Нан Райън
Игра на любов (23)

Двадесет и трета глава

— Клей Найт — прошепна отново Мери.

— Да.

И той не каза нищо повече.

Настана дълго мълчание, през което двамата стояха неподвижно, осветени от лунната светлина. Обхванал с мургавите си пръсти нежната й китка, капитан Клей Найт, командващ Военноморските сили на Северните щати, окупирали Мемфис, държеше Мери Пръбъл притисната към високото си мокро тяло и я гледаше право в очите.

Младата жена почувства, че я завладяват бурни и противоположни емоции. Гняв и неудържимо привличане. Вените на слепоочията й пулсираха силно до пръсване, в очите й щипеха неизплакани сълзи.

Клей. Клей Найт.

Момчето с нежно лице, което бе използвало сърцето й като стъпало към тщеславната военна кариера, сега се бе превърнало в този морски капитан с жесток вид. Докато наблюдаваше отблизо това красиво мургаво лице, станало сурово с годините, Мери осъзна, че почти бе забравила колко много го бе обичала някога.

И колко много го мразеше.

Клей наблюдаваше големите й тъмни очи, разкъсван от подобни емоции.

Мери. Мери Пръбъл.

Разглезеното, хубаво момиченце, което така лекомислено бе използвало чара си, за да разбие сърцето му, се бе превърнало в тази високомерна, изключително привлекателна жена. Близостта й мигновено разпали в него едновременно страст и мъка, от които коремът му се присви и коленете му омекнаха.

Погледът му докосна блестящите й светлоруси коси, посребрени от пълната луна. После се плъзна възхитено по безупречните черти на красивото й лице, преди да се спре върху изкусителните й пълни устни.

Божичко, почти бе забравил колко много я бе обичал някога.

И колко силно я мразеше.

Магията се развали, когато най-после капитан Найт заговори.

Произнесе с богатия си, гръден баритон.

— Не може да не си давате сметка, мисис Лотън, че за вас е опасно да се разхождате сама посред нощ.

— Не съм вече мисис Лотън — отвърна припряно младата жена. — Аз съм Мери Пръбъл и за нас нямаше никаква опасност, преди да се появите с вашата банда диваци. — Разтърси ръка, за да освободи китката си. — Пусни ме! — заповяда тя, объркана и трепереща от изпълващите я противоречиви чувства.

Капитан Найт обаче нямаше подобни намерения.

Измъкна зелените банкноти от стиснатите й пръсти и спокойно ги напъха в ниско изрязаното деколте на лятната й рокля.

Без да отдръпва топлата си влажна длан от бурно надигащата се гръд на младата жена, той рече:

— Приеми това, като частично заплащане за квартируването, Мери Пръбъл. — След това отмести ръката си. — Като командващ Военноморските окупационни сили, избрах твоя дом, Лонгууд, за моя щабквартира по време на престоя ми в Мемфис. Можеш да ме очакваш утре по обяд.

Мери бе като поразена от гръм.

— Не! — извика тя, като мяташе глава. — Не, не те искам там. Забранявам ти да идваш!

— Не ме разбра. Не моля за разрешение, а те уведомявам за намеренията си.

— А аз те уведомявам, че никога няма да ти разреша да стъпиш в Лонгууд!

— Очаквай ме утре в дванайсет по обяд — повтори невъзмутимо младият мъж.

— Защо? Защо моят дом? — попита ядосано тя. — В Мемфис има още доста големи къщи.

— Да, знам — отвърна той. — Ако си спомняш, някога, много отдавна, аз също живеех тук.

— Да направиш една от най-хубавите сгради своя щабквартира!

— Винаги съм имал слабост към Лонгууд — каза Клей. — Сигурен съм, че там ще се чувствам прекрасно.

Суровите му устни се разтеглиха в едва забележима подигравателна усмивка.

Мери я забеляза и това я ядоса още повече.

— Нима жестокостта ти няма край?

— Имах великолепен учител — беше загадъчният му отговор, а леденостудените му сиви очи изглеждаха изненадващо светли на фона на мургавото му лице.

Той отстъпи едва забележимо назад и това й даде възможност да види мокрите му, покрити с дребни косъмчета гърди, мощните рамене и издутите бицепси.

— Ако не искаш скромността ти да бъде предизвикана — обяви той, — по-добре побързай да се прибереш. Мисля да се обличам.

Уплашена, че той няма да се поколебае да застане гол пред нея, Мери се пресегна тревожно и стисна мокрите му ръце над лактите.

— Не смей да мръднеш, преда да съм се обърнала!

След това с едно бързо движение го отблъсна от себе си и се завъртя на сто и осемдесет градуса. Припряно повдигна дългите си поли и забърза нататък, сякаш я гонеше самият дявол.

Клей не помръдна, не направи опит да се облича. Стоеше неподвижно на лунната светлина и наблюдаваше младата жена, която подтичваше, като обезумяла по мокрия пясък. Разпуснатите й светло руси коси танцуваха по деликатните й рамене, а богатите поли се увиваха около краката й.

