Вадим Кожевников
Щит и меч (49)

49.

Както обикновено, в пет часа сутринта след гимнастическите упражнения пред отвореното вентилационно прозорче в стаята си Елзе, наведена над легена, се триеше с мокра гъба. В мътното огледало над малката масичка се отразяваше плоското й тяло с тесни бедра и широки рамене и сухите й мускулести ръце и крака. Куп разчорлена, бронзово-червеникава, боядисана коса. Тясно, малко лице с хлътнали страни и сурово стисната уста. Навъсено проблясващи, дълбоко хлътнали очи. И възмръсни петна по скулите от миглите, гримирани още от снощи.

Елзе се гледаше с погнуса в огледалото и намираше, че прилича на жалко гардже с оскубани пера. И тъй като беше сама в стаята, никой не оспорваше нейната жестока присъда за външността й.

Но честно казано, тя не беше справедлива към себе си. В това слабо, изтощено моминско тяло всеки, дори посредствен скулптор, би видял ония хармонични пропорции, които още от древността предават един от друг, въплътени в мрамор, великите художници, търсещи абсолютния идеал на женската красота.

И не толкова засрамена от голотата си, колкото от погнуса към себе си, Елзе се облаче бързо с оная обмислена вулгарност, която отговаряше на професията й — артистка във вариете.

Гримира лицето си, направи висок просташки кок над изпъкналото си и чисто чело и изписа с туш под очите сенки, които опорочаваха чистотата им.

Взе лакираната чантичка от изкуствена кожа, слезе по мръсната смрадлива стълба и тръгна по улицата с люлеещия се вървеж на еквилибристка.

Днес в 11 часа и 10 минути тя трябваше да мине покрай един човек, който ще купува във вестникарската будка на улица „Маршалковска“ три броя от Гьобелсовия седмичник „Дас Райх“, и когато той ги разглежда, тя трябваше да сложи на дъската „Фьолкишер беобахтер“, за да го вземе тоя човек със себе си.

Елзе нямаше нужда да знае белезите на тоя човек, не трябваше и да го запомня. Единственото нещо, което й беше известно, е, че той ще бъде със светли ръкавици и в лявата си ръка, между малкия и безименния пръст, ще държи късо кехлибарено цигаре с незапалена цигара. Нищо повече. Ако тоя човек сметне за нужно да й предложи цигара, тя трябва да вземе третата отляво. Значи, тя ще получи шифровано съобщение, което ще трябва да обработи, след като се върне в къщи.

Обикновена, не особено сложна задача. И тая лека, безопасна, обикновена задача сякаш освободи съзнанието й за други, преследващи я с мъчителна упоритост, съвсем не служебни мисли, които се опитваше безуспешно да отпъди от себе си през последните дни.

Елзе вървеше към вестникарската будка на „Маршалковска“ и мислите й бяха далеч от онова, което й предстоеше да извърши. Задачата й беше най-обикновена, извънредно проста и затова не изискваше силна съсредоточеност. Сега нямаше нужда да изключва напълно от съзнанието си всичко, което можеше да й попречи и да я накара да се усъмни дори за миг в неуязвимостта си. Жена с такъв вид като нея е извън всякакви подозрения. Такива има много тук. И именно те са извън подозренията, защото моралните им принципи са сродни с етиката на имперските представители. У тях не може да се появи дори сянка от съмнение, че такава жена като Елзе не е „тяхна“. И затова тя вървеше смело по „Маршалковска“, като се поклащаше, и кръглите й колене с опънати копринени чорапи лъщяха под късата й рокля. Очите й са изписани, примижали. Устата е ярко начервена и се откроява на бледото лице като мишена. И когато тя видя отражението си в стъклата на празните витрини, стори й се че е не тя, а обидна карикатура на жена — типът беше възпроизведен с безукорна точност.

По тоя начин Елзе беше избрала най-подходящата защитна обвивка при дадените условия.

Човекът, когото трябваше да срещне при будката, за да му предаде вестник с шифровано съобщение между редовете, й беше неизвестен. Тя не знаеше и каква задача изпълнява той в неприятелския тил.

Който и да беше той, Елзе трябваше само да изпълни точно тая толкова наглед проста задача, не изискваща нито труд, нито усилия, нито като че ли дори и съобразителност. Трябваше в уговореното време да се приближи до будката, да остави на дъската свития на тръба вестник и да си отиде, без да погледне дори човека, заради когото се правеше всичко това.

В плана на операцията, разработена от Центъра, всяка най-дребна подробност имаше също такова значение, както най-малката част на огромен механизъм: ако тя, тая част, не изпълнява своите строго определени функции, като взаимодейства хармонично с безбройните други части, мощният агрегат не ще може да работи, ще спре.

