Вадим Кожевников
Щит и меч (57)

57.

През нощта те пристигнаха на летището и едва започнало да се зазорява, транспортният самолет на „Луфтханза“ се издигна във въздуха. Пилотираха млади германки, а бордов стрелец беше също германка, но вече възрастна, охранена. Ръкавите на комбинезона й бяха запретнати, разкопчаната й яка оголваше пълната, на гънки шия.

Самолетът летеше ниско, клатушкаше се, пропадаше и през цялото време от полиците падаха някакви пакети, торби и раници.

След това навлязоха във влажна облачност и почти до Берлин летяха в блатна мъгла.

Валеше дъжд, беше влажно, задушно и миришеше на изгоряло.

На изхода от летището проверяваха документите на всички. Когато Вайс показа своите, дежурният есесовец погледна в някакъв списък и предаде Вайсовото удостоверение на един млад цивилен човек. Той сложи документа в джоба си и подхвърли отсечено:

— Последвайте ме.

Вайс се озърна.

Хайнрих улови погледа му.

— Ще се видим по-късно — каза той и излезе през въртящата се врата.

Вайс тръгна подир спътника си. В комендатурата младият човек предаде удостоверението му на друг, по-стар, с доста голо теме и също цивилен. Плешивият прегледа внимателно, бавно документа, свери със студен, претърсващ поглед снимката с лицето на Вайс и го мушна във вътрешния джоб на сакото си. Кимна, пусна Вайс напред и изкомандва: „Направо!“, „Наляво!“. Излязоха на площада.

— Автомобил №1732 — каза плешивият и вървя след Вайс, докато откриха на паркинга автомобила с тоя номер.

Той посегна към вратичката, но тя сама се отвори. Слезе нисък, набит мъж и каза:

— Качете се!

Вайс се качи в автомобила и видя, че там вече има някой. Ниският седна на другата страна и веднага изкомандва на шофьора:

— Карайте!

И Вайс се видя притиснат между мълчаливите спътници, които не се грижеха много за удобствата му.

Той знаеше, че Берлин е бомбардиран, но не се виждаха следи от разрушенията. Огромният град е много голяма мишена. Може би го караха по незасегнати квартали. Полицаите спираха движението, като чуваха грачещия сигнал на колата, и по улицата тя се носеше със същата бързина, както по автострадата.

Градът беше разположен на плоска равнина. Блокове от къщи с керемидени покриви, пространства, покрити с ярка и свежа зеленина, и пак тежки сгради, понякога напомнящи огромни гробници или каменни катафалки.

Тоя град изглеждаше сит. Във витрините на магазините се мяркаха купове колбаси, бутове, пирамиди от консерви, макар че за населението отдавна вече бяха въведени купони.

По стъпалата на много леки коли се намираха цилиндрични газгенераторни уредби с алуминиев цвят: пестяха бензина.

Повечето минувачи, дори децата, бяха облечени в униформа, но не военна, а на някакви милитаризирани граждански организации.

Стените на сградите бяха облепени с разноцветни плакати. Навсякъде, не само във витрините на магазините, но и по прозорците на частните къщи, бяха изложени портретите на фюрера. Хитлер държи едната ръка върху токата на колана, а другата е протегнал така, като че се опитва да улови нещо над главата си. Косата му е гладко сресана, кичурът коса е зализан над дясната, конвулсивно свита вежда.

Очите се премрежваха от плакатите — те бяха рекламата на Третата империя на Вермахта.

Когато завиха на „Вилхелмщрасе“ и се понесоха покрай правителствените сгради, Йохан се почуди още веднъж на приликата им с гробници и катафалки: ниски, тежки блокове със затъмнени квадрати на прекалено малките прозорци-амбразури.

По картата, албумите и специалните филми Вайс познаваше добре Берлин и за него не беше трудно да определи по какви улици минаваше автомобилът. Ето излязоха на Потсдамското шосе и тръгнаха на запад, към района на Ванзее.

На „Бисмаркщрасе“, тънещата в зеленина улица на богатите частни къщи и вили, автомобилът издаде къс сигнал и зави в разтворилите се врати. Заобиколи моравата и се спря пред входа на едноетажната вила. В дъното на двора сред люлякови храсти се виждаха още две такива вили.

