Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
You Belong to My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Нан Райън. Игра на любов

ИК „Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

И така Клей Найт влезе, без да подозира нищо в капана, който му бяха подготвили.

Джон Томас Пръбъл го бе обработвал хитро през цялото знойно лято на четиридесет и осма година. Без да бърза, спокойно бе пуснал в изпълнение добре измисления си план, след като бе изчакал търпеливо подходящия момент. А след това, когато времето бе настъпило, когато всичко бе готово и бе спечелил пълното доверие на откровения младеж, той направи първата стъпка.

През една топла съботна вечер в средата на август Клей пристигна в Лонгууд, където бе поканен на вечеря. Джон Томас Пръбъл го посрещна на входа. Усмихнат до уши, той приветства топло младежа и го поведе право към просторния салон на имението.

— Както виждам Мери-Елън ще закъснее — рече свойски Джон Томас. — Знаеш какви са жените. Нужно им е два пъти по-дълго време, отколкото на мъжете, за да се облекат.

— Да, сър — кимна с усмивка Клей. — Но винаги си заслужава чакането, нали?

— Точно така, синко — съгласи се домакинът.

Обърна се и затвори тежката двойна врата. Двамата останаха съвсем сами в осветения от лампите салон. После рече през рамо:

— Сега обаче се радвам, че Мери-Елън и майка й отделят толкова време за обличането си.

Застана с лице към младия мъж. Все така топло усмихнат, той се насочи към барчето от палисандрово дърво и наля от превъзходния бърбън от Кентъки в две кристални чаши. Клей бе смаян, когато постави едната от тях пред него.

— Пийни една глътка с мен, Клейтън — рече господарят на Лонгууд и, забелязал колебанието му, настоя: — Давай. Няма да те заболи, а дамите не е нужно да разберат за това.

— Някакъв повод ли има тази вечер, мистър Пръбъл?

— Точно така, Клейтън. Специален повод.

Юношата взе чашата, надигна я, пи и направи кисела физиономия. Джон Томас се засмя и изпи собственото си уиски на един дъх. После взе чашите и ги остави встрани.

Държейки се така, сякаш двамата бяха конспиратори, той намигна на госта си, потупа го по рамото и рече:

— Ти обичаш моята Мери-Елън, нали, синко?

— Обичам я, сър. С цялото си сърце — отвърна искрено Клей.

— Добре, добре — отвърна Джон Томас, като се правеше на доволен от отговора. Поглади брадичката си и добави замислено: — Знам, че смъртта на дядо ти, адмирал Тигарт, бе голям удар за надеждите ти да влезеш във Военноморската академия.

Младият мъж кимна, заби поглед в пода и каза:

— Да, така е. Почти няма вероятност да вляза, дори и с помощта на професор Макданиълс. Страхувам се, че шансовете ми са почти нулеви…

— Може и да не са — прекъсна го меко Джон Томас. — Какво би казал, ако ти съобщя, че бих могъл да ти помогна да влезеш в Академията?

Клей повдигна рязко тъмнокосата си глава. Очите му се разшириха и той преглътна конвулсивно.

— Можете ли да направите това, сър? Наистина ли можете…

— Дай ми възможност да видя, какво мога да сторя по въпроса — отвърна домакинът, който видимо сияеше. — Може би ще успея да ти осигуря това, за което мечтаеш от толкова време.

— Не знам какво да кажа, сър. Това е нещо, което искам с цялата си душа. То значи толкова много за мен, че…

— Знам, синко. Е, това все още не е напълно сигурно, нали разбираш.

— Да, да, разбира се — рече младежът. — Но кога? Кога мислите, че бихте могъл да разберете дали…

— Вече съм проверил тук и там — усмихна се още по-широко господарят на Лонгууд. После снижи гласа си почти до шепот и добави с поверителен тон: — Всъщност, проверих доста неща. Работя по този въпрос от няколко месеца. И успях. С помощта на един стар и много близък приятел, със солидно влияние и тесни връзки в Академията да ти уредя среща там. — При вида на изненаданата физиономия на събеседника си, Джон Томас се засмя от сърце и продължи: — Запазил съм ти и билет за пътуването за това събеседване. Утре сутринта в осем часа вземаш парахода за Ню Орлиънс, където в шест следобед ще трябва да се качиш на кораба „Касниън“ за Балтимор. Уредих въпроса и с твоите шефове във фабриката. Уведомих ги, че ще отсъстваш две-три седмици.

