Вадим Кожевников
Щит и меч (12)

12.

Йохан се зарадва неописуемо, когато сияещата госпожа Дитмар го помоли веднъж да изпълни поръчка на Фридрих. Бележката от сина й, в която бяха изброени книгите и записките на университетските лекции, които искаше да получи от къщи, й бе донесъл един ротенфюрер на SS, по общовойсковата терминология — старши ефрейтор.

Докато госпожа Дитмар черпеше ротенфюрера и го разпитваше за сина си, Йохан избра книгите и ръкописите на Фридрих по тоя списък, подреди ги, опакова ги грижливо и ги предаде на пратеника.

Той разбираше, че на майката е скъпа всяка хартийка, получена от сина й, и бързо направи копие от списъка, а след това даде писмото от Фридрих на госпожа Дитмар и закара ротенфюрера на военното летище. Но колкото и да се опитваше да научи що-годе как е господин Дитмар, ротенфюрерът мълчеше. Успя да изтръгне ценно признание едва на сбогуване, когато му подаваше импрегнирания шлифер и забеляза: „Сега там имате дъждове, ветрове — в тоя сезон времето в Пенемюнде е винаги лошо“ — тогава ротенфюрерът кимна в знак на съгласие.

Но и това беше достатъчно, за да се убеди, че получените от Ева сведения са напълно верни.

Изучаването на списъка на книгите и тематиката на лекциите потвърди, че сега Фридрих съвсем неслучайно се интересува от електронната техника, от системите на радиорелейното управление от разстояние и от навигационната автоматика.

Като размисляше над всичко това, което успя да научи от госпожица Ева, Йохан сметна, че е най-уместно да припише цялата грижа за нареждането си изключително на Ангелика Бюхер. И реши да поблагодари на благодетелката си, след като се посъветва предварително с госпожа Дитмар как най-добре да направи това.

Госпожица Ангелика се съгласи да приеме Вайс сутринта, като го предупреди чрез госпожа Дитмар, че разполага с много ограничено време, защото полковник Фон Залц й възложил извънредно важна и бърза работа.

Още първите дни на общуването с майор Щайнглиц донесоха на Вайс много поучителни и полезни неща. По външност майорът беше идеал на прусак — надут, чист гиздавец.

И ето, като получи ново униформено облекло, Вайс почна да пъха щедро марки на когото трябва и се сдоби с всичко необходимо не само точно по фигурата си, но и от най-доброто качество. Освен това пак тук, във вещевия склад, купи за прилична сума кожен мундир на есесовски колоездач.

В бръснарницата поиска да му направят също такава прическа като на майор Щайнглиц.

И когато, преобразен, се яви пред шефа си, майорът се престори, че не забелязва нищо, но веднага му заповяда да го придружава в учрежденията, които посещаваше, сякаш Вайс му беше адютант, макар че не му се полагаше да има адютант. Видът и поведението на Йохан бяха напълно адютантски и това придаваше особена тежест на Щайнглиц.

Като се кланяше и сипеше благодарности, Вайс поднесе на Ангелика кутия шоколад, купена в сладкарския магазин „Съюз на сърцата“ на „Хитлерщрасе“, и забеляза при това, че новата му външност и последицата от нея — нови, самоуверени обноски — направиха най-добро впечатление на младото момиче.

Напоследък полковник Йоахим фон Залц имаше наистина нужда не само от лиричните, но и от чисто деловите услуги на секретарката си: представените му списъци на лицата, избрани за диверсионно-терористичните групи, които трябваше да се хвърлят в територията на СССР, не бяха задоволителни.

Госпожица Ангелика остана приятно учудена от новата, по-привлекателна външност на Вайс. Тя не скри от Йохан а обратното, подчерта колко е зарадвана и дори възхитена от вида му. И с известна пресметливост реши да се възползва от това посещение, за да насочи Йохан към разговора, който сега й беше полезен. Впрочем, Вайс е прибалтийски германец, той е живял в Латвия при съветската власт и навярно ще може да й даде някакви препоръки, а Ангелика ще ги предложи от свое име на Фон Залц, на чието разположение държеше много напоследък, като свързваше с полковника далечните си планове за бъдещето.

В отговор на небрежния въпрос на Ангелика, зададен като че ли само от учтиво любопитство към миналото на Вайс, за познатите и приятелите му в Рига, той започна да разказва с въодушевление как нощно време ловял риба в залива заедно с приятеля си Хайнрих Шварцкопф.

— И с момичета — тъй нервно и присмехулно прибави Ангелика, че Йохан реши да премине на друга тема. Тя беше малко опасна, но в замяна на това даваше възможност да се разбере от какво е предизвикан интересът на Ангелика към него.

