Вадим Кожевников
Щит и меч (32)

32.

Варшавската школа за германски разузнавачи, както и някои нейни клонове, беше организирана през октомври 1941 година. Тя беше непосредствено подчинена на действащия на Източния фронт разузнавателно-диверсионен орган, наричан условно „щаб Вали“. Той беше разположен на двадесет и един километра източно от Варшава близо до населения пункт Ромбертово и железопътната гара Милосна, в градчето Сулеюовек, на улица „Падеревски“. Именно там се настани един от клоновете на „щаба Вали“ и неговата мощна радиостанция.

Клонът на щаба на разузнавателния орган и канцеларията на школата заемат бялата четириетажна сграда на бившия дом за престарели жени, а за общежитие на разузнавачите и за класни помещения са определени типовите дървени бараки в боровата гора. Улица „Падеревски“ дели територията на школата от клона на „щаба Вали“; общежитията на пешеходните разузнавачи и разузнавачите радисти са отделени с ограда. Германските офицери и войници от караулната команда са настанени недалеч оттук, във вила, която в миналото е принадлежала на Пилсудски, и в две бивши начални училища.

Наоколо се издигат шест антени на мощна радиостанция. Ако целият комплекс се гледа отгоре, от самолет, само щабът на разузнавателния орган ще привлече вниманието: сградата му се отделя рязко с размерите и червения си керемиден покрив. Останалите постройки се сливат с местността.

В бараката на тридесет метра северно от щаба живеят работещите военнопленници — шофьори, шивачи и обущари; също там се помещават складовете — продоволственият и вещевият. Дворът е преграден с дървена ограда. Сред оная част от него, която се допира до тая барака, се намира малкият едноетажен склад, където се пазят личните вещи на военнопленниците и дрехите за диверсантите, подготвени за спускане в съветския тил. На запад, където се намира и самата школа, има също няколко постройки.

Трите зелени бараки, разположени във формата на буквата „П“ сред високите борове, са обърнати на изток. В трите стаи на южната барака, пригодена за петдесет души, е уредено общежитие за разузнавачите радисти.

Двете стаи на северната барака, в които могат да се поместят до тридесет души, са определени за общежитие на пешеходните разузнавачи, а третата е предназначена за занимания.

И трите стаи на средната барака са обзаведени за занимания на радистите: във всяка от тях могат да учат по десет души.

Близо до бараките се намира сива двуетажна каменна сграда, където в специална работилница на втория етаж се фабрикуват фалшиви документи за агентите, спускани в съветския тил. Тук се изработва всичко необходимо за това: щемпели, печати, има и фотолаборатория.

Сградата на щаба има три входа откъм южната улица — главен вход с бели колони, през който се отива в караулното помещение, а от него — в кухнята и в двора. В кухнята може да се отиде и през друг вход — откъм двора. Близо до тази врата има дървена пристройка за полевите кухни. Но тук почти винаги се използва третият вход — оня, който е в ъгъла откъм двора, той води в западното, пристроено от червени тухли крило. На първия етаж на пристройката са кухнята и казармата, на втория — складовете, на третия — жилищата на офицерите и унтерофицерите.

Самият щаб на разузнавателния орган заема бялата сграда, където работят офицерите. Кабинетите, на чиито врати са посочени имената им, се намират в първите два етажа — по дванадесет на всеки. В крилото на третия етаж е радиовъзелът. Има и киносалон за сто и петдесет души.

За да се снабдяват агентите, спускани в тила на съветските войски с фиктивни документи, при „Вали-1“ е създадена специална команда „1 Г“. В нея влизат четири-пет германци — гравьори и графици — и завербуван от Абвера руски военнопленник, който знае съветското гражданско и военно деловодство.

На командата „1 Г“ са възложени също така събирането, изучаването и изработването на ордените, медалите и значките, щемпелите и печатите. Ордените и бланките на мъчноизпълнимите документи, като паспорти и партийни билети, командата получава от Берлин.

На „щаба Вали“ е придаден специален авиационен отряд от четири-шест самолета за спускане на агенти в съветския тил.

Варшавската школа при „щаба Вали“, която подготвя квалифицирани агенти от съветски военнопленници, се смята за централна, показна. Ето защо тя служи също да запознава работниците на германските разузнавателни органи с методите за организиране на разузнавателни школи и за обучаване на агенти. Номерът на полевата й поща е 57 219.

Лансдорф се настани в една стая на „щаба Вали“ с възможните удобства за това казармено помещение. Подът и кушетката бяха постлани с пухкави килими, през стъклените врати на шкафа се виждаха пъстрите гърбове на английски и френски книги, в ъглите стояха два лампиона и всичко това, особено цветята навсякъде, правеше стаята приветлива. Докато докладваше, Вайс гледаше любезно сухото лице на Лансдорф, но не виждаше нито тънките свити устни, нито тънкия нос, нито хлътналите светломорави след бръсненето бузи, нито силно оголеното отстрани отвесно чело: само следеше внимателно как се менеше изразът на изпъкналите, старчески безцветни, но неизгубили живия блясък очи на началника си.

Лансдорф лежеше на кушетката, облегнал глава на ръката си, и не промени позата си, когато влезе Вайс. Той беше по пижама и с английски топъл халат от камилска вълна. На краката — кожени шведски домашни пантофи. Горната светлина беше загасена и силната лампа на лампиона осветяваше само лицето на Вайс. И Вайс разбираше, че неслучайно столът, на който Лансдорф му предложи да седне, стоеше под лампиона и макар че рязката светлина дразнеше очите, той и не помисли да премести стола си.

„Все пак доста тъп прием за такъв виден разузнавач като Лансдорф“ — си каза Вайс.

