Вадим Кожевников
Щит и меч (17)

17.

Беше топла ясна юнска нощ. Гладката повърхност на вировете отразяваше и луната, и звездите, и небесната синева. Горчиво и сладостно миришеха тополите. А от засетите ниви, потънали в рапица, се носеше нежна миризма на мед. Йохан караше бавно колата по сивия сух път с дълбоко издълбани в асфалта следи от танкове.

Изминаха дълга аристократична алея, изпъстрена със сенки от дървета. След това отново се проточиха неразораните пусти поля. А по-нататък започнаха гори и стана тъмно като в тунел.

Йохан включи пълна светлина и веднага отпред се чуха безредна стрелба, викове и глух звук от удар, придружен от издрънкване на стъкло.

Фаровете осветиха автомобил, забил счупения си радиатор в стъблото на едно кестеново дърво.

Двама офицери от свързочните войски — единият с пистолет, а другият с шмайзер в ръце — бледи, окървавени, скочиха на стъпалото и казаха настойчиво на Вайс да кара по-бързо.

Вайс посочи с глава Щайнглиц.

Майорът заповяда небрежно:

— Седнете. И документите ви.

— Господин майор, всяка секунда…

— Тръгвай — каза Щайнглиц на шофьора си, като връщаше документите на офицерите. Попита: — Е?

Все тъй развълнувани и прекъсвайки се един друг, офицерите обясниха какво се е случило.

Преди няколко часа някакъв войник се вмъкнал в колата с радиостанцията на полка, ударил по главите радиста и помощника му, изхвърлил ги от каросерията, а после заплашил шофьора с пистолет и откарал колата. Скоро дежурните станции засекли, че някъде в този район заработила нова радиостанция, която предавала открит текст на руски език: „До всички радиостанции на Съветския съюз — на двадесет и втори юни войските на фашистка Германия ще нападнат СССР.“

Пеленгационни уредби започнали да търсят станцията. На една от тях били тези офицери. Скоро на шосето видели отвлечената товарна кола и се спуснали да я преследват, като съобщили за откриването й по етера. Но на завоя шофьорът по зъл умисъл или поради неопитност ударил колата в дървото.

Йохан беше принуден да увеличи скоростта. Офицерът, който седеше до него, поглеждаше ту скоростомера, ту пътя и навярно неслучайно бе опрял дулото на шмайзера си в слабината на Йохан.

Щайнглиц също се увлече. И той буташе цевта на „валтера“ си в гърба на Йохан.

След известно време пред тях се показа товарна кола-фургон, в каквито обикновено поставяха полковите радиоуредби, и макар че засега това беше безсмислено, свързочниците и Щайнглиц издигнаха оръжията си над борда на колата и започнаха да стрелят отчаяно след товарната кола.

На нагорнището товарната кола намали малко скоростта. Колата на Вайс започна неумолимо да я настига.

И тогава Йохан реши да извърши също авария и също на завой, но ще се помъчи да направи това по-изкусно от загиналия шофьор: ще вреже колата не в дърво, а в каменните пилони отстрани на пътя. Достатъчно е да смачка калника и ще трябва вече да спре или за да го свали, или за да изправи смачканото място над предното колело, а през тия секунди товарната кола ще се изкачи по нагорнището.

Той вече се канеше да изпълни колкото може по-ловко замисленото, когато изведнъж ги задмина един бронетранспортьор. От наведения стоманен щит над предното стъкло излизаше син картечен пламък.

Аварията вече няма да помогне. Йохан полетя с бясна скорост, но транспортьорът не позволи да го изпреварят: картечните редове пронизваха ветрилообразно пътя и Йохан не посмя да изложи колата си под куршумите. Картечната стрелба се сливаше с рева на мотора.

След малко по асфалта заскърцаха металните дискове на колела с пробити гуми, чу се трясък и товарната кола падна от склона. Всичко се свърши.

Йохан спря колата на онова място, където изгубилата управление товарна кола беше разбила дебелите каменни пилони отстрани на шосето и се бе сгромолясала в дола, обрасъл с храсти.

