Вадим Кожевников
Щит и меч (62)

62.

На следния ден, след като дочака отбоя на въздушната тревога, Вайс посети салона за масажиране на професор Щутхоф.

Щутхоф го посрещна с шеговити думи, но без усмивка:

— А, поздрав на покойника! — Седна и сложи изпънатите си ръце на масата. — Хайде, разказвайте!

Вайс съобщи за подробностите на заговора, които беше научил. Свикнал в затвора на изтощени, скръбни лица, той не обърна внимание, че и лицето на професора изразява сега скрито страдание.

След като изслуша разказа на Вайс, професорът помълча, а след това сякаш без желание забеляза:

— Всъщност ние ви издействахме отсрочката на смъртното наказание.

— Как?

— Намерихме човек, който съобщи на княз Хохенлое, че офицерът, поставен при него за поръчки, е заловен от Мюлер с цел да получи сведения за дейността на княза. Той веднага отиде при фюрера с протест. Докато се изясни, че това е недоразумение, името Йохан Вайс попадна в книжата на имперската канцелария. Е, и Мюлер се уплаши, не посмя да ви обеси. — Попита: — Видяхте ли Хайнрих? Предприемчив и едновременно предпазлив другар. Той изживя много тежко вашето загиване, много тежко. Срещнете се с него още днес.

И едва сега Вайс забеляза, че лицето на професора не може да се усмихва.

— Извинете, струва ми се, че сте огорчен от нещо, а? — съчувствено запита Вайс.

— Не, не — болезнено се намръщи професорът, — какви огорчения мога да имам! Просто обикновена скръб. — И с някакъв дървен тон съобщи: — Е, трябваше да се запознаем с комплект тайни чертежи. Жена ми пресметна правилно: бомбардировката и пожарът са най-благоприятно време за това, но кой знае защо се забави. Отначало рухна стълбището, а след това се срути стената. Сега, знаете, бомбардират всеки ден, така че, моля ви се, внимавайте. — Стана и подаде ръка. — Да, за малко щях да забравя. Вашият Алексей Зубов е в Берлин.

— А как сте сега? — съчувствено попита Вайс.

— Уча се — отговори професорът. — Уча се да преодолявам скръбта си. — Погледна към тавана, като не желаеше очевидно да срещне очите на Вайс, и каза: — Зубов командва военнопленници, изпращани от лагерите за разчистване на развалините след бомбардировките, но те работят също така и през време на бомбардировките: спасяват германците, погребани в противосамолетните скривалища. — После с леко просветнало лице продължи: — Тоя индивид не е никак подходящ за операции, където се изисква остър ум. Типичен боец. Знаете ли, през време на въстанието той се промъкнал във варшавското гето и, разправят, изпълнявал едновременно ролята и на Давид, и на Голиат. Мъкнал на гръб тежката картечница, като сменявал огневата позиция на покривите и дупчел фашистите като мишени на полигони. Двама от бойната група го довлекли в къщи полумъртъв. И представете си, тая негова Бригите успяла чрез връзките си да го назначи на работа в Берлин. Чудна личност. Случайно ме представиха на нея в къщата, където масажирам един виден имперски големец. И веднага се вкопчи в мене, като ме молеше да лекувам съпруга й. Едва се откъснах.

— Но защо? — учуди се Вайс. — Зубов е забележителен момък.

— Възможно е — сърдито рече докторът. — Но предпочитам да се държа настрана от такива активисти: любителите да висят на косъм са най-мъчно възпитаваните хора. — Забеляза с насмешка: — Струва ми се, че едно време и вие проявявахте склонност към това занимание, а? — И изведнъж лицето му побеля, той се хвана за сърцето. — Вървете си, вървете си — махна той с ръка, — това ми минава бързо — И подвикна сърдито, защото Вайс не се помръдна от мястото си: — Казах ви, махайте се!

 

 

Хайнрих посрещна Йохан с възторг.

— През цялото време мислех за тебе. А ти спомняше ли си за мен? — Стисна ръката на Вайс. — Такова щастие е, че си жив!

