Нан Райън
Игра на любов (29)

Двадесет и девета глава

Докато на територията на южните щати бушуваше кървава война, в голямото бяло имение, кацнало на скалите над Мисисипи, се водеше друг вид сражение.

Мери се бореше храбро с неудържимото привличане, което я теглеше към капитан Найт. Но усилията й бяха увенчани с нищожен успех. Макар и по съвсем различен начин, сега той я очароваше не по-малко, отколкото по времето, когато беше още почти момче. Сега от него се излъчваше особено хладно достойнство, някаква непоклатима сила, които бяха невероятно привлекателни.

Беше толкова красив и се държеше като човек, привикнал да става неговото. Беше изтъкан от мускули, от мъжественост. Присъствието му беше толкова силно и властно, че Мери усещаше близостта му, дори преди да го е видяла. Чувстваше се сякаш електрическо напрежение преминава по тялото й, когато той погледнеше към нея.

Повтаряше си непрестанно, че този висок офицер от Съюзническата армия беше и винаги щеше да бъде, безскрупулен мъж, който без колебание нарушава дадените обещания и разбива сърцата на другите, ако това ще послужи за осъществяване на набелязаните от него цели.

От своя страна капитан Найт не правеше опити да обуздае апетита си за красивата русокоса аристократка, която го бе зарязала, за да замине за Лондон с богатия Даниъл Лотън, който не струваше и пет пари.

Младият мъж я желаеше и не се стесняваше да го показва, но не гледаше на страстта си към нея, като на проява на любов. Нямаше търпение Мери да се озове отново в обятията и в леглото му, но не и отново в сърцето му.

Способен офицер, свикнал да му се подчиняват, той не се и съмняваше, че ще успее да покори красивата Мери Пръбъл. Безусловното й отдаване бе само въпрос на време и той щеше да се погрижи това да стане по-скоро. С тази цел той промени дневното си разписание. Успяваше непрекъснато да се натъкне на пътя й. Да влезе под кожата й. А когато я завареше насаме, страстите му се разгаряха още по-силно.

За нея нямаше достатъчно сигурно място, където да се скрие.

Един неделен следобед младата жена, отегчена и неспособна да си намери място, уморена да се заключва вечно в спалнята си, се осмели да слезе на долния етаж. Огледа предпазливо огромната трапезария, която капитан Найт бе превърнал в свой команден пост. В себе си бе започнала да я нарича „Военната стая“. Знаеше, че когато той се намираше в нея с хората си и обсъждаше бъдещата си стратегия, надвесен над бойните карти, разстлани по дългата маса, капитанът бе напълно погълнат от работата си.

Този път капитанът стоеше от далечния край на масата за хранене. Беше се привел и почукваше по картата с дългия си показалец, докато обясняваше нещо с дълбокия си мек глас на хората около себе си.

Дори не вдигна поглед.

Доволна, че никой не бе я забелязал, Мери се измъкна на пръсти. Побърза да влезе в кабинета на баща си, избра романа „Гордост и предразсъдъци“ и понечи да се качи отново в стаята си. В този момент обаче се спря и размисли. Капитан Найт, очевидно погълнат от военните си дела, най-вероятно щеше да остане още няколко часа в трапезарията.

Младата жена забърза към задния вход, слезе по стълбите, пресече поляната от северната страна на къщата и се насочи към обвитата с лози беседка, като мина покрай мраморния пясъчен часовник.

Седна върху една от дългите бели скамейки, разположени една срещу друга и въздъхна от простичкото блаженство да бъде навън през един хубав летен ден. Отвори книгата и се зачете в нея.

Но още не бе прочела и една страница, когато усети електрическото напрежение във въздуха. Не бе нужно да се огледа, за да разбере, че капитан Найт бе някъде наблизо.

На входа на беседката легна дълга сянка. Мери потръпна развълнувана и усети, че пулсът й се ускорява. Повдигна бавно глава. Високият мургав мъж стоеше насреща й и я гледаше, без да се усмихва.

Приведе се, влезе вътре и се отпусна на пейката срещу нея. Взе книгата от ръцете й и я постави встрани.