Вайс слезе от колата, озърна се и каза на ниския си спътник, който стоеше в очаквателна поза край отворената вратичка:

— Доста добро местенце! Как се нарича?

— Да вървим! — вместо отговор предложи ниският, след това бутна бялата врата на вилата пред Вайс, посочи му кресло във вестибюла и го покани: — Седнете.

Той отиде някъде и след известно време се появи вече придружен от хилав белоглав старец с властно сухо лице. Това лице се стори чудно познато на Вайс, но сега нямаше време да се замисля над това. Старецът взе предаденото му от ниския удостоверение, също така внимателно като другите свери снимката с оригинала и също така като тях скри документа в джоба на сакото си. Кимна, освободи ниския, а на Вайс каза със сух, хрипкав глас:

— Да идем горе. Вашата стая е там.

Стаята беше малка, наредена с прости и удобни мебели, на прозорците — белоснежни тюлени пердета.

Старецът каза:

— Можете да ме наричате Франц.

Вайс се представи:

— Йохан Вайс.

— Не — строго рече старецът. — Няма Йохан Вайс, има Петер Краус. — Попита: — Запомнихте ли? Петер Краус. — И заповяда: — Ще се окъпете в банята!

— В такъв случай бих искал да донеса тук куфара си.

— Не — каза Франц. — Всичко ще ви се даде от нашия гардероб, всичко необходимо в съответствие с предметите във вашия куфар.

Вайс сви рамене и тръгна към банята.

— Вземете хавлията — напомни старецът и посочи гардероба.

Да остане неочаквано сам — колко хубаво беше това! Нямаше смисъл да строи някакви предположения. Чака го неизвестност. От него се изисква напрегната бдителност, съсредоточеност на цялата нервна енергия. А сега, щом се е представила такава възможност, трябва да си почине, за да събере сили. И Вайс се заплиска във ваната с наслада, без да мисли.

Когато, увит в хавлията, се върна в стаята си, мундирът му не беше там. На дървената закачалка висеше цивилен двуреден тъмносив костюм на райета, а на куката край вратата — мушама.

Всичко останало беше в куфара — не в кожения, с който Вайс долетя в Берлин, а в друг, фибъров. Някой беше заменил грижливо всяка негова вещ с друга, идентична, макар че не всичко беше ново и с предишното качество.

„Груба работа, но грижливо изпълнена, няма що да се каже“ — помисли си Вайс и започна да се облича, като се чудеше на точните размери на облеклото и обущата: всичко му беше по мярка.

Всичко, всяка дреболия бяха заменили с педантична точност, дори кибритената кутийка с непознато етикетче беше пълна, като предишната.

Камериерката внесе с неподвижно лице поднос и нареди мълчаливо закуска за двама души. И веднага се появи Франц.

— Ще ви правя компания — каза той. Като си наливаше кафе, прибави: — Да поприказваме, за да не ви бъде скучно.

Още от първите му думи стана ясно, че това не е никакъв разговор, а чисто и просто разпит. И Франц го водеше с механична последователност, обичайна за всички разпити.

— Слушайте, Франц — в гласа на Вайс се долавяше страшно отегчение, — ако тук искат да ме прецедят отново през филтри, все пак и самият аз не съм новак. В Абвера ние работим по-изкусно.

Франц сви сухите си устни:

— Не бързайте, Петер, всичко на времето си. — И запита със студен глас: — И така, вие твърдите, че в „щаба Вали“ били доволни от работата ви, а?

— Нищо не твърдя — запротестира Вайс.

— Да или не?

— Да.

— Откъде е тая твърда увереност у вас?

— Ето оттука. — Вайс почука с длан седалката на стола си. — Иначе не бих седял тук на тоя стол.

— Много сте самонадеян. Приятел ли ви е Хайнрих Шварцкопф?

— Да.

— На какво се дължи разположението му към вас?

— На това, че не забравям никога кой съм и не претендирам за приятелство с ония, които заемат по-високо служебно положение.

— Но с мене вие се държите малко безцеремонно — забеляза Франц.

— Аз отдавам нужното уважение на вашата възраст, но се подчинявам само на старшите по чин.

— Доста добре казано — замислено провлече Франц. — Доста добре се опитвате да узнаете какъв съм.