Йохан се усмихна смутено и промърмори:

— Да, наистина не е лошо. — И в желанието си да бъде абсолютно правдив, си призна: — Разбира се, спомнях си за тебе, Хайнрих, безпокоях се главно да не допуснеш някоя грешка. Проклинах се, задето не те изпитах по цялата ни техника. Това беше мой пропуск.

— Подхожда — рече Хайнрих.

— На кого?

— На тебе.

— Извинявай — смути се Вайс, — но това е вярно, тая мисъл ме мъчеше.

— Та може ли веднага, още от първите думи, да почна да докладвам? — иронично запита Хайнрих.

Йохан направи известно усилие над себе си и измърмори:

— Не, защо пък? Има време.

— Ти съвсем не умееш да се преструваш — усмихна се Хайнрих, — не умееш да криеш чувствата си.

— А защо всъщност трябва да ги крия от тебе? — сви рамене Вайс. — Наистина горя от нетърпение да узная какво е ставало тук с тебе.

— Ето на! — ликуващо извика Хайнрих. — В тоя твой въпрос долових онова, което исках. Е какво, доволен ли е Щутхоф от мене?

Вайс кимна.

— А знаеш ли, че жена му работеше всъщност в полза на англичаните?

Лицето на Вайс се удължи.

— И много резултатно — продължи Хайнрих. — Работата е там, че радионавигационните уреди, които произвеждаше тайният цех, където тя работеше, бяха предназначени за „Фау“. В тоя цех ставаше нещо нередно: неизвестно защо повечето снаряди не достигаха целта си, падаха в морето. Работата е там, че в специалните масла за мазане на механизмите се намериха много малки части етерично вещество, то се изпаряваше особено интензивно при летенето на снаряда, мазилното масло се втвърдяваше и траекторията на летенето се изменяше.

— А кой установи това?

— Аз го установих — гордо заяви Хайнрих. — Чичо ме включи като човек с инженерно образование в техническата група на Гестапо, на която беше възложено да извърши следствието по това дело.

— Е и какво?

— Нищо — рече Хайнрих. — След като открих това остроумно разваляне на мазилните масла, убедих комисията на Гестапо, че дефектът на снарядите идва от някои грешки при изчислението, които се получават, защото не се взема под внимание притегателната сила на водната повърхност. Наложи се да поработя доста много над проблемите на балистиката. Моята аргументация изглеждаше много убедителна. Чрез професора посъветвах съпругата му да мажат занапред навигационните механизми само след като ги предадат на техническите представители на ВВС. Нищо повече.

Вайс каза:

— Знаеше ли, жената на Щутхоф загинала.

Хайнрих въздъхна:

— Зная. Това е ужасно. Виждаш ли, беше създадена нова конструкция на летящ снаряд. Тя е искала очевидно да узнае по какво се е различавал от предишния.

— И по какво? — попита Вайс.

Хайнрих отговори:

— Уви, когато по-авторитетна комисия се запозна със заключението ми, сметнаха го за наивно и безпомощно. И аз се отървах сравнително леко: изгубих правото да участвам в такива технически експертизи. Сега главно помагам на чичо. На него е възложена длъжността администратор на SS. Чисто финансова и стопанска дейност. — Оплака се: — Когато бях уверен, че са те убили, мислиш ли, че ми беше лесно да седя нощем с него в кабинета му и да се занимавам с тая проклета канцеларщина? А той, като напук, беше овладян от особено нежни роднински чувства към мене — ту ще ме прегърне, ту ще сложи ръка на рамото ми и ще ме попита загрижено: „Мили мой, да ти налея ли още кафе?“ Като чувствах на рамото си ръката на убиеца на баща ми, аз потрепервах от омраза и погнуса. Едва с голяма мъка можех да се държа спокойно: толкова ми се искаше да му забия куршум в челото!

— Какво те задържаше?

