Вадим Кожевников
Щит и меч (35)

35.

Затворникът №740014 от експерименталния лагер „О-Х-247“, същият на когото Йохан откри истинското си лице, пристигна благополучно в школата и след оформяването получи прякора „Туз“.

Но още в първия разговор с Йохан той изказа явно недоволство, че са го извлекли от лагера на смъртта.

Съобщи сухо и малко високомерно на Йохан, че в лагера бил избран за един от ръководителите на нелегалната организация. Те успели да се свържат с други нелегални организации и да образуват комитет на Военнопленнически съюз, който по-късно се готвят да нарекат Върховен съвет на Военнопленническия съюз. С обединени усилия и при подкрепата на германските антифашистки организации те ще готвят едновременно въстание във всички лагери. Ето защо той смята, че престоят му в школата е неуместен. И макар че работата, извършена от комитета, засега не е толкова значителна, все пак мястото му е там, в лагера.

Всичко това беше изненада за Йохан. И означаваше загуба на човека, на когото можеше да се опре тук изцяло. В същото време, върнал се в лагера, Туза би могъл да помогне на Йохан и в разузнавателно-диверсионните школи щяха да се изпратят онези военнопленници, които нелегалните лагерни организации ще подберат.

Йохан обеща на Туза, че ще се помъчи да се позове на някое негово провинение или на неспособност за агентурна работа, за да го изпрати обратно в лагера, щом той си намери достоен и верен заместник сред тукашните курсисти. И от този миг започна да избягва каквито и да било срещи с Туза.

Не можеше да не се обърне внимание на съвсем новите, самоуверени обноски на бившия №740014. Той слушаше Вайс с известна снизходителност, с нескривано превъзходство, като се усмихваше загадъчно, сякаш искаше да го накара да почувства, че той, Туза, сега не е същият като преди. Сега е персона с известни особено възвисяващи го права и още не се знае кой на кого трябва да съдейства — той ли на съветския разузнавач или разузнавачът на него.

И макар че от костеливото му лице не бяха изчезнали следите от лишеи, побоища и глад, а полученият в школата френски мундир висеше на него като на закачалка и огромните китки на работните му ръце с изсъхнали мускули, изтощени от тежкия труд на каменоломната, приличаха на два сплескани грозда от сгърчени пръсти — въпреки всичко това от цялата му фигура лъхаше такава величавост, каквато не може да се изрази нито в бронз, нито в мрамор.

Такъв важен, пълен с чувство за собствено достойнство човек, сигурно го беше направило доверието, което бяха проявили в лагера към него с избирането му в ръководството на нелегалната организация.

Това беше избраник на народа, твърдо убеден, че е облечен с най-главната власт тук.

Ето защо слушаше Йохан донякъде снизходително, като смяташе, че макар той да е съветски разузнавач — може би лейтенант или капитан, — все пак е служещ. А той, Туза, тъй да се каже, е представител на блока на партийните и безпартийните. И е избран не просто от експерименталния лагер „О-Х-247“, но и от междулагерния Военнопленнически съюз, който трябва да подготви въстание на затворниците в концлагера. И той влиза в ръководната група на този междулагерен съюз. Когато се обсъждаше работата на съюза, членовете на ръководния комитет се изказаха различно по тактиката на подготовката за въстанието. Трябваше да се води борба с левичарските, сектантските тенденции на ония, които твърдяха, че няма защо да се губи време за организаторска дейност, за пропагандистка работа, а трябва само да се формира сигурно ядро, което ще нанесе удар по охраната — и тогава масите сами ще се присъединят стихийно към въстанието. И дори ако загинат при това всички затворници, важното е да се извърши акцията. „Свобода или смърт“ — такъв беше лозунгът им.