Също така първобитни бяха изразът на отегчение и равнодушие, с който Лансдорф сякаш невнимателно слушаше Вайс, и ироничните забележки по доклада му: ефрейторът е излязъл прекалено наивен във възхищението си от дейността на капитан Дитрих, от ума и проектите му. Но той не го прекъсваше, когато Вайс приписваше на Дитрих някакви съображения, за да види как ще реагира Лансдорф на тях.

И Вайс говореше, че капитан Дитрих е проявил остра и голяма наблюдателност и е съвсем прав, като смята, че руските военнопленници, съгласили се леко да станат предатели, могат да изменят също така леко и на Германия. И страхливостта и подлостта им не са много сигурна гаранция, едва ли могат да се формират от тия военнопленници агенти, готови на всичко. Да се ориентират само към такива хора, значи да се избере най-лекият път. Но лекият път невинаги води до целта.

— А какво предлагаш ти? — прекъсна го Лансдорф с неизразителния си монотонен глас.

— Аз ли? Нищо. Просто ви предавам онова, което имах случай да чуя.

Докато казваше тия думи, Йохан мислеше напрегнато как по-сигурно да внуши на Лансдорф, че освен хората, препоръчвани от Гестапо, абверовците трябва сами да подбират най-подходящите военнопленници в разузнавателно-диверсионните школи. При това условие Йохан малко по-лесно ще намери и определи в школата хората, които му трябват, за да започне опасната, но така необходима сега за родината му работа: да предотвратява злодеянията на абверовите агенти и да спасява ония, които се окажат готови за борба, способни за подвиг.

И като опипваше почвата, той забеляза малко неопределено:

— Капитан Дитрих изказваше предположение, че някои се страхуват да не получат възмездие от другите затворници и само от чувство за самосъхранение избягват контактите с нас. И това е чисто и просто специфична форма на маскировка, а за такава маскировка са необходими ум, самообладание и издръжливост — именно ония качества, които се изискват от един агент.

Лансдорф повдигна живо глава, погледна втренчено Вайс и процеди през зъби:

— Май че това е оригинално. Във всеки случай не е шаблонно. — И се замисли. Но веднага, като не желаеше да покаже, че това съображение го е заинтересувало, притвори уморено белите си клепачи и се оплака: — Това непостоянно време, ту се застуди, ту се затопли, ми действа изтощително. На моята възраст хората стават чувствителни към каквито и да е промени. — Тук той размърда зиморничаво рамене и се отпусна с морен вид на възглавниците. Но на душата му беше тревожно, неспокойно.

Вече няколко пъти фюрерът изказваше на Канарис неудоволствието си, че Съветският съюз е излязъл единствената страна, където не са се увенчали с успех всички опити да се формира „пета колона“. И когато чу това от Канарис, Лансдорф не посмя дори да му доложи, че в отбранителните боеве край Орша са участвали затворниците от оршинския затвор и само единици са преминали на германска страна. После, когато атаките на германците били отблъснати, затворниците били изпратени отново в затвора. Но командващият съветската дивизия настоял да му разрешат да формира отделно поделение от тях. Като узна това, Лансдорф заповяда да изпратят дезертиралите в това поделение за подривна дейност, но войниците, бившите затворници, ги удушили безшумно с металните си каски.

Това беше изненада за Лансдорф, защото достоверните информационни източници твърдяха със сигурност, че в Русия след изземването на земите от заможните селяни и след различните репресии, засегнали много хора, се създала достатъчно благоприятна почва за образуване на специални поделения, способни да водят широки подривни действия.

И макар че Берлин беше дал ясни указания какви именно анкетни данни на военнопленниците трябва да се вземат най-напред предвид при завербуването на агентите, често тия указания толкова не съвпадаха с поведението на русите при разпитите, че поставяха сътрудниците на Абвера в затруднено положение.

Ето защо, като обмисли думите на съобразителния ефрейтор, Лансдорф реши, че като изключение може да се позволи на работниците от първия отдел на Абвера да подбират за завербуване в разузнавателните школи и онези военнопленници, които не са се проявили в лагерите с открито предателство, и да действат в такива случаи самостоятелно, без да прибягват до консултиране с Гестапо.

Но, естествено, той не сметна за нужно да сподели тези свои съображения с Вайс.

В същия ден Лансдорф нареди да се зачисли ефрейторът Йохан Вайс в поделението на „щаба Вали“ като преводач, макар и да беше осведомен, че познанията на ефрейтора по руски език са непълни, защото той не знае тънкостите на съветската терминология и не е запознат с много съвременни специфични руско-съветски езикови новообразувания.

Йохан Вайс трябваше да работи с ония, които бяха станали жертва на изгубените сражения, но не бяха паднали на бойното поле. С хора, за които вече няма небе.

Като размишляваше над видяното в многобройните лагери за военнопленници, Йохан изпитваше сложно и мъчително чувство. Той знаеше, че хиляди съветски хора водят невидима борба в тях, за да не изгубят човешкото си достойнство. Но в германската школа за разузнавачи диверсанти не влизаха хората с възвишен и чист дух и с непреклонна воля.

В школата влизаха различни хора, повечето грижливо подбрани престъпни елементи, които с подлост и презряно малодушие си бяха спечелили добро име пред неприятеля. Йохан не можеше да ги съпостави дори мислено с онези военнопленници, които в също такива, убиващи всичко човешко в човека условия, оставаха съветски хора, запазваха достойнството си и проявяваха най-голям героизъм, оставащ неизвестен. Те се бореха героично да продължат съществуването си — не да спасят живота си, а да останат, без да се покоряват, съветски хора до последния си час и със смъртта си да затвърдят своето безсмъртие.

А другите са мърша.

И Йохан изгаряше от омраза към тия живи мъртъвци.