— Професорът. Аз не знаех за съществуването му, просто занасях в скривалището онова, което ми се струваше, че е интересно. А после започнах да мисля: когато ти беше с мене, ти ми вярваше. А когато загина, няма никого от твоите, който би поискал да ми вярва. Реших, че просто ме използват, използват, без да ми доверяват. Тия съмнения бяха много мъчителни. Тогава вместо сведения сложих в скривалището писмо без адрес, в което изложих чувствата и съмненията си. И професорът ми определи среща. Той ми каза, че с тая своя постъпка нарушава конспиративните правила, но човешки ме разбира и затова не могъл да не се отзове на писмото ми. — Хайнрих се усмихна замислено. — А изобщо е чудно и дори някак си смешно: когато мислех, че си загинал и че съм останал сам, почувствувах се нещастен, някак си изоставен, но съвсем не свободен. Тебе те няма, а аз все пак трябва да изпълнявам дълга си пред тебе.

— Не пред мене, а пред самия себе си, там е цялата работа. Та всъщност именно сега ти си съвсем свободен, вътрешно свободен от властта на ония, които сам смяташ, че са позор за Германия.

— Хайде, разказвай за себе си — помоли Хайнрих. — Сподели ценните си затворнически впечатления. За какво мислеше, когато те осъдиха на смърт?

— Най-мъчното беше да не мисля за смъртта, по-точно за безсмислието на такава смърт. Представи си: да станеш жертва на враждата между две фашистки служби — и нищо повече.

— Не ти ли минаваше през ума да се самоубиеш?

— О, какво говориш! — възмути се Вайс. — Когато се разболях там, много ме беше страх да не умра.

— Но нали това е по-добро от въжето?

— По отношение на болезнените и психическите усещания, може би — съгласи се Йохан. — Но разбираш ли, ако се държиш, до последния миг не преставаш да вярваш, че ще живееш. — Намръщи се от досада: — И изобщо, знаеш ли, стига. Хайде да говорим за друго.

— Извинявай — замислено каза Хайнрих, — трябваше да зная това за в случай, че и аз изпадна в такова положение. — Изведнъж присви насмешливо очи. — Тъкмо се сетих, позволи ми да ти съобщя нещо приятно: всяка неделя Шарлоте отива на гробищата и слага цветя на гроба ти.

Вайс се смути и каза бързо:

— Е, обясни й, че това е недоразумение.

— Не, не, бъди така любезен, сам. Такива поръчки не влизат в задълженията ми.

В тоя миг на вратата се почука и на прага се появи Вили Шварцкопф. По лицето му се изписа такова подправено учудване, като видя възкръсналия, че Вайс разбра: още от самото начало Вили е бил осведомен много добре за всичките му премеждия. И неслучайно старият Шварцкопф сметна за нужно да забележи на Вайс, че за верността му към Валтер Шеленберг се носят легенди.

— Господин Вайс, вие извършихте просто чудеса с подвига си. Сега райхсфюрерът ще поиска да изпитва верността на всекиго от нас — включително до бесилката! Имайте пред вид, на вашия успех завиждат и мнозина ще пожелаят не толкова да ви подадат ръка, колкото да ви сложат крак. — И завърши: — Но аз съм изпитвал винаги особено разположение към вас. Надявам се, че не сте забравили това, нали?

Като чу тия думи от устата на високопоставения есесовец, Вайс извади заключение, че престоят му в затвора му обещава занапред доста големи облаги. И едновременно предупреждението на Вили го караше да бъде бдителен: очевидно тоя успех съвсем не е безопасен.

Вили излезе, за да се разпореди за вечерята.

Хайнрих разгъна мълчаливо на масата картата, на която беше означено положението на фронта.

Йохан се залепи на картата. И онова, което видя на нея, го преизпълни с радост. Призна на Хайнрих.

— Знаеш ли, най-опасното за разузнавача е такова усещане на щастие, когато не може да се справи с него.

— Я виж ти, той ту е на „ти“ със самата смърт, ту ето на, капитулира, изпада в паника от радост.

— Очевидно нервната система се е поизхабила малко в затвора — опита да се оправдае Вайс. — Извинявай, ще си ида. Наистина нямам желание да изобразявам скръб на лицето си, когато чичо ти заговори за трагичното положение на фронта.

— Добре — съгласи се Хайнрих. — Ще кажа, че те е заболяла глава. Главоболието след затвор е напълно естествено.

И Вайс тръгна да скита из града.

През последните дни Берлин беше подложен на особено ожесточени бомбардировки.

