Нан Райън
Игра на любов (16)

Шестнадесета глава

Още не бяха отпразнували втората годишнина от сватбата си, когато Даниъл започна да закъснява. Мери не се изненада от това, нито пък можеше да го обвинява. Тя определено не беше олицетворение на любяща съпруга, никога не бе проявила дори привързаност към него. И ако не можеше да се каже, че бракът им е сполучлив, вината беше нейна.

Даниъл измисляше какви ли не истории, като обясняваше, че било абсолютно наложително да не се прибере до късно през нощта. Ставало дума за работата. Тя обаче знаеше добре за какво всъщност ставаше дума. Даниъл не беше убедителен лъжец. И дори се досещаше къде точно отива.

Всички в Мемфис знаеха за луксозния публичен дом на Анатол, който обслужваше богатите патриции на града. Още преди години бе чувала как слугите шепнат помежду си, че много от най-известните граждани на Мемфис, в това число и изтънченият белокос баща на Даниъл, в определени периоди от живота си са му ставали постоянни клиенти. Очевидно сега и нейният съпруг се бе присъединил към техните редове.

Подозираше също така, че бе подновил интимната си връзка с някогашната си любовница, Бранди Темпълтън. Междувременно Бранди също се бе омъжила, но бракът й с един богаташ на средна възраст, предприемач на недвижими имущества от Ню Орлиънс, не бе я променил. А тя винаги си бе падала по Даниъл.

Неведнъж Мери се събуждаше посред нощ от пристигането на съпруга си и усещаше по дрехите му уханието на парфюм, който самата тя не използваше. А понякога виждаше по голия му гръб леки драскотини.

Тя никога не подхвана тази тема с него. Нито веднъж не го попита къде е бил. Нито пък се оплака, че я пренебрегва. Дори не намекна за подозренията си, че й изневерява.

Честно казано, това не я вълнуваше особено. Дори се радваше на отсъствието му от съпружеското легло. Изпитваше облекчение, че в тези случаи нямаше да има претенции към нея. И нямаше нищо против Бранди или някое от луксозните момичета за развлечение да я заместват.

Тайничко Мери дори се радваше, че Даниъл изразходва част от сексуалната си енергия извън дома. Далеч от нея. Същевременно тези чувства я караха да се срамува. Радваше се също така, че съпругът й поне имаше приличието да не я докосва през нощите, когато бе спал с друга жена.

Вечерите, когато той си беше у дома, младата жена, вярна на дълга си, продължаваше да дели с него леглото, без да се оплаква, тъй като той отчаяно желаеше син. А тя все още не го бе дарила с дете. Можеше поне да му роди син, който да го обича, нещо, което не беше по силите й.

Но месеците, а след това и годините, минаваха, а Мери все така не зачеваше.

— Ти си виновна — обвини я Даниъл една сутрин, когато за пореден път разбра, че съпругата му пак не е забременяла. — Сигурно нещо не е наред с теб, иначе отдавна трябваше да имаме дете.

Тя седна невъзмутимо пред тоалетката и започна да реше косите си.

— Съжалявам, Даниъл. Наистина съжалявам.

— Е, аз също. — Той вървеше напред-назад из стаята. — Дявол да го вземе, една съпруга би трябвало да дари съпруга си с деца. Всичките ни приятели говорят за нас. Разправят, че не мога да създам дете.

— Въобразяваш си — отвърна безизразно тя. — Приятелите ни не са толкова нелюбезни.

— Е, може и да не го казват на глас, но несъмнено си го мислят.

— Може и да са прави — рече Мери. — По твое настояване вече съм ходила няколко пъти на лекар. Той казва, че всичко при мен е наред, че няма причина да не мога да забременея. Не си ли помислил, че може би ти си този, който…

— Аз! — прекъсна я невярващо той. Спря да крачи из стаята и се приближи до нея. — Скъпа моя — започна надменно той, като кръстоса ръце пред гърдите си и срещна погледа й в огледалото, — искам да те уверя, че съм напълно способен да създам свой наследник.

Тук се усмихна — бавно, широко, самодоволно. Мери остана с впечатлението, че той имаше някакво напълно реално основание за хвалбата си. Не каза нищо, само кимна и продължи да се реше.

— Е, няма нищо — рече в заключение Даниъл и отпусна ръце. — Явно ще трябва да се стараем повече. Ще се любим по-често. — Стисна рамото й, обърна се и пресече стаята. На вратата спря и добави: — Ако е възможно да заченеш, аз ще го направя.

И той наистина се стараеше.

Както и Мери.

Но след шест години празен брачен живот, лишен от любов, двойката все още нямаше деца. Даниъл най-после се отказа от надеждата, че Мери ще го направи баща. В отчаянието и безсилието си той я обвини, че не иска да има дете от него.

— Мислиш се за много умна, скъпа, но не можеш да ме заблудиш — обяви през една зимна вечер той, след като бе изпил доста бренди. — Ти всъщност не желаеш дете. Не искаш моето дете. Никога не си искала.