Имаше и такива, които бяха с опортюнистически възгледи; те смятаха, че задачата на съюза е само да гледа колкото е възможно повече затворници да оцелеят и тъй като победата на Червената армия е исторически неизбежна, трябва само да се издържи до този исторически момент, който ще разреши всичко. Ето защо, казваха те, в лагерите не трябва да се създават нелегални комунистически организации, а комунистите трябва да влязат в съюза не като представители на тази организация, а на общи основания. И съюзът би трябвало да се оформи в духа на организация, която служи само за взаимна помощ и общокултурна просвета. Тогава в случай на провал членовете на съюза няма да бъдат унищожени напълно, ще загинат само ръководителите. А може би администрацията в някои лагери дори ще се примири с такава безобидна форма на военнопленническа организация и тогава по-късно съюзът ще може да се използва за по-активни действия.

Тия разпалени дискусии се водеха в един тесен забой. Членовете на комитета се бяха вмъкнали с мъка в каменната му пролука и, легнали глава до глава, се убеждаваха шепнешком един друг, докато другите, отделени за охрана и прикритие, сриваха зад тях късове от скали и образуваха купове, през които не можеше да се премине. Но тези купове почти пресичаха и достъпа на въздух и членовете на комитета, задъхани, облени в пот, с болка в гърдите и задуха, каквато изпитва, навярно, живо погребаният, спореха страстно, като търсеха решение, което можеше да стане общо, неоспоримо за всички.

Съобщението на Туза за плановете да се създаде Военнопленнически съюз се отличаваше с крайна лаконичност. Може би той го сбиваше така, като имаше предвид късото време за срещата им, но не е изключено също, че искаше да даде на Вайс да почувства суровата деловитост в работата на лагерния комитет.

Но и това беше достатъчно за Йохан да усети възвисяващото душата нестихващо непокорство, силната жизнеспособност на съветските хора, която също така, както и самият живот на земята, не може да се убие.

В очите на Йохан, сякаш изчезна ореолът на известна изключителност, с който, както му се струваше по-рано, е озарена мисията му, защото хиляди хора като тоя затворник под №740014 извършват боен подвиг в неприятелския тил, подобен на неговия, използвайки методи, подобни на неговите. И всъщност за тях е безкрайно по-трудно да се борят в лагера, те се намират сякаш на дъното в гигантски гроб. А той, Йохан, беше наглед в по-привилегировано положение, макар че най-малката непредпазливост може да го обрече преди неизбежното смъртно наказание на продължителни страшни мъки, не по-малко жестоки от ония, на които се подлагат в лагерите.

Майор Щайнглиц се отдаде изцяло на административна дейност, въодушевен от старопруския завет: „Човекът е нищо, организацията е всичко.“ Поточният метод за масово производство на разузнавачи, към който най-напред се отнасяше скептично, го увлече постепенно с възможността да блесне чрез канцеларския размах на официалните донесения, изпращани в Берлин. Заедно с Хаген те изготвяха статистични докладни записки, в които въз основа на бъдещите победи на Вермахта изчисляваха процентите от човешкия състав на победените армии за мрежата на своите школи. И тия прогностични изчисления имаха грандиозен, внушителен вид.

Установеният в школата дневен режим не се нарушаваше никога. Ставане в 6 часа, утринна гимнастика от 6 часа и 10 минути до 6 часа и 40 минути, време за тоалет — 20 минути, закуска — от 7 до 8 часа, занимания — от 8 до 12 часа, обед — от 12 до 14 часа, занимания — от 14 до 18 часа, вечеря — до 19 часа, вечерна проверка — в 21 часа и 30 минути. Отбой — в 22 часа. В неделни дни нямаше занимания.

Пощата се доставя на курсистите направо в бараките — това е всякаква антисъветска и белоемигрантска литература и вестници. От време на време къса лекция на тема „История на съветската държава“.

Като размисляше върху непрекъснато действащата организационна и възпитателна система и за бързата й резултатност, Щайнглиц изказа опасение да не би в такива идеални условия, свикнали, тъй да се каже, с германския живот и ред, курсистите да забравят условията, в които ще се наложи да работят, и затова нареди да се окачат съветски трофейни плакати в бараките. Заповяда също така курсистите да се обръщат един към друг с думата „другарю“ и в неделни дни да пеят задължително в хор народните си песни.

Дитрих се залови усърдно да създаде сигурна система на така нареченото „тайно оперативно обслужване на слушателския състав в школата“.