Вайс въздъхна тъжно и каза:

— Извинете, госпожице, но за всеки прибалтийски германец е тежка безвъзвратната загуба, каквото и да е там, на родината.

— Защо казвате „безвъзвратна“? — запита строго Ангелика и прибави многозначително: — Аз си представям бъдещите граници на райха малко по-другояче от вас.

Вайс възрази живо:

— О, и аз мислех по-другояче. Но пактът, сключен с Москва, беше преценен от нас, германците, там, в Латвия, като пропадане на надеждите ни. — Прошепна смутено: — Надявам се, че тия думи ще останат между нас, нали?

— О, разбира се — увери го Ангелика. И го посъветва: — Бъдете съвсем откровен с мене, също както и аз с вас. — Сложи ръка върху коляното му и рече съчувствено: — Разбирам преживяванията ви. — Помълча и изведнъж каза решително: — Йохан, мога да ви обещая: ако вие, и много скоро, ми предложите да се разходим с лодка по вашия Рижки залив, ще приема с удоволствие поканата ви.

— Госпожице, вие ми предвещавате съблазнителни блянове.

— Засега нищо повече не мога да ви кажа — прекъсна Ангелика тоя галантен израз. И сериозно погледна Вайс.

Йохан помисли дали не много прибързано е дал на Ангелика да разбере как е схванал думите й и измънка:

— Да, ако не беше тоя пакт. — И каза сякаш на себе си: — Но и с Полша имахме договор, нали?

Ангелика се усмихна снизходително:

— Най-после. Все пак колко бавно схващате. — Отпусна се върху гърба на креслото, поправи прическата си и запита с любопитство: — Е, а тия болшевики много ли ви притесняваха в Латвия?

Вайс наведе очи.

— Ако се държите предпазливо с тях… — Бързо вдигна очи, улови върху лицето на Ангелика израз на жадно внимание, наведе ги отново и промърмори без желание, — можете да избегнете неприятностите. — Стана. — Извинете, госпожице, време ми е.

Ангелика скочи и сложи ръце на раменете му.

— О, моля ви. — И обеща многозначително: — Останете, няма да съжалявате.

Йохан се престори, че схвана това като подкана, и прегърна решително младото момиче. Както и мислеше, то се изтръгна сърдито от ръцете му.

— Вие имате войнишки обноски!

— Но аз към войник, госпожице.

— Ако искате да ме спечелите, не трябва да действате така.

— А как? — ухили се Вайс.

— Бъдете умен, Йохан. Седнете и ми разкажете всичко, което знаете. — Прибави гальовно: — Моля ви се! — И сложи отново ръка на коляното му.

Като прехвърляше един по един пръстите й — тънки, студени и малко влажни, — Йохан каза сякаш без желание:

— Ако толкова настоявате, госпожице, няма що, готов съм.

— О! — доволно въздъхна Ангелика и се приближи повече до него.

Йохан разказа ясно, точно и подробно онова, което му беше препоръчано да предаде в случай на нужда на германското разузнаване като свой личен патриотичен дар.

То бе много хитър сбор от наглед значителни факти: зад някои от тях се криеше клопка, а други толкова открито отговаряха на действителността, че не можеха да не въведат в изкушение.

Ангелика, която слушаше внимателно и напрегнато, попита:

— Откъде ви са известни тия подробности, Йохан?

— Знаете ли, работех в автомобилна работилница и ми се налагаше да поправям колите им. А след поправката трябваше да ги придружавам в пробните излизания. Много недоверчиви хора са.

— Това те наричат бдителност?

— Бдителност е нещо по-друго. То е обичай да проверяват документите. И колкото повече документи имаш, толкова по-голямо доверие вдъхваш.

Ангелика стана, явно беше, че разговорът с Йохан я интересуваше живо.

— Една минутка! — И излезе от стаята.

След малко се върна и обяви тържествено:

— Йохан, полковник Йоахим фон Залц ви чака в кабинета си.

Като прекрачи прага, Вайс видя бледен, прегърбен човек с хлътнали гърди и също тъй хлътнали слепоочия и бузи върху костеливо, дълго и умърлушено лице. Стъклата на пенснето силно увеличаваха изпъкналите му очи, които изразяваха умора и голямо равнодушие към всичко. Небрежно, със слабо кимване на плешивата си глава полковникът отговори едновременно на поздрава на Вайс и му посочи коженото кресло с пневматична възглавница на облегалото. Когато Вайс седна, той впи в него прозрачните си безцветни и немигащи очи с червени жилки. След това сложи пред себе си китките на ръцете така, че пръстите да се допират, впери поглед в ноктите си и ги заразглежда съсредоточено, като се отдаде изцяло на това занимание.