Сега тя лежеше на дъното на дола с колелата нагоре. Вратичката се беше заклинила и шофьорът не можеше да се измъкне от кабината. Щайнглиц се възползва от радиостанцията на транспортьора, за да съобщи на капитан Дитрих за произшествието, което го засягаше като контраразузнавач.

Йохан предложи да преобърнат товарната кола с помощта на транспортьора. Водачът възрази решително: каза, че това е невъзможно при такава стръмнина и че не иска да стане самоубиец.

Вайс се обърна към Щайнглиц:

— Ще позволите ли?

Майорът наведе бавно клепачите си.

Вайс взе това за съгласие, отстрани водача, качи се на транспортьора и хлопна тежката стоманена вратичка след себе си. Дали за да избави от страдания човека, сплескан в кабината на товарната кола, дали за да се намери сам в тая мощна, въоръжена с две картечници кола с тясна като мъртвешки ковчег каросерия — той сам не знаеше защо.

Щом започна да се спуска, той почувства, че тая многотонна грамада не иска да се подчини. Цялата й стоманена тежест като че ли преливаше към единия борд, сякаш колата беше пълна с тонове живак, който сега бе прелял встрани, и с нищо не можеше да се спре смъртоносното наклоняване. И когато Йохан включи мотора и дръпна колата назад, тази течна стоманена тежест също преля назад. Още секунда — и колата ще почне да се търкаля презглава. А той трябва да я накара да се смъкне бавно и покорно, като едва плъзга зигзагообразно спрените колела в посока, обратна на спускането. Докато се бореше с колата, чувстваше все по-голямо и по-голямо презрение към себе си. Защо си предложи услугите? За да загине глупашки, нали? Или за да се осакати? Той нямаше право на това. Ако му се случи нещо, това ще бъде най-безсмисленото прахосване на сили, сякаш сам се беше откраднал от делото, на което е предназначен да служи. И колкото повече се презираше, толкова по-яростно, по-настървено и по-отчаяно се бореше за живота си.

Йохан толкова изнемогна в тази борба, че когато сякаш с последно усилие все пак накара транспортьора да се спусне покорно в дъното на дола, едва можа да сложи цигара в треперещите си устни.

През това време на местопроизшествието дойдоха Дитрих и двама полковници, придружени от охрана. И санитарна кола.

Йохан не отстъпи и сега мястото си на водача на транспортьора. Когато товарната кола беше закачена със стоманени въжета и мощният транспортьор я преобърна, Йохан се приближи и започна да гледа какво става, без да слиза на земята.

Войниците се бутаха един друг и се опитваха да отворят смазаната вратичка. Йохан слезе от транспортьора, скочи върху стъпалото на товарната кола от другата страна, покачи се на радиатора и оттам се вмъкна в кабината, тъй като страничното стъкло беше счупено. Човекът, който лежеше тук, не даваше признаци на живот. Йохан почувства, че дори тръпки го побиват, когато се допря до окървавеното свито тяло. Като се справиха най-после с вратичката, войниците помогнаха да се отмести кормилната стойка и да се освободи шофьорът. Сложиха смазаното лепкаво тяло на тревата. Късче одрана от челото кожа закриваше лицето на шофьора.

Щайнглиц се приближи, наведе се и внимателно повдигна това късче върху челото на осакатения човек. И тогава Йохан видя лицето му. Това беше лицето на Бруно.

Водачът на транспортьора насочи запалените фарове върху простряното тяло.

Санитарите донесоха носилка, приближи се лекарят с чантата с лекарства.

Но сега се разпореждаха не полковниците, а представителят на контраразузнаването капитан Дитрих. Той заповяда да се изследва раненият още тук, на мястото.

Лекарят разряза мундира на Бруно. От гърдите стърчеше счупен къс от ребро, пробил кожата. Единият крак беше счупен. Китката на ръката бе смазана, сплескана и приличаше на червена ръкавица с един пръст.

Лекарят стана и каза, че тоя човек умира. И не трябва да се привежда в съзнание, защото това няма да му помогне, ще му донесе само мъчения.

— Той трябва да заговори — твърдо рече Дитрих. Усмихна се на лекаря и прибави: — Господин докторе, настойчиво ви съветвам да не губите време, ако разбира се, не искате да изгубите нещо по-важно.

