Нан Райън
Игра на любов (17)

Седемнадесета глава

Мери прекара едно самотно лято в Лонгууд. В средата на октомври, когато листата на дърветата започнаха да падат по земята, а влажният въздух започна да застудява, тя събра многобройната прислуга на имението. Даде нареждания да започнат основно почистване на къщата и земите, в очакване на завръщането на родителите си.

Трябваше да се върнат в Мемфис след около три седмици.

През същия този октомврийски ден, на другия край на океана, Джули Пръбъл се обличаше за последната вечер от престоя им в Лондон. На следващата сутрин щяха да се отправят обратно към Америка. Джон Томас вече бе готов и я очакваше нетърпеливо в салона на големия им апартамент в хотел „Савой“.

Елегантно изглеждащ в черния си официален костюм, той си подсвиркваше тихичко, докато си наливаше нещо за пиене. Чувстваше се щастлив и безгрижен. Дългият им престой в чужбина бе съчетание на приятното с полезното. Беше се срещнал с европейските купувачи на памук и бе успокоил страховете им от една възможна война между щатите. „Това никога няма да стане“ — бе ги уверил той. Памукът на компанията „Пръбъл“ щеше да продължи безметежно да достига до европейския пазар. Бе готов да заложи името си.

А сега Джон Томас буквално нямаше търпение да се прибере у дома. С чаша в ръка, той излезе във вестибюла, за да вземе копринената си черна пелерина и цилиндъра. Върна се в салона, довърши съдържанието на чашата и я постави върху близката масичка. Извади златния часовник от джоба на бялата си жилетка, погледна го и се усмихна.

Джули закъсняваше, както обикновено.

— Побързай малко, скъпа — провикна се през отворената врата той. — Вече сме закъснели с четвърт час.

После обърна глава в очакване да чуе спокойния й глас и обяснението, че още не е готова, но след малко ще могат да тръгнат.

Изминаха няколко секунди, но Джули не отговори. Джон Томас поклати глава и извика отново. Тъй като отново последва мълчание, съпругът й се разтревожи.

— Джули, какво има? Да не би да не можеш да се справиш с някоя от закопчалките? Ще се радвам да ти помогна. — Никакъв отговор. Единствено мълчание. — Джули? Джули? Отговори ми!

Смръщил чело, Джон Томас захвърли пелерината и цилиндъра върху един от диваните и забърза към спалнята. Надникна тревожно през вратата. Съпругата му не седеше пред тоалетката. Не беше и зад паравана.

Той започна да обикаля из стаята и да се оглежда, а сърцето му заби ускорено.

Тогава я видя.

Беше на другия край на леглото. Уплашен, той се спусна към нея. Новата й тафтена рокля бе намъкната наполовина през главата й. Тя се бе отпуснала на колене, стиснала в една ръка брокатената кувертюра на леглото, а другата притиснала към гърлото си.

Гледаше уплашено и се опитваше да произнесе името му. Вместо думи, от устата й бликаше кръв.

— Мили Боже! — възкликна ужасеният й съпруг и коленичи до нея. — Джули, Джули!

Лекарят на хотела пристигна минути след като Джон Томас позвъни неистово за помощ. Все още облечена в окървавената си парижка рокля, изпадналата в безсъзнание Джули Пръбъл бе отнесена в болницата „Света Мария“, на няколко пресечки от хотела.

Не успяха да я спасят. Беше получила перфорация на язвата. Смъртта й бе причинена от кръвоизлива.

Джон Томас Пръбъл не беше на себе си.

Закара любимата си съпруга у дома, където я погреба, а след това се затвори в имението си в Мемфис. Отказваше да излезе от Лонгууд. Не искаше да види старите си приятели, които идваха да го посетят. Прекарваше по цели часове сам в спалнята, където бяха живели с Джули и стискаше някое от бижутата й или съзерцаваше някоя избеляла нейна снимка.

Не разрешаваше на слугите да се докоснат до никоя от личните й вещи. Зарева като ранен лъв, когато Мери се осмели да предложи да позволи поне да изнесат дрехите на майка й. Дни наред не излизаше от стаята и благоговейно си играеше с копринените златисти косми, останали по четката на Джули.

Беше смазан от мъка и до такава степен забравил всичко друго, освен собственото си нещастие, че не се сети и за намерението им с Джули да разкажат на Мери-Елън, какво всъщност се бе случило с Клей Найт преди повече от десет години.

Мери бе силно разтревожена за него. Беше загубила майка си. Страхуваше се сега да не загуби и баща си. Опасяваше се, че мъката буквално ще го убие.

Минаваха седмици, а състоянието му не се подобряваше.

Коледа дойде и отмина, но без никаква промяна. Зимата се превърна в пролет, а Джон Томас Пръбъл все още беше потънал в скръб. Настъпи лятото с потискащите си жеги и задуха, а господарят на Лонгууд все така стоеше затворен в своето светилище на горния етаж, с мокра от пот риза и безжизнен поглед.

Бе загубил напълно интерес към огромната си памучна империя. Печалбите бяха започнали да намаляват застрашително. Пословичното богатство на семейство Пръбъл се топеше. Робите се разпродаваха на съседите. Плодородните полета останаха незасяти.

Мери се опитваше да разтърси баща си, за да го измъкне от състоянието на вцепенение, в което бе изпаднал, като му припомняше, че ще се разорят, ако не се стегне и не се намеси. Предупреждаваше го за евентуалната възможност между щатите да избухне война. Ако това станеше, бе напълно възможно една блокада от страна на Съюзническите сили да стане пречка памукът да достига до изгодните за тях европейски пазари. Крайно време беше да се пробуди! И да превози в чужбина колкото се може повече от памука, с който разполагаха, и то веднага, преди да е настъпила кризата.

Но изглежда вече нищо не можеше да развълнува Джон Томас Пръбъл.