Като наблюдаваше курсистите през учебните занимания, майор Щайнглиц се убеди колко тъпи, неспособни хора са те. Едва усвояват най-елементарни неща, паметта на всички е отслабнала, липсва им съобразителност и затова сроковете за обучение се проточват недопустимо. И с гордост Щайнглиц мислеше за бившия си шофьор, ефрейтора Йохан Вайс, който беше въплътил така бляскаво в себе си най-добрите черти на германския народ. Всъщност той успя за най-късо време да усвои напълно необходимите познания и да заеме достойно място сред най-опитните сътрудници на Абвера.

След отбоя Йохан трябваше наред с другите преводачи да дежури със слушалки на ушите в канцеларията при проводника на микрофоните, инсталирани в общежитията. Чрез превключвател той можеше да слуша какво говорят помежду си курсистите в което и да е помещение на всяка барака.

След дежурството той беше длъжен да предава на Дитрих записани най-съществените разговори. Между другото Йохан предполагаше, че също такива микрофони са инсталирани в стаите на щабните сътрудници, но по тая линия подслушват само работниците от трети „Ц“ отдел и самият Дитрих.

Ето сега Вайс чува в слушалката треперливо звънтящо делово тенорче. Разсъждава, изтегнал се навярно в леглото:

— Имам възможност да съществувам още. Ами на мене не ми трябва кой знае какъв живот. Стига ми само дървена къщичка и малко слънчице, е, и храна, разбира се. Не съм завистлив. Тука ме изпратиха само за поведението ми. Свикнах да живея и в лагера. Научих се на всичко. Хората се огорчават от несправедливо наказание. А пък аз, нищо, продължавам да живея, само попримижа и нищо — карам си живота. Има причини, зависими от нас, а има и независими. Има лагери, има школи за шпиони също. Все някой ще заеме мястото. А защо не аз? Ако не отида аз, друг ще отиде. Механиката е ясна.

— Ти си акуратен и ще колиш акуратно.

Груб глас, навярно на човека с прякор Гвоздея. Лицето му след изгаряне е с лъскава, опъната, тънка, полупрозрачна розова кожа. В анкетния лист е записано — „сапьор“. Вайс подозира: танкист или летец, обгорял в танк или самолет.

— За мене това не е задължително — възрази Денисов по прякор Паток. — Подадох за радист. Тъй като съм грамотен, предполагам, ще уважат. В колхоза винаги бях на чиста, писмена работа.

— Обичаш да се подмазваш ти.

— А с тая грубост няма да жегнеш самолюбието ми. Не.

— Един такъв в лагера ни го удушиха в нужника — замислено каза Гвоздея.

— Но напразно — възрази Денисов. — Убили са, да речем, един провокатор. И за неговата гадна фигура ще застрелят след това трийсетина добри хора. Аз винаги съм бил против. И може да се каже, че съм спасил доста много добри хора, като съм предотвратил това.

— Доносничеше, а?

— Ами за един, за двама пакостници. А по тоя начин запазих живота на десетки. Размисли. И ще получиш благородна аритметика.

— Каква гадинка си.

— С думи ме засягай както искаш. Грубостта не ми прави впечатление. И няма да ти отвърна с грубост. За мене всеки човек е човек. А не говедо, не животно, макар че се отнасям с любов към тях. И при мене винаги живееше котарак. И ако искаш да знаеш, мъчно ми е, спомням си за него. А хората — какво. Хора има навсякъде и всички те са човеци, и всеки дърпа към себе си.

— И дълго време ли живя при съветската власт?

— Обикновено, както всички — от деня на раждането ми до седемнайсети юли тая година, когато си турихме шапките — словоохотливо съобщи Денисов.

Гвоздея каза замислено:

— Ако съм с тебе, бих приел да ни възложат задача: ти не си лекомислен, с тебе няма да пропадне човек.

— Не-е — възрази Денисов, — срещу тебе лично имам възражения.

— Че какво ми е лошото?

— Ще ме пребиеш и туй то, а сам ще се застреляш от мъка.

— Отде накъде?

— Ами очите ти са диви. Немецът тук е тъп, не различава. А аз усещам — вълнуваш се много.

