Нан Райън
Игра на любов (35)

Тридесет и пета глава

Капитан Найт излезе от Лонгууд в мига, в който постави Мери на земята. Това бе едно от най-трудните неща, които бе вършил в живота си. Трябваше да впрегне всичката си желязна воля и самоконтрол, за да я остави така.

Но трябваше да го направи.

Смръщил леко мургавото си лице, присвил очи, младият мъж заби пети в хълбоците на черното животно. Изненаданият кон изцвили, но незабавно потегли в галоп. Чакълът изхруптя и полетя изпод копитата му, когато понесе развълнувания си господар надолу по алеята.

Капитанът си налагаше да стои далеч от Мери.

Бе сложил край на любовната им връзка, когато осъзна, че започва отново да се влюбва в нея. Не можеше да позволи това да стане. И нямаше да позволи. Нямаше да я остави да разбие за втори път живота му. Не и този път.

Щом се озова на „Ривър роуд“, той насочи коня си към южната част на Мемфис. Кръвта му кипеше от желание да има Мери, но той не желаеше да изпитва подобни желания. Затова се запъти към прочутия публичен дом.

Още не го беше посещавал, но бе чувал от другите офицери, че жените там били изключително красиви и повече от експерти в занаята си.

Точно от това имаше нужда.

Единствено от това.

Красавиците си приличаха. Още преди години се бе убедил, че са еднакви. Действително нямаше никаква разлика помежду им.

В тази категория влизаше и Мери Пръбъл. Не желаеше Мери, желаеше просто някоя жена. Която и да е жена. Стига да е красива. Една нощ в обятията на някоя хубавица щеше да сложи край на постоянното му напрежение.

Когато стигна внушителното, ярко осветено триетажно здание в южните покрайнини на града, капитан Найт слезе от коня си и хвърли юздите в ръцете на чакащия коняр. Огледа се любопитно. Наоколо бяха паркирани елегантни екипажи, върху каприте на повечето от които седяха търпеливо облечени в ливреи кочияши. Очевидно публичният дом развиваше трескава дейност през тази дъждовна августовска нощ.

Усмихнат, облечен в червено сако лакей, отвори вратата. Младият мъж влезе и бе поведен към просторен, разкошно мебелиран салон. Елегантното помещение бе пълно с униформени офицери и богато облечени цивилни и великолепно изглеждащи жени с претрупани тоалети.

Сред множеството се движеха сервитьори с бели сака, които разнасяха високи чаши с ледено шампанско. А в далечния край на стаята усмихнат чернокож мъж във вечерно облекло, свиреше любовна песен на пианото от палисандрово дърво.

Капитан Найт, застанал под арковидния свод на вратата, се оглеждаше, когато към него се приближи елегантно облечена, пухкава жена на средна възраст и взе ръката му в своята. Приветства го топло и го смъмри с шеговит тон, задето бе чакал толкова дълго, преди да ги посети.

— Къде бяхте, капитан Найт? — попита тя.

— Държите ме в неизгодна позиция — рече учтиво той.

— Бел. Бел Лейланд, капитан Найт — представи се приятно закръглената мадам, а по месестите й бузи се образуваха трапчинки. — Моите момичета са ви видели в града и изгарят от нетърпение да ви позабавляват.

Младият мъж се усмихна. В полезрението му попадна една изключително висока, невероятно привлекателна червенокоса жена с бляскава сребриста вечерна рокля, която седеше край масивното пиано.

— Тази — наклони тъмнокосата си глава той. — Дамата в сребристия тоалет.

Мадам се изкиска.

— Направихте добър избор, капитане. Казва се Лита и е при мен само от няколко седмици. Пристигна от Ню Орлиънс и…

— Искам я за цялата нощ — прекъсна монолога на своята домакиня той. — И я искам веднага.

— А, нашият красив капитан е много нетърпелив. Лита ще бъде наистина доволна.

Мадам даде знак на източената Лита и едрата червенокоса жена прекоси претъпкания с хора салон. Под сребристата си рокля очевидно беше гола и докато се приближаваше забързано към тях, неограничаваните й от нищо гърди се полюляваха предизвикателно. Блестящата материя на дрехата й бе силно прилепнала около корема и ханша й.

Стройната Лита постави дланта си с дълги, оцветени с червен лак нокти върху куртката му и се усмихна изкусително. Беше висока почти колкото него, а тялото й беше толкова бяло и меко, колкото неговото бе мургаво и твърдо. Огнените й червени коси обграждаха красиво лице с големи зелени очи и голяма, начервена уста.

Тази екзотична амазонка със сигурност щеше да му помогне да забрави стройната русокоса господарка на Лонгууд.

— Извини ме за вида ми, Лита — плъзна дългата си ръка около талията й той. — Но дъждът ме свари насред път.

Смарагдовите й очи блеснаха и тя каза:

— О, и така може да те схруска човек, мон капитан.

Младият мъж се засмя. Дългокраката Лита го хвана за ръката и го поведе нагоре по застланите с дебели килими стълби. Вече вървяха по дългия коридор на втория етаж, когато от една от спалните излезе висок, богато облечен джентълмен, с разчорлени руси коси и потъмнял поглед.

Той вдигна глава и видя капитан Найт.

— Найт — тръгна насреща му той. — Клей Найт!

Младият мъж кимна почти незабележимо и отвърна хладно:

— Здравей, Лотън.

Полупияният Даниъл Лотън се усмихна извинително на червенокосата Лита и рече:

— Може ли да ти кажа две думи насаме, Найт?

Обхванал собственически разголената ръка на Лита, капитанът отвърна:

— По всяко време, Лотън. Щабквартирата на военноморските сили е отворена всекидневно. А сега, ако ни извиниш…

— Не, почакай — възкликна настоятелно Даниъл. — Отдели ми пет минутки. Моля те, важно е. Има нещо, от чийто товар искам да облекча душата си.