Той вървеше по мъртвите улици, от двете страни на които се издигаха назъбени стени на разрушени сгради и купища камъни.

Беше час на затишие. Вайс виждаше дългите редици берлинчани край чешмите по улиците. Пред магазините за погребални принадлежности разтоварваха ковчези и ги нареждаха на купища, издигащи се почти до покрива на къщата — стока, която сега се разграбваше.

В градинките и парковете старци пазачи метяха прашните листа на дърветата и на люляковите храсти, като първо ги поливаха с маркучи.

По пейките или просто на куфари спяха бездомници.

В сивия здрач лицата на хората изглеждаха сиви, като посипани с пепел.

Стените на оцелелите сгради бяха облепени от край до край с ярки афиши.

След това градът започна да се разтърсва отново от удари на бомби.

Градът изглеждаше мъртъв, изоставен. В избите като в морги лежаха натъркаляни старци, жени и деца.

Ятата бомбардировачи продължаваха да се разтоварват над Берлин.

Въздушната вълна избиваше стъклата в горните етажи на сградите и те се сипеха като ледени късчета.

Пробивният звук на самолетните мотори се приближи, след него се плъзнаха синкавите лъчи на прожекторите и сякаш отсякоха с неогъваемите си остриета от небесната плоча гигантски блок, и къщата — не, не къщата се срути, а тоя паднал на улицата, отсечен черен къс от небето.

Зашеметен, Вайс стана. Той успя да се добере до входа на метрото в момента, когато стената на друга къща се наведе бавно и се свлече изведнъж като каменна лавина.

Първата вълна от бомбардировачи се разтовари. Разрушените от фугасните бомби къщи горяха безшумно — термитните бомби ги бяха запалили.

Съюзниците наричаха „коктейл“ тоя метод на бомбохвърляне — смес от фугасни и запалителни бомби.

Вайс излезе на улицата, която не съществуваше — развалините й горяха като изтекла изпод земята лава. Той тръгна по асфалта, посипан с късчета стъкло, като по натрошен лед.

Огромните жилищни сгради представляваха куп камъни сякаш се беше срутил скалист бряг и бе паднал на крайбрежната плитчина.

Тук работеха военнопленници, като спасяваха жителите, погребани в избените помещения на противосамолетните скривалища.

Наоколо стояха есесовци с каски и държаха за ремъчки черни овчарски кучета. Животните трепереха и се притискаха към краката на своите защитници: страх ги беше от пламъка и грохота на далечните взривове.

До Йохан се приближи пазачът от охраната, извини се пред господин офицера и го посъветва да се отдръпне малко настрана.

— Работят като дяволи — каза той на Вайс — и при това не крадат, дори не свалят пръстените от мъртвите. И ако вземат нещо, то е само ядене. Хлеб, по руски. Навярно са се побъркали в лагерите. Ако бяха нормални, щяха да задигат. Пръстените могат да се скрият лесно: ние ги претърсваме само повърхностно.

Пазачът откопча окаченото на ремъка му електрическо фенерче и преди да го подаде на затворника, съобщи на Вайс:

— О, вече пробиха отвор! Сега ще бъде много интересно да се гледа как измъкват хората.

След известно време затворниците се строиха край пробития отвор и започнаха да предават ранените от ръце на ръце. Последните в тая верига занасяха ранените на асфалта и ги слагаха внимателно в редица.

Накрая се измъкнаха германците, не получили повреди. Между тях се намираше възрастен човек. Той се спусна към пазача, показа му един прегърбен военнопленник и се развика:

— Тоя си позволи да ме блъсне с юмрук в гърдите! Ето партийната ми значка. Заповядвам да се даде веднага урок на нахалника още тук, на място! Дайте ми пистолет, аз сам.

Приближи се отговорникът на военнопленниците. Висок, с прошарена коса и строг израз на интелигентното лице. Запита пазача по немски:

— Какво се е случило?

Пазачът отговори:

— Тоя ваш ударил господин съветника в скривалището.

Отговорникът се обърна към прегърбения затворник:

— Василий Игнатович, вярно ли е това?

