна се Зубов. — А скромността не ми позволява да се съглася с тебе.

— След десет минути да те няма тук — рече Йохан.

— А ти?

— Аз и Водица ще заминем малко по-късно, преди това трябва да унищожим архивите. Не се безпокой, няма да се забавим.

Водица, висок, мършав като Пташек, но за разлика от него силно чернолик мъж, мургав и черноок, беше роден в Югославия. Между съратниците на Зубов той минаваше за най-смел. Затова Вайс се мъчеше да не го изпуска из очи и искаше да го държи до последната минута при себе си.

Веднъж Водица избягал от концлагера така: удушил пазача, хвърлил трупа му върху проводниците с високо напрежение, опрял се на него като на изолационен материал и преминал през оградата.

Във Воеводина фашистите отсекли на пазарния площад главите на баща му и на двамата му по-големи братя и окачили обезглавените тела на стълбовете, като поставили на гърдите им дъсчици с надпис: „Партизанин“.

На седемнадесетгодишна възраст Водица се намерил за първи път в концентрационен лагер. Но не задето се научил да убива неприятелите с един удар с шило в гърба, а задето откраднал хляб от германска казармена лавка.

Водица бягал от концлагерите, залавяли го.

Последния път избягал от Освиенцим, когато фирмата „Топф и синове“ още не била построила там крематориум и труповете не били изгаряни, а закопавани в яма извън лагера. През нощта Водица се скрил между наредените на двора купища трупове и сутринта го хвърлили заедно с мъртъвците в товарния автомобил. Той успял да се измъкне от ямата преди да пристигне взводът гробари.

С помощта на Елзе Водица беше представен за италианец и настанен в ресторанта при един хотел, защото знаеше италиански език. Най-мъчно за Елзе беше да убеди тоя мършав, жилав момък със святкащи от омраза и черни като ахат очи да се държи мирно на новата длъжност.

За по-сигурно тя го заведе дори в една католическа черква и го накара да се закълне. И Водица се закле послушно пред кръста. Но след това, когато излязоха от черквата, съобщи мрачно, че той не само не е католик, но изобщо не вярва в бога, а един от братята му бил дори комунист.

— Е, тогава закълни ми се като комунист — каза умолително Елзе.

— Но аз не съм член на партията.

— Тогава в паметта на баща си и на братята си.

Водица се замисли, а после каза сломено:

— Не, не мога. — Но като видя отчаянието върху Елзиното лице, обеща: — Добре. Няма да посягам на никого от ония, които ходят в ресторанта.

Преди да заминат, Вайс и Водица се качиха на наблюдателната кула, за да огледат околността. Те гледаха оттам пустия път, силуетите на планините и огромното, просторно небе със звезди.

— Виж колко е хубаво! — не се сдържа Вайс.

Водица поклати мрачно глава.

— Ти не си виждал Югославия. Не можеш да знаеш кое е хубаво и кое не е хубаво.

Но Вайс виждаше как тънките ноздри на Водица поемаха жадно чистия планински въздух, с каква тъга гледаше той назъбените силуети на планинските върхове. И не каза нищо, не започна да го опровергава.

 

 

На разсъмване Вайс беше вече във Варшава. Той се яви в отделението на Абвера, където му предадоха официално писмо със заповед да замине за Вилно. Там ще получи по-нататъшни упътвания от началника на абверкомандата.