Лекарят, започна да чупи бързо шийките на ампулите, да пълни спринцовката и да инжектира Бруно.

Дитрих събираше веднага хвърлените празни ампули. Лекарят се озърна. Дитрих обясни:

— Господин докторе, вие ще ми позволите след това да свикам малък консилиум, за да установя доколко добросъвестно сте изпълнили молбата ми, нали?

Лекарят побледня, но ръцете му не трепнаха, когато отново заби иглата в гърдите на Бруно. На Йохан се стори, че той мушка точно в сърцето.

Бруно изхърка, въздъхна и отвори очи.

— Отлично — одобрително каза Дитрих на лекаря. Заповяда на Щайнглиц: — Излишните вън. — Но помоли лекаря: — Останете. — Приседна на земята, като я попипа предварително с длан, и се оплака: — Влажничко.

Щайнглиц съблече шинела си, сгъна го и го сложи под Дитрих. Капитанът кимна в знак на благодарност, наведе се към Бруно и каза с усмивка:

— Чия задача и кратко съдържание на предаванията! — Погали Бруно по цялата ръка. — После докторът ще ви бодне и вие съвсем безболезнено ще изчезнете. И така, бъдете така добър.

Вайс пристъпи към транспортьора, но единият от полковниците подхвърли пистолета в ръка, заповяда шепнешката: „Марш!“ и дори го придружи до пътния насип. Оттам викна на телохранителите:

— Я позадръжте тоя момък в компанията си!

Мотоциклетистите с кожени комбинезони се спуснаха към Вайс, закараха го на шосето, сложиха го да седне в мотоциклета и закопчаха брезентовия калъф, за да не може в случай на нещо да изскочи веднага от коша.

В нощната тишина се чуваше добре раздразненият глас на Дитрих.

— Кой крак извивате, докторе?! Казах ви — счупения! Сега на другата страна. По дяволите, откъснете тоя дрипел! Нека види! Моля ви се, още една инжекция. Великолепно. По-добре от коняк. Хайде, стъпете на ръчичката му. Но не се стеснявайте, докторе! Това тонизира по-добре от всякакви инжекции.

Йохан се напрегна цял. Струваше му се, че всичко това става не там, в дъното на дола, а тук, горе. И като че ли точно в ушите му, чупейки черепа, влиза нетърпимо отвратителният глас на Дитрих. И това нямаше край.

Изведнъж всичко замлъкна. Огън освети мрака, замириса на нещо ужасно.

Йохан се дръпна и веднага в гърдите му се опря шмайзер. Той се опита да улови цевта, но го удариха отзад по главата.

Когато дойде на себе си, попита:

— Но какво има? — И обясни защо иска да излезе от коша.

Един от телохранителите каза:

— Ако не можеш да търпиш, карай в гащите! — И се засмя с глас. Но веднага млъкна, сякаш се задави.

След известно време на шосето се изкачиха полковниците, Дитрих и Щайнглиц.

Дитрих се сбогува:

— Лека нощ, господа! — И тръгна към колата.

Мотоциклетистите освободиха Вайс.

— Да вървим! — заповяда Щайнглиц, щом Йохан седна край кормилото.

Двамата офицери мълчаха. Дитрих наруши тишината, оплака се обидено:

— Аз го убеждавах толкова логично.

Щайнглиц попита:

— Ще докладваш ли?

Дитрих поклати отрицателно глава.

— А ако ония доложат?

Дитрих се засмя:

— Тия армейски тъпаци бяха готови да ми лижат ботушите, когато им предложих версията си. Какво по-просто: пиян войник задига колата и катастрофира.

— Защо е това? — учуди се Щайнглиц.

— Защото — поучително обясни Дитрих — полковниците няма да избягнат следствие, ако например съветски разузнавач е откраднал дръзко полевата радиостанция и е предал на своите датата, когато ще започнат събитията.

— Дявол да ги вземе, нека отговарят за нехайството си! Ясно е, че това е съветски разузнавач.

— Да — сухо рече Дитрих. — Но нямам доказателства. И защо ми са всъщност?

— Как защо? — учуди се Щайнглиц. — Ами той предаде всичко!

— Няма значение! Сега вече нищо няма да се измени от това. Армията е готова за удара и самият фюрер не ще поиска да го отложи нито с минута.