— О, вие сте домоуправител! — простодушно се съгласи Вайс. — Именно това исках да узная.

— Прекланям се пред вашата проницателност.

 

 

В същия ден Вайс бе подложен на медицински преглед. Но както изглежда, лекарите се интересуваха най-малко от здравето му.

Лекарят накара Йохан да се съблече, приближи се до него и започна да диктува на своя помощник стенограф анатомичните данни с такива подробности, сякаш се правеше опис на някакви вещи.

От първия лекар Вайс премина на втори. Тоя път прегледът отне значително повече време и причини доста много безпокойства. Той се извършваше в избата, превърната в противосамолетно скривалище. Като накара Вайс да седне, тоя лекар му предложи най-напред да прочете една страница машинописен текст с много цифри и названия, а сам застана зад гърба му. Преди Вайс да дочете до края, лекарят гръмна внезапно над главата му с пистолет и едновременно ритна стола под него. И поиска от Вайс да повтори веднага всичко, което е прочел. Уловил ръката на пациента, лекарят преброи внимателно ударите на пулса му и се смая.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Вие имате феноменална памет и чудовищно самообладание!

И едното, и другото помогна на Йохан да стигне до известни заключения. На времето си той насочи изкусно Щайнглиц към спомени как още по времето преди Хитлер са проверявали агентите при подбора във висшите разузнавателни школи.

Значи, техниката на изпитанията е останала същата.

А после лекарят направи инжекции в прасците на Вайс. И макар че страшната болка така сгърчи мускулите му, че му се искаше да крещи, той се овладя и продължи да чете пресипнало с висок глас някаква статия от подадения му вестник.

Лекарят гледаше замислено часовника си. А когато на Йохан се стори, че вече черепът му се пръска от мъчителната болка, лекарят се наведе и пак направи инжекции, от които болката утихна бързо.

Проникнат, както изглежда, от уважение към Вайс, той каза насърчително:

— Е, ако попаднете в чужди ръце, уверен съм, че при разпита ще имате достатъчно самообладание да давате само правдиви сведения, но такива, които вече са известни на противника.

— Аз не смятам да се предавам жив — високомерно обяви Вайс.

— Това ще ви помогне да избегнете мъченията, ако изпаднете в тежко положение. Така ще успеете да скриете най-важните, неизвестни на противника сведения, които в друг случай биха изтръгнали от вас несъмнено след дълги мъчения. — Рече поучително: — Всеки човек, колкото и да е твърд и закален, има определена граница на търпението. — Помълча и завърши: — Ако, разбира се, самата природа не се погрижи за него и не му отнеме разума.

Гестаповците на Химлер залавяха много пъти чуждестранните агенти на Рибентроп, когато те пристигаха в Берлин с извънредно важни сведения. Те ги умъртвяваха, след като изтръгваха всичко възможно от тях, а доставянето на сведенията Гестапо приписваше на себе си. По тоя начин изчезнаха няколко видни агенти на Абвера и после не Канарис, а Химлер докладваше на фюрера за материалите, които можеха да добият само тия загинали безследно агенти на Канарис.

Вайс беше слушал всичко това и откровеността на лекаря го зарадва. Значи, го изпитват дали е пригоден за определена служба, а всичко останало не буди съмнение.

Франц учеше Вайс как да избягва следенето, как да пази тайните документи в съвсем малки контейнери, приготвяни от най-често използвани предмети, и с какви похвати може да унищожи мигновено тия документи.

Първите дни Вайс не излизаше никъде, закуската, обедът и вечерята му носеха редовно в стаята. Но след известно време му дадоха възможност да общува с другите обитатели на вилите. Те бяха повечето хора на средна възраст с отпечатана върху лицата им умора и силна, съсредоточена загриженост.

При запознаване казваха само името си. Всички до един бяха безукорно възпитани, извънредно учтиви и макар че сред тях имаше и млади хора, както и няколко привлекателни момичета, всички тук се отнасяха един към друг с пълно безразличие, което показваше, че работата ги поглъща изцяло и не оставя място за никакви други чувства.

Тук беше главен, както не веднага успя да установи Вайс, един прегърбен, с тежък тътрещ се вървеж, хилав, бавен и мълчалив човек с дълбоко хлътнали очи и тих глас. Наричаха го Густав.