Гвоздея запита:

— За такава агитация цигари ли ти дават или мазнина?

— Не-е, доброволно го правя. — Неспокойно попита: — А какво, дават ли добавка за правилно събеседване?

— Дават — рече Гвоздея. — Но само не тук.

— А ти не ме плаши. Други като тебе, ако ги пипнат, може би ще глътнат таблетка с отрова. Аз — не. Няма да се занимавам със самоубийство.

— Ама че си гнида, Паток!

— Информирах те вече — сърдито каза Денисов. — Няма да ме засегнеш!

Зашумя сламеникът — навярно си легна. Тишина.

Йохан премести дръжката на превключвателя на друга барака. Тук играеха карти на цигари и на порции маргарин. Записа: „Курсистът Гвоздей каза на курсиста Паток: ако Патока поиска да избяга при противника, Гвоздея ще го застреля. Гвоздея оказва правилно възпитателно влияние. Може би трябва да се съединят двамата при задача.“

Спомни си как веднъж в отговор на забележка Гвоздея му каза: „Господин инструктор, само очите ми са дръзки, а иначе съм тих като глупак, попитайте, когото искате.“ Не много отдавна Йохан стана свидетел на сбиването между Гвоздея и бившия криминален престъпник Вайкалото. При изясняването на причината узна: Вайкалото изказал мръсно предположение за жената на Гвоздея и той едва не го убил. Тогава той изпрати и двамата в карцера. Вайкалото се молеше да го затворят отделно, твърдеше, че Гвоздея е психопат и ще го удуши заради жена си.

След дежурството Вайс научи от картотеката адреса на Гвоздея и състави шифрована записка: искаше да намерят жената на Гвоздея и да получат от нея писмо за мъжа й.

Към картона на Денисов закрепи жълто квадратче: ненадежден, към картона на Гвоздея — зелено: проверен. Това направи не за себе си, а за да се ориентират колегите му, по-точно, за да се дезориентират.

Преваля нетраен, слаб сняг. Въздухът беше мътен. На плаца курсистите правеха утринна гимнастика — клякаха, размахваха ръце.

Днес има занимания по подготвяне на агентите чрез разпитване един други. На тези занимания се отделят много учебни часове. Един агент влиза в ролята на официален сътрудник на съветското контраразузнаване, друг — в ролята на подозрителен човек, задържан в тила на съветските войски. Първият е длъжен да изобличи „задържания“, че принадлежи към агентите на германското разузнаване, а вторият — да се оправдава и да отклонява по всякакъв начин обвинението от себе си.

Тези „представления“, устройвани от турнирни двойки край всяка маса, даваха на Йохан нови, сигурно изобличителни улики срещу едните и закрепваха надеждите, възлагани на другите — на ония, на които беше обърнал внимание и към които бе започнал да храни дори нещо като скрита симпатия.

Денисов играеше ролята си съвсем искрено. Неговите сиви като голи охлюви очи са мокри. Той моли унизено и скръбно „следователя“ си:

— Вие се държите човешки към мене. Обкръжиха ме. Избягах. Унищожих документите… А тия? Откъде можех да зная, че са „фалшификат“? Преминах фронтовата линия с един друг обкръжен. Той падна при стрелба. Взех му документите да ги предам на властите, както си му е редът. Е, налетях на патрула. А те — дай документа! Бутнах им неговия документ.

Гвоздея играеше с увлечение ролята на следовател, говореше яростно на възрастния, важен Зара, бивш петлюровец който се смяташе тук за нещо повече от другите и се кичеше със заслугите си пред германците в миналото.

— Ти, гад, и по-рано продаваше Украйна на немците, и сега пак я продаваш с всички партакеши!

— Гражданино следовател, вие нямате никакви улики — важно възразяваше Зара.

— А оръжието? Нали намериха оръжие у тебе. Съветски хора убиваше, паразит такъв!

— Оръжие носех за самоотбрана. Да се защищавам от ония, за които ме вземате.

— Дезертира от армията, нали?

— Аз съм баптист. Избягнах да служа в армията не по политически причини, а по религиозни убеждения.