Клей, който се чувстваше като ударен от гръм, най-после успя да произнесе:

— Утре сутринта? Сериозно ли говорите? Тръгвам наистина… Не мога да повярвам! — Красивото му младо лице засия от щастие. — Как бих могъл да ви се отблагодаря?

— Не са нужни благодарности, синко. — Джон Пръбъл отново потупа госта си по гърба. — За мен е удоволствие, че мога да ти бъда от помощ. На теб, и на Мери-Елън — добави той.

Силно развълнуван, не на себе си от радост, юношата възкликна:

— Нямам търпение да кажа на Мери!

— Не, Клей, на твое място бих изчакал, докато бъдем сигурни, че си приет във Военноморската академия. — Все така усмихнат, домакинът му добави: — Познавам дъщеря си много добре. Тя е разглезена и упорита и е за предпочитане да й поднесем окончателния резултат, а не някакви очаквания. Освен това, и двамата не желаем да й се сторим глупави, нали така?

Усмивката на младия мъж позагасна донякъде.

— Не, но ако трябва да заминавам за…

— Остави това на мен. Аз ще се оправя с Мери-Елън — настоя Джон Томас.

Двамата останаха насаме още около четвърт час. През това време бащата на Мери-Елън обясняваше на любимия й какво да очаква при пристигането си в Балтимор. Помогна му с указанията си, как да се държи по време на така важното събеседване с изпитната комисия на академията и с упътвания за многобройните препитвания, писмени и устни, на които щеше да бъде подложен.

В заключение каза:

— Така, а сега не се тревожи за нищо, момчето ми. Имам пълно доверие в твоите способности.

— Много ви благодаря, мистър Пръбъл. Ще положа всички усилия, за да заслужа доверието ви.

— Знам, че ще го направиш. И не забравяй — в присъствието на дамите трябва да се държиш така, сякаш нищо не се е случило. А когато след вечеря останеш насаме с Мери-Елън, нито дума за тази работа. Обещай ми.

— Имате думата ми.

Мислите на Клей препускаха необуздано. Мозъкът му бе изпълнен с нови, вълнуващи планове и трябваше да положи доста усилия, за да прикрие възбудата си по време на вечерята. Уплашен да не се изтърве, той не каза почти нищо през цялото време. И не беше единствен. Джон Томас Пръбъл, нещо нехарактерно за него, също мълчеше, така че най-накрая Мери-Елън попита баща си дали нещо не беше наред. Той поклати глава, без да отвърне нищо. Момичето погледна към майка си. Джули сведе поглед към чинията си. Мери-Елън смръщи озадачено вежди и повдигна крехките си рамене.

Когато най-после дойде краят на напрегнатата вечеря и двамата влюбени се озоваха в беседката, Клей се сдържа с огромни усилия да не сподели с нея прекрасните новини.

Но се бе заклел да не го прави.

Когато девойката се сгуши в обятията му и попита:

— Какво става, Клейтън Найт? И ти, и баща ми се държите много странно. Да не сте се карали? Да не би да ти е казал нещо…

— Не. Разбира се, че не.

Скептично настроена, тя отвърна:

— Какво стана, преди да сляза долу, докато бяхте само двамата с татко? За какво стана дума?

Младият мъж се усмихна нервно.

— Не е ставало дума за нищо, Мери. Вие още не бяхте готови, затова баща ти ми прави компания, докато слезете. Това е всичко.

Мери-Елън повдигна подозрително безупречно оформените си вежди, но не каза нищо повече за голямо облекчение на любимия си. Главата му бе пълна с прекрасни видения за мига, когато щеше да се върне от Балтимор, щеше да я прегърне и да й каже, че е приет в Анаполис. С подобни мисли той я придърпа към себе си и я целуна.

Девойката въздъхна и се притисна към него, но някъде в най-дълбоките пластове на съзнанието си тя учудено отчете факта, че той беше пил. Усети вкуса на бърбъна върху устните и езика му. Не знаеше, че пие концентрати. Колко странно, че бе пил тази вечер.