Той се държеше еднакво с всички, а и като че ли никой не му отдаваше особено предпочитание пред другите. Но достатъчно беше Густав да каже на някого няколко най-незначителни думи и лицето на човека, към когото той се обръщаше, приемаше мигновено израз на безпрекословно послушание.

Да, тук хората бяха крайно дресирани.

В едно крило се намираше великолепна справочна библиотека с картотека и читалня. Всяка масичка в тая читалня имаше преградки, което не позволяваше да се разбере над какви материали се работи.

Беше разрешено да се напуска частта, трябваше само да се съобщи точно на Франц времето на връщането. Нямаше никаква военна охрана: нейните функции се изпълняваха от вратарите, градинарите и чистачите на двора.

Почти във всички стаи имаше телефони, но те се включваха в общата мрежа чрез местния номератор. И когато се вдигаше слушалката, отговаряше винаги един и същ глас, а понякога — Франц.

Вайс телефонира на Хайнрих, даде му да разбере, че разговорът се подслушва, и го запита шеговито с кого гуляе. Хайнрих се досети и продължи в същия дух. Те не можеха да си кажат нищо един на друг, но за Вайс беше важно да съобщи на Хайнрих, че засега всичко е наред при него.

Няколко пъти Густав му даде еднакви поръчки: да посрещне на аерогарата човек, чиято снимка Вайс имаше възможност да види само бегло, и да го придружи до определено място. Всеки път Густав казваше адреса доста неясно.

Вайс изпълняваше тия поръчки с точността, която се изискваше от него.

Веднъж посрещнатият от него на железопътната гара пътник започна да настоява Вайс да вземе незабелязано от него много изпокъсан пътеводител на Париж и да го предаде веднага на Густав.

Вайс отказа решително. Пътникът, все така шепнешката, започна да заплашва. Вайс остана непреклонен. Заведе пътника на посочения от Густав адрес и се сбогува учтиво с него, а в отговор чу ругатни и заплахи.

Когато Вайс доложи на Густав за това, той посви сухите си устни и рече равнодушно:

— Очевидно са ви предлагали да предадете извънредно важен и неотложен материал. Жалко, че не го получих веднага. Но вие сте действал правилно и аз не ви укорявам.

Спокойствието, с което Густав се отнесе към забавянето на важния материал, показваше не само колко е значително заеманото от него положение, но и колко рядка сила на волята и самообладанието има тоя човек. Освен това Вайс разбра, че тук дисциплината се цени повече от почина и че щом му възлагат такива поръчки, значи, вече е преминал съществения стадий на проверката.

И макар че от тоя изпокъсан пътеводител навярно щеше, да узнае някои неща за работите, които ръководеше тук Густав, той не съжаляваше за изгубената възможност. Знаеше, че само с търпение и самообладание може да достигне награда за безукорното си послушание.

И като че в знак на особена милост Густав го покани сутринта да изиграят партия на тенис.

Хилав наглед, отпуснато бавен, в играта Густав прояви неочаквано ожесточена подвижност, ударите на ракетата му се отличаваха със сила и рязкост.

Вайс изгуби всички геймове с позорен резултат. Но когато Густав приближи до мрежата, за да стисне по традиция ръката на победения, Вайс задържа горещата му суха длан и каза с лукава усмивка:

— Не съм толкова възхитен от вашето спортно майсторство, господин Густав, колкото от изкуството да криете толкова бурен темперамент.

Густав се намръщи от досада, но веднага набръчканата му суха уста се усмихна:

— А вие, Петер, сте умен.

— Ако това не е размяна на комплименти, извънредно приятно ми е да чуя това именно от вас — без усмивка каза Вайс, като подчерта какво значение придава на думите му.

Просташките и първобитни похвали можеха само да дразнят такъв човек като тоя своеобразен тип, но умното и изящно ласкателство трябваше да му достави удоволствие.

На душовете Густав попита Вайс:

— Какво мислите за Франц?

— Експонат за криминален музей.