— Това не е вярно, Даниъл. Направих всичко, което зависи от мен, за да те даря с дете.

— Не ти вярвам. Дори за миг — отвърна той, като заваляше думите си. — Искаш ли да знаеш какво всъщност мисля? Мисля, че през всичките тези години ти тайно правиш нещо, за да не забременееш.

— Вече говорихме за това преди — рече уморено младата жена. — Казах ти, не знам никакви тайни методи, предпазващи от забременяване. Трябва да ми повярваш.

Но колкото и да отричаше този абсурд, не можеше да накара съпруга си да й повярва. Той бе сигурен, че не може да има друго обяснение.

Окончателният край на разпадащия се брак дойде в началото на лятото на 1857 година. През един топъл слънчев ден в края на май, Даниъл се прибра от продължилата цяла седмица командировка до Мобил. Това бе третото му пътуване до Алабама през последните три месеца.

Младият мъж откри съпругата си в розовата градина в южната част на имението Лотън. Седнала на бялата пейка от ковано желязо, тя бе така погълната от книгата на Джейн Остин, че не усети появата му. Затова той остана неподвижен и я наблюдава безмълвно дълго време.

Светлорусите коси бяха вдигнати на тила на приведената й глава и разголваха грациозната извивка на врата й. Розовата лятна рокля беше в същия цветови нюанс, като розовия храст зад нея. Богатите поли и дантелените фусти се стелеха по подрязаната трева.

Ниско изрязаният корсаж на роклята й се бе смъкнал надолу и бе оголил бялото й рамо. Кожата й беше като от порцелан, а когато дишаше, гърдите й опъваха покриващата ги дреха.

Дъхът на Даниъл секна.

Мери Пръбъл Лотън бе най-прекрасната жена, която бе виждал и дори сега, след деветгодишен съпружески живот, само видът й го изпълваше с желание. Струваше му се, че никога не бе я докосвал, че никога не бе я имал. И понякога се питаше дали наистина не бе така. Дълбоко в сърцето си чувстваше, че бе така.

Да, бе лежала гола в обятията му нощ след нощ, но той никога не бе я притежавал истински. Никога не бе му се отдавала. Още от първата им брачна нощ, до днешния ден, тя просто равнодушно му бе позволявала да използва красивото й тяло, защото й бе съпруг. Но никога не бе участвала.

Просто бе изпълнявала дълга си.

Винаги бе оставала безчувствена и далечна по време на тяхната интимност. Сдържаше любовта и страстта си. Не желаеше да ги даде на него. Така беше по време на целия им брак.

И той знаеше причината за всичко това. Знаеше я от самото начало. Красивото момиче с ангелско лице, за което се бе оженил в Монако, бе отчаяно влюбено в Клейтън Найт.

Сега, докато я гледаше, Даниъл се питаше дали след всичките тези години, тя не бе все още влюбена в Найт.

— Мери-Елън…

Най-после произнесе името й. Тя вдигна глава.

— Даниъл — промълви младата жена и затвори книгата си. — Не знаех, че си у дома. Кога се прибра?

Без да отговори на въпроса й, той рече:

— Имам да ти кажа нещо.

— Заповядай — посочи към скамейката Мери, — ела да седнеш при мен.

Даниъл се приближи, отпусна се на пейката до нея и без предисловия съобщи на двайсет и шестгодишната си съпруга, че се е влюбил в една седемнайсетгодишна красавица от Алабама, с която се запознал по време на пътуването си до Мобил през февруари.

— Искам незабавно развод, Мери-Елън — рече в заключение той. — Ще се оженя за това младо момиче, което ме обича така, както ти никога не си ме обичала.

Мери се съгласи, без да спори.

— Искрено ти желая много щастие, Даниъл — каза тя, — и се надявам тя да може да те дари със сина, който аз не можах да ти дам.

Лицето на младия мъж пламна и тя разбра, че седемнайсетгодишното момиче вече носеше детето му.

— Моите поздравления, в такъв случай — усмихна се тя и протегна ръка, за да го погали по бузата.

След това се изправи и тръгна нататък.

— Мери-Елън, почакай — възпря я той. Тя се обърна и го погледна. — Има… има нещо, което трябва да ти кажа. Нещо, което ти трябва да…, което имаш право да знаеш… и… аз… — Той спря да говори.

— Да, Даниъл? — Безупречно оформените й вежди се вдигнаха въпросително. — Какво има?

Даниъл отвори уста да каже нещо, поколеба се и не отговори. Спомни си за клетвата, дадена преди години. Беше обещал на Джон Томас Пръбъл, че каквото и да се случи, никога няма да открие нито пред Мери-Елън, нито пред когото и да било другиго за общия им заговор, в резултат на който бяха сложили край на романтичната любов между Мери-Елън и Клей Найт. А и се страхуваше от Джон Томас Пръбъл.

