Нан Райън
Игра на любов (10)

Десета глава

Дебелите им пелерини бяха постлани върху грубия дъсчен под на старата портиерска къщичка със спуснати капаци. Тухлената сграда, почти напълно скрита от израсналите лози и гъстите храсталаци, стоеше в началото на обрасла с бурени алея, която не водеше никъде.

Голямата къща, някога стояла в другия край на оградената с дъбове пътека, беше изгоряла до основи преди много години. Собствениците й така и не бяха застроили отново имението си край реката.

Мери бе открила мястото един ден, когато кученцето на един от слугите се бе изгубило и тя се бе включила доброволно в издирването му. Така и не намери животинката, но се натъкна на дървената портиерска къщичка и набързо я обяви за своя.

Своя и на Клей.

Там бяха и сега, през този студен, сив неделен следобед през януари. Не бяха оставали сами още отпреди коледните празници. По този случай Клей бе наел файтон, за да изведе Мери от Лонгууд на следобедна разходка, която ги заведе право на това изолирано местенце.

Щом се озоваха вътре, юношата се зае да запали огън в тухлената камина. След минути първите пламъчета запращяха весело. Запалиха няколкото свещи, които носеха със себе си и ги разположиха по пода така, че да образуват широк кръг. Настаниха се в кръга, свалиха горните си дрехи и ги разпростряха на земята.

След това се спогледаха, засмяха се и веднага се отпуснаха на колене. Започнаха да се целуват.

Само след минути вече бяха напълно голи, без да обръщат внимание на студа. Сгрети от страстта си, двамата се любиха на светлината на примигващите свещи. После се отпуснаха мълчаливо по гръб, а сърцата им продължаваха да препускат в гърдите.

Междувременно огънят се бе разгорял. Стаята се бе затоплила, а телата им отразяваха оранжевото сияние на пламъците. Обстановката беше уютна и влюбените бяха доволни.

— Ммм! — въздъхна Мери и се обърна с лице към Клей.

Обичаше да наблюдава красивото му лице непосредствено след като се бяха любили. Беше толкова изразително и спокойно. Очите му винаги бяха затворени, а класическите му черти бяха толкова безметежни, направо ангелски. Момчешки. Красиви.

Младото момиче насочи поглед към лицето му, като се усмихваше замечтано. Усмивката й изчезна. Смръщи вежди озадачена. Очите на любимия й бяха широко отворени. Беше се вторачил в тавана. Този път не изглеждаше учудващо спокоен. Ни най-малко. Бе стиснал устни, челюстите му бяха напрегнати, челото — смръщено.

Мери се повдигна на лакът, прибра разпилените си руси коси зад ухото и попита тревожно:

— Какво има? Случило ли се е нещо?

Клей бавно обърна глава. Очите му потърсиха нейните. Преглътна с усилие и най-после рече:

— Нали познаваш Бранди? Бранди Темпълтън.

— Да. Разбира се. Много добре знаеш, че семейство Темпълтън живее съвсем близо до Лонгууд. Защо?

Тя го загледа. Изпъкналата вена на мургавия му врат заби учестено.

— Бранди и баща й се отбиха в канцеларията на фабриката в навечерието на Коледа. — Преглътна отново и постави ръка под главата си. — Каза ми, че те е видяла на коледното парти у семейство Лотън.

Той замълча, като наблюдаваше съсредоточено приятелката си.

— О, Клей, аз… — Момичето постави ръка на гърдите му. — Трябваше аз да ти го кажа, но не го сторих…

— Бранди каза, че цялата вечер си била с Даниъл Лотън.

Устните й се закръглиха и образуваха едно ужасено „О“. Мери се търкулна по корем, измъкна ръце и припряно се изправи. Приседна върху босите си пети и рече твърдо:

— Това е лъжа! Цяла нощ се чудех как да се измъкна от Даниъл Лотън и Бранди добре го знае. Така беше, кълна ти се. Трябва да ми повярваш, Клей, трябва.

— Искам да ти повярвам, Мери.