 

 

Като зае поста ръководител на Шести отдел в имперската служба на безопасността, Шеленберг не внесе никакви нововъведения в работата, но се помъчи да подбере свои, специални кадри. Той подбираше материално осигурени хора, с устойчиво положение в обществото и с университетско образование, като ги предпочиташе пред протежетата на Мартин Борман, който се стремеше да осигури Шести отдел с верни агенти на нацистката партия. Борман беше достатъчно точно осведомен за всички интриги на Шеленберг. Но приятелството с Химлер защищаваше Шеленберг от стремежите на Борман да сложи ръка върху Шести отдел на СД.

Вайс не се съмняваше ни най-малко, че Хайнрих е използвал услугите на Франц още по времето, когато е бил начело на тайната полиция, а след прехвърлянето в Гестапо, естествено, не се е отказал от тия услуги.

По всичко личеше, че събраните тук хора принадлежаха към новите кадри на Шеленберг. Опитни сътрудници на поверителната служба не биха изглеждали толкова измъчени от работата и не биха се отнасяли един към друг с такова откровено безразличие.

Отличаваха се не само с предаността си към своя шеф. Никой от тях не пипаше никога вестници: както изглежда, те черпеха политическите новини от съвсем други източници. И опозицията към официалната пропаганда не беше случайна. Тя подчертаваше един вид, че тия хора знаят онова, което не знае никой друг.

 

 

Густав не каза нищо в отговор на Вайсовата пренебрежителна забележка за Франц, но като се обличаше пред огледалото и наблюдаваше Вайс в него, изведнъж попита:

— Кой беше най-достоен човек в „щаба Вали“?

— Лансдорф — отговори Вайс, без да се замисля.

— И вие смятате, че мястото му е там?

— Не.

— Защо?

— Лансдорф е майстор на политическите комбинации. На Изток те са невъзможни.

Като връзваше връзката си бавно и грижливо и продължаваше да наблюдава Вайс, който не сметна за нужно да крие, че вижда как го наблюдават, Густав рече бавно:

— А вие сте интересен субект.

— Не бих искал нещо в мене да бъде неясно за вас.

— И аз също — съгласи се Густав. Потупа Вайс по рамото: — Ние с вас имаме тепърва още много време. — Посъветва го: — А защо не посетите Хайнрих Шварцкопф?

— Желаете ли това?

— А вие?

— Хайнрих е мой приятел. Но чичо му Вили Шварцкопф е виден деец на Гестапо.

— И какво от това?

— Моите способности са достатъчни само за да служа там, където е службата ми.

— Значи, вашето посещение ще бъде полезно на службата, към която принадлежите. Ако ви е ясно това, в отношенията ми към вас няма да останат вече никакви неясноти.

Вайс наведе глава и тракна токове.

Густав каза снизходително:

— Тук у нас не е приета тая форма за изразяване на готовност. За разлика от Абвера ние разграничаваме сътрудниците не по чинове, а по степента на способността им да разбират повече, отколкото им е казано.

След тоя многозначителен разговор с вълшебна пръчка изчезна невидимата преграда на учтивата, студена отчужденост между обитателите на вилите и Вайс.

И макар че приказваха с него повече на отвлечени теми, Вайс почувства вече не безразличие, а особен интерес към себе си.

 

 

Вили Шварцкопф живееше на „Фридрихщрасе“ в къща с необикновена архитектура — смесица от модерен стил и оръжеен склад. Тук в миналото той имаше жилище от три стаи, но след като сградата се ариезира, той взе целия етаж за лична канцелария. На племенника си отстъпи една стая в предишното си жилище.

На етажа, също както и в чакалнята, дежуреха есесовци.

Закуската беше сложена в новия кабинет на Вили Шварцкопф, нареден умишлено с казармена оскъдност и сурова непретенциозност. Войнишко легло. Откъм главата масичка, отрупана с военни телефони. Посред стаята голяма маса без чекмеджета. Огромна карта, закрита с платно. В стената взидани големи огнеупорни каси. Боядисана метална врата със съвсем малко кръгло прозорче, закрито със стоманено капаче.

На килимче край леглото дремеше лениво огромно охранено овчарско куче. Модата на тия кучета пазачи беше въведена от фюрера.

Трапезата също бе казармена: алуминиеви лъжици и вилици, казармени ножове полутесаци. Но скъпи ястия и, също като виното, повечето от чужд произход.

Мундирът на Вили беше твърде износен, само ботушите му лъщяха като лачени.