Даниъл поклати русата си глава. Така или иначе, това вече нямаше значение. Беше прекалено късно да поправи стореното. Прекалено късно да промени случилото се.

— Нищо — отвърна най-после той. — Нищо.

 

 

Мери и Даниъл се разведоха набързо.

В деня, в който бе обявено разтрогването на брака им, Даниъл се ожени за бременната си любима от Алабама. Младоженците обаче не заминаха на сватбено пътешествие. Вместо това, след по-малко от час след края на официалната церемония, те се запътиха към болницата. Родилните болки на булката бяха започнали.

В полунощ тя роди първото дете на Даниъл Лотън.

Здраво четирикилограмово момченце.

Веднага след като Даниъл я бе помолил за развод, Мери се бе върнала в дома на родителите си, за да живее при тях. А след получаването на развода върна и моминското си име.

Тя се казваше отново Пръбъл, а името и общественото положение на влиятелния й баща я спасиха от отлъчване от редовете на висшето общество. Единствената дъщеря на Джон Томас Пръбъл щеше и занапред да бъде приемана от градския елит.

Щом вече според закона беше Мери-Елън Пръбъл, родителите й очакваха да започне да ходи отново с тях на многобройните тържества, балове и елегантни партита, на които ги канеха.

Мери обаче никога не посещаваше светските събирания, така обичани от семейство Пръбъл. И неизменно отказваше поканите за вечеря от немалко от най-търсените ергени и вдовци в града. Подозираше, че интересът им към нея се дължеше преди всичко на факта, че бе разведена жена и най-вероятно бе по-свободна и по-страстна от едно неомъжено момиче.

Родителите й бяха разочаровани от постоянните й откази на всички покани. Както и тълпата обожатели. Мери бе по-красива сега, отколкото на седемнайсет години, а фактът, че бе разведена, допълнително допринасяше за привлекателността й. Детинският ентусиазъм и невинност бяха заместени от изтънченост и грация. Вече беше жена и, като се вземеха предвид привлекателната й външност и мрачното й спокойствие, тя бе изкусително предизвикателство за много представители на силния пол.

Мери не обръщаше внимание на никой от тях, а това увеличаваше още повече притегателната й сила. Бе недостижима и следователно, още по-съблазнителна. За съжаление на останалите местни хубавици, тя бе най-търсената жена в Мемфис.

Измина година.

А след това още една.

Мери все така предпочиташе да остава затворена в Лонгууд. Родителите й започнаха сериозно да се притесняват. Не беше редно една толкова млада и хубава жена да не излиза и да не се вижда с никого.

Затова планираха пътуване в чужбина. Настояха тя да отиде с тях в Англия през лятото. Мери обаче не се съгласи и остана сама в Лонгууд.

Разтревожени за дъщеря си, семейство Пръбъл за първи път допуснаха, че може би бяха извършили ужасна грешка, като я бяха разделили с Клей Найт преди толкова години. И започнаха да се питат дали да не сторят нещо, за да поправят, макар и с голямо закъснение, бедата.

— Джон, може би трябва да кажем истината на Мери-Елън — каза един ден Джули Пръбъл, докато пресичаха Атлантическия океан на борда на презокеанския кораб „Амбасадор“.

— Възможно е да си права — заразмишлява на глас Джон Томас. — Мисля, че тя има право да знае, дори и да ни намрази за онова, което направихме. — Подобна перспектива го ужаси. — Боже, единственото, към което се стремях, бе да осигуря щастието й, но…

— Знам, скъпи — отвърна съпругата му. — Знам. Мери-Елън ще разбере, ако й кажем.

— Не знам — рече той, докато двамата се разхождаха покрай перилата. Поклати тревожно посивялата си глава и добави: — Тогава сгрешихме в преценката си за нея. Може би сега отново грешим, като мислим, че ще ни прости.

Тъмните му очи бяха потъмнели още повече. Джули Пръбъл постави нежно длан върху ръката му.

— Скъпи мой, не трябва да се отказваме от този шанс. Мери-Елън бе нещастна прекалено дълго. Така и не успя да обикне Даниъл, както се бяхме надявали. Нито тя, нито той бяха щастливи. Бракът им бе ужасен провал.

— Да, така е, и аз…

— От познатите си в Академията знам, че Клей Найт все още не се е оженил. Може би не е прекалено късно да… — Не довърши думите си и замълча.

Джон Томас я потупа по дланта.

— Когато се върнем у дома тази есен, ще трябва да поговорим сериозно с Мери-Елън. Ще й кажем истината. Ще признаем всичко. — Пое голяма глътка от соления морски въздух и добави: — Ако реши да влезе във връзка с мичман втори ранг Найт, ще сторя всичко, което зависи от мен, за да й помогна. Да помогна и на двама им.

— Да — съгласи се Джули Пръбъл. — Ще й кажем веднага, след като се върнем.