— Какво точно мислиш, че правиш? — попита го раздразнено тя, като се опитваше да успокои ударите на сърцето и да спре треперенето на ръцете си.

— Ето това — отвърна той.

Преди Мери да разбере какво става, Клей протегна светкавично ръце, обхвана с дългите си пръсти задната част на колената й през полите и фустите й и я придърпа към себе си, към края на пейката.

— Би ли…

Дъхът й секна, когато той приведе тъмнокосата си глава и прилепи устни към бледата й плът, изложена под разкопчаната дантелена якичка на лятната й рокля. Младата жена трепна и го отблъсна от себе си. Скочи на крака, но той я хвана. В тъмните й очи горяха черни огънчета, когато го плесна по дланта и рече:

— Ако не ме пуснеш веднага, ще викам.

— Не, няма да викаш — отвърна с ледена, вбесяваща самоувереност той, придърпа я върху дясното си коляно и обви дългата си ръка около кръста й.

— Ще викам, така че не ме принуждавай — заплаши го тя, като го блъсна по широката гръд в опитите си да се освободи.

— Давай тогава — рече предизвикателно той, обхвана брадичката й в дланта си, обърна лицето й към своето и целуна чувствителната част на шията й.

— Моля те! Недей — промълви тя, но част от злобата бе изчезнала от гласа й. — Говоря сериозно. Спри!

Но капитанът не спря.

Продължаваше да я целува, като оставяше огнена диря по пътя си към ухото й. Дланта му се отдели от брадичката, плъзна се надолу и спря в пазвата й.

Прошепна в самото й ухо, така че белите му зъби се докосваха до него.

— Искам да те съблека и да те любя тук, в беседката, Мери.

— Ти си луд — успя да произнесе младата жена и махна ръката му от гърдите си. — Ако си мислиш дори за момент, че ще…

Така и не довърши изречението си. Клей я накара да замълчи, като долепи устните си до нейните и, колкото и да се опитваше да остане безучастна към страстта му, Мери не успя. Опустошителната му целувка я обезоръжи. Миг по-късно капитанът повдигна краката й върху пейката, настани я по-удобно в обятията си и придърпа нагоре полите и фустите й. Пръстите му започнаха да милват бедрото й непосредствено над синия атлазен ластик, който придържаше дългия й чорап.

Но когато започна сръчно да разкопчава корсажа й, Мери се опомни. Премигна, разтърси глава и каза:

— Не… не можем… няма да… Трябва да се прибирам!

— Тогава запази за момент спокойствие — нареди младият мъж и, без да отделя поглед от горящите й очи, започна бавно да закопчава роклята и да сваля полите й. — Сега можеш да си вървиш, Мери.

Тя скочи от скута му и го изгледа, тъй като той я хвана за китката.

— Желая те, Мери — рече Клей и дълбокият му глас я накара да потрепери. — И ще те имам. Ще те любя по начини, които дори не можеш да си представиш.

— Порочно, покварено животно, няма да те слушам…

— Ти също желаеш това, Мери. И знам, че ще го направиш. Ела при мен тази нощ. Ела, ще те чакам.

Тя заби нокти в силните пръсти, хванали китката й и рече непреклонно:

— Има да чакаш, капитане!

— Възможно е — повдигна небрежно рамене той — Възможно е да не чакам толкова дълго, колкото си мислиш.

— О-о!

Младата жена се отскубна от ръцете му и побягна към къщата, преследвана от непринудения му смях. За първи път чуваше мъжа с каменно лице да се смее и той се смееше на нея! Е, нека се смее. Този, който щеше да се смее накрая, щеше да бъде тя. Имаше да я чака тази вечер.

Мери не излезе от стаята си до края на деня. Когато настъпи нощта, тя започна да се ослушва напрегнато. Най-после, малко след девет часа, чу как вратата от другата страна на коридора се отвори и след това се затвори. Усмихна се злорадо. Неуморният капитан на янките никога не се бе прибирал толкова рано. Той май наистина имаше невероятното нахалство да очаква от нея да пресече коридора и покорно да се качи в леглото с него. Арогантно копеле.