Целувките му станаха по-горещи, по-страстни и Мери-Елън забрави за бърбъна. Забрави всичко друго, освен това, колко много го обича.

Най-после Клей отдели с усилие изгарящите си устни от нейните.

— Трябва да тръгвам — рече той. — Става късно.

— Не е късно. Още повече, утре е неделя. Няма да ставаш рано и да ходиш във фабриката — отвърна младото момиче, без да разхлабва прегръдката си. — Не си тръгвай. Не ме оставяй, Клей.

— Наистина трябва да тръгвам.

Той стана, като изправи и нея, както я държеше в обятията си.

— Хм, не виждам защо — въздъхна раздразнено тя. — Ще дойдеш ли утре?

Младежът погледна тъмните й, блестящи очи и за малко не се изтърва. Толкова му се искаше да й каже истината. Утре в осем сутринта тръгваше за Балтимор и Анаполис. Че щеше да се върне колкото се може по-скоро. Че ако нещата се развиеха така, както се надяваше, щеше да влезе в академията и скоро всичките им мечти щяха да се осъществят.

Все пак успя да се сдържи. Нямаше да й каже. Джон Томас Пръбъл го бе уверил, че ще се погрижи за Мери и той му имаше пълно доверие. Щеше да й даде някакво правдоподобно обяснение за внезапното му заминаване.

И удържа даденото обещание.

— Целуни ме за лека нощ, Мери — рече нежно той, наведе тъмнокосата си глава и с безкрайна любов я целуна за последен път.

Нямаше представа, че се сбогуваше с нея.

Нито пък тя.

 

 

Клей се усмихваше щастливо, когато малко след седем часа в неделя сутринта влезе в просторната кабина на величествения речен параход „Гълфпорт Бел“. Огледа пищно обзаведената стая и подсвирна. Постави куфарчето си върху килима, отиде до закрития с перде люк и погледна навън.

Премигна на утринното слънце, като оглеждаше неспокойно скалите, докато погледът му не се спря върху бялата къща в имението Лонгууд. След това почти веднага откри двата високи прозореца на втория етаж, които се намираха непосредствено до леглото на Мери. Представи си я заспала в него, топла, нежна и красива.

Прозя се, обърна се с гръб към люка, смъкна късия жакет от костюма си и се отпусна на мекото легло в кабината. Протегна дългите си крака, кръстоса ръце зад главата си и остана да лежи така, като мечтаеше за деня, когато двамата с Мери щяха да спят на едно легло.

Успокоен от тези приятни мисли, Клей затвори очи и скоро потъна в безметежен сън. Така и не усети кога „Гълфпорт Бел“ вдигна котва и се отдалечи от пристана, като се насочи надолу по течението на Мисисипи. Джон Томас Пръбъл обаче забеляза всичко. Господарят на Лонгууд, който наблюдаваше тревожно от отворената двойна врата на отрупания си с книги кабинет, най-после почувства облекчение и се усмихна. Когато двете големи веслени колела на „Гълфпорт Бел“ загребаха мощно водата и екипажът насочи парахода навътре към реката, Джон Томас въздъхна със смесени чувства на радост и облекчение.

Кръстосал ръце зад гърба, без да откъсва очи от бавно движещия се бял кораб, той не помръдна от мястото си, където остана повече от час, докато и най-високата палуба не изчезна от погледа му зад един горист завой.

Едва тогава се обърна с гръб към реката.

Отпусна се във високия, облицован с кожа стол зад бюрото си и си наля солидна порция бърбън. Изпи я и си наля още. Силният алкохол сгря вътрешностите му и му даде нужната смелост да продължи с по-нататъшната част от изпълнението на плана си.

Най-трудната част.

Протегна се за звънеца и го залюля енергично. Тайтъс се появи почти незабавно, готов да изпълни всяка поръчка на господаря си.

— Тайтъс, мис Мери-Елън събуди ли се?

— Да, сър, господарю Джон. Будна е. Поиска да й занесат закуската.

Джон Томас кимна.

— Кажи й, че искам да поговоря с нея тук, в кабинета си.