Червенокосата стисна мускулестата ръка на Клей, посочи към една от затворените врати и каза:

— Ще те чакам, капитане. Побързай.

Младият мъж я проследи с поглед. Беше раздразнен и нямаше търпение по-скоро да се отърве от Даниъл Лотън. Неохотно тръгна след него по дългия коридор. Полупияният мъж го поведе към един малък балкон. Когато излязоха навън, под дъжда, раздразнението на капитана нарасна.

— Какво ти тежи на съвестта, Лотън? — попита с нежелание той.

— Мери-Елън — отвърна Даниъл.

Изражението на Клей се промени моментално. Забравил за дъжда и червенокосата, той слушаше съсредоточено изповедта на събеседника си.

Даниъл заговори бързо, сякаш нямаше търпение да привърши с този неприятен въпрос.

— Един ден в края на пролетта през четиридесет и осма, Джон Томас Пръбъл ме покани да отида в кантората му, за да поговорим. Нямах представа за какво става дума, докато не го изслушах. — Пое си дълбоко въздух, поклати русата си глава и продължи: — Той затвори вратата след себе си и рече: „Даниъл, момчето ми, би ли искал да се омъжиш за красивата ми дъщеря Мери-Елън?“ Признавам, че винаги бях желал Мери-Елън, но знаех, че дума и не може да става за мен, тъй като тя обичаше теб. Джон Томас каза, че ти не си достатъчно добър за дъщеря му, че щял да те отстрани и тогава Мери-Елън щяла да ми падне в ръцете.

Даниъл Лотън продължи да обяснява как Джон Томас Пръбъл планирал хитро всичко до най-малката подробност и успял да манипулира всички тях.

— Веднага щом Пръбъл те изпрати до Балтимор за приемните тестове за академията, той каза на Мери-Елън, че си я зарязал. Уверяваше я, че никога не си я обичал и не си я искал. Разправяше, че просто си я използвал, за да получиш онова, което всъщност си искал — да учиш в Анаполис.

С безизразно лице, Клей слушаше разказа на събеседника си как наранената, убита от мъка Мери била изпратена в Европа и после принудена да се омъжи. Даниъл говореше и говореше, обясняваше всичко, без да пропусне нищо.

Каза му, че баща й излъгал и нея така, както излъгал и Клей. Закле се, че тя е абсолютно невинна и досега няма представа за въпросните машинации.

Отрезнял от дъжда и от мрачната изповед, Даниъл Лотън стоеше пред високия мургав мъж, чиято любима бе откраднал. Призна, че бе участвал охотно в осъществяването на плана на Джон Томас Пръбъл и че Мери-Елън, чието сърце бе жестоко разбито, така и не го бе обикнала, а бракът им от самото начало бил пълен провал.

Убеден най-после, че Лотън говори истината, капитан Найт попита:

— Защо? Защо ми казваш всичко това сега?

Събеседникът му отвърна тъжно и, очевидно, искрено:

— Аз изобщо не съм образцов човек, Найт. През целия си живот не съм работил един-единствен ден. Аз съм мързелив и водя безцелно съществуване. Като съпруг съм ужасен, като баща — незаинтересован. Пияница, женкар. И на всичкото отгоре — страхливец. Платих, за да не се бия в тази война. — Въздъхна уморено и призна простичко: — Искам да направя поне едно нещо, което да ме кара да се чувствам добре.

Капитан Найт напусна на минутата публичния дом.

Обратният път към Лонгууд измина дори още по-бързо, отколкото на отиване към Мемфис. Смееше се сам, измокрен до кости, а сърцето му думкаше щастливо и развълнувано, докато препускаше към Мери.

Щом се озова в имението изкачи стълбите на един дъх и се отправи право към вратата на младата жена. Повдигна длан, за да почука, но в последния момент се отказа.

Колкото и да се изкушаваше да влезе, знаеше, че трябва да почака. Ако я помолеше да го пусне в спалнята си, тя щеше да предположи, че не желае друго, освен да я има в леглото си. Постоя отвън в продължение на безкраен, изпълнен с агония, миг. След това се обърна и си отиде.

Мери бе чула приближаването му. Бе усетила, че стои пред вратата й. Питаше се, какво го възпира да почука, молеше се, да го направи, радваше се, че в крайна сметка си отиде. Бе се отпуснала на колене пред вратата и бе прилепила буза в нея.

Клей влезе в господарския апартамент и затвори тихо вратата след себе си. Изхлузи от раменете си мократа куртка и запали пура. След това дълго пуши и обикаля напред-назад из тъмната дневна. Постепенно съмнения и тревоги започнаха да изместват приповдигнатото му настроение.

Току-що наученото, колкото и да бе хубаво, не променяше почти нищо. Бе минало прекалено много време. Прекалено много неща се бяха променили.

Кой бе той, че да очаква Мери все още да го обича? Тя не го обичаше. Беше му го повтаряла многократно. Откакто се бе върнал в Мемфис, с държането си несъмнено бе успял да убие и малкото любов, която евентуално бе останала в сърцето й.

Затвори очи от болка, като си припомняше как се бе отнасял с Мери от деня, в който бе окупирал Лонгууд. Бе жесток и подъл и не бе й засвидетелствал никакво уважение. Беше я прелъстил най-хладнокръвно, а след това я бе използвал, сякаш беше една от проститутките на мадам Лейланд.

Засрамен, покрусен, младият мъж достигна до извода, че нямаше смисъл да казва на Мери какво се бе случило по времето, когато бяха още почти деца и бяха влюбени.

Беше много късно за това.

Прекалено късно.