Беше повече от очевидно, че нямаше търпение да се отърве от компанията му, но това изглежда ни най-малко не го притесняваше. Щеше да се настани в дома й, независимо от желанията й — чувствата й не бяха от особено значение за него.

Започна да събира разпръснатите си дрехи, но в последния момент промени решението си. Когато срещна Мери, тя беше боса. А това означаваше, че бе оставила обувките и чорапите си някъде на брега. Щеше да й се наложи да отиде да си ги вземе.

В съзнанието му бавно изплува въпросът, дали, когато спреше, за да вдигне обувките си, тя щеше да се обърне и да погледне към него.

В същия миг всяко мускулче на тялото му се стегна. С изненада откри, че дори не смееше да си поеме въздух. Не помръдваше, не премигваше. Наблюдаваше в очакване и се губеше в предположения. Дали щеше да се обърне? Изненада се от констатацията, че се надяваше да го направи, колкото и да си повтаряше, че не му пука.

„Обърни се и ме погледни, Мери! — изкомандва наум той. — Не можеш да не го сториш. Ще се обърнеш. И ще погледнеш назад.“

Най-после младата жена прекоси пясъчната ивица и стъпи на тревата. Само след няколко крачки се наведе, за да вдигне обувките си. Изправи се, но забърза веднага нататък по пътеката. Поколеба се. Колкото и да бе неразумно, се изкушаваше да погледне назад. Но не можеше да го направи. И нямаше да го направи.

Прехапа долната си устна при мисълта, че щеше да постъпи по-зле дори от съпругата на Лот от Библията, ако се обърнеше и погледнеше назад. Защо изобщо искаше да го гледа? Нямаше подобни желания! Разбира се, че нямаше. Освен това капитанът на янките сигурно вече се беше облякъл и си бе отишъл. Нямаше да стои тук цяла нощ.

Тогава, при положение, че него вече го нямаше, защо да не погледне назад?

Мери не можа да се сдържи.

Бавно извърна глава.

Високият мургав офицер стоеше там, където го беше оставила, гол и неподвижен на лунната светлина. Дъхът на младата жена секна, тя се изви светкавично и забързано започна да се изкачва по скалите, а сърцето й биеше бясно.

Достигна сигурността на Лонгууд. Останала без въздух, промъкна се припряно през тежката двойна врата и я заключи. Въздъхна от облекчение и умора, качи се в стаята си и се съблече нервно на светлината на влизащия през прозореца лунен лъч.

Развълнувана, Мери лежеше будна в леглото си, питайки се дали капитан Найт наистина възнамеряваше да окупира Лонгууд. Можеше ли наистина да прояви подобна жестокост и безчувственост? Не беше ли я наранил достатъчно преди толкова години? Нима искаше да й причини още болка?

Младата жена проклинаше името му и се закле, че никога няма да му позволи да влезе в дома й. Или в сърцето й. Сега, след като размисли, тя реши, че той не можеше сериозно да възнамерява да се настани в Лонгууд. Искаше само да я изплаши. Да я поизмъчи. Разбира се, че нямаше да се появи тук.

Но всъщност знаеше, че точно така щеше да направи.

Мери не можеше да заспи. Въртеше се неспокойно, разтревожена и разочарована. Щом затвореше очи, пред нея се изправяше образът на мургавия, гол, изключително мъжествен капитан Найт. Заспа малко преди зазоряване.

Но дори тогава не можа да намери покой. Мяташе се, стенеше и въздишаше, ужасена от тъмните, неясни сънища.

Наближаваше дванайсет по обяд и изтощената, притеснена Мери стоеше сама в огромната веранда на Лонгууд. Стиснала здраво в дясната си ръка един от старите пистолети за дуел на баща си, тя чакаше и наблюдаваше.

Точно в дванайсет часа видя капитан Найт, който се приближаваше по обсипаната с речни камъчета алея на Лонгууд. Беше гологлав, така че синьо-черната му коса блестеше на слънцето, тъмносинята униформа му отиваше невероятно. Твърдата му права якичка бе украсена с месингови звездички. По ръкавите му се виждаха жълти капитански нашивки, а по широката му гръд сияеше двойна редичка пиринчени кончета. Тънкият му кръст бе увит с яркожълт колан, на който висеше лъскава сабя, опряна в дясното му бедро.

Бе възседнал буен кон с лъскав косъм, черен като косите на своя ездач. Човекът и животното си подхождаха невероятно. И двамата бяха изключително красиви, грациозни и най-вероятно — опасни.

Малко зад своя командир вървяха решително, наредени в колона и въоръжени мъже в сини униформи и се приближаваха към къщата на върха на скалите.

С разтуптяно сърце, стиснала здраво пистолета, Мери Пръбъл стоеше сама на широката централна веранда и наблюдаваше идващите към входа янки.

Презираше ги до един. Най-омразен от всички обаче й беше арогантният им командир.

Младата жена си пое дълбоко въздух и вирна гордо брадичка, когато капитан Найт слезе от коня си току пред вратата. Пусна дългите кожени юзди на земята, каза тихичко нещо на черния си жребец, съобщи на хората си, че ще трябва да почакат малко, обърна се и влезе през тежката порта от ковано желязо.