Прегърбеният каза начумерено:

— Най-напред ранените, после децата и жените. А той — кимна към съветника — разблъска всички, искаше да се измъкне пръв. Е, и аз го приканих да пази ред. Вярно е, блъснах го.

— Вие сте нарушили правилата — опита се да обясни на съветника отговорникът, — най-напред трябва ранените, после…

— Аз съм главният в тая къща! — завика съветникът. — Нека руските свини не ме учат на правилата! — И се опита да измъкне пистолета от кобура на пазача.

Вайс пристъпи към съветника:

— Вашите документи.

Съветникът с доволна усмивка измъкна портфейла си и извади от него удостоверение.

Без да го разгърне, Вайс го сложи в джоба си и каза късо:

— Районното отделение на Гестапо ще реши дали да ви се върне или не.

— Но защо, господин офицер?

— В мое присъствие вие се опитахте да обезоръжите сътрудник на охраната. И ще понесете наказание, достойно за това. — Обърна се към пазача и подхвърли презрително: — И вие се изложихте: вземаха ви оръжието, а се държахте при това като страхливец! — Записа номера на пазача и заповяда: — Отведете задържания и доложете за престъпните му действия. Край!

И Вайс щеше да си отиде, ако в това време до развалините не се приближи лека кола и от нея не изскочи Зубов. Костюмът му беше покрит с прах от тухли.

Отговорникът на военнопленниците се изпъна пред Зубов и доложи по немски:

— Проходът е пробит, жителите на къщата са изнесени от противосамолетното скривалище навън.

— Какво става с дом №123? — попита Зубов.

— Нужен е взрив.

— За какво?

— Хората работят — намръщено каза отговорникът, — но стената ще рухне всеки миг и тогава всички ще загинат.

— Вие знаете, че нямам право да давам взрив на военнопленници — рече Зубов.

Отговорникът сви рамене.

— Е, няма що, тогава ще загинат и вашите, и нашите.

— Да идем да видим — и Зубов махна небрежно с ръкавицата към двамата придружаващи го войници.

Вайс реши да остане. Само премина от другата страна на улицата и бавно последва Зубов и отговорника. Извънредно висока стена се издигаше като плоска грамада над развалините. Зубов и отговорникът стояха край нея и се съвещаваха за нещо.

— Серьожа! — внезапно завика отговорникът. — Серьожа!

От военнопленническата група се отдели слабичък момък и се приближи до отговорника.

След това Вайс видя как тоя момък се закатери с ловкостта на алпинист по очукания край на стената. Той беше препасан с жица, която се размотаваше от метална бобина, докато той се изкачваше.

Стигнал до върха на стената, той седна на нея, с помощта на жицата изтегли конопено въже и го завърза между отворите на два прозореца. Изтегляше въжета и ги завързваше ту около греди, ту между отвори. Свърши работата си и поиска да се спусне по въжето на земята, но отговорникът му викна:

— Да не си посмял, забранявам ти!

Момъкът се спусна послушно по ръба на стената.

След това военнопленниците уловиха въжетата и по команда на отговорника започнаха да ги дърпат едновременно.

Стената се наклони и рухна. Грохот, кълба прах.

Зубов се отдалечаваше с широки крачки от мястото, където беше паднала стената. Лицето му беше озлобено, устните — стиснати.

Спря и започна да изтърсва праха от себе си.

Вайс приближи до него.

Зубов се изправи, едва го погледна и каза:

— Все пак смаза едного. — Съкрушено махна с ръка, но изведнъж се опомни и извика учудено: — Ти?! Че нали те обесиха!

— Както виждаш, не са.

— Почакай — рече Зубов, — сега ще се върна.

Отиде в развалините и дълго време не се върна.

Отново започна въздушно нападение. Почвата се тресеше, от вихъра на взривната вълна наоколо се издигнаха облаци каменен прах. Но през него Вайс виждаше как хората прокарваха отвор, като търсеха къде е по-удобно да пробият проход към противосамолетното скривалище.

Най-после Зубов се появи, но първоначално каза нещо на придружителите си, които, очевидно по негова заповед, заминаха бързо с автомобила. Сетне Зубов повика отговорника на военнопленниците и попита:

— Вашите хора работят второ денонощие без храна. Да заповядам ли на охраната да ги заведе в лагера?