— О, Боже, за всичко съм виновна аз — проплака младото момиче и очите й се напълниха със сълзи. — Трябваше сама да ти кажа за партито. Аз не исках да ходя. Пожелах да остана вкъщи, но татко настоя.

— И изобщо не си оставала насаме с Даниъл Лотън? — попита любимият й. — Не си му позволила да те закара у вас след партито или да…

— Мили Боже, не! Никога! Никога не бих сторила такова нещо! Кълна се! Единствената ми вина е, че не ти казах за партито. Това беше грешка. — По лицето й потекоха сълзи. — Голяма грешка. Не исках да те тревожа, само заради това не ти казах.

Клей пъргаво се изправи и седна до нея. Напрежението бе изчезнало от лицето му. Сивият му поглед се бе затоплил. Той нежно обви ръка около врата й и погали с палец вдлъбнатинката на шията й.

— Разбирам — рече той. — Аз също не бях съвсем откровен с теб.

Мери премигна, за да проясни замъгленото си зрение.

— Не си бил откровен ли? Да не би да има някоя друга? Бранди? Да не би вие…

— Не, Мери, не става дума за това. Ти си моето момиче и аз не желая никоя друга. — А след това призна. — Аз ходих в Лонгууд през нощта на партито.

На лицето й се изписа изненада.

— Идвал си? Тайтъс не ми каза нищо, а и ти… Защо не ми каза?

— За да не ти стане неприятно, когато разбереш, че съм идвал до вас в студа и не съм те намерил. — Най-после Клей се усмихна. — Не исках да те тревожа.

— Не си искал да ме тревожиш? — Мери също се усмихна.

Тя се бе опитала да предпази Клей. Клей пък се бе опитал да предпази нея.

Ръката на любимия й се отдели от шията и се придвижи към лицето й. С връхчето на палеца си нежно изтри сълзите от сведените й мокри ресници. Мери-Елън преметна ръце около врата му и подпря глава на рамото му.

— О, Клей — промълви облекчено тя.

— Никога няма да ме изоставиш, нали, Мери? — попита той. Преди тя да успее да му отговори, той преплете пръсти в разпуснатите й коси, повдигна главата й нагоре и погледна право в блесналите й от сълзи очи. А после изрече тържествено: — Не би могла да ми причиниш такава болка, нали?

— Никога, скъпи, никога.

 

 

Когато пролетта пристигна отново в Тенеси, а Мери все така не показваше признаци на охладняване към Клей Найт, родителите й силно се притесниха. Но разумно не се опитаха да я разубеждават относно чувствата й към сина на шивачката. Бяха глезили дъщеря си прекалено много, прекалено дълго й бяха позволявали да прави каквото си иска. Познаваха достатъчно добре упоритото си дете. Ако узнаеше, че са крайно против романтичната й връзка с Клей, тогава и самият дявол нямаше да може да я спре. Решимостта й да го има щеше да се утрои.

Не им оставаше друго, освен да изчакат, докато Мери-Елън сама сложи край. Което неминуемо щеше да стане. И бе по-добре да стане.

Джон Томас Пръбъл не възнамеряваше да допусне дъщеря му, наследничка на такъв аристократичен род, да стане съпруга на някакъв си шивашки син. Имаше предвид много по-подходящ от него зет и беше сигурен, че един ден Мери-Елън щеше да се пробуди и да осъзнае, че тя също предпочита да прекара живота си с красив младеж от нейното съсловие. Като Даниъл Лотън.

Но след пролетта дойде лятото, а младото момиче все така не даваше признаци, че се е отегчило от своя любим.

 

 

През този късен юлски следобед Джули Пръбъл бе застанала до високия прозорец и наблюдаваше младите влюбени, които вървяха, хванати ръка за ръка, към беседката. Струваше и се, че ще излезе от кожата си. Внезапно усети, че не може да понася повече това положение. Трябваше да се направи нещо.

Тя се обърна с гръб към прозореца и закърши ръце.

— Джон, трябва незабавно да предприемеш нещо! — обърна се почти обезумяла към съпруга си тя, а гласът й прозвуча доста остро. — Трябва да забраниш на Мери-Елън да се вижда с Клейтън Найт! Трябва да се сложи край на тази глупост. И то още в този миг.