Беше се изсмял подигравателно, когато бе побягнала от беседката, но сега май вече не се смееше.

Затова пък бе дошъл нейният ред.

Мери имаше чувството, че е спечелила една изключително важна битка на волята. Безочливият капитан Найт я мислеше за толкова глупава, слаба и дотолкова привлечена от него, че бе достатъчно само да щракне с пръсти, за да я види как тича към него. Да се пръсне човек от смях! Можеше да живее до края на дните си, без той да я докосне повече и точно така и възнамеряваше да направи.

Младата жена се усмихна и духна лампата край леглото си. Наистина бе много забавно да знае, че тази нощ последна се бе смяла тя.

 

 

Триумфът й не трая дълго.

На другата сутрин Мери излезе рано в коридора и се озова лице в лице с красивия, облечен в безупречната си униформа капитан Найт. Беше се облегнал на стената току до вратата й, кръстосал ръце пред широките си гърди, леко повдигнал единия крак, преметнат връз другия.

— Добро утро, Мери — приветства я небрежно той, сякаш това бе съвсем рутинен поздрав помежду им.

Тя го гледаше зяпнала, като поразена от мълния, как сваля ръце и се отделя от стената. А след това я прегърна със скоростта на атакуваща змия. Сведе мургавото си лице към нея и рече:

— Може би си от онези жени, които предпочитат да се любят сутрин.

Преди да успее да отговори, устните му вече бяха върху нейните. Целуна я с такава страст, че коленете й се подкосиха. От опитите й да протестира се чу само някакво неясно скимтене. Бърз като светкавица, той я бутна обратно в спалнята й и затвори вратата след тях.

Докато я целуваше, той я държеше толкова близко до мускулестото си тяло, че лъскавите медни копчета на униформената му куртка се впиха в гърдите й. Коляното му се промъкна между краката й и се притисна към долната част на корема й.

Устата, покрила нейната, бе прекалено умела, прекалено неустоима. Тялото, долепено до нейното, беше прекалено силно и мъжествено. Мери прекрати борбата и се притисна към него. Устните му най-сетне се отлепиха от нейните и Клей я погледна право в очите.

— Люби ме сега — рече нежно и убедително той, — преди да тръгнеш за болницата.

— Не говори глупости — успя да отвърне тя, но без да се чувства особено убедена.

— Нима? Аз пък не мисля така. Нито пък вярвам, че това е твоето мнение.

Младата жена се вгледа в красивото му самодоволно лице и възвърна част от вроденото си благоразумие.

— Искаш да кажеш, че според теб, аз изобщо не разсъждавам. Нали така? — Започна да се измъква от прегръдката му. — Това, което стана през онази нощ, бе грешка. Ужасна грешка, за която поемам своята вина. Но ти гарантирам, че това няма да се случи повече.

— Ще се случи, Мери. Знаеш го. И аз го знам.

Тя се измъкна напълно от обятията му и присви тъмните си очи.

— Не, няма да се случи. Напразно си мислиш, че е достатъчно да ме докоснеш, за да изгубя способността си да мисля ясно. — Обхващаше я все по-силен гняв. Постави длани на хълбоците си, усмихна се доволно и заяви, като се надяваше да го жилне болезнено. — Забравяте с кого си имате работа, капитан Найт. Съмнителният ви чар може да върши чудеса сред жените, които не ви познават, но държа да ви напомня, че ефектът му върху мен е краткотраен. — Тя се усмихна още по-широко. — Ами да, някога се хвърлих от твоите обятия право в ръцете на Даниъл Лотън, без дори повече да се сетя за теб!

Мери се надяваше да види поне отсянка от болка по лицето му. Но бе разочарована. Изражението му изобщо не се промени. Сребристосивите му очи гледаха с обичайната си невъзмутимост. За нейно учудване младият мъж само се усмихна, протегна ръка и започна да си играе с декоративните ширити по ръкава й, сякаш не бе чул и дума от казаното.

Ядосана, тя отблъсна дланта му и изхвърча от стаята, като възкликна през рамото си:

— Стой далеч от мен!