— Не — каза отговорникът, — как може? Ами там, под земята, хората също се мъчат. Защо да ги изоставяме?

Зубов се замисли, след това се оживи и посъветва:

— Пробийте проход ей там, където се клатушка фирмата на сладкарница.

— Нямаме вече сили за това — рече отговорникът. — Може би после, желаещите… — Прибави умолително: — Заповядайте на охраната да не пречи.

Зубов кимна и даде нареждане на пазача. Едва тогава се приближи до Вайс, загледа го в очите и каза:

— Е, толкова е хубаво, дето си жив, че дори не мога да го изкажа с думи!

Автомобилът се завърна за Зубов. Зубов отвори вратичката пред Вайс:

— После ще поговорим.

През целия път мълчаха, само от време на време си позволяваха да се поглеждат в очите.

Районът, който току-що бяха напуснали, бе нападнат с нова сила от самолети.

Изгревът на слънцето оцвети повърхността на Ванзее с нежни, розови тонове. На Вайс се стори, че вижда мираж.

Край кейовете стояха яхти и махагонови спортни лодки.

Автомобилът се спусна към крайбрежната улица и спря до лятната къпалня.

Зубов се качи важно на мостчето и ритна вратата на къпалнята. Каза намръщено:

— Хайде да се окъпем — и почна да се съблича.

Вайс изгледа силното мускулесто тяло на Зубов и забеляза:

— Но ти си здрав, старче!

— Бях — отговори Зубов. — А сега не е същата машина. — Погали изпъкналите като топки за крокет мускули и се оплака: — Нервите. — Затича, подскочи високо на трамплина, хвърли се във водата и яростно заплува кроул.

Вайс едва го настигна във водата и запита сърдито:

— Ти с ума ли си?

— Защо? — уплашено попита Зубов.

— Нима може кроул?

— О, извинявай, увлякох се — призна си Зубов. С погнуса плю във водата и заяви: — Тук се къпе всякаква богата паплач, дори водата са увонели на одеколон.

— Това е люляк — обясни Вайс. Вдигна глава и вдъхна благоуханието: — Цветята миришат.

— А защо миришат? — сърдито каза Зубов. — Намерили време да миришат!

— Е, братко, напразно се ядосваш, цветята не са виновни.

— Може да не са цветята — неохотно се съгласи Зубов. Гмурна се дълбоко и дълго не се показа на повърхността. Изплува, изпусна въздуха и заяви с възторг: — А на дъното изворите чак парят, толкова са студени, и там е тъмно като в шахта. — Заплува към брега брус, обърна глава и запита лукаво: — Видя ли как се маскирам стилово? Не по-зле от тебе, професоре!

Те се качиха на закотвения сал в къпалнята и легнаха на топлите, вече нагрети от слънцето дъски. Вайс забеляза нов белег от рана върху тялото на Зубов, покрит с още съвсем тънка, набръчкана като каймак на мляко кожа.

— Откъде го имаш това?

Зубов се извърна неохотно:

— От кои се интересуваш?

— От най-новите, разбира се.

— Е добре — поиска да избегне да отговори Зубов, — нали все още съм жив!

— А все пак?

Зубов помълча, гребна вода в шепата, пийна, а след това каза пресипнало:

— Ти видя. Командвам по линията на организация „Тодт“ спасителни отряди от германци, главно от затворници.

— Е и какво?

Зубов каза смутено:

— В началото нашите се наговорили да ме убият. Организирани хора, разбираш, взели решение. Един подлец ми донесе за това. Е, разбира се, развълнувах се: да умреш от своите — няма смисъл. А после реших: през време на спасяването застрелях тоя гад под някакъв предлог пред затворниците, но така, че да разберат всички каква е работата. Щом го пречуках, казах: „Тоя човек имаше много лош език.“ Е, изглежда, самите те не гледаха вече с добро око на тоя подлец. След един ден отговорникът идва и пита: „Господин комисар, вие застреляхте нашия другар — нещо лошо ли искаше той да ви направи?“ — „Не на мене, а на вас“ — така му казах. Погледнахме се в очите и се разделихме. Както изглежда, след това те бяха отменили това свое решение: много възможности имаха да ме пречукат, а не ги използваха.