Вили Шварцкопф прие сърдечно Вайс. Разпери ръце и си призна, сякаш се извиняваше:

— Когато германският народ дава всичко за фронта, ние, водачите му, живеем в спартански дух.

Хайнрих само се усмихна на тая самохвална лъжа. В Шарлотенбург, в най-аристократичните квартали на Берлин, Вили имаше разкошна частна къща, която беше превърнал в склад за най-различни ценности, но за това знаеха само най-близките му хора.

Вили прегърна племенника си и каза самодоволно:

— Ако при започване на дейността си Хайнрих беше такъв, какъвто се върна сега от Варшава, дявол да го вземе, не бих се учудил, ако получех заповед да се явя при него в райхсканцеларията с доклад. Ако не беше той, сега не бих се справил и с половината от работите си. Момчето миряса и му дойде ума в главата.

На закуската Вили много яде и пи. А Хайнрих почти не яде и пи само минерална вода.

— Е, как ви се видяха хората на Валтер? — попита Вили и без да дочака отговор, започна да се възмущава: — Събра личен дипломатически корпус от чистници. Салонни безделници, изнежени синчета на богати родители, които имат роднински връзки във всички страни на Европа. Що за агенти са те, по дяволите! Та всеки от тях, ако попадне в ръцете на най-келавия контраразузнавач хлапак, ще напълни гащите и ще почне да дрънка като на изповед. А тоя Густав! Добър екземпляр! На времето си на „Албрехтщрасе“ №8 той умееше да накара най-упоритите да се разприказват, а сега стана гуверньор на тия кутрета в кучкарника на Валтер. Какво ще кажете за Густав и изобщо за пансиона му?

— Не бих оправдал препоръката на господин Лансдорф, а и вашата също — дълбокомислено се усмихна Вайс, — ако бих си позволил не само да изказвам мнения за моите колеги, но и да споделям с някого онова, което се отнася до моята нова работа.

— Я оставете това! — весело извика Вили. — Тук, зад бронираните врати, ние сме като под мишницата на Христос. — И прибави внушително: — Ние имаме един господар: Хайнрих Химлер.

— Слугите, които имат много дълъг език, не се задържат обикновено в добра къща — отби удара Вайс.

— О, значи ето какво камъче сте вие! — В гласа на Вили звучаха недоволни нотки. — Нищо, все пак се надявам, че ние ще се сприятелим с вас.

— И аз също — каза Вайс. И сметна за нужно да прибави: — Смея да ви уверя, че най-добрите ми впечатления за вас ще останат в също такава неприкосновеност — той кимна към огнеупорните каси — като книжата, които се пазят там.

— Но вие сте човек с твърди принципи! — измърмори Вили.

— Не — рече Вайс, — но умея да се подчинявам твърдо на принципите, които ми препоръчват по-старите.

— Ловко казано! — разсмя се Вили и се обърна към Хайнрих: — А тоя твой приятел, значи, не е такъв лапнишаран, както ми се стори тогава, в Лицманщад. — И веднага укори Вайс: — Вие не сте глупав човек и трябваше да разберете, че щом старият Вили прави услуга на ближния си, той се надява винаги при това да му се върне със съответна любезност.

— Готов съм да положа всички усилия, за да изпълня каквото и да е ваше поръчение — учтиво наведе глава Вайс, — ако, разбира се, то не противоречи на задълженията, които съм поел.

— Добре, добре — възгрубо снизходително го потупа по рамото Вили, — самият аз не забравям никога ония, на които съм направил някаква услуга.

Както изглеждаше, той очакваше друго от Вайс, но като пресметна, че не често се срещат в райха хора, които с такава упоритост защищават служебната си чест, смири се и рече:

— Сега образованите хора са рядко явление. Незначителна част от тях държим в затворите. — Разсмя се с глас. — Наскоро трябваше да извършим експертиза на художествени ценности, докарани от окупираните области. Ако бяхте видели мутрите на тия интелигенти, когато ги закарахме в избените помещения на хранилището! Те буквално лижеха прахта и калта от някои картини. Но когато поисках от тях да определят стойността на всеки предмет, подлеците заявиха, че това е невъзможно, защото националните реликви, според тях, нямали продажна цена. Е, така ги наложиха за саботаж, че нашите момчета трябваше да ги мъкнат на ръце обратно до затворническата кола.