— Веднага ли, господарю Джон? Щот още си яде закуската.

— Веднага, Тайтъс. — Тонът му беше мрачен, заповеднически. — На часа.

— Да, сър — отвърна послушният слуга и побързала излезе.

Само след няколко минути господарят на Лонгууд дочу приближаващите се към кабинета му Мери-Елън и Тайтъс. Любопитната му дъщеря очевидно разпитваше иконома, тъй като той отговори:

— Не знам, мис Мери-Елън. Честно, не знам.

Джон Томас си пое дълбоко въздух, изправи гръбнак и стана. Младото момиче се появи на вратата, светлорусите й коси бяха все още разбъркани от съня и падаха в безпорядък върху покритите й с пеньоара рамена. Беше боса. Приличаше на невинно дванайсетгодишно дете.

— Татко? Искал си да ме видиш? — попита тя, а широко отворените й очи го гледаха въпросително.

— Да, да, точно така. Ела, миличка. — Баща й се наведе към нея. — Влез и затвори вратата.

Пулсът на Мери-Елън се учести под нежната батиста на бледорозовата й нощница и пеньоара с подобен цвят. Влезе в кабинета, затвори вратата, облегна се на нея и погледна баща си.

— Мери-Елън, скъпа моя Мери-Елън — започна Джон Томас, с горестно изражение на лицето. — Ела при мен, детето ми.

Уплашена, девойката попита:

— Какво има, татко? Какво се е случило? — Тревожно повдигна нощницата и робата до коленете си, пресече забързано кабинета и се приближи до масивното бюро на баща си.

Той взе дясната й длан в двете си ръце и рече:

— Става въпрос за Клейтън Найт, миличка.

— Клей? — прошепна Мери-Елън и сърцето й затупка силно от страх. — Да не се е наранил нещо във фабриката? Да не се е случил някакъв инцидент и да е… Не… не… Днес е неделя. Не би трябвало да е във фабриката. Той…

Объркана млъкна и издърпа длан от ръцете на баща си.

Той поклати отчаяно глава, нежно хвана дъщеря си за ръката над лакътя и отвърна:

— Не. Клей не е пострадал, Мери-Елън. Той си отиде.

— Отиде ли? — погледна го смаяна девойката, напълно объркана. — Къде е отишъл? Клей не си е отишъл. След малко ще дойде и…

— Не. Няма да дойде. — Джон Томас я привлече внимателно в обятията си. — О, миличката ми, миличката — рече той, като галеше косите й. — Как да ти кажа? Какво да сторя, за да смекча удара?

Напълно ужасена, Мери-Елън се притисна към баща си и промълви:

— Татко, в това, което казваш, няма никакъв смисъл. Нищо не разбирам. Къде е Клей? Трябва на всяка цена да го видя!

— Шшт! — прошепна Джон Томас. — Мъничкото ми момиченце, милото ми дете. Трябва да забравиш Клейтън Найт колкото се може по-бързо…

Девойката вдигна рязко глава и се отскубна от прегръдките на баща си.

— Да забравя Клей? Плашиш ме, татко. Какво се е случило? Моля те, кажи ми!

Джон Томас погледна право в тъмните й, изпълнени с толкова много въпроси, очи.

— Скъпа моя, не бих ти причинил мъка за нищо на света, знаеш това, нали?

— Да, да, но…

— Скъпа, нали си спомняш, че снощи Клей пристигна по-рано, преди да слезете с майка си. — Господарят на Лонгууд си пое пресекливо въздух. — Каза, че искал… а не, че имал нужда… да поговори с мен. Помислих си, че възнамерява да поиска ръката ти, затова…

— Не го ли направи? — прекъсна го нетърпеливо дъщеря му.

Джон Томас поклати тъжно глава.

— Не. За мой ужас и безкрайна изненада научих, че Найт бил… О, Боже, колко ми е трудно…

— Какво? Кажи ми! — Младото лице на Мери-Елън бе станало яркочервено и вената на врата й пулсираше лудо.

