Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
You Belong to My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Нан Райън. Игра на любов

ИК „Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Бързо увяхващата червена роза, измъкната от ревера на Клей, лежеше забравена на едно от дългите бели канапенца в беседката. До нея стоеше чифт кожени бални обувки и напъхани в тях прозрачни копринени чорапи. Върху облегалката беше метната най-интимната част от гардероба на една дама — деликатни дантелени пликчета.

На дървената странична облегалка бяха небрежно захвърлени чифт безупречно ушити тъмни панталони, на пода между двете канапенца се валяха бели памучни мъжки гащета.

— О, Боже… мили… Боже. — Пресипналият му глас се прецеждаше през здраво стиснатите зъби, а вените на врата му се бяха подули до пръсване. — Да… о, да…

С широко разтворени колене и разкопчани риза и смокинг, той седеше с гол задник на бялата дървена пейка, а дългите му пръсти бяха заровени в лъскавите коси на наведената към него глава. Сърцето му се блъскаше в гърдите.

Без да обръща внимание на музиката, смеха и хората, които бяха на не повече от стотина метра от тях, той се бе отдал напълно на еротичното удоволствие. Никога не бе изживявал нещо подобно. Не бе и предполагал, че е възможно да съществува подобен луд екстаз. Не можеше да повярва на страхотния си късмет.

Невероятно красивата млада жена го бе целувала, докато се бе превърнал на мек пластилин в умелите й ръце. После бе разкопчала панталоните му и го бе докосвала и дразнила докато той се превъзбуди до такава степен, че туптящият му член доби размери, които изненадаха дори самия него. Беше безкрайно горд с постижението си.

И с право.

Тя изрази възхищението си, като каза, че не е виждала нещо подобно и го похвали за мъжествеността му. Какви размери само, каква твърдост. Беше наистина внушителен. И то дотолкова, че искаше да го възнагради както подобава.

И ето сега тя бе седнала на пети между разтворените му крака и дразнеше възбудената му плът с талантливия си език. Облизваше я бавно от основата към върха, сякаш беше вкусна захарна тръстика.

Отново и отново.

Като от време на време спираше, за да попита:

— Харесва ли ти така, скъпи? Приятно ли е?

— Д-да… аз… аз… но… моля те…

— О, знам — прошепна младата жена, като познаваше прекрасно, точно какво е следващото му желание. — Скоро, лошо момче, такова… Съвсем скоро…

Най-после, след като го бе измъчвала достатъчно, когато го бе възбудила до такава степен, че вече не го сдържаше на едно място, тя позволи на силните му пръсти да поведат разтворените й устни към изпълнения му с кръв член. Той затвори очи в екстаз. Само след няколко секунди невероятно удоволствие — недостатъчно, за да получи оргазъм — тя отдели устните си, повдигна глава, отметна коси от очите си и се усмихна предизвикателно.

Младият мъж не бе способен да произнесе и дума. Стенеше и потрепваше агонизираш, безпомощен, изпитващ почти физическа болка.

— Обичаш ли ме? — попита тя, като се надигна на колене и впи нокти в голата му гръд.

— Да. Божичко, моля те — промълви задъхано той. — Обичам те… Мо-о-оля те…

Доволна, че го бе възбудила до такава степен, че никога нямаше да забрави нито нея, нито тази нощ, тя припряно вдигна обемните си поли и фусти, под които бе гола до кръста. Възседна го ловко и, като го погледна право в очите, се отпусна бавно върху лъскавия му, измокрен от езика й, член.

— О-о-ох — изпъшка той, сграбчи задните й части и започна да я повдига и сваля енергично.

След минути достигна до оргазъм. Младата жена бързо покри устата му с устните си, за да заглуши стоновете му, изпълнени с екстаз. Ураганът най-после премина и тя се отпусна уморено върху него, подпря глава на рамото му, а на устните й се изписа триумфална усмивка.

— Мили Боже, какво правим? — Той внезапно бе дошъл на себе си и притеснено я побутна. — Някой може да дойде и да ни види.

Тя се засмя тихичко, без да се смути ни най-малко.

— Само преди минутка май изобщо не се сещаше за опасността.