Хайнрих обясни накратко:

— На чичо е възложено да подготви материалните фондове на SS за евакуация. В банките на неутралните държави са наети специални сейфове за тая цел.

Вили се намръщи, но веднага намери изход.

— Ние искаме просто да спасим националните реликви на победените страни от бомбардировките, да ги запазим.

— Но все пак сейфовете са наети от определени хора.

— Е, и какво от това? — сърдито попита Вили. — Империята се състои именно от определени хора. Ако не са те, няма да има и империя!

— Вие се изразихте чудно точно — съгласи се Вайс.

От Вили не се изплъзна усмивката върху лицето на Хайнрих. Той обгърна с очи кабинета си и каза на Вайс:

— Както виждате, дори у дома не принадлежа на себе си, всичко е подчинено на работата. — Стана и покани Вайс да го последва.

Те минаха през дълга редица от стаи, където зад бюрата седяха цивилни хора. При появата на Вили всички те скачаха мигновено, като по команда, и издигаха ръка в партиен поздрав. Вили не намираше за нужно да им отговаря. На Вайс обясни:

— Дори скромното си жилище превърнах в лична канцелария и всички служители са тук като в казарма. Работим и нощем. Но затова пък, когато райхсфюрерът има нужда да получи бързо специални справочни материали, аз му докладвам незабавно всичко, което го интересува.

— Нима службата на безопасността няма достатъчен апарат за тая цел?

Вили се усмихна загадъчно.

— Ние приготвяме справките за шефа в един екземпляр. Даваме обективен анализ, затова шефът има винаги възможност да знае истинското положение на нещата в империята.

— Аз мислех, че такава задача стои изобщо пред службата на безопасността.

— Несъмнено. Но има Борман, има Калтенбрунер и всеки от тях гори от желание да достави пръв на фюрера сведения, без да се обременява да ги събира. Но главното не е там. Главното е, че това е моя лична канцелария и аз лично доставям нашите материали на райхсфюрера Химлер. И тъй като те са получени не от официални източници, той сам решава дали да докладва за тях или не. В известен момент те могат да раздразнят фюрера, а в друг — да предизвикат гневно недоволство от ония, които са скрили от него истинското положение на нещата. В Берлин службата на Абвера буди нещо повече от недоволство. Тъкмо стана дума — самодоволно заяви Вили, — вашият бивш началник, ротмистър Герд, след като се убеди, че действията на Канарис са безперспективни, сметна за по-уместно да ни предложи услугите си. Герд даде доста добри отзиви за вас, оцени предаността и смелостта ви. — И веднага забеляза снизходително: — Вие проявихте преданост и смелост, като отклонихте предложението ми. Но смея да ви уверя, че тия превъзходни качества тепърва ще ви докарат неприятности.

„А той не е глупав — мислеше си Вайс, като слушаше приказките на Вили, — макар че, както изглежда, изпълнява в СД само ролята на работен кон. Но умее да работи и ако се съди по личната му канцелария, умее да кара и другите да работят.“

След това, когато Вили ги остави, Хайнрих заведе Вайс в стаята си и попита:

— Е?

— Делови човек и много осведомен — отвърна Вайс, като разбираше, че Хайнрих чака мнението му за Вили.

— О, тук се лъжеш — възрази Хайнрих. — Той се хвалеше пред тебе. Функциите му са ограничени от тясна задача: да знае положението на работите в индустрията дотолкова, че да планира доставянето на работна ръка от концлагерите. Все пак доходът от нея постъпва в SS. Нищо повече.

— Ако дори в тия рамки чичо ти ме запознае с материалите, с които разполага, бих смятал това за крайно любезно.

— Ясно — рече Хайнрих. — Сега ти ще поискаш племенникът да ти окаже тая любезност. Е, няма що, приеми подаръка ми! — И Хайнрих протегна ръка към една от книгите, които бяха на рафта.

Вайс го спря строго:

— Тъкмо това не бива да вършиш.

— Защо? Аз взех решение. Безвъзвратно. Нима още не си се убедил в това? Мислиш си, че е така просто да бъдеш племенник на убиеца на своя баща? А аз останах племенник, макар че е по-лесно да се понасят най-страшните мъки! — извика Хайнрих с озлобено отчаяние.