— Твоят бог не е с обикновен кръст, а с пречупен. Ти вдигна във въздуха ешелон с хора!

— Откъде имате такива неверни сведения?

— Ами ти сам се хвалеше!

— На кого?

— На мене.

— Де? Кога?

— Ами в бараката, наскоро. Какво примижаваш?

Вайс намери за нужно да се намеси и каза строго:

— Курсист Гвоздей, вие трябва да използвате само ония предполагаеми улики, които сте получили при задържането. — На Зара забеляза наставнически: — Между другото имайте пред вид, че при задържането съветските органи могат да поискат всички материали за миналото ви. Затова не изключвайте възможността от такива въпроси. За по-плодотворна тренировка изложете на курсиста Гвоздей поне главните факти, които говорят срещу вас, за да се опитате да намерите контрааргументация, когато той ги използва срещу вас.

Като се свиваше и пъшкаше, Зара започна да изброява пред Гвоздея миналите си деяния.

Лицето на Гвоздея посивя, стана напрегнато, очите му засвяткаха злобно.

Застанал с гръб към Зара, уж зает изцяло с друга двойка, Вайс слушаше внимателно изброяването на някои негови злодеяния, които разпитваният сметна, че може да пусне в обръщение за тренировъчния разпит.

След това Вайс премина на нова двойка.

Изведнъж се чу звук на плесница, охкане, хъркане. Вайс се приближи до масата, край която седяха Гвоздея и Зара. Двамата скочиха, изпънаха се пред него.

— Той започна да ме бие, да ме бие с всичка сила! — извика Зара, месестото лице на когото подпухваше с морави петна.

Гвоздея обясни безцеремонно, като кривеше сухите си устни и гледаше безсрамно в очите на Вайс:

— Какво от това? Аз съм следовател. Той се опъва и аз го светнах. Ами самите нас ни убеждаваха, че измъчват в НКВД. — Кимна към Зара и каза: — И на, аз го тренирах. Нека се калява.

В зеленикавите тесни очи на Гвоздея играеше насмешливо пламъче.

— Двамата в карцера! — заповяда Вайс.

— А защо и аз? — учуди се Зара.

— Не проявихте твърдост, издръжливост и хладнокръвие. Три денонощия.

Като докладваше веднъж на Лансдорф за настроенията на курсистите, открити чрез подслушване по микрофона, Вайс отговори необикновено високо на въпроса дали Дитрих не трябва да поусложни методите на проверяването:

— Господин капитан Дитрих е бележит контраразузнавач, аз се прекланям пред таланта му.

Лансдорф вдигна учудено очи. Йохан направи гримаса, допря ръка до ухото си, след това показа стената и повтори също така ясно и високо:

— Капитан Дитрих е подвижна енциклопедия на всички най-съвременни методи в техниката на разузнаването.

Лансдорф не отговори нищо. Но след няколко дни, когато срещна Вайс в двора, каза:

— Ефрейтор Вайс, аз заминавам заедно с капитан Дитрих за Варшава, ще се върнем чак на другата сутрин. През време на отсъствието ми ще дойде свързочник. Посочете му стаята ми и стаята на Дитрих. Телефоните ни не са нещо в ред. — Заповяда строго: — Помогнете му, от каквото има нужда. Но бъдете само вие и той, никой друг.

— Слушам! — рече Вайс.

Той даде много висококвалифицирана помощ на свързочника и не само му помогна да инсталира в стаята на Дитрих скривалище с микрофон, проводник от който беше прокаран в стаята на Лансдорф, но и успя да монтира също такъв микрофон в стаята на Лансдорф, а разклоненията от двата микрофона да спусне в помещението на канцеларията и да ги замаскира като електрическа инсталация.

Сега Йохан доби възможност да подслушва през време на дежурствата си не само разговорите на курсистите.

Когато Лансдорф се върна, Вайс му доложи, че не е могъл да подпомогне свързочника, защото за съжаление не притежава достатъчно опит и знания за това. Но свързочникът и сам се справил. Вайс проверил — телефонните апарати работят отлично. Свързочникът заминал за частта си.