Мери усети, че цялото й тяло се стегна.

Почувства, че въздухът не й достига, когато той влезе в земите на имението.

Месинговите копчета на гърдите му отразяваха слънчевите лъчи, докато той вървеше по алеята със собственически вид. Щом стигна до стълбата, водеща към сенчестата веранда, където го очакваше домакинята на Лонгууд, той спря.

Постави крак на първото стъпало, отпусна длан върху дръжката на бляскавата си сабя, погледна Мери право в очите и рече тихо и невъзмутимо:

— Казах ти, че ще дойда в дванайсет по обяд и ето ме тук.

— А аз ти казах, че никога няма да те пусна да стъпиш в Лонгууд.

Тя стисна челюсти и повдигна тежкия пистолет за дуел. Насочи го към събеседника си, като го държеше с двете си ръце. Той не мигна, не направи никакво движение.

— Да не би да възнамеряваш да ме застреляш, Мери?

— Ако е нужно — отвърна тя и в тъмните й очи проблеснаха опасни искрици. — Направи само още една стъпка и натискам спусъка.

— По всичко личи, че това трябва да ме изплаши — каза младият мъж, но спокойствието, което се излъчваше от високото му стройно тяло говореше точно за обратното. — Само че не можеш да убиеш мъртвец — добави той и бавно изкачи оставащите стъпала.

— Назад! — възкликна тя, а пистолетът сякаш натежа още повече в дланите й. — Ще те застрелям, затова не ме принуждавай да го правя!

— Какво чакаш? — попита я с тих, равен глас той, докато се приближи дотолкова, че застана точно пред нея, като закри напълно видимостта й с широките си рамене.

В следващия миг потрепващото сребърно дуло на пистолета се притисна към гърдите му.

— Мястото не е най-доброто — рече той.

И услужливо повдигна дулото на оръжието така, че да го насочи право срещу сърцето си. Ако Мери натиснеше спусъка, Клей щеше да умре на секундата.

Той го знаеше много добре.

Тя също го знаеше.

Младата жена се бореше със съвестта си. Беше ужасена от силното си желание наистина да застреля този суров капитан на янките, когото бе мразила в продължение на повече от десет години. Толкова лесно бе просто да дръпне спусъка и да сложи край на живота му така, както той бе унищожил нейния още докато тя беше младо, изпълнено с доверие момиче.

Погледна светлосивите му очи и не видя дори намек за страх. Чувстваше се напълно объркана от странното му поведение. На него като че му беше безразлично дали щеше да живее или да умре. И какво искаше да каже с думите, че не може да убие мъртвец?

Този висок мъж я плашеше и озадачаваше. В него не забелязваше и следа от момчешките черти на нежния младеж от юношеството си. Лицето на трийсет и двегодишния човек пред нея бе сурово, с непоколебими, безмилостни черти. Дори устните му бяха променени, все така чувствени, но странно твърди, като че ли красивата му уста издаваше някаква скрита в душата му горчивина.

Той беше непознат. Не знаеше нищо за него. Но това нямаше да й помогне. Не можеше да го застреля.

Предаде се, без да се съпротивлява, когато той безцеремонно повдигна ръка и взе пистолета от дланта й. Огледа оръжието, а след това погледът му се насочи към нея.

— Този стар пистолет е опасен, Мери — предупреди я тихо той. — Нищо чудно да избухне в лицето ти. — Пъхна го в жълтия си пояс. — Така, сега всичко зависи от теб. Можеш да направиш положението трудно или безпроблемно. Това за мен е без значение. Така или иначе, ще заема Лонгууд.

Победена, тя се опита да звучи невъзмутимо като него.

— Какво би сторил, капитане, ако се противопоставя? Ако откажа да те пусна да влезеш? Аз не можах да те убия. Ти би ли могъл да ме убиеш? — Младият мъж не отговори. — Би ли го направил? Би ли извадил пистолета си, за да ме застреляш? Би ли ме съсякъл с лъскавата си сабя?

Брадичката й се повдигна още малко, а големите й тъмни очи проблеснаха предизвикателно.

Със самочувствието на човек, привикнал да командва, Клей рече:

— Подобни драстични мерки няма да бъдат нужни. Ти ще се подчиниш на заповедите ми. — Промъкна се покрай нея с пъргавината и гъвкавостта на котка и застана между нея и главния вход. — Е, кажи какво избираш. Ще ме оставиш ли да вляза мирно в къщата? Или това трябва да стане в резултат на тъжна капитулация след битка, която просто няма как да спечелиш?

Младата жена го погледна право в спокойните сиви очи и разбра, че наистина щеше да изпълни заканата си. Съпротивата беше безполезна. Той беше по-едър и по-силен от нея. Предпочиташе да запази поне част от достойнството си.

— Няма как да не те пусна в дома си, капитан Найт — отвърна решително тя. А когато миг по-късно заговори отново, очите й пламнаха отново. — Но обещавам, че когато войната свърши и Югът победи, лично ще платиш за това.