Нан Райън
Игра на любов (30)

Тридесета глава

Преследването продължи.

Способният агресор бе изпълнен с хладна решителност, въображение и средства да изпълни замислите си. Той стана още по-предпазлив. Не привличаше вниманието на никой друг, освен на красивата си опонентка, която възнамеряваше да очарова и плени. Не изпускаше от поглед подвижната си мишена и не й позволяваше да се отдалечава много.

Разтревожената набелязана жертва съзнаваше прекрасно, че той следеше всяка нейна стъпка. Даваше си напълно сметка за умната стратегия на своя преследвач и вземаше допълнителни предпазни мерки да не позволи да останат насаме. Нямаше как да го накара да я остави на мира, но можеше и се стараеше да проваля плановете му да се нахвърли отгоре й, когато никой не ги виждаше.

И преследването продължаваше.

Упорството и решителността на капитан Найт едновременно плашеха и ласкаеха Мери. Беше я подложил на такава обсада, че тя наистина нямаше как да се измъкне. Той като че ли беше едновременно навсякъде като я наблюдаваше, преследваше и чакаше да падне в ръцете му.

Колкото и да се стараеше да не допуска капитан Найт да я хване насаме, той беше неизчерпаем в създаването на всевъзможни хитри и добре обмислени ситуации, чиято цел бе именно тази.

Сам успяваше да я обкръжи.

И когато я хванеше насаме, я целуваше, докато й се завиеше свят, прегръщаше я, докато омекне в ръцете му и й говореше с гръден милващ глас за шокиращите и възбуждащи неща, които възнамерявал да прави с нея. Описваше картинно всички начини, по които щял да я люби.

Ужасена, младата жена повтаряше неизменно, че не желае да слуша отвратителните му приказки и че нецензурният му език я възмущава. Но в себе си признаваше, обзета от чувство на вина, че беше страшно възбуждащо да слуша как изумително красивият капитан и обещава забранени еротични удоволствия, които дори не си е представяла, че съществуват.

Той притежаваше неустоима, животинска привлекателност. Тя живееше самотно от доста време. С напредването на горещите летни дни — и още по-горещи нощи — Мери губеше все повече решителността и силата си да се съпротивлява и чувстваше, че няма да издържи още дълго.

Капитанът също си даваше сметка за това.

Разбираше, че щеше да капитулира всеки момент и очакваше с нетърпение този миг.

През една задушна, гореща вечер в началото на юли, младата жена се върна по-рано от обикновено в Лонгууд и не видя никой от униформените му обитатели. Странно, никой от тях не се виждаше и на главната веранда. Нито пък в притихналата къща. Тя обиколи дневната, прекоси трапезарията и влезе в кухнята.

Никъде никакъв янки.

Тя се усмихна.

Лонгууд бе на нейно разположение.

Ако бяха отишли на някакви упражнения, това означаваше, че техният командир също не беше в дома й. Което й даваше няколко часа благословено спокойствие.

Тайтъс и Мати не бяха в кухнята. Мери понечи да ги извика, но в последния момент промени намеренията си. Нямаше защо да бърза. Имаше цяла вечер на разположение, за да се погрижи за вечерята и банята си. Първо щеше да се качи в стаята си и да махне тези ужасни чорапи и фусти.

Щом се озова отново във вестибюла с мраморен под, тя погледна нагоре към стълбището и забеляза, че Тайтъс бе запалил лампите от матирано стъкло, водещи към втория етаж. Благослови го наум, задето се бе сетил. Напоследък все забравяше.

Навън се бе стъмнило напълно, когато младата жена заизкачва бавно стълбите. Колко приятно беше да не бърза. Какъв лукс да не трябва да тича веднага право към стаята си.

Но още щом достигна втория етаж, блаженството й се изпари.

Капитан Найт, с едновременно заплашителен и неустоим вид, стоеше пред отворената врата на апартамента си, облечен с безупречно изгладения си бял униформен панталон.