Вайс също мълчеше.

— Да? — изведнъж процеди полковникът, без да вдига очи и да мени положението си.

— Хайде, повторете, повторете! — нетърпеливо настоя Ангелика.

Вайс стана като за доклад и повтори сбито, но с още по-твърд глас онова, което разказа на Ангелика.

Полковникът продължаваше да седи в същото положение, притворил очи с тънките си сиво-синкави клепачи. Нито веднъж не прекъсна Вайс, нито веднъж не му зададе въпрос.

Като се вглеждаше изпитателно във Фон Залц, Йохан се мъчеше да определи какво впечатление му прави казаното, но лицето на полковника оставаше непроницаемо. И когато Вайс завърши, полковникът продължи да съзерцава съсредоточено ноктите си.

Мълчанието ставаше мъчително. Дори Ангелика започна да се чувства неловко, като не знаеше как е възприета настойчивата й молба да изслуша Вайс.

И изведнъж полковникът запита със силен, малко звънлив глас:

— Кой от вашите съграждани, които се намират тук, може да изпълни дълга на чест пред райха и фюрера?

— Господин полковник, всички ние като истински германци.

— Седнете! — последва заповед. — Това е излишно. Кажете име.

— Трябва ли да знае да борави с парашут? — решително попита Вайс.

— Име!

— Папке, господин полковник. — И като се изпъна отново по войнишки и загледа предано в очите на Фон Залц, Вайс рапортува: — Бивш нахбарнфюрер, средна възраст, отлично здраве, решителен, умен, познава великолепно обстановката, владее оръжие, често е излизал в гранични райони, има там връзки.

Полковникът помълча, вдигна телефонната слушалка, каза един номер и след това продължи с крайно отегчен глас:

— Дайте бърза справка за Папке, пристигнал от Рига. — Остави слушалката и потъна отново в мълчаливо съзерцание на грижливо гледаните си нокти.

Напоследък Папке избягваше да се среща с Йохан, но питаше колегите му за него и дори се отбиваше у госпожа Дитмар, когато го нямаше, като се опитваше да научи как прекарва времето си квартирантът й. Ето защо не е чудно, че при първа възможност Йохан се помъчи да се отърве от Папке, още повече, че няма да бъде особено трудно да се обезвреди, ако изпратят именно него в Съветска Латвия. Затова е достатъчно да съобщи шифровано името му — отличителните белези са и така известни.

Полковникът седеше както преди в позата на статуя и само от време на време повдигаше празните си очи.

Йохан погледна Ангелика, сякаш я питаше какво да прави по-нататък.

Ангелика отговори със строг поглед.

Полковникът я беше дресирал здравата, щом тя се страхуваше дори дума да продума пред него. Интересно, и насаме ли са тъй мълчаливи?

Телефонът иззвъня.

Полковникът допря слушалката до бледото си широко и щръкнало ухо и като кимаше от време на време, каза, по-скоро изграчи няколко пъти: „Да, да“. Остави слушалката и въпросително погледна Вайс, сякаш се чудеше защо е тук. Ангелика стана бързо, погледна Вайс и тръгна към вратата. Той разбра, стана също, чукна токове, обърна се и като удряше бодро крак, излезе, придружен от Ангелика.

Щом излязоха навън чу се звънец.

— Една минутка — извини се Ангелика и изчезна зад вратата на кабинета.

Не се върна скоро. Но когато излезе, усмихваше се и държеше в ръка незапалена цигара. Подаде я на Вайс.

— Това е за вас от полковника.

— Значи, всичко е наред? — попита Вайс.

Ангелика го потупа снизходително по гърба и го изпрати до вътрешната стълба.

По пътя към къщи Вайс мислеше непрекъснато само за едно: как да смести по-добре в минимум знаци всичко, което успя да научи днес, как да избегне думи, които изразяват преживяванията му, и как да намери едновременно такива, които да предадат цялото значение на всичко недоизказано.

 

 

Когато посрещна на летището майор Щайнглиц, Вайс го поздрави така горещо, че въпреки цялата си коравосърдечност и надменност, майорът не можа да не изпита в душата си приятно чувство и прости великодушно на Йохан, когато той при тичането насам-натам с багажа от радост едва не изпусна термоса.

Майорът сметна искрената радост на Вайс за потвърждение, че селянинът — който и да е той — изпитва вродено благоговение пред своя господар и това благоговение е свидетелство за расовата чистота на германските селяни.

Пред входа на хотела, както винаги, Щайнглиц процеди небрежно през зъби, без да изговаря края на думите:

— Точно в един часа. С пълен запас от бензин. И с багажа си.

Йохан разбра, че напуска Лодз, и може би завинаги.