Вадим Кожевников
Щит и меч (8)

8.

В началото на зимата патрулите на военната полиция в Лодз се засилиха. Увеличиха се контролните пунктове. Пътищата се затваряха често за няколко денонощия и минаването по тях без специални пропуски беше забранено.

Преди няколко месеца различните войскови части се състояха от по-възрастни хора, мобилизирани неотдавна, а сега не беше необходима особена наблюдателност, за да се забележи не само пълното подмладяване на войнишкия състав, но и това, че в Полша бяха пристигнали яки фронтоваци, които имаха зад гърба си победоносното шествие по Дания, Норвегия, Франция и разгромяването на английския експедиционен корпус — за това свидетелстваха значките, медалите и ордените им. Численото преобладаване на военнослужещите от моторизираните танкови и авиационни поделения също така не беше съвсем мъчно да се определи по нашивките върху яките и ръкавите и по значките на мундирите. Всекидневните разходки по една централна улица за преброяване на срещнатите военнослужещи и класифицирането им по рода на войските дадоха възможност на Йохан да извади безспорно заключение: германците съсредоточават мощна ударна групировка на полска територия.

Разформирането на централния пункт по репатриране на германското население предизвика тревога и умърлушване в личния състав на автобазата. Мнозина вече бяха изпратени в строевите части, а същото заплашваше и Вайс.

Прегрупирането на войските се пазеше в пълна тайна и тая система действаше неотклонно и навсякъде.

Началстващите лица на специалните служби бяха в цивилни дрехи.

Танковите части се придвижваха само нощем по забранените за всички видове транспорт пътища. Над тях прелитаха остарели типове четиримоторни транспортни самолети „Луфтханза“, за да заглушат с шума си шума на танковете.

В много райони беше обявена уж карантина и есесовските патрули не пускаха никого в тях без пропуски, формата на които се сменяваше всеки три дни. След комендантския час долните чинове на военната полиция, контраразузнавачите на Абвера и агентите на Гестапо проверяваха безцеремонно документите на минувачите, дори на старшите офицери. Номерата на всички видове автотранспорт бяха заменени с нови. За всички извънслужебни разговори, дори които се отнасяха само до личните взаимни отношения, военнослужещите се наказваха безмилостно. При тия условия старшият писар на транспортната част се отказа решително от услугите на Вайс.

А пък Келер толкова се страхуваше да не попадне във фронтовата част, че с омраза гледаше всеки още неотчислен от гаража шофьор.

От Папке също така не можеше да се очаква нищо. След като беше назначен в специалната група на Гестапо по приемането на еврейското население, което пристигаше в специални ешелони от окупираните европейски държави, Папке допусна грешка още при първите крачки. Той мислеше простодушно, че щом изпращат евреите в концентрационни лагери, трябва веднага да им се даде да почувстват кои са и какво ги чака.

Той не обърна внимание колко любезно на първо време се държаха гестаповците с евреите: не се гнусяха да улавят под ръка престарелите, за да им помогнат да се изкачат по стълбичката до платформата на товарния автомобил, потупваха гальовно малките деца по бузите и пожелаваха добър път на всички.

А Папке се държеше грубо, като се стремеше да подчертае пред колегите страстната си привързаност към нацистката идеология.

И какво? След заминаването на последния товарен автомобил с евреи хауптщурмфюрерът повика Папке, презрително изгледа със студени очи потното му лице и извика:

— Глупак, тиква такава! — И заповяда: — Повтори!

Папке бе отчислен от специалната група. И сега вече не в гестаповска униформа и не като унтерщурмбанфюрер, а в обикновена армейска, като подофицер скитосва по евтините пивници и завързва дружба с войниците. Но с това не се прави кариера.

Папке беше дотолкова съсипан, че забрави да бъде предпазлив и каза на Вайс:

— Да, аз съм груб човек. Но съм справедлив. И когато откарват хората на смърт, не мога да се преструвам, че вярвам, че ги водят на курорт. — И прибави сърдито: — Твоят глупак Цимерман докарва в лагера буркани с добра стока.

— Какво именно? — попита Вайс, като че ли само да продължи разговора.

— Изделия на „Фарбениндустри“ — газ „циклон Б“, разкошно средство за изтребване на мишки, хлебарки и хора — измърмори Папке.

Вайс забеляза, като наблегна на думите си:

— Съвсем нямаше нужда да ми казвате това.

— Но ти си ми приятел.

— Все едно, не трябваше да правите това. — И Вайс повтори ясно: — Вие ми казахте, че с газ „циклон Б“ ще умъртвяваме затворниците в концентрационните лагери. Така ли е?

— О, какво говориш?! — уплашено прошепна Папке. — Защо пък така?

— Не е хубаво — укорно каза Вайс. — Не е хубаво да се бъбри. — И се сбогува с Папке, макар че той искаше да обясни още нещо, да го помоли да забрави думите му. Но Вайс го напусна безмилостно, като знаеше, че сега той ще се стреми по-бързо да се срещнат отново. И ако днес положението на Папке е такова, че не ще може да помогне на Вайс да избегне службата във фронтовата част, във всеки случай сега той виси на куката и Вайс няма да го откачи от нея току-така. И в същото време не бива да плаши прекалено Папке: наплашен, той ще направи някакво донесение за Вайс или още по-просто — ще го застреля. В страха си страхливците могат да бъдат смели. А виж, ако дълго, предпазливо и постепенно измъчва Папке, може да се получи нещо полезно. Но откъде да вземе време за това?

Веднага след като успя да се нареди тук като шофьор, Йохан изпрати в Лвов пощенска картичка, купена в армейската лавка: дунде седи на гърне и с пълничките си пръстенца си стиска носа.

„Мила Лизхен — писа Йохан през нощта на тая картичка. — Радвам се, че мога да те поздравя с рождения ти ден. Да бъде божията благословия над семейството ви. Твой Михаел.“

А после в чаша с чиста вода изплакна грижливо и внимателно края на носната си кърпичка, потопи една подострена кибритена клечка в тая вода и меко, за да не издраска повърхността на хартията, съобщи шифровано между редовете за себе си и че е готов да приема радиопредавания.

Госпожа Дитмар страдаше често от силно главоболие и по време на пристъпите не понасяше шум. Затова помоли Йохан да вземе в стаята си старичкото й двулампово радио и сутрин през време на закуската да й разказва политическите новини.

Една седмица след изпращането на картичката Вайс въртеше неопределено копчето за избиране на чужди станции и чу пратените до него лично сигнали — тънички, едва различими и толкова родни! След това започна да получава системно съобщения от Центъра.

Веднъж при поредната блокада в града Йохан видя, че в нишата на една врата стои момък с бледо като вар лице. Момъкът се озърташе, като държеше дясната си ръка в джоба.

Вайс спря колата, свали запасното колело, изпусна въздуха и кимна на момъка да дойде. След това му подаде помпата и му заповяда със знак да напомпа гумата. Момъкът се подчини.

Приближи се патрулът. Вайс му показа документите си.

Патрулният попита, като кимна към момъка:

— А тоя с тебе?

Вайс избягна да отговори направо и каза неопределено:

— Полковникът повика колата, а ето че закъсняваме.

Патрулът си отиде.

Като напомпа гумата, момъкът погледна въпросително Вайс и запита по немски:

— Мога ли да си отида?

— Ако искаш, да те закарам за труда ти?

Момъкът се поколеба, а после сякаш се реши на нещо отчаяно и седна до Вайс.

Дълго пътуваха мълчаливо.

Най-после момъкът не издържа и попита:

— Защо ми помогна?

— Ти ми помогна — каза Йохан, — напомпа гумата.

— Чуден германец.

— Защо?

— Ето, помогна ми — упорито повтори момъкът — и ме возиш. Аз съм поляк.

— Виждам.

— Какво, ти добър германец ли си?

— Какво значи „добър“?

— Ето от тия. — Момъкът вдигна ръка със свит юмрук.

Вайс сви рамене.

— Рот фронт! Не знаеш ли?

— Не — каза Вайс.

— Тогава за какъв дявол ми помогна? — разсърди се полякът.

Вайс махна ръката си от кормилото, сви я в юмрук и попита:

— А ти де си видял такива германци?

Лицето на момъка побеля отново:

— А ти, значи, си от гестаповците, да? Преструваше се, да? Улови ме, да? — И бързо мушна ръката си в десния джоб.

Без да се обръща, Вайс го посъветва:

— Не се разпалвай. Преброй до десет и помисли.

След това отново пътуваха мълчаливо.

— Ще сляза тук — рече момъкът. Отвори вратичката и слезе с гръб навън.

Вайс се наведе.

— А пари?

— Какви пари? — учуди се момъкът.

— За возенето.

Момъкът извади смачкани злоти и каза:

— Няма да ти стигнат дори за пакетче цигари.

— Няма значение, дай ги — строго рече Вайс. И като прибираше парите, каза с усмивка: — А ти мислеше, че германецът ще те вози безплатно, а?

Той обърна колата. Мярна се обърканото, учудено лице на момъка. Той помаха плахо с ръка. Вайс не отговори.

И макар че Йохан измисли чудесно това, като взе пари за пътуването от момъка, все пак да му помогне беше волност, която нямаше право да извърши.

„Лошо, другарю Белов“ — мислено си каза Йохан. Но веднага си помисли неволно: — „Добре стана това с гумата. Всички германски шофьори правят така: карат всеки полски минувач да помпа. Ето че и аз извърших същото.“

Но когато след няколко дни на улицата един пиян германски войник биеше по бузите някаква начервена жена и тя се спусна към Вайс, като го молеше да я защити, Йохан я отстрани мълчаливо и отмина. Вайс отмина така равнодушно, сякаш всичко това ставаше в някакъв друг свят. След случая с момъка той се отнасяше още дълго време към себе си критично, „обработваше“ се. Разбираше: отличителните белези на съветския човек, нравствените му особености са тук толкова опасни и вредни, колкото и съжалението за хирурга. И отмина равнодушно битата жена, като знаеше добре, че дългът му трябва да стои над тия чувства.

Няколко дни Йохан возеше един местен германец, фермера Клуге — член на фрайкора, петата колона в Полша, функционерите на която извършваха диверсии в навечерието на хитлеристкото нахлуване, а после играеха ролята на гестаповски помощници.

Тежък, с къси крака и месесто лице, страдащ от задух, Клуге каза с укор, когато узна, че Вайс е от Прибалтика:

— Там трябваше да държат такива мъже до известно време, за да създадете после там по нашия опит хубава кланица за прасета.

Вайс попита:

— Смятате ли, че бихме имали такава възможност?

— Мисля, че да.

— Тогава защо заминахме оттам?

— Точно така, защо? — навъсено каза Клуге. Сетне се усмихна и го утеши: — Нищо, момко, всичко ще дойде.

Във фермата на Клуге работеха няколко десетки полски и френски военнопленници, но той се беше договорил да достави трошляка за строителството на пътищата и беше закарал всички пленници в кариерата за камъни, като за надзиратели беше поставил сина си и зет си. Сега правеше постъпки да получи нови военнопленници, като уверяваше, че всичките му предишни измирали от дизентерия.

Вайс попита:

— А какво ще правите през зимата с толкова военнопленници?

Клуге каза:

— Главен конкурент на човека в употребата на основните хранителни продукти е свинята. А само моите разплодници са над десетина, при това четири от тях са медалисти. — Запита: — Разбра ли?

— Не — рече Йохан.

— Ами разбери, тия, които са под мое настойничество, няма да издържат такава конкуренция. Ще дойде мор и туйто.

— На свинете ли?

— Добре де, не се преструвай — усмихна се Клуге и прибави делово: — Другите се нареждат по-добре — тия, стопанството на които е по-близо до лагерите. На работа ги карат при тях, а храненето е в лагера. Ще станеш стопанин синко, учи се. — Помълча и прибави: — През Първата световна война у баща ми работеха руски пленници. Слаби, сухи, но жилави — трябваше да се пази човек от тях: един просто отсече с лопатата си ухото на баща ми.

— Само едното ли ухо? — попита Вайс.

— Едното.

— Значи, не е улучил — каза Вайс.

— Така е — рече Клуге. — Не улучи. — Замисли се и прибави наежено: — Ако имам руси, не бива да се приближавам без пистолет дори до легнал. Може да ме улови за крака. Зная го това.

— Какво, и на руски пленници ли се надявате?

— Щом има война, значи ще има и пленници.

— А ще има ли война?

Клуге сви рамене и запита от своя страна.

— А според тебе защо има толкова нови войски в генералгубернаторството?

Келер каза на Вайс да прекрати обслужването на Клуге утре в два часа.

На следната сутрин Йохан разкарва Клуге по различни учреждения. След това Клуге му заповяда да го откара в имението му. Преди два часа Йохан караше колата по разкиснал се от дъжда междуселски път. Точно в два часа той спря, отвори вратичката и обяви:

— Господин Клуге, времето да използвате колата изтече.

Вайс отвори багажника, извади от него куфара на Клуге и го сложи на земята. Същото направи и с вещите в кабината.

Клуге каза:

— Имам да пътувам още петдесет и два километра, ще платя. Не можете да оставите насред път един почтен човек.

Вайс рече:

— Слизайте.

— Няма да сляза.

Вайс обърна колата и я подкара в обратна посока.

— Но там на пътя останаха вещите ми!

Вайс мълчеше.

— Спри!

Вайс забави колата.

Клуге ровеше в портфейла си и след това започна да мушка пари на Йохан.

Йохан отблъсна ръката му.

— Е, добре — каза Клуге, — добре! Това няма да ти се размине току-така.

Той слезе от колата и като затъваше в калта, тръгна бавно назад към вещите си.

Щом се върна в гаража, Вайс доложи на Келер, че Клуге е искал да задържи колата.

Келер рече:

— Заповедта си е заповед. Ти трябваше да го свалиш точно в два часа, дори ако това е било посред локва.

— Така и направих — каза Вайс.

Той изпитваше чувството, че е возил тия дни някакво мръсно животно в колата.

Изтърси калъфките от седалките. Струваше му се, че в колата смърди.