На приглушената светлина от матовите лампи по стълбището, той представляваше неповторимо съчетание от сенки и светлосенки. От черно и бяло. Бели панталони. Бели зъби. Бяла кърпа, преметната през врата. Черни коси. Черна копринена роба в ръцете му. А през белите му панталони, под които очевидно не носеше бельо, прозираха гъстите черни косми по слабините му.

Мери го гледаше безмълвно.

Суровата красота на лицето му. Безупречно изваяното тяло. Капитан Найт несъмнено бе едно от най-съвършените творения на природата и тя спокойно можеше до края на живота си да не прави друго, освен да се възхищава на мъжествената му хубост.

В същото време го мразеше, задето бе толкова неустоимо красив. Да върви по дяволите с великолепната си външност! Защо трябваше да притежава такова неповторимо тяло, което да я изкушава постоянно, да плъзга длани по прекрасно оформените му мускули?

Все пак младата жена успя да запази непроменено изражението на лицето си. Гледаше го невъзмутимо, без да каже нещо. Докато той не протегна ръка към нея.

— Какво искаш от мен, капитан Найт? — попита саркастично тя.

Клей отвърна, без да се усмихва.

— Не е ли очевидно?

— Не, имам предвид какво искаш от мен, освен това. Какво преследваш този път? Главната ти цел със сигурност не е да се любиш с мен. Когато бях момиче, ти искаше…

— Тялото ти е единственото, което желая, Мери — прекъсна я меко той. — Нищо повече, повярвай ми.

— Е, наистина съм страшно поласкана — отвърна хапливо тя. — И си мислиш, че просто ще се оставя така, за да ме… за да ме… използваш?

— Това устройва и двама ни. Ти очевидно временно си без любовник, а аз…

— Не се занимавам с любовници! — отсече Мери.

— Нима? Откога е тази промяна? Доколкото си спомням, Даниъл Лотън ти стана любовник още в мига, в който обърнах гръб.

— Гърбът ти не беше обърнат, капитане! — възкликна ядосано тя. — Ти си беше отишъл!

— Е, добре, сега съм тук, както и ти.

Настръхнала, младата жена повтори:

— Не се занимавам с любовници!

— Още една причина двамата с теб да, — така де, да се помирим. И двамата сме свободни, подходящи и не е нужно никой да научава за това.

— Мръсно, гадно копеле — рече хапливо тя. — Наистина те мразя, знаеш ли?

Без да се смути, Клей отговори:

— Вече спомена нещо такова. Но чувствата ни един към друг нямат нищо общо с правенето на любов, не си ли съгласна? — Направи крачка към нея. — Не се бори повече с това, Мери. Каква е ползата?

„Каква е наистина ползата?“ — запита се уморено младата жена. Мразеше го, но все още го желаеше. Защо да не бъде безпристрастна, защо да не прояви повече светски дух, подобно на него? Какво щеше да й попречи една кратка връзка с капитана? Защо да не се наслади на няколко нощи забранено удоволствие в един свят, който не предлага кой знае колко радости?

В крайна сметка той щеше да има само тялото й, не и сърцето.

Капитанът прочете нерешителността в изразителните й очи и отново протегна ръка към нея.

— Не — каза едва чуто Мери, но и двамата знаеха, че това всъщност означаваше „да“.

— Мери — рече тихо с най-равния си и уверен глас младият мъж. — Ела при мен, Мери!

Тя все още се колебаеше.

Ако поемеше подадената ръка, това значеше да прекара всички следващи нощи с него дотогава, докато не престанеше да я желае. Докато му омръзнеше и я захвърлеше така, както бе направил вече преди много време.

Но, мили Боже, колко уморена беше да се бори с неустоимата привлекателност на този студено сърдечен човек с гореща кръв. Леденото му безразличие можеше да причини огромна болка. Но затова пък топлото му докосване доставяше невероятен екстаз.

— Дай ми ръката си, Мери! — нареди все така тихо и нежно капитан Найт.

Мери постави връхчетата на пръстите си в горещата му длан и заяви глупаво:

— Аз… аз… трябва да се изкъпя.

— Знам — отвърна той и я придърпа леко към себе си. — И аз ще се погрижа за това.