— Така е — съгласи се Щайнглиц. — А ако червените отвърнат с контраудар?

— Няма да отвърнат. Ние разполагаме със специалната директива на Сталин. В случай на бойни действия по границата той е заповядал на войските си да изтласкат противника отвъд демаркационната линия и да не вървят по-нататък.

— Ами ако…

— Ако някой узнае тия твои идиотски разсъждения — строго го прекъсна Дитрих, — помни, че в касата ми ще се пази техният запис.

— А ако направя донесение преди тебе?

— Нищо няма да излезе от това, приятелю мой. — Гласът на Дитрих звучеше ласкаво.

— Защо?

— Сега твоето съобщение е вече прието от мене. Но не с днешна дата и за злоумишленото му забавяне ще те разстрелят.

— Ловко! Но защо отдаваш такова значение на всичко това?

Дитрих отговори меланхолично:

— Скъпя честта на трети „Ц“ отдел. У нас никога не е имало никакви пропуски в работата и сега няма. Няма и да има.

Щайнглиц извика разпалено, искрено:

— Оскар, можеш да бъдеш спокоен: разбрах те!

— Както твърди Винкелман, спокойствието е качеството, присъщо най-много на красотата. А аз харесвам да бъда винаги и при всички обстоятелства красив. — И Дитрих потупа снизходително Щайнглиц по бузата.

Съмваше се. Небето от оная страна, където беше родината на Йохан, се осветяваше постепенно все повече и повече от изгряващото слънце. Топлият въздух искреше от блясък и чистота. През спуснатото стъкло в колата проникваше нежният сладък мирис на тревите.

Йохан караше автоматично колата. Обзе го безчувствено вцепеняване. Всичките му душевни сили бяха изчерпани. Сега той ще се обърне и просто ще застреля пътниците си. След това ще иде в поделението и пак ще стреля, ще стреля, само ще стреля! Това е единственото, което сега е в състояние да извърши, единственото, което му остана.

Йохан посегна към шмайзера и тогава като че ли чу гласа на Бруно, последният му завет: „Каквото и да се случи, пригаждай се. Пригаждай се — в името на победата и на живота на хората, пригаждай се.“

Йохан знаеше, че ако се представи възможност, ще съобщи кратко в Центъра: „Бруно загина, изпращайки радиограма за датата на нападението върху СССР. Противникът не разполага с данни за него.“ И нищо повече. Останалото е „белетристика“, която после сочат на разузнавача като прахосване на времето, предвидено за свръзка.

— Ей, ти! — Дитрих мушна Вайс в гърба. — Какво ще кажеш за аварията?

Йохан сви рамене и отговори, без да се обръща:

— Натряскал се с ракия, пощурял. Случва се. — И веднага, превъзмогвайки мъката, прибави бавно, ясно: — Господин капитан, вие сте добър човек: така се мъчехте да спасите живота на тоя пияница.

Да, именно тия думи излязоха от устата на Йохан. И това беше за него най-трудното през целия му засега кратък живот.

— Добре — каза Дитрих. И Йохан видя в огледалцето как той бутна Щайнглиц с лакът. След това Дитрих повтори още веднъж: — Добре е. Отлично.

Щайнглиц забеляза не без завист:

— Ти имаш истински аналитичен ум, ти взе всичко пред вид.

— Умът е хубаво нещо — каза Дитрих. — А добрият апетит е още по-хубаво. — Заяви: — Но аз огладнях.

Пристигнаха в чифлика. Вайс спря колата пред вилата и по заповед на Дитрих отиде да търси готвача.

Денят настъпи, слънцето светеше, служителите на специалното поделение чистеха зъбите си край кладенеца, миеха се, бръснеха се, наведени над легените. По долни дрехи, по гащета те съвсем не приличаха на войници. Мнозина бяха излезли по домашни топлинки от сукно на квадрати с плъстени подметки. Миришеше на тоалетен сапун, на ментова зъбна паста, на одеколон. И Йохан трябваше да живее, да се усмихва, да приказва. Като че ли нищо не се беше случило и не бе съществувала тая нощ, като че ли никога не бе съществувал Бруно.