— А има ли случаи на бягство?

— Разбира се. Бягат, и още как! — ухили се Зубов.

— Но все пак това може да се отрази на тебе.

— Защо? Съставям акт по установения ред и при всички случаи пиша: улових и разстрелях на място — имам всички права за това. А някои включвам в списъците на загиналите при бомбардировка или при затрупванията. В това отношение деловодството ми е в пълен ред. — Каза завистливо: — Чувствам по всичко: те имат партийна и друга организация, именно те решават кой и кога да бяга. Живеят колективно. А за тях аз съм нещо като пионка — не човек, само фигура.

— Е, а Бригите как е?

По лицето на Зубов се изписа нежност.

— Нищо, живеем. — Наведе се и рече със свенливо щастлив шепот: — Чакаме дете. Добре би било да се намери при идването на нашата армия: тогава бих го зарегистрирал като съветски гражданин по всички правила на закона.

— А Бригите ще се съгласи ли?

— Ще я убедим — уверено каза Зубов. — Ще има всички условия за пълна аргументация. Тогава вече ще разгърна пред нея цялата картина на нашия живот. Няма да устои. Тя е чувствителна към доброто.

Вайс стана и му подаде ръка.

— Е, няма що, сбогом — тъжно въздъхна Зубов. — Станал съм нервен. По-рано не ме беше страх да умра, а сега никак не ми се ще. Колкото повече се приближава нашата армия, толкова по-мъчно става чакането й.

 

 

Густав се отби да види Вайс във вилата му и сякаш между другото попита какво впечатление са му направили участниците в заговора, с които беше в затвора.

Вайс рече пренебрежително:

— Най-жалко.

Без да гледа Вайс, Густав забеляза:

— Щауфенберг, за да спаси живота на арестуваните си приятели, се е опитвал по собствен почин да извърши покушение върху фюрера още на единадесети юни.

— Я виж какво рицарство! — усмихна се Вайс.

— Излиза, че един генерал, участник в заговора, е осведомявал за него райхсфюрера през цялото време.

— Е, няма що, би трябвало да се зачисли тоя генерал в щата на Гестапо.

— А той и не е напускал тайната си служба там. Между другото, Ханс Шпайдел, началник-щаб при фелдмаршал Ромел, също е донесъл срещу началника си.

— Но струва ми се, че Ромел загина в автомобилна катастрофа?

— Да, така е — съгласи се Густав — и очевидно за да не страда от раните, получени в тая катастрофа, някой от сътрудниците му предложил да глътне отрова, което той и направил.

— Герой на Африка, и такъв безславен край!

— Едно време той беше любимец на фюрера — напомни Густав.

Вайс го загледа изпитателно в очите и попита:

— Очевидно вие искахте да чуете мнението ми не за Ромел?

— Разбира се, не за Ромел, а за ония — тръсна глава Густав.

— Всъщност — каза Вайс, — доколкото разбрах от разговорите им, ръководителите на заговора били взели решение да капитулират пред Запада, за да се почне след това настъпление на Източния фронт. Това е била чисто военно-политическа маневра — нищо повече. И макар че са посягали върху живота на фюрера, по-късно те са искали да възкресят духа му в цялото му величие.

— В лицето на кого?

— Предполагам в лицето на нов фюрер. Но — иронично забеляза Вайс — Гьобелс нарече сполучливо тоя заговор „телефонен“.

Густав помълча, а след това препоръча приятелски:

— Ако нашият шеф се обърне към вас със също такъв въпрос, предполагам, че вашите отговори в тоя дух могат да го задоволят. Те са смели, доста умни и сочат вашата проницателност.

— Благодаря — кимна Вайс.

Густав се усмихна.

— Позволете да ви предам поверително писмо. Разпишете се на плика и не забравяйте освен датата да посочите точно и часа.

Когато Густав си отиде, Йохан отвори писмото и видя същия документ, който още при първата им среща му показа Валтер Шеленберг. Само че сега на удостоверението беше залепена неговата снимка.