И така Елзе ситнеше по „Маршалковска“. Твърдите й от туша мигли окръжаваха като бодливо венче криещите сподавена тъга очи, в които не беше подправен единствено цветът им. Тя пресметна точно времето и без да ускорява или да забавя крачките си, се приближи до будката почти едновременно с човека, външността на когото нямаше нужда да запомня. Остави на дъската свития стар вестник, купи си две пощенски карти, скри ги в чантичката си и се отдалечи от будката, след като се усмихна механично за сбогуване на старата будкаджийка, която сметна за унизително да отговори на усмивката на една мома, нацапотена още от сутринта.

Човекът, който разглеждаше седмичника, взе три броя заедно с оставения от Елзе вестник, плати ги и тръгна към другата страна на улицата, без да се озърта.

В същия миг вратичката на вестникарската будка се отвори изведнъж. От нея изскочи някакъв мъж, мушна дясната си ръка под ревера на шлифера си с качулка и тръгна бързо след човека, който току-що бе купил седмичника. Движението му беше толкова явно професионално, че Елзе съобрази мигновено на каква опасност се излага човекът, който се намираше няколко минути под неин надзор. Без да мисли много, тя хвърли чантичката си от изкуствена кожа в едно телено кошче за боклук, спусна се след типа с шлифера, настигна го, хвана го за ръка и завика, че ей сега, сегичка той откраднал чантичката й при вестникарската будка.

Тоя тип излезе силен мъж. Но в ловкостта да се вчепква Елзе не му отстъпваше. Завърза се борба. И веднага иззад ъгъла излязоха двама мотоциклетисти и един автомобил с боядисани странични и задни стъкла. Елзе бе хвърлена в автомобила и откарана. Всичко стана толкова бързо, че минувачите не успяха да разберат дори каква е работата.

След няколко часа полицията обясни на будкаджийката, че задържаната излязла улична крадла.

Нищо друго не се случи тая сутрин.

Същата вечер атракционът на госпожица Никол беше заменен в програмата на вариетето с номер на артистка, танцуваща с горящи факли.

Между агентите от криминалната полиция Вайс имаше един познат, някой си господин Адам. В миналото прочут варшавски детектив, той се беше специализирал в издирване на семейни скъпоценности, откраднати от аристократи. Такива кражби се извършваха обикновено от големите професионалисти. Господин Адам ги знаеше всички до един и влизаше в преговори с крадците, в резултат на което собствениците на скъпоценностите ги получаваха обратно срещу умерен откуп. Адам получаваше от едните и от другите добро възнаграждение, достатъчно, за да издържа двете си дъщери в гимназията и дори да слага нещичко настрана за черни дни. Той не изгуби длъжността си и през окупацията, защото жена му беше германка. Но неговата специалност не носеше вече предишните доходи. Превърна се в обикновен уличен пазач и всичките му задължения се свеждаха да следи в района на поверените му улици имуществото, обсебено от германските окупационни власти в къщите, принадлежали преди на поляци, и да не допуска кражби.

Вайс черпеше доста често Адам с чашка ракия в заведението на господин Полонски. Адам пиеше бавно, като в знак на благодарност разправяше различни новини от престъпния свят, всякакви полицейски клюки и понякога Йохан измъкваше нещо подходящо за себе си.

Между другото тая вечер Адам разказа на Вайс за жената, заловена днес при вестникарската будка, и забеляза осъдително, че с такава външност и фигура тя не би трябвало да се занимава с улични кражби. И ако тя се познаваше с един честен, солиден човек, такъв, например като него, тоя човек би успял да я насочи в правилния, честен път. Той би наредил така, че просто тя да не може да се отърве от господа офицерите. И макар че фронтоваците са груби и са навикнали да вземат всичко насила и безплатно, с професионалистките те се държат обикновено като честни хора. И ако понякога стават някакви недоразумения, те съвсем не са на финансова почва.

Движен от неясно безпокойство, Вайс помоли Адам да научи в кое полицейско управление е била закарана тая крадла.

На другия ден Адам му съобщи, че тя не е зарегистрирана в нито едно полицейско управление на Варшава.

Йохан не се съмняваше коя е тая „крадла“, за която разказа Адам.

Единственото нещо, което Вайс успя да узнае чрез Адам, бяха белезите и номера на полицейския автомобил, с който, изглежда, беше откарана Елзе.

Номера от такава серия нямаше нито една служба в генералгубернаторството. Отгоре и отстрани на тоя автомобил имаше червен кръст. Но това не беше санитарна кола: на капака й, като у гестаповските коли, имаше гумени подложки за сваляне на предното стъкло, за да може при преследване да се стреля от предната седалка. В задната вратичка се намираха тесни амбразури, закрити със стъкло, което имаше синкав отблясък и което не можеха да пробиват куршуми. Значи, можеше да се предполага, че колата е бронирана.

Такива бронирани автомобили, замаскирани като обикновени санитарни коли, се използваха само в специалното поделение на СД, което беше подчинено лично на райхсфюрера на SS Химлер.

Да, Йохан имаше за какво да се замисли във връзка с изчезването на Елзе. Извънредно голяма опасност беше надвиснала не само над нея.