— Дете мое, момчето, което мислехме, че познаваме добре, се оказа не това, за което го мислехме. Снощи Клейтън Найт влезе в кабинета ми и се отправи право към бара с напитките. Наля си чаша бърбън, пресуши я и си сипа втори път. После каза… той… той… Казвам ти, че Клейтън Найт е безсърдечен мерзавец, който…

— Не… не… това не е вярно… — Смаяна, девойката запротестира непреклонно. — Това не е истина!

— Истина е. В продължение на години Клейтън Найт те е използвал студено и хитро, използвал е всички нас. — Лицето му бе потъмняло от гняв. — Това момче е един безпринципен манипулатор, обзет от амбициите си мръсник, който снощи се появи пред мен с дяволското си предложение!

— Мили Боже, това не може да се е случило наистина! Ти си полудял! Не знаеш какво говориш, наистина не знаеш!

— Много добре знам, скъпа. Безсърдечният ти приятел вдигна чашата си с уиски така, сякаш вдигаше тост за бъдещето, а след това ми каза, цитирам дословно думите му: „Време е двамата с теб да се изясним, Пръбъл. Ти не ме искаш за зет, а аз не съм поласкан от перспективата да ми станеш тъст. Помогни ми да получа онова, което желая всъщност.“ На тези думи аз отвърнах: „Мили Боже, човече, нима искаш да кажеш, че Мери-Елън не е голямото ти желание?“

С разширени, като чаени чинийки очи, в чиито тъмни дълбини се четяха недоверие и болка, младото момиче възкликна:

— Клей не ме искал, така ли, татко?

Джон Томас отново поклати тъжно глава.

— Долният шивашки син ми се усмихна нагло и рече: „Търпях Мери в продължение на години. Осигури приемането ми в Анаполис, а аз ще ти върна обратно безценната ти дъщеря.“

— Не… не… — Мери-Елън раздруса буйно глава, задавена от образувалата се в гърлото й буца, а в очите й проблеснаха сълзи. — Не. Клей не би могъл да каже подобно нещо. Никога не би постъпил така. Сигурна съм. Той ме обича. — Гласът й се извиси и стана по-остър. — Клей ме обича!

Баща й я прегърна отново с успокоителен жест и рече меко:

— Аз съм шокиран не по-малко от теб, милата ми. Разбира се знаех, и двамата го знаехме, колко много искаше да влезе в Академията. Но, мили Боже, никога не съм предполагал, че би… — Потупа потрепващия гръб на младото момиче и продължи: — Мери-Елън, скъпа, за нещастие представителите на низшите класи често се отнасят като хищници към нас. Набелязват си някоя жертва и са готови на всичко, за да получат онова, което желаят.

Девойката ридаеше сърцераздирателно.

— Клей не е такъв… Той никога…

— Лъгал ли съм те някога — прекъсна я баща й.

Без да обръща внимание на въпроса му, тя продължи да говори:

— Ако беше казал тези ужасни неща, ти нямаше да му позволиш да остане и…

— Направих го заради теб. Всъщност, наредих на Найт да остане на вечеря, сякаш нищо не се е случило. Накарах го да се закълне, че няма да ти каже нищо. — Тук Джон Томас притисна своята дъщеря към гърдите си. — Не исках да научиш от устата на този кучи син с черно като ада сърце.

— Не… Не! — хълцаше тя, като все още отказваше да повярва. — Клей не би ми причинил такава болка. Нямаше да ме прегръща и да остане…

— Той не стоя дълго. Чух те кога се прибра — рече баща й. — Не ти ли даде някакво извинение за това, че си тръгва рано?

Объркана, наранена, Мери-Елън си припомни последните мигове, които бяха прекарали заедно. Беше се опитала да накара любимия си да остане. Но той си бе тръгнал. Без основателна причина я бе изоставил. Да не би наистина да е бързал да се отърве от нея?

Внезапно си спомни и слабия вкус на алкохол по устните му. Не го беше виждала никога да пие. Дали не бе имал нужда от напитката, за да се осмели да направи отвратителното си предложение? Дали е знаел, когато я целуваше за лека нощ, че всъщност се сбогува с нея?

— Питам те отново, скъпа. Лъгал ли съм те някога? — обади се тихо Джон Томас.

— Не, но…

— И никога няма да те излъжа. Хайде, хайде, скъпото ми момиченце, татко ще се погрижи за теб.