— Разбирам те. Но и ти трябва да разбереш нещо.

— Тоест?

— Трябва не само да искаш, но и да умееш.

— Ти смяташ, че съм действал непредпазливо?

— Недисциплинирано.

— Навярно съм забравил да поискам напътствия от тебе?! — разсърди се Хайнрих. — Извинявай, излезе ми от ума, че сега ти си ми един вид началник.

— Е, защо се обиждаш? — с укор рече Вайс. — Просто най-напред ние трябва да разработим, да подготвим всичко, което искаме да направим, и едва след това да направим всичко, което искаме.

— Добре, господин професоре. Готов съм във всяко удобно за вас време да премина курса на науките.

— Радвам се, че си в такова хубаво настроение. Интересно е само коя е причината за това?

— Свиждането с тебе — чистосърдечно каза Хайнрих. — Просто се радвам, че те виждам отново. Макар че все пак никак не мога да свикна с мисълта, че си русин — следователно непълноценно същество в расово отношение.

— Подчовек — подсказа Вайс.

— Точно така — съгласи се Хайнрих.

— Полуживотно — напомни Вайс.

— Е, а за какъв дявол ти се радваш? — от своя страна запита Хайнрих.

— По същите причини, както и ти.

— Знаеш — рече Хайнрих, като се протягаше, — тук открих цял куп някакви далечни роднини и между тях твърде интересни личности от женски пол.

— Отлично!

— Искаш ли да те запозная? — предложи Хайнрих.

— Ами разбира се!

— Предупреждавам те: това не е безопасно.

— Ако познанството е полезно, няма що, имам опит — смело се съгласи Вайс.

— А ако се влюбиш?

— Е, знаеш! — само сви рамене Вайс.

Хайнрих се изтегна на кушетката, загледа с усмивка Вайс и каза настойчиво:

— Не, тук аз ще те командвам. Все пак ти не знаеш правилата на живота у тия среди. Ако двама неженени офицери от различни служби се срещат често, дружбата им ще събуди подозрения. Но има две извинителни причини — пиенето и жените или и едното и другото едновременно. Избирай!

— А увлечение от някакъв спорт? — неуверено предложи Вайс.

— За това съм твърде мързелив. При това всички знаят, че спортът не ме интересува. И все пак ние не сме вече малки момчета. Хайде, старче, бъди смел!

— Ще помисля — обеща Вайс. — Ще се намерят и други варианти.

— Аз обмислих вече всичко вместо тебе — решително рече Хайнрих. — В неделя ще те представя на семейство Румпф. Те имат скромна вила в района Грюневалд. Оттам е съвсем близо до външно тъй непривлекателната тухлена сграда на ъгъла на „Хохенцолернщрасе“ и „Беркаерщрасе“ №31-35. Там се помещава щабквартирата на Валтер Шеленберг, твоя шеф, за когото петстотин майстори на разузнаването работят денонощно, на три смени. Впрочем, сградата е ариезирана, преди тя е била или приют за престарели евреи, или болница на еврейската община. А сега е център по трепанация на черепи и каси, съдържащи тайни на различни държави в света. Ти още не си допуснат там. Но надявам се, че твоята любознателност ще победи срамежливостта и ти ще имаш достъп в тая сграда. Наистина сега там не лекуват и съвсем не ги е грижа да продължават живота на ония, които могат да бъдат от интерес за обитателите на тая къща.

Когато Вайс си тръгна, Хайнрих се опита отново да му даде книгата и Вайс пак отказа да я вземе.

— Страх ли те е? — укори го Хайнрих.

— Не — възрази Вайс. — Просто не желая да бъда съучастник на необмислени действия.

— А ако не е безопасно аз да пазя тая книга?

— Е, няма що — каза Вайс, — в такъв скучай ще трябва да я взема, но ти ме тикаш към рискована стъпка.

— Не — рече Хайнрих. — Остави. Разбрах. Ти си прав. Но имах такова голямо желание да започна веднага да работя.

— В миналото и аз имах голямо желание да започна всичко веднага — призна си Вайс, — но излезе, че търпението изисква смелост.