Джон Томас Пръбъл стана спокойно от стола си и се отправи към барчето от палисандрово дърво в другия край на стаята. Извади две кристални чаши, отвори гравираната гарафа и наля две солидни порции коняк. Приближи се до съпругата си, подаде й напитката и я окуражи да я изпие на един дъх. Тя така и стори. Взе празната чаша от ръката й, остави я встрани и накара Джули да седне на бежовия диван.

Тя отстъпи пред настойчивостта му и се отпусна на канапето. Настани се до нея и й подаде своята чаша, до чието съдържание не беше се докоснал.

— Изпий и това, скъпа.

Джули Пръбъл пое чашата, надигна я и я пресуши.

— Така, сега е по-добре — обади се Джон Томас Пръбъл и преметна ръка около крехките рамене на разстроената си съпруга. — А сега искам да ме изслушаш, Джули. Не ме прекъсвай, докато не свърша. Обещаваш ли?

Младата жена въздъхна.

— Да. Ще те изслушам.

— Добре тогава. Аз, също като теб, си давам сметка, че сме изправени пред една доста сложна ситуация и всичко това стана по моя вина. Поемам цялата отговорност. Признавам мислех, че Мери-Елън ще се отегчи от Клей Найт още отдавна.

— Това явно няма да се случи, Джон, тя е…

— Моля те, Джули. — Той я накара да замълчи с жест. — Не със забрана двамата да се срещат ще разрешим този проблем. Знаеш това не по-зле от мен. Ако ти или аз дори споменем пред нея, че не одобряваме връзката й, ще я загубим завинаги. Искам да ми обещаеш, че няма да направиш подобен опит.

Джули кимна с въздишка. Беше сигурна, че съпругът й е абсолютно прав.

— Няма да промълвя и дума.

Тогава Джон Томас се усмихна и рече:

— Трябва ли да ти напомням, скъпа, че съм човек със завидно влияние, на когото са задължени лично не един и двама високопоставени политици и богати люде. — Уверената му усмивка стана още по-широка. — Остави всичко на мен, котенце. Потърпи още малко. Дай ми още съвсем мъничко време, за да пусна в ход плана си и да се свържа с някои влиятелни приятели. — Устните му се долепиха до бузите на Джули. — Ще видиш колко хитро ще измъкна от тази опасна и заплетена ситуация буйната ни дъщеря.

Това не беше плод на въображението му.

Беше сигурен в думите си.

През последните седмици на лятото семейство Пръбъл бяха започнали да се държат необикновено топло и сърдечно с Клей и той се чувстваше на седмото небе от радост. Особено Джон Томас Пръбъл го караше да се чувства като у дома в Лонгууд. Разговаряше с него като с равен и изслушваше с истински интерес всичко, което му казваше младежът.

Клей не си спомняше изобщо собствения си баща, в живота му не бе съществувала авторитетна мъжка фигура, затова се наслаждаваше на компанията на Джон Томас Пръбъл и с огромно удоволствие беседваше с него по мъжки. Чувстваше се поласкан, че господарят на Лонгууд бе започнал да разисква всякакви теми с него. И не му говореше отвисоко, не го третираше като дете.

Слушаше внимателно, когато младият му събеседник говореше и го окуражаваше да му се доверява.

Клей беше сигурен, че тази промяна бе настъпила, защото семейство Пръбъл бяха започнали да гледат на него като на голям човек. Интелигентен, независим възрастен човек. Благонадежден мъж, влюбен с цялата си душа в Мери, който възнамерява един ден да се ожени за нея. Беше му олекнало, че вече може да разговаря свободно с Джон Томас Пръбъл. Двамата често обсъждаха надълго и нашироко изгарящата амбиция на младежа да учи във Военноморската академия в Анаполис.

Развълнуван от факта, че е приет безпрекословно от семейството на своята любима, една лятна вечер ликуващият Клей прегърна Мери и рече:

— Знаеш ли, Мери, мисля, че баща ти наистина ме харесва.

Тя се засмя на глупавото му твърдение и го прегърна.

— Разбира се, че те харесва, глупчо.