Младият мъж я отблъсна, изправи се, огледа се тревожно и сграбчи захвърлените си панталони.

— Обличай се, Бранди. Трябва да се връщаме, преди да са забелязали отсъствието ни.

— Защо? За да можеш да танцуваш с онова глупаво дете ли? — И тя го удари игриво по гърдите. — Губиш си времето, Даниъл. Мери-Елън Пръбъл не вижда друг, освен Клейтън Найт.

Даниъл Лотън отблъсна раздразнен ръката на Бранди Темпълтън. И добави безмилостно:

— Преди да е свършило лятото, тя ще забрави дори за съществуването на тъпия син на шивачката.

— Може би — отвърна Бранди, като сгъна грижливо дантелените си пликчета. Протегна ръка, повдигна единия край на смокинга на Даниъл и напъха въпросната част от бельото си във вътрешния му джоб. А после каза: — Преди да е изтекла нощта, ти ще забравиш за съществуването на онази разглезена Мери-Елън Пръбъл.

Вече обул панталоните си, с ръце на токата на колана, Даниъл Лотън бе способен да се усмихва отново. Бранди му харесваше. Дори много. Тя беше дръзка и дива и правеше с него неща, за които другите момичета дори и не биха помислили. След това, което бяха сторили току-що, щеше да бъде забавно да се върне на партито и да танцува със съзнанието, че тя е гола под фустите си и че вътрешната страна на бедрата й лепнеше от резултата на разгорещеното им любене.

Бранди беше права.

Тя вероятно можеше да го накара да забрави желанието си да сложи ръка върху красивата Мери-Елън Пръбъл със златните коси. Нищо чудно Мери-Елън да е още такова бебе, че да се разплаче и да хукне при баща си, ако посмееше дори да я целуне.

Даниъл вдигна ръка и обхвана брадичката на Бранди между палеца и показалеца си.

— Знаеш, че си единствената жена за мен, Бранди.

— Знаеш, че си, единственото момиче за мен, Мери.

— О, това не зависи от мен. Бях толкова притеснена и изпълнена с ревност, когато те видях с нея.

Клей и Мери-Елън танцуваха заедно под звуците на музиката. Над тях се лееше веселата светлина от един от разноцветните японски фенери. Той я държеше най-благоприлично в обятията си, така, както се очакваше от един млад джентълмен. Юношата правеше всичко възможно да се придържа към строго определените правила на поведение, като се съобразяваше със заобикалящата ги обстановка. И най-вече с родителите й, които ги наблюдаваха зорко. Бе оставил нужното разстояние помежду им, макар отчаяно да копнееше да я притисне към себе си. Да я притисне силно. Толкова близко, че да допре устни до ухото й и да я успокои, като й прошепне колко много я обича.

— Мери, скъпа моя Мери — пошушна той, — няма защо да ревнуваш от Бранди Темпълтън. Или от което и да е друго момиче.

— Защо тогава беше с нея? Къде отивахте двамата? Какво щеше да стане, ако музиката не беше свършила точно тогава и не бях дошла да те търся?

— Казах ти — не бях с Бранди. Бях сам. Имах нужда от малко уединение. Тя дойде при мен.

— И…?

— И… нищо. Каза, че й е много топло и иска да си почине малко от танците. Това е всичко.

— Това не е всичко. Тя те държеше за ръката. Видях я. Къде искаше да отидете?

Клей усети, че се изчервява и каза стеснително:

— В беседката.

— В беседката? — Безупречно оформените вежди на Мери-Елън се повдигнаха нагоре.

— Шшт! — смръщи чело юношата. — По-тихо.

— Как така в беседката! — проплака тя. — Това е нашето местенце, на теб и на мен. Възнамерявал си да отидеш…

— Ако съм помислил за подобно нещо — прекъсна я той, — то е само защото ти се въртеше в обятията на Даниъл Лотън, когато Бранди предложи да отидем там. Ти танцува четири пъти с Лотън и се усмихваше, любезничеше, позволяваше му да те притиска прекалено силно към себе си.

Сребристите му очи заприличаха на парченца лед.

Краката на девойката престанаха да се движат от само себе си. Тя спря да танцува. Вперила поглед в нещастното му мургаво лице, тя усети, че я обзема чувство на непреодолима любов към него. Изгаряше от желание да обгърне врата му с ръце, да го целуне и да продължи да го целува вечно. Вместо това постави длани на раменете му, повдигна се на пръсти и прошепна в ухото му:

— Не мога да понасям Даниъл Лотън. Той е разглезен, арогантен и скучен.

Отдръпна се леко и погледна Клей в очите. Все още неубеден, той отвърна:

— Но също така — богат, красив и образован.

— Не ме интересува, дори ако е…

— Мери-Елън, гостите започват да се разотиват — прекъсна ги гласът на Джон Томас Пръбъл. — Бъди любезна и иди да ги изпратиш.

Половин час по-късно господарят на Лонгууд затвори тежката врата на главния вход. Най-после и последният от поканените си бе отишъл. С изключение на Клей.

Джон Томас се обърна и рече:

— Синко, вече е късно. Време е да се прибираш у дома.

— Да, мистър Пръбъл.

— Казах на Сам да докара двуколката до входа — заяви Джон Томас. — Той ще те закара до вас.

— Много ви благодаря, сър.

— Мери-Елън — обърна се към нея баща й, — кажи „лека нощ“ на Клей и отивай да си лягаш.

— Добре, татко — отвърна девойката.

И не се помръдна от мястото си.

— Е, лека нощ, деца — прозя се сънено домакинът и заизкачва стълбите към господарската спалня, където вече го очакваше съпругата му.

И Клей, и Мери-Елън останаха неподвижни, докато чуха вратата към спалнята да се отвори и след това да се затвори. Дори тогава трябваше да изминат още цели трийсетина секунди, преди младото момиче да се надигне на пръсти и да пошепне в ухото на приятеля си:

— Ще те изпратя до каретата.

Той кимна.

Навън пълната луна ту изплуваше, ту отново се скриваше зад облаците. Някъде откъм реката се чу свирка на някакъв параход. Скакалци и жаби смесваха гласовете си в гръмогласен летен хор. Горещият въздух се бе поохладил и от юг подухваше приятен ветрец.

Младите влюбени тръгнаха бавно към очакващата ги двуколка. Мери-Елън бе подпряла златокосата си глава на рамото на Клей, обхванал малката й длан в своята.

Двата черни жребеца пръхтяха нетърпеливо. Единият повдигна копито и изтича по покритата с речни камъчета пътека. Старият Сам бе седнал на капрата и бялата му коса блестеше на лунната светлина.

Видя приближаващите се към екипажа деца и ги приветства с широката си беззъба усмивка. А след това, когато застанаха край каретата, тактично се извърна и се загледа в друга посока.

Клей и Мери-Елън се усмихнаха. Знаеха, че верният кочияш на семейство Пръбъл бе извил глава, за да им даде възможност да се целунат спокойно на раздяла.

— Господ да благослови доброто му сърце — прошепна девойката, като обърна лице към любимия си.

— Такива като него са един на милион — отвърна юношата и я обгърна в обятията си.

Целуваха се до двуколката, огрени от лунната светлина. Целунаха се веднъж, два пъти, три пъти, докато най-накрая Клей откъсна с усилие пламналите си устни от Мери-Елън и рече прегракнало:

— Трябва да тръгвам.

— Не искам да си тръгваш. — Девойката въздъхна и притисна слабото си тяло към високата му, стройна фигура. — Иска ми се изобщо да не се налага да се разделяме.

Той си пое дълбоко въздух и усети, че главата му се замайва от слабото ухание на златистите й коси.

— И на мен ми се иска, и на мен — прошепна той, докато ръцете му се плъзнаха по гърба й и се спряха върху бедрата й.

— Ще дойдеш ли да ме видиш утре? — попита младото момиче и сгуши лице на рамото му.

— Знаеш, че ще дойда.

— Ще кажа на готвачите да приготвят кошница, пълна с остатъци от лакомствата за тържеството. Ще си направим пикник.

Сърцето на Клей затупка учестено.

— А ще поплуваме ли?

— Ще поплуваме — отвърна тя и притисна устни към мургавия му